Метаданни
Данни
- Серия
- Малореон (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- King of the Murgos, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Здравка Евтимова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.
История
- —Добавяне на анотация
25.
— Горкият човек! — въздъхна Поулгара.
— Вълкът ще го догони ли? — попита Се’Недра плахо.
— Вълк ли? Не скъпа, това беше просто илюзия.
— Да, но нали го ухапа. Видях кръвта.
— Просто малък урок, Се’Недра — отговори й тя.
— Защо тогава каза „горкият човек“?
— Защото е напълно луд. Из мозъка му бродят сенки.
— Такива неща се случват понякога, Поулгара — обади се Белгарат. — Давайте да вървим. Искам да навлезем по-дълбоко в гората преди залез слънце.
Докато яздеха през гората, Гарион изравни коня си с този на дядо си и попита:
— Мислиш ли, че може някога да е бил гролим?
— Какво те кара да мислиш така?
— Просто си помислих… Искам да кажа, че има два вида магьосници — гролимите и ние. Той не е бил един от нас, нали?
— Това е доста странно мнение. Талантът лежи скрит във всеки. Може да се появи навсякъде. В различните култури приема различни направления, но навсякъде е познат като магия, заклинателство, та дори и ясновидство. При всички тези случаи той произлиза от едно и също място, а в общи линии е и едно и също нещо. Просто приема различни форми на проявление.
— Това не го знаех.
— В такъв случай днес си научил нещо. Нито един ден, през който научаваме нещо ново, не е напълно пропиляно.
Въпреки че вече беше ниско над северния хоризонт, есенното слънце бе ярко. Зимата трябваше да дойде всеки момент. Гарион си бе спомнил отново, че сега те се намират в такава част от света, където сезоните са обърнати. У дома, във фермата на Фалдор, сега бе почти лято. Полето беше изорано и засято, а дните бяха дълги и топли. Тук, в долния край на земята, всичко бе наопаки. Той с изумление си припомни факта, че с изключение на краткия период в пустинята Арага тази година е изпуснал лятото. По някаква причина тази мисъл му се стори ужасно потискаща.
Изминаха значително разстояние в изкачване на веригата хълмове, която образуваше гръбнака на острова. Местността стана по-насечена.
— Мразя планинските местности! — оплака се Сади, като видя внезапно изникналата между дърветата скала. — Пресечените местности са толкова неудобни!
— И на малореанците ще им бъде неудобно — успокои го Силк.
— И това е вярно, но никак не ме кара да спра да ненавиждам хълмове и дерета. Струват ми се толкова неестествени! Предпочитам едно хубаво блато.
— Ще ида да проверя напред. Вече е залез слънце, а имаме нужда от убежище за през нощта — рече Дурник и препусна в галоп по тесния бряг на буйния поток.
— Колко ли път сме изминали? — поинтересува се Велвет.
— Пет или шест левги — отговори й Белгарат. — Би трябвало да сме достатъчно далеч навътре, за да не бъдем забелязани, освен ако малореанските войници не решат да вземат търсенето прекалено на сериозно.
— Или пък ако нашата пророчица не реши да им спомене нещо — добави Велвет.
— Защо си толкова подозрителна към тези хора? — попита я Се’Недра.
— Не съм абсолютно сигурна защо, но всеки път, когато някой от тях реши да ни дава напътствия, се изнервям. Ако спазват неутралитет, както самите те твърдят, защо си правят труда да ни помагат?
— От дългите години, прекарани в академията е, Се’Недра — рече Силк. — Скептицизмът е една от най-важните науки, които се изучават там.
— А ти, Келдар, вярваш ли й? — попита го Велвет разпалено.
— Разбира се, че не. Нали и аз съм завършил там.
В този моменти се появи Дурник. Усмихваше се доволно.
— Намерих идеално място. Скришно е и предлага добър заслон.
— Да идем да го видим тогава — предложи Белгарат.
Тръгнаха след ковача покрай ромолящия ручей. След стотина метра той рязко изви наляво и после отново надясно. Малко след това пред тях се откри обрасла долчинка. Потокът падаше от ръба на висока стръмна варовикова скала в малко езеро.
— Добра работа, Дурник! — похвали съпруга си Поулгара. — Предполагам, не си избрал мястото само заради езерото.
— Ами…
Тя се засмя топло и го целуна.
— Добре, но преди да го провериш за риба, трябва да решим въпроса за подслона.
— Има. Преди малко видях как една скочи! — Той се поколеба и вече по-спокойно продължи: — Исках да кажа, че случайно видях една, докато минавах.
— Разбира се, скъпи.
Ковачът наведе засрамено глава, но Гарион успя да забележи на устните му едва доловима усмивка. Приятелят му не бе така сериозен, на какъвто се правеше. Поулгара така обичаше да го хваща в такива моменти, че понякога той се стараеше да й дава повод само заради удоволствието, което тя изпитваше от това.
Опънаха палатките под дърветата недалеч от езерцето. Както винаги, задължението да се съберат дърва бе на Гарион и Ерионд. Дурник и Тот отговаряха за разпъването на палатките, а също така както винаги Силк и Белгарат изчезнаха, докато всичката работа не бе свършена. Сади разговаряше с Велвет и Се’Недра — тънкият му глас звучеше също толкова женски като техните.
Докато Поулгара правеше приготовленията за вечеря, Дурник огледа лагера изпитателно и рече:
— Това май е всичко.
— Да, скъпи — съгласи се тя.
— Нещо друго трябва ли ти?
— Не, благодаря.
— В такъв случай… — рече той, загледан в езерцето.
— Добре, иди, но гледай да се върнеш за вечеря.
— Тот, идваш ли? — подкани ковачът приятеля си.
Когато звездите изгряха на кадифеното небе, всички се събраха край огъня, за да вечерят. Храната се състоеше от печено агнешко, задушени зеленчуци и черен хляб от запасите, които им беше предоставил Вард.
— Царска вечеря, лейди Поулгара! — рече доволно Сади, когато се натъпка.
— Да бе — промърмори Гарион.
— О, все забравям: такъв непретенциозен човек си, Белгарион. Трябва по-често да напомняш на хората за кралската си особа.
— Напълно съм съгласна с теб, Сади — рече Се’Недра.
— Не съм сигурен, че в момента това би било добра идея — рече той. — Точно сега такава чест не ми е необходима.
Силк стана и Велвет попита:
— Къде отиваш, Келдар?
— Някъде, където няма да ме шпионират.
— Опитай се да мислиш за това като за приятелска грижа от моя страна. Моята задача не е да те следя, ако успееш да погледнеш на нея по този начин.
— Все същото е, Лизел.
— Разбира се, но като се каже по този начин, не звучи тъй неприятно, нали?
— Много умно, няма що!
— И аз така мисля. Гледай да не се загубиш.
Той се отдалечи в тъмнината, като мърмореше под носа си.
— Колко мислиш, че ще продължи търсенето, дядо? — попита Гарион.
Старецът почеса разсеяно брадата си и отговори:
— Трудно е да се каже. Малореанците нямат безумната упоритост на мургите, но ако заповедта е дадена от някой с достатъчно силна власт, сигурно ще се постараят и няма да спрат поне докато не стигнат до планината.
— Това прави поне няколко дни.
— Най-малко.
— А през това време Зандрамас се отдалечава все повече и повече със сина ми.
— Страхувам се, че не можем да направим нищо по въпроса.
— Няма ли да ги заблудим с моряшките си дрехи, Белгарат? — намеси се Сади.
— Не ми се рискува. Нийсанските дрехи отдавна не са нищо ново в земите на мургите. Те сигурно ще бъдат нащрек, а и плюс това не знаем какво точно търсят. Може в заповедите им да има и точно описание на външността ни.
— Не сме сами — каза Силк, като се приближи към огъня. — Видях още няколко лагерни огъня на север оттук.
— На какво разстояние?
— На няколко левги. Бях се качил на скалата, а оттам се вижда чудесно. Огньовете са доста разпръснати.
— Малореанци? — попита Дурник.
— Най-вероятно. Мисля, че претърсват гората.
— Е, татко? — обади се Поулгара.
— Нищо не можем да решим преди да настъпи денят. Ако просто минават, можем да останем тук. Ако обаче търсят сериозно, ще ни се наложи да измислим нещо друго. Сега е най-добре да се наспим. Утрешният ден може да се окаже доста тежък.
На другата сутрин още преди зазоряване Силк вече беше на крака. Докато другите се надигаха, за да се съберат край огъня, той отново се упъти към скалата.
— Идват — съобщи той. — Претърсват гората педя по педя. Няма начин да не ни открият.
— Някой да изгаси огъня — нареди Белгарат. — Не можем да си позволим да ни открият по него.
Докато Дурник засипваше огъня с пръст, Тот се изправи и се вгледа надолу. Сетне потупа Белгарат по рамото и посочи напред.
— Какво иска да каже, Дурник? — попита старецът.
— Казва, че от другата страна на езерото има гъст трънак. Мисли, че ако заобиколим скалата, ще намерим добро скривалище.
— Иди да огледаш — рече кратко Белгарат. — През това време ние ще се опитаме да заличим следите от престоя си.
Отне им около четвърт час да съберат палатките и да премахнат следите, които биха могли да издадат на войниците, че някой е бил тук през нощта. Дурник и Тот се върнаха тъкмо когато Силк правеше последен оглед на мястото преди да го напуснат.
— Става — съобщи ковачът. — Точно в средата на трънака има празно пространство. Ако внимаваме, няма да оставим следи.
— Ами това? — рече Гарион и посочи високата скала.
— Ще се покрием с трънаци и няма да ни забележат. Няма да ни отнеме много време.
После се обърна към Силк и продължи:
— На какво разстояние са войниците? С колко време разполагаме?
— Около един час.
— Повече от достатъчно.
— Да се захващаме тогава — рече Белгарат. — Предпочитам да се скрия, отколкото да бягам.
За да стигнат с конете до средата на гъсталака, трябваше да си проправят път през тръните. Докато Гарион и Силк ги подреждаха обратно по местата им, Дурник и Тот нарязаха достатъчно дълги клони, за да покрият празното пространство. Докато изпълняваше задачата си, Тот изведнъж спря и очите му станаха безизразни, сякаш се бе заслушал в нещо. Изражението му стана колебливо.
— Какво има, Тот? — попита го Дурник.
Великанът повдигна рамене и отново се захвана за работа.
— Дядо, ако с войниците има гролими, няма ли да ни намерят със съзнанието си? — попита Гарион.
— Няма голяма вероятност за това, Гарион. Експедицията не е кой знае колко голяма, а в Малореа духовниците и военните на се погаждат особено.
— Идват, татко — съобщи Поулгара.
— Какво е разстоянието?
— Около миля.
— Хайде да се промъкнем до ръба на гъсталака — предложи Силк на Гарион. — Обичам да държа нещата под контрол.
Той легна по очи и се запромъква през бодливите клонки на тръните. Гарион го последва, но само след няколко метра започна да мърмори, редейки чудна колекция от ругатни. Без значение накъде се обръщаше, бодлите все така успяваха да го наранят.
— Не бих желал да ти отнемам от удоволствието, но смятам, че моментът налага известно мълчание — прошепна отпред Силк.
— Вижда ли се нещо? — попита го на свой ред Гарион.
— Още нищо, но вече ги чувам да се приближават по дерето. Безшумното промъкване не е силна страна на малореанците.
Най-после Гарион успя да види първите мъже, а после всички излязоха на поляната.
Отрядът се състоеше от десетина малореанци, Носеха обичайните червени туники и яздеха вдървено, сякаш седлата им бяха изключително неудобни.
— Някой каза ли защо търсим тези хора? — попита навъсено един от тях.
— Прекалено дълго си в армията, за да задаваш такива въпроси, Брек — отговори един от хората с него. — Много добре знаеш, че никой никога не ти казва нищо. Началниците като ти кажат „скачай“, не питаш защо, а „колко високо“.
— Началници! — рече Брек и се изплю, — Получават най-хубавите неща, а никога не вършат нищо, Някой ден на обикновените войници Като нас ще им писне и тогава генералите и капитаните ще видят.
— Да не вдигаш бунт, Брек? — каза един от приятелите му и нервно се огледа, — Ако те чуе капитанът, ще те разпъне на кръст.
— Ще видят те! — рече той мрачно, — Не може вечно да ни тормозят.
Няколкото конници преминаха точно през мястото, където бяха лагерували Гарион и приятелите му, и без да забележат добре прикритите следи, продължиха към брега на езерцето.
— Сержант! — чу се недоволният глас на Брек. — Не е ли време да спрем и да си починем?
— Брек — отвърна той, — ще ми се да има ден, през който да не мрънкаш непрекъснато за това или онова!
— Нямате право да ми говорите така! Нали изпълнявам заповедите.
— Да, но не спираш да се оплакваш. Толкова ми е писнало да те слушам да цивриш, че следващия път, когато отвориш уста, ще ти избия зъбите.
— Ще кажа на капитана — заплаши Брек. — Нали помните какво ви каза за това, че ни удряте.
— И как ще му обясниш това, Брек? Когато човек няма зъби, обикновено доста фъфли. Напой коня си и си затваряй устата.
Скоро след това към тях в галоп се приближи човек с дълга бяла коса и викна:
— Намерихте ли нещо?
— Нищо, капитане — отговори сержантът и козирува.
— А там проверихте ли? — рече офицерът и посочи гъсталака, където се криеха Силк и Гарион.
— Тъкмо се канехме да го направим, сър. Следи обаче няма никакви.
— Следите могат лесно да бъдат заличени. Накарай хората си да проверят.
След като подчинените му се отдалечиха, той слезе от седлото, за да напои животното си.
— Генералът каза ли защо ни праща тук, сър? — попита сержантът, който също слезе от коня си.
— Нищо, което да засяга теб, сержант.
Конниците яздеха около гъсталака и се правеха, че търсят.
— Кажи им да слязат от седлата, сержант! — заповяда капитанът възмутено. — Искам всеки сантиметър от този гъсталак да бъде претърсен. Оня белокосият в селото каза, че са в тази част на гората.
— Вард! — едва се сдържа да не извика Гарион. — Казал им е къде да ни намерят.
— Така изглежда. Дай да се дръпнем малко по-навътре. Тези май ще станат по-сериозни.
— Тези храсталаци са бодливи, капитане — доложи с вик Брек. — Не можем да влезем.
— Използвайте копията си. Размушете ги да видим дали пък няма да откриете някой вътре.
Войниците отвързаха дългите си оръжия от седлата и започнаха да ръчкат с тях трънаците.
— Наведи се! — прошепна Силк.
Гарион се притисна плътно към земята.
— Храстите са плътни, тук не може да се скрият хора с коне — извика Брек отново.
— Добре. Връщайте се. Ще проверим следващото дере.
Гарион внимателно си пое дъх и прошепна:
— За малко ни се размина!
— За много малко. Мисля да си поговоря с Вард за това.
— Защо му е да ни предава?
— Точно за това искам да си поговорим.
Капитанът яхна коня си и нареди:
— Хайде, сержант. Строй хората си и да тръгваме.
В същия миг въздухът пред него се озари от странно сияние и се появи Кайрадис, облечена в бяло. Конят на капитана се стресна и той едва се задържа на седлото.
— Кълна се в зъбите на Торак! Ти пък откъде се взе?
— Това няма значение. Дойдох да ти помогна в търсенето.
— Внимавайте, капитане! — чу се предупредителният глас на Брек. — Тази е даласийска вещица и ако не внимавате, ще ви омагьоса.
— Млъквай, Брек! — скара му се сержантът. — Обясни ми, жено, какво точно искаш да кажеш? — попита капитанът.
Кайрадис се обърна към трънака и каза:
— Онези, които дириш, се крият там.
Някъде зад себе си Гарион чу Се’Недра да въздиша.
— Току-що претърсихме този гъсталак, там няма никой.
— Зрението ти те лъже тогава.
— Губиш ми времето — рече презрително той. — Със собствените си очи видях хората си да го претърсват. И какво въобще прави тук в Ктхол Мургос пророчица от Кел? — попита той недоверчиво. — Хората ви не са желани тука. Идете си вкъщи да пълните мозъците си със сенките на наивни илюзии. Нямам време да слушам бръщолевенето на малолетни вещици.
— В такъв случай трябва да ти докажа, че думите ми са правдиви.
Тя откри лицето си и замръзна. Някъде зад мястото, където лежаха Гарион и Силк, се разнесе гръм. Миг след това от гъсталака изскочи грамадният Тот — носеше Се’Недра на ръце.
— Този е един от тях, капитане! Това е онзи големият, а в ръцете му е червенокосата мома.
— Така е, както казах. Сега иди там и ще намериш и останалите — изрече образът на Кайрадис и после изчезна.
— Задръжте тези двамата! — нареди сержантът и Тот и все още борещата се в ръцете му Се’Недра мигом бяха обградени от група войници с извадени оръжия.
— Какво да правим? — прошепна Гарион на Силк. — Хванаха Се’Недра.
— Знам. Виждам.
— Ще… — започна Гарион и посегна към меча си.
— Бъди разумен, Гарион. Ако ги нападнеш, само ще я изложиш на по-голяма опасност.
В безсилието си Гарион запълзя назад. Първият, когото видя, беше дядо му.
— Хванаха Тот и Се’Недра, дядо! — изохка той. — Кайрадис ни издаде! Каза им точно къде се намираме.
Лицето на Белгарат бе пребледняло.
— Мисля, че е най-добре всички да излезете — сухо каза капитанът, който заедно със сержанта се беше приближил до гъсталака. — Двама от вашите приятели са вече в ръцете ми, а знам къде сте и вие.
Никой не му отговори.
— О, хайде де! Бъдете по-отговорни. Ако не излезете сами, ще изпратя за още хора и ще изсечем храсталака, ако трябва. Още никой не е пострадал и ако излезете сега, никой няма да ви направи нищо. Даже ще ви позволя да задържите оръжията си като знак на добра воля.
— Добре, капитане! — обади се Белгарат с изпълнен с нежелание глас. — Дръжте хората си изкъсо. Излизаме. Гарион, Силк, това се отнася и за вас.
— Защо го каза! — избухна Гарион. — Можехме да останем скрити и после да ви освободим.
— Няма друг начин. Те знаят колко сме. Капитанът им владее положението в момента — отговори вместо него Силк.
Гарион изруга и го последва.
Цялата група излезе и се упъти към малореанския офицер. Дурник ги изпревари. Лицето му беше посивяло от ярост.
— Това ли е за теб приятелството? — викна той на Тот. — Така ли ни се отплащаш за добрината?
Лицето на немия се натъжи, но той не направи опит да отговори.
— Това не беше честно! — продължи ковачът с тих, но заплашителен глас. — Ти никога не си ми бил приятел. Твоята господарка те е внедрила сред нас до момента, в който вие двамата да ни предадете. Втори шанс за това няма да получите.
Той вдигна десница и Гарион почувства тласъка на волята му.
— Дурник! Недей! — изкрещя Поулгара.
— Той ни предаде, Поул! Няма да го оставя така.
Двамата впиха погледи един в друг за известно време. Накрая Дурник сведе глава, а после се обърна към гиганта.
— Ти и аз бяхме дотук, Тот. Никога повече няма да ти се доверя. Не искам да виждам лицето ти повече. Дай ми кралицата! Не искам да я докосваш.
Безмълвен, Тот му подаде припадналата Се’Недра.
— Какво сега, капитане? — попита Белгарат.
— Заповедите ми са да ви заведа невредими в Рак Веркат, прастари Белгарат. Главнокомандващият там ви чака. Само като предпазна мярка, разбира се, ще разделя някои от вашите спътници.
— Естествено — отвърна старият вълшебник.
— Ами плановете на вашия главнокомандващ за нас включват ли тъмници и тям подобни неща? — поинтересува се Силк.
— Принц Келдар, подценявате негово величество. Инструктирани сме да се отнасяме към вас с най-голямо уважение.
— Капитане, вие, изглежда, сте доста добре информиран по отношение на това кои сме — отбеляза Поулгара.
— Онзи, който ми даде нарежданията, беше изключително точен в описанието ви.
— И кой, ако не е тайна, беше това?
— Нима се съмнявате, лейди Поулгара? Заповедите идват директно от негово императорско величество Кал Закат. Той следи пребиваването ви в Ктхол Мургос от доста време. — Той се обърна към хората си и нареди: — Стройте се около пленниците! — После се поклони на Поулгара. — Простете, лейди Поулгара! Имах предвид гости. Терминологията на военните понякога е доста бедна. В Рак Веркат ви очаква кораб. Веднага щом пристигнете, ще отплавате. Негово императорско величество ви очаква в Рак Хага с изключително нетърпение.