Дейвид Едингс
Кралят на мургите (2)

1.

Гарион чуваше бавните монотонни капки в тъмнината. Въздухът беше студен и миришеше на влажна скала и плесен — воня от някакви бели организми, които отбягваха светлината. Опитваше се да долови всички безбройни звуци, които пещерите на Улго нашепваха в плътната тъмнина — процеждането на водата, шумоленето на камъчетата, бавно свличащи се надолу, печалните въздишки на въздуха, промъкващ се през цепнатините на скалата, за да стигне повърхността.

Белгарат спря и вдигна пушещата факла, която изпълни прохода с трептяща оранжева светлина и неясни сенки.

— Изчакайте тук — каза той и продължи по тъмната галерия с протритите си ботуши — бяха от различни чифтове, — като влачеше краката си по неравния под.

— Мразя това — промърмори Силк. — Наистина го мразя.

Зачакаха.

Алената светлина от факлата на Белгарат се появи отново.

— Всичко е наред — съобщи той. — Това е пътят.

Гарион обгърна с ръка нежните рамене на Се’Недра. Тя не беше казала нито дума по време на ездата на юг от Реон, защото за нея, както и за всички други, беше ясно, че целият им поход срещу култа на Мечката в източна Драсния се е провалил. Той беше дал на Зандрамас почти непреодолима преднина с похитения Геран, техния мъничък син. Чувството на безпомощност, което караше Гарион да удря заобикалящите го скали с юмруци и да вие в безсилна ярост, беше потопило Се’Недра в дълбока депресия и сега тя се препъваше из мрачните пещери на Улго, скована от нещастието си. И нито знаеше, нито пък се интересуваше накъде я водят. Гарион извърна глава, за да погледне Поулгара. Погледът, с който тя му отвърна, беше сериозен и поне на пръв поглед невъзмутим. Вълшебницата разгърна синята си пелерина и направи няколко едва забележими жеста, използвайки тайния език на Драсния.

„Трябва винаги да проверяваш дали не й е студено — каза Поулгара. — Точно сега тя е много чувствителна към студа.“

Десетки отчаяни въпроси нахлуха в съзнанието на Гарион. Но той не можеше да ги произнесе гласно, защото Се’Недра бе до него — беше обгърнал с ръка раменете й.

„Важното е, Гарион, ти да останеш спокоен — говореха му пръстите на Поулгара. — Не й позволявай да узнае колко много се тревожиш. Аз я наблюдавам и знам какво да правя, когато му дойде времето.“

Белгарат спря и се вгледа несигурно в тъмния проход вляво от тях.

— Пак се загубихме, нали? — обвини го Силк. Дребният драснианец бе съблякъл украсения си със сиви перли жакет, бе махнал бижутата и златните верижки и сега носеше стара кафява туника, оръфана от дълга употреба, проядена от молци кожена пелерина и безформена шапка. Така прикриваше себе си зад една от своите безброй фалшиви самоличности.

— Изобщо не сме се загубили — възрази Белгарат. — Просто не знам къде точно се намираме.

— Белгарат, точно това е значението на глагола „загубвам се“.

— Глупости. Смятам, че трябва да тръгнем по този път — заяви вълшебникът и посочи лявото разклонение на прохода.

— „Смяташ“?

— Ей, Силк — предупреди го ковачът Дурник. — Наистина трябва да говориш по-тихо. Таванът не ми изглежда твърде стабилен, а понякога дори високият звук е в състояние да предизвика срутване.

Силк замръзна, едри капки пот избиха по челото му, очите му неспокойно заоглеждаха скалите над тях.

— Поулгара — прошепна сподавено дребничкият драснианец. — кажи му да млъкне.

— Остави го на мира, Дурник — рече спокойно вълшебницата. — Знаеш какво е мнението му за пещерите.

— Просто си мислех, че трябва да знае, Поул — обясни ковачът. — Такива неща наистина стават в пещерите.

— Поулгара! — изстена Силк агонизиращо. — Моля те!

— Ще се върна да проверя как се справят Еранд и Тот с конете — каза Дурник, изгледа изпотения драснианец и го посъветва. — Просто се опитай да не крещиш.

Завиха зад ъгъла на криволичещата галерия и пред тях се откри просторна пещера, в чийто таван проблясваше широка кварцова жила. Някъде, може би на мили разстояние оттук, тя достигаше повърхността и пречупваше слънчевата светлина, разбивайки я на съставящите я цветове. Светлината достигаше до пещерата под формата на танцуващи дъги, които светваха ослепително, а сетне избледняваха, виейки се около блестящите води на плитко езерце в средата на пещерата. В далечния му край бълбукаше малък водопад и изпълваше подземната зала с музиката си.

— Се’Недра, погледни! — настоя Гарион.

— Какво? — повдигна глава тя. — О, да — изрече с безразличие малката кралица. — Много е красиво.

След това отново потъна в мислите си.

Гарион хвърли безпомощен поглед към леля Поул.

— Татко — подхвана тя, — мисля, че е време за обяд, а това място ми изглежда хубаво. Нека отдъхнем малко и да похапнем.

— Поул, никога няма да стигнем, ако правим почивки през една-две мили.

— Защо винаги спориш с мен? Да не би причината да е някакъв твой неизвестен за мен принцип?

Вълшебникът я погледна сърдито, обърна се и започна да си мърмори нещо под носа.

Еранд и Тот отидоха да напоят конете до брега на езерото. Водата бе кристално чиста. Двамата бяха съвършено различни — Еранд беше слаб и дребен юноша с къдрава руса коса и носеше обикновена кафява селска риза. А Тот се извисяваше над него като гигантско дърво над крехка фиданка. Въпреки че зимата наближаваше, великанът, който почти винаги мълчеше, носеше само сандали, препаска през кръста и вълнено одеяло, преметнато през едното му рамо. Голите му ръце и крака бяха като дънери, а изпъкналите му мускули потрепваха при всяко негово движение. Кестенявата му коса беше отметната назад и бе привързана на тила с къса кожена лента. Сляпата Кайрадис им беше казала, че мълчаливият гигант щял да им помага в преследването на Зандрамас и в търсенето на отвлечения син на Гарион. Но засега Тот се задоволяваше само да ги следва спокойно, без да дава каквито и да било признаци, че се интересува къде отиват.

— Ще ми помогнеш ли, Се’Недра? — попита любезно Поулгара, докато развързваше една от раниците.

Се’Недра безмълвно спря до нея.

— Ще ни трябва хляб — каза Поулгара, сякаш необезпокоена от видимата разсеяност на кралицата, извади няколко дълги тъмнокафяви селски хляба и ги сложи като дърва за горене в малките ръце на кралицата. — И сирене, разбира се — добави тя и измъкна покрита с восък пита сендарско сирене. След това сви устни. — А може би и мъничко от шунката — какво ще кажеш?

— Добре — отговори Се’Недра с безизразен тон.

— Гарион — продължи Поулгара, — би ли постлал тази покривка на плоската скала ей там? — Тя отново погледна Се’Недра. — Никак не ми харесва да ям на непокрита маса, ти какво ще кажеш?

— И на мен — беше отговорът на Се’Недра.

Двете занесоха хляба, сиренето и шунката до импровизираната маса и Поулгара щракна с пръсти и разтърси глава.

— Забравих ножа. Моля те, ще го донесеш ли, Се’Недра? — Кралицата кимна и се върна при товарния кон.

— Какво става с нея, лельо Поул? — попита Гарион напрегнато.

— Обхванала я е меланхолия, скъпи.

— Опасно ли е?

— Да, ако не се оправи бързо.

— Можеш ли да направиш нещо? Имам предвид дали е възможно да й дадеш някакво лекарство или нещо друго, за да оздравее?

— По-добре да не го правя, ако не е необходимо, Гарион. Понякога лекарствата само прикриват симптомите и изникват други проблеми. Повечето пъти е по-добре нещата да се оставят да минат от само себе си.

— Лельо Поул, не мога да продължавам да я гледам в това състояние.

— Ще трябва да потърпиш малко, Гарион. Просто се дръж, сякаш нейното поведение не ти прави впечатление. Тя все още не е готова да го преодолее. — Поулгара се обърна с топла усмивка. — А, донесе ли го? — попита тя и взе ножа от Се’Недра. — Благодаря ти много, скъпа.

Всички насядаха да се нахранят и докато гледаше втренчено малкото езерце, Дурник каза:

— Дали може да има някаква риба там?

— Не — отвърна Поулгара.

— Възможно е, Поул. Ако езерото се пълни от потоци, идващи от повърхността, някоя риба може да е била завлече на от течението и…

— Не, Дурник.

Той въздъхна.

Следобед продължиха по безкрайните виещи се галерии, следвайки трептящата факла на Белгарат. Часовете се нижеха непоносимо бавно.

— Колко още трябва да вървим, дядо? — попита Гарион.

— Трудно е да се каже. Разстоянията в пещерите не могат да се определят съвсем точно.

— Но защо въобще ни трябваше да идваме тук? Имам предвид, пише ли в Мринския сборник, или може би в Даринския, че нещо ще стане тук в Улго?

— Не, доколкото си спомням.

— Но предполагаш, че може да не сме разбрали съвсем правилно, нали?

— Нашият приятел се изрази много ясно, Гарион. Той каза, че походът ни на юг трябва да свърши при Пролгу, защото нещо, което трябва да се случи, ще се случи именно там.

— Не може ли това да стане без нас? — настояваше Гарион. — Ние се лутаме в тези пещери, а през това време Зандрамас се отдалечава все повече и повече от нас с моя син.

— Какво е това? — попита внезапно Еранд, който крачеше някъде зад тях. — Стори ми се, че чух нещо.

Всички спряха и се заслушаха. Чуваше се само пропукването на факлата на Белгарат. Бавното капане на водата, отекващо нежно някъде в тъмнината, и тежките въздишки на въздуха, преминаващ през пукнатините в скалата, прибавяха печалния си акомпанимент към обстановката. Изведнъж Гарион чу слаб звук от някаква песен. Човешки гласове, обединени в странен хор, се издигаха в особен нехармоничен, но дълбоко благоговеен химн на УЛ, повтарян от тези мрачни пещери в продължение на повече от пет хилядолетия.

— А, улгите — изрече Белгарат със задоволство. — Почти стигнахме до Пролгу. Сега може би ще открием кое е онова нещо, което трябва да се случи тук.

Извървяха още около миля по прохода, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен и ги водеше все по-надълбоко към сърцето на света.

— Як! — чу се отнякъде глас, подобен на джавкане. — Теча велк!

— Белгарат. Ляун хак — отговори спокойно старият вълшебник.

— Белгарат? — Гласът звучеше изплашено. — Зайек калиг, Белгарат?

— Марекег горим, ляун зайек.

— Веед мо. Мар ишум Улго.

Когато пазачът приближи със своята купа от дърво, излъчваща фосфоресцираща светлина, Белгарат загаси факлата си.

— Яд хо, Белгарат. Гроя УЛ.

— Яд хо — отговори на ритуалния поздрав старият вълшебник. — Гроя УЛ.

Ниският широкоплещест улгос се поклони, а после се обърна и ги поведе по мрачния проход. Зеленикавата нетрепваща светлина от дървената купа, която носеше, придаваше на лицата на всички призрачна бледност. След около още една миля галерията изведнъж излезе в обширна пещера и бледата странна светлина — същата като от дървената купа — буквално ги заля. Тя се излъчваше от стотици отвори високо над тях. Те внимателно се придвижиха по тясна издатина, докато стигнаха до каменно стълбище, издялано в скалата. Водачът им поговори малко с Белгарат.

— Тук ще трябва да се разделим с конете — рече старият мъж.

— Аз мога да остана с тях — предложи Дурник.

— Не. Улгосът ще се погрижи за тях. А сега да се качим горе.

И той тръгна по стръмните стълби.

Катереха се мълчаливо, стъпките им отекваха глухо.

— Моля, не се навеждайте толкова над ръба, както прави Еранд — напомни им Поулгара, когато бяха на половината от пътя си.

— Просто исках да видя колко е дълбоко — отговори той. — Знаеш ли дали долу има вода?

— Това е една от причините, поради които ви предупредих да стоите далеч от ръба.

Той й се усмихна и продължи нагоре.

Заобиколиха дълбоката пропаст и влязоха в една от галериите, където улгите живееха и работеха в малки помещения, издялани в скалата. Отвъд тази галерия се намираше полуосветената пещера на горима с нейното езеро, остров и къща, която имаше особена пирамидална форма. Горимът на пещерната страна Улго, облечен, както винаги, в бяла роба, стоеше на мраморния мост, пресичащ езерото, и се взираше към тях.

— Белгарат — извика той с треперещ глас, — ти ли си?

— Аз съм, върховни жрецо — отговори старият вълшебник. — Как разбра, че идвам?

— Добре дошъл, стари приятелю.

Белгарат тръгна по моста, но Се’Недра го изпревари. Златистите й къдрици се развяха. Тя тичаше към горима с протегнати за прегръдка ръце.

— Се’Недра — прошепна той, когато кралицата обви ръце около врата му.

— О, свети гориме — зарида тя. — Откраднаха бебето ми.

— Какво?! — извика той.

Гарион неволно тръгна към Се’Недра, но Поулгара го хвана за ръката и го спря.

— Все още не — промърмори тя.

— Но…

— Може би точно от това се нуждае, Гарион.

— Но, лельо Поул, тя плаче.

— Да, тя точно това чакаше. Трябва да я оставим да излее мъката си и чак след това ще започне да се оправя.

Горимът бе прегърнал плачещата крехка кралица и й говореше с нежен, утешаващ тон. След като тя се поуспокои, той повдигна старческото си набраздено от бръчки лице и попита:

— Кога се случи това?

— Миналото лято — отговори му Белгарат. — Много дълга история.

— Елате вътре — покани ги горимът. — Слугите ми ще приготвят храна и напитки и ще можем да си поговорим, докато се храните.

Влязоха в обширната централна зала. Там имаше каменни пейки и маса, кристални лампи, висящи на вериги от тавана, осветяваха помещението и наклонените стени. Горимът каза нещо на един от мълчаливите си слуги и после се обърна към гостите си, все още обгърнал с ръка раменете на Се’Недра.

— Седнете, приятели — рече им той.

Когато се настаниха около каменната маса, слугата донесе поднос с кристални чаши и две шишета от силната напитка на улгите.

— Сега — подхвана светият старец. — Какво се е случило?

Белгарат изпи една чашка, а след това накратко описа какво бе станало през тези няколко месеца: разказа на горима за убийството на Бранд, за опита да се всее неразбирателство сред редиците на алорните и за похода срещу Ярвиксхолм.

— И после — продължи той, докато слугите донасяха подноси с пресни плодове, зеленчуци и печено месо — точно бяхме завзели Ярвиксхолм и някой се промъкнал в детската стая в крепостта на Рива и отвлякъл принц Геран от люлката му. Когато се върнахме на острова, открихме, че Кълбото може да проследи дирите на детето, колкото и далеч да водят те, стига само да вървят по суша. Мечът ни заведе до западната страна на острова. Там се натъкнахме на поклонници на култа към Мечката от Черек и те ни казаха, че водачът на култа Улфгар е организирал отвличането.

— Но това не беше истина, нали? — досети се горимът.

— Наполовина — отговори Силк.

— Разбира се, проблемът беше там, че самите те не знаеха, че ни лъжат — продължи Белгарат. — Били много внимателно подготвени и историята, която чухме от тях, звучеше доста правдоподобно особено като се има предвид, че водехме война с култа. Както и да е, организирахме поход срещу последната му крепост в град Реон в североизточна Драсния. След като превзехме града и пленихме Улфгар, истината излезе наяве. Оказа се, че той е малореански гролим, наречен Харакан, и няма нищо общо с отвличането на Геран. Истинският виновник е онзи мистериозен Зандрамас, за когото ти говорих преди няколко години. Не съм сигурен точно каква е ролята на Сардион, но поради някаква причина Зандрамас желае да заведе детето на мястото, споменато в Мринския сборник — мястото, което не съществува. Урвон отчаяно иска да предотврати това, така че е изпратил своя оръженосец тук, на запад, за да убие бебето и да попречи то да бъде отведено там.

— Имате ли някаква представа откъде трябва да започнете търсенето? — попита горимът.

Белгарат сви рамене.

— Само няколко следи. Това е всичко. Убедени сме, че Зандрамас е напуснал Острова на ветровете на борда на нийсански кораб — ето откъде ще започнем. В сборника е казано, че аз трябва да открия пътя до Сардион, и съм сигурен, че когато го намерим, Зандрамас и бебето няма да са много далеч. Може би ще се сдобия с нещо от онези предсказания, което би могло да ни помогне. Дано успея да открия някое добро копие.

— Стана ясно и че пророците от Кел са се включили директно — добави Поулгара.

— Пророците? — Гласът на горима звучеше изплашено. — Никога не са го правили.

— Знам — отговори тя. — Една от тях — момиче, наречено Кайрадис — се появи в Реон и ни даде малко допълнителна информация и точни инструкции.

— Това е много непривично за тях.

— Смятам, че нещата отиват към завършека си — отбеляза Белгарат. — Ние всички съсредоточихме цялото си внимание върху срещата между Гарион и Торак и въобще изгубихме представа, че истинските срещи са онези между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Кайрадис каза, че това ще бъде последният двубой и че този път всичко ще бъде решено окончателно. Подозирам, че това е причината пророците накрая да излязат на открито.

Горимът се намръщи.

— Дори не бях помислял, че е възможно пророците да се занимават с грижите на други хора — рече той сериозно.

— Кои са тези пророци, свети гориме? — попита унило Се’Недра.

— Те са наши братовчеди, дете — отговори просто той.

Тя го погледна объркано.

— След като боговете създали човешката раса, дошло времето и за разпределението й — обясни той. — Имало седем раси и седмина богове. Но Алдур предпочел да върви сам по пътя си, а това означавало, че една от расите щяла да остане неизбрана.

— Да — кимна тя. — Чувала съм тази част от историята.

— Ние всички бяхме от този народ — продължи горимът. — Ние, мориндимците, карандите в северна Малореа, мелцените от изтока и далите. Нашият народ беше най-близък с далите, но когато започнахме търсенето на бог УЛ, те вече вяха обърнали очите си към небето в опита си да четат по звездите. Ние ги карахме да дойдат с нас, ала те не пожелаха.

— Значи сте загубили всякакъв контакт с тях? — попита тя.

— Понякога някои от техните идват при нас. Търсят нещо, за което почти не говорят. Те са много мъдри, защото получават видения, даващи им знание за миналото, настоящето и бъдещето и най-важното — наставления как да го използват.

— И всички ли са жени?

— Не, има и мъже. Но всички връзват очите си, та обикновената светлина да не им пречи видят по-добре тази, която е в съзнанието им. С всяка пророчица или пророк върви човек, чиято задача е да го води и предпазва. Те винаги се движат по двойки.

— Защо гролимите толкова се страхуват от тях? — попита Силк. — Бил съм в Малореа няколко пъти и съм виждал как гролимите се разтреперват само при споменаването на Кел.

— Подозирам, че далите са предприели нещо, за да държат гролимите далеч от Кел. Там е центърът на тяхната наука, а пък и гролимите проявяват пренебрежение към всичко, произхождащо извън земята на ангараките.

— Каква е целта на тези пророци, върховни жрецо? — попита Гарион.

— Не мога да ти отговоря, Белгарион — каза горимът. — Далите са запознати с всички клонове на тайното знание — некромантия, вълшебство, бяла и черна магия — всички тези, а дори и още тайнствени знания. Никой освен далите не знае със сигурност каква е тяхната цел. Ала каквато и да е, те са изцяло погълнати от нея — и онези в Малореа, а също и събратята им на запад.

— На запад? — Силк примигна. — Не знаех, че и тук има дали.

Горимът кимна.

— Те били разделени от Източното море, когато Торак използвал Кълбото, за да унищожи света. Западните дали били поробени от мургите през третото хилядолетие. Но където и да живеят — на изток или на запад, — те през всичките векове са се трудили в името на своята цел. Каквато и да е тя, далите са убедени, че от нея зависи съдбата на повторното сътворение на света.

— Дали наистина е така? — попита Гарион.

— Белгарион, ние не знаем каква е тяхната задача, затова не можем да правим предположения за нейната важност и значение. Но със сигурност знаем, че те не следват нито едно от пророчествата, които се борят за победа във Вселената. Вярват, че задачата им е била дадена от някаква по-висша съдба.

— Тъкмо това ме тревожи — изтъкна Белгарат. — Кайрадис ни подвежда със загадъчните си, недостатъчни сведения. Доколкото зная, тя постъпва по същия начин със Зандрамас. Не обичам да бъда воден за носа — особено от някого, чиито мотиви не разбирам. Тя усложнява всичко, а аз не обичам усложненията. Харесвам обикновените, прости ситуации и обикновения изход от тях.

— Като например: Добро и Зло — обади се Дурник.

— Предпочитам да го формулирам: „Те и ние“. Това ни дава възможност да се освободим от всичко излишно и ни позволява да се заемем направо със случая.

 

 

Гарион спа неспокойно и стана рано. Главата му бе натежала, сякаш бе пълна с пясък. Той поседя малко на една от каменните пейки в централната зала в къщата на горима, а после, обхванат от мрачно безпокойство, излезе, за да огледа тихото езеро, заобикалящо къщата. Кръглите лампи, висящи на вериги от тавана на пещерата, хвърляха бледо сияние, което приличаше повече на видение от някакъв сън, отколкото на истинска светлина. Докато стоеше замислен край водата, нещо помръдна на брега и привлече вниманието му.

Бяха няколко жени със светла кожа, големи тъмни очи и безцветна коса, характерна за улгите, облечени в обикновени рокли. Те се трупаха боязливо една до друга пред мраморния мост.

— Искате ли нещо? — подвикна им Гарион.

Те започнаха да шушукат, а сетне избутаха една от тях напред, за да говори от името на всички.

— Ние… искаме да видим принцеса Се’Недра — каза тя срамежливо и се изчерви. — Ако не е… твърде заета… — Жената приказваше на пресекулки, сякаш езикът, който използваше, й беше чужд.

— Ще отида да проверя дали се е събудила — каза Гарион.

— Благодаря — отговори тя и се върна при приятелките си, където очевидно се чувстваше по-сигурна.

Се’Недра седеше в леглото си. На лицето й нямаше и следа от пълното безразличие, което я беше обхванало през изминалите няколко седмици. Очите й изглеждаха спокойни, внимателни.

— Станал си рано — отбеляза тя.

— Не можах да спя. А ти добре ли си?

— Добре съм, Гарион. Защо питаш?

— Просто така… — сви рамене той. — Някакви млади жени от племето улго чакат навън. Искат да те видят.

Кралицата се намръщи.

— Какво ли искат?

— Изглежда, че те познават. Казаха, че искат да се видят с принцеса Се’Недра.

— Разбира се! — възкликна тя и скочи от леглото. — Почти ги бях забравила. — Кралицата бързо облече една зелена рокля и изхвръкна от стаята.

Изпълнен с любопитство, Гарион я последва, но спря в централната зала на къщата, където Поулгара, Дурник и горимът седяха на една каменна пейка.

— Какво й стана? — попита Поулгара, гледайки след припкащата кралица.

— Дошли са някакви жени — отговори Гарион. — Изглежда, че са й приятелки.

— Тя беше много популярна по време на посещението си тук и се сприятели с всички момичета, въпреки че те са много срамежливи. Обожаваха я — обясни горимът.

— Извинете ме, велики жрецо — намеси се Дурник. — Дали Релг е някъде тук? Мислех, че ще се видим, като пристигнем в пещерите.

— Релг и Тайба взеха децата си и се преместиха в Марагор — отговори горимът.

— В Марагор? — примигна учудено Гарион. — Ами призраците там?

— Тях ги защитава бог Мара — каза горимът. — Изглежда, че той и УЛ се разбират. Не съм сигурен, че разбирам напълно всичко това, но Мара настоява, че децата на Тайба са мараги, и се е заклел да ги предпазва, докато са в Марагор.

Гарион се намръщи.

— Но нали тяхното първородно дете щеше да стане горим някой ден?

Старият мъж кимна утвърдително.

— Да. Очите му все още са сини като сапфири. Отначало и аз се тревожех, Белгарион, но съм сигурен, че УЛ ще върне сина на Релг в пещерите на улго в подходящото за това време.

— Как е Се’Недра тази сутрин, Гарион? — попита Поулгара сериозно.

— Изглежда, че почти се е оправила. Това означава ли, че наистина е добре?

— Добър признак, ала може би все още е малко рано да сме съвсем сигурни. Защо не отидеш да я наглеждаш?

— Добре.

— Само че се опитай да не го правиш прекалено очебийно. Този момент е критичен, а не искаме да й внушим, че я шпионираме, нали?

— Ще бъда внимателен, лельо Поул.

Той излезе и започна да обикаля малкия остров, сякаш искаше само да се разходи. Често поглеждаше към групата на другия бряг. Светлокожите, облечени в бели рокли жени от племето улго се бяха струпали около Се’Недра. Нейната зелена роба и червеникавата й коса изпъкваха ярко в средата на групата, защото бяха в рязък контраст със заобикалящия ги отвсякъде бял цвят. Внезапно Гарион си представи следната картина: със своята цветна премяна Се’Недра наподобяваше кървавочервена роза, растяща в средата на леха от бели лилии.

След около половин час Поулгара излезе от къщата.

— Гарион, виждал ли си Еранд тази сутрин?

— Не, лельо Поул.

— Не е в стаята си. — Тя се намръщи. — Какво ли е наумило това момче? Я го потърси.

— Да, госпожо — отговори автоматично той и докато крачеше по моста, се усмихна на себе си. Въпреки всичко, случило се досега, той и леля Поул винаги се връщаха към същите взаимоотношения като онези, когато Гарион беше момче. Белгарион беше напълно сигурен, че в повечето от случаите тя дори не си спомня, че той е крал, и затова често го изпраща да изпълнява най-обикновени поръчки, без да се съобразява, че те могат да бъдат под достойнството му. Но пък като незабавно се подчиняваше на безапелационните й заповеди, той се избавяше от необходимостта да взема трудни решения. Това го връщаше към онези дни, когато беше обикновено фермерско момче без всички грижи и отговорности, които му се бяха струпали, откак бе поел управлението на Рива. Се’Недра и приятелките й бяха насядали по скалите до потъналия в мъгла бряг на езерото и разговаряха унило. Лицето на кралицата отново се бе помрачило.

— Всичко наред ли е? — попита Гарион изпитателно.

— Да — отговори тя. — Просто си говорим.

Той я погледна, но реши да не й задава повече въпроси.

— Виждала ли си Еранд? — попита кралят на Рива, за да смени темата.

— Не е ли в къщата?

Гарион поклати глава отрицателно.

— Не. Леля Поул ме помоли да го намеря.

Една от жените прошепна нещо на Се’Недра.

— Саба казва, че го видяла в главната галерия преди около час, когато идвали насам — каза Се’Недра.

— А къде се намира това? — попита той.

— Ето там — посочи тя.

Гарион кимна, после попита:

— Сигурна ли си, че не ти е студено?

— Добре съм — отвърна тя.

— Ще се върна след малко — рече Гарион и тръгна към галерията, която му посочиха. Беше му неудобно да следи Се’Недра по този начин и възможността чрез някоя случайна забележка да я потопи отново в дълбока депресия го караше да бъде предпазлив. Вече почти се страхуваше да говори с нея. Чисто физическото заболяване изглеждаше достатъчно тежка беда, ала умственото разстройство беше нещо много по-ужасяващо.

Той влезе в галерията. Подобно на всички пещери и проходи, в които живееха улгите, тя беше слабо осветена от зеленикавото блестене на фосфоресциращите скали. Стаичките, намиращи се и от двете страни на галерията, бяха добре подредени и той видя цели семейства, които закусваха, събрани около каменните маси. Очевидно предните стени на жилищата им просто липсваха и домовете им можеха да бъдат подробно разгледани от всеки случайно преминаващ.

Тъй като съвсем малко от улгите говореха езика му, беше невъзможно да попита дали Еранд е минавал оттук. Скоро откри, че се лута безцелно, надявайки се шансът да го срещне някъде с приятеля му. Галерията, по която вървеше, излизаше в обширната пещера, където се намираха издяланите в скалата стълби, водещи надолу към мрачните води на пропастта…

Той обмисли възможността Еранд да е отишъл да види коня си, но нещо му подсказа, че трябва да тръгне по широката издатина, виеща се около ръба на бездната. Не беше извървял и двеста метра, когато чу гласове от един тъмен проход. Не можеше да различи отделните думи заради ехото, повтарящо многократно всички звуци, но му се стори, че единият от гласовете е на Еранд. Гарион влезе в прохода.

Неизползваната галерия не беше осветена, затова той сложи ръка на грубата каменна стена и продължи пътя си пипнешком. Ала след като зави, съзря светлинка, идваща някъде отпред. Беше някакво особено бяло сияние, твърде различно от слабата зеленикава светлина на фосфоресциращи скали, използвана за осветление на този тъмен пещерен свят. Коридорът изви рязко наляво и Гарион видя, че Еранд разговаря с висока, облечена в бяла роба фигура. Зениците му се разшириха. Сиянието, което бе забелязал, се излъчваше от фигурата. Той почувства величавото присъствие на същество, което не е от този свят.

Сияещата фигура не се обърна, а заговори със спокоен и тих глас:

— Присъедини се към нас, Белгарион, и бъди добре дошъл.

Гарион безмълвно се подчини. Фигурата се обърна и той впери поглед в неподвластното на времето лице на бог УЛ.

— Тъкмо инструктирах младия Ерионд за задачата, която му предстои — изрече Бащата на боговете.

— Ерионд ли?

— Това е неговото истинско име, Белгарион. Вече е време той да забрави старото си юношеско прозвище и да приеме своето истинско име. Ти беше скрит зад обикновеното Гарион, а той — зад Еранд. Това е мъдро, защото истинското име на човек с важна задача пред себе си често пъти може да му навлече неприятности още преди да е готов да се предпази от тях.

— Името ми е хубаво, нали, Белгарион? — попита гордо Ерионд.

— Превъзходно е — съгласи се Гарион.

Кълбото върху дръжката на меча на гърба на Гарион проблесна с яркосиня светлина в отговор на сиянието на УЛ и богът кимна, за да покаже уважението си към него.

— На вас са възложени задачи — продължи УЛ — А също и на спътниците ви. Те всичките трябва да бъдат изпълнени преди срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака да се осъществи.

— Моля те, свещени УЛ — прошепна Гарион. — Можеш ли да ми кажеш как е синът ми?

— Той е добре, Белгарион. Засега не е в опасност.

— Благодаря — отговори Гарион признателно, пое си дъх и попита: — А каква е моята задача?

— Тя вече ти е била разкрита от пророчицата от Кел, Белгарион. Ти трябва да попречиш на Зандрамас да стигне да Сардион. Ако Детето на Мрака достигне до Камъка на злото с твоя син, Мракът ще има превес в тази последна среща.

Гарион се подготви за възможната лоша новина и зададе следващия си въпрос, от отговора на който се страхуваше.

— В предсказанията на Ашаба се казва, че Богът на Злото пак ще се появи. Това означава ли, че Торак ще се прероди и аз ще трябва отново да се бия с него?

— Не, Белгарион. Синът ми няма да се върне. Твоят огнен меч отне живота му. Врагът в тази среща ще бъде много по-опасен. Духът, който беше обладал Торак, сега е намерил друго тяло. Торак беше сакат и несъвършен заради гордостта си. Този, който ще заеме неговото място, ако ти се провалиш, ще бъде непобедим, и нито твоят меч, нито всичките мечове на този свят ще бъдат достатъчни да се съпротивляват срещу него.

— Значи Зандрамас е човекът, с когото трябва да се бия? — каза Гарион мрачно. — Имам достатъчно причини, за да го сторя, в това съм сигурен.

— Срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака няма да бъде между теб и Зандрамас — заяви УЛ.

— Но нали той е Детето на Мрака — възрази Гарион.

— Сега ти си Детето на Светлината. Но помни, че този товар ще тежи на плещите на всички ви, докато не дойде времето на окончателната среща. Това, което започна с раждането на твоя син, трябва да приключи в точно определено време. Задачите, стоящи пред теб и спътниците ти, са много и трябва да бъдат изпълнени преди отреденото за срещата време. Ако се провалите, всичките ни стремежи ще бъдат унищожени за вечни времена. Последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака трябва да се състои. Всички необходими условия трябва да са налице, защото тогава всичко, което е било разделено, ще стане пак едно цяло. Съдбата на този свят, а и на всички други светове е в твоите ръце, Белгарион. Крайният резултат няма да зависи от меча ти, а от това какво ще избереш.

Бащата на боговете погледна с любов двамата мъже и продължи:

— Не се страхувайте, синове мои. Въпреки че сте много различни, вие се борите за една и съща кауза. Помагайте си един на друг и се поддържайте и дано знанието, че аз съм на ваша страна, ви успокоява.

След това блестящата фигура потрепна и изчезна, а пещерите на Улго отекнаха, сякаш в тях изкънтя някаква невероятно голяма камбана.