Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of the Murgos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra(2006)
Корекция
Mandor(2006)

Издание:

Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.

История

  1. —Добавяне на анотация

15.

Изражението на Ургит стана хладно. Очите му се присвиха и той започна да гризе нервно ноктите си.

— Добре, Сади — каза той, — какво означава всичко това?

— Ваше величество… — Евнухът разпери ръце.

— Не ми се прави на невинен — рече Ургит. — Знаеше ли за този човек? — Той посочи Силк.

— Ами да, но…

— И реши да не ми казваш? Каква е играта ти, Сади?

Евнухът се поколеба и по челото му избиха капчици пот. Дурник и Тот минаха край Оскатат и небрежно се подпряха на стената от двете страни на вратата.

— Е, Сади? — настоя Ургит. — Чувал съм за този принц Келдар. Той е не само шпионин, но и убиец. — Очите му внезапно се разшириха. — Значи е това! — задъха се той и погледна Силк. — Белгарион ви е изпратил да ме убиете — теб и останалите алорни?

— Не говори безсмислици, Ургит — обади се лейди Тамазин от креслото си. — Ти прекара часове с тези хора, откакто са тук. Ако са искали да те убият, досега щеше да си мъртъв.

Той обмисли казаното.

— Добре, принц Келдар. Говори. Искам да знам какво точно правите тук. Говори.

Силк сви рамене.

— Нещата стоят така, както казах на почитаемия Оскатат, ваше величество. Аз просто минавам оттук. Имам работа в друга част на света.

— Коя част?

— Тук-там — каза Силк уклончиво.

— Тук обаче ще получа някои верни отговори — закани се Ургит.

— Да изпратя ли за палача, ваше величество? — попита Оскатат злокобно.

— Това може би не е лоша идея — съгласи се Ургит.

Сенешалът се обърна, но Дурник и безразличният Тот му попречиха да излезе. Ургит веднага схвана ситуацията и посегна към звънеца, чийто сигнал веднага щеше да напълни стаята с въоръжени мурги.

— Ургит! — извика лейди Тамазин. — Не! — Той се поколеба. — Прави каквото ти казвам!

— Какво? — попита той.

— Огледай се — каза му тя. — Ако само докоснеш този звънец, някой от тези хора ще ти пререже гърлото преди да успееш дори да го дръпнеш.

Изражението му изведнъж стана уплашено и той свали ръка. Сади прочисти гърлото си.

— Ваше величество — каза той. — Смятам, че кралицата майка много добре разбра положението. И двамата сме в позиция да си причиним взаимно голямо неудобство. Няма ли да е по-мъдро, ако обсъдим нещата разумно преди да е станало някое недоразумение?

— Какво искаш, Сади? — попита го Ургит с леко разтреперан глас.

— Само това, което възнамерявахте да направите през цялото време, ваше величество. Както каза Келдар, имаме работа в друга частна света, която не ви засяга пряко. Дайте ни кораба, който така и така щяхте да ни дадете, и в замяна ние ще заведем вашия дагаш в Рак Хага, както обещахме. След това ще продължим с личните си работи. От това по-справедливо накъде?

— Послушай го, Ургит — каза лейди Тамазин. — Той говори умно.

Ургит се колебаеше.

— Наистина ли мислиш така, майко?

— Как могат да ти навредят, след като пресекат малореанските граници? — попита тя. — Ако те притесняват, просто ги махни от Рак Урга колкото е възможно по-бързо.

— Всички освен този. — Оскатат посочи Силк.

— Но ние наистина се нуждаем от него, господарю — каза Сади учтиво.

— Той уби Дорак Ургас — каза инатливо сенешалът.

— Можем да му дадем медал за това по-късно Оскатат — рече Ургит и Оскатат се втренчи в него. — О, стига вече, приятелю. Ти мразеше Дарак толкова, колкото и аз.

— Той беше мургски принц, ваше величество. Убийството му не може да мине безнаказано.

— Изглежда, забравяш, че аз убих десетина от собствените си братя — също мургски принцове, в борбата за трона. Планираш ли да накажеш и мен? — Ургит погледна Сади. — Въпреки това мисля, че няма да е зле да запазя Келдар тук в Дроджим. Нещо като форма на обвързване. И веднага щом заведете Кабах в Рак Хага, ще го освободя и той ще може да ви настигне.

Сади се намръщи.

— Ургит, пропускаш нещо важно — каза лейди Тамазин, като внимателно се наведе напред.

— О? И какво е то, майко?

— Принц Келдар от Драсния има репутацията на един от най-близките приятели на крал Белгарион. Ти имаш идеалния пратеник, който да предаде съобщение на риванския крал.

Той погледна Силк.

— Вярно ли е това? — попита той. — Наистина ли познаваш Белгарион?

— Доста добре при това — отговори Силк. — Познавам го от малък.

— Старецът ей там каза, че Белгарион точно сега не е в Рива. Имаш ли представа къде може да бъде?

— Ваше величество — отговори Силк със съвсем безизразно изражение, — честно да ви кажа, аз знам дори къде е Белгарион точно в този момент.

Ургит почеса бузата си и го изгледа подозрително.

— Това не ми харесва — каза той. — Да предположим, че ти дам съобщение за Белгарион. Какво ти пречи просто да го захвърлиш и да се присъединиш към приятелите си?

— Етичността — сви рамене Силк. — Аз винаги върша това, за което ми се плаща. А вие възнамерявате да ми платите, нали?

Ургит се вгледа в Силк за момент, после отметна глава и се засмя.

— Ти си абсолютно възмутителен, Келдар. Ето те тук, на две крачки от дръвника на палача, и имаш наглостта да ме изнудваш за пари.

Силк въздъхна и се огледа трагично наоколо.

— Защо думата „плащам“ винаги донася същия ужасѐн поглед очите на кралете из целия свят? — запита той. — Със сигурност ваше величество не би очаквал да изпълня такова уникално поръчение без някаква малка компенсация, нали?

— Не мислиш ли, че да запазиш главата си е напълно достатъчно заплащане?

— О, мисля, че съм в безопасност. Тъй като съм единственият, който може да гарантира, че ще достави вашето съобщение, аз съм твърде ценен, за да ме убиете, не мислите ли?

Лейди Тамазин внезапно се засмя и погледна двамата по особен начин.

— Нещо смешно, майко? — попита я Ургит.

— Нищо, Ургит. Наистина нищо.

В очите на краля все още се четеше нерешителност. Той погледна управителя с надежда и попита:

— Ти какво мислиш, Оскатат? Мога ли да се доверя на този малък негодник?

— Решението е ваше, ваше величество — отговори рязко старият мург.

— Не те питам като твой крал — каза Ургит. — Питам те като приятел.

Оскатат трепна.

— Това е жестоко, Ургит — рече той. — Принуждаваш ме да избирам между дълга и приятелството.

— Добре тогава. Нека да се изразя така. Какво би трябвало да направя?

— Като крал, трябва да спазваш закона — дори и ако това означава да потъпчеш собствените си интереси. Като човек обаче би трябвало да се възползваш от всяка възможност, която може да предотврати катастрофа.

— Е? И какво да направя? Какъв да бъда — крал или човек? Ти как ще ме посъветваш?

Въпросът остана да виси във въздуха. Сенешалът не искаше да срещне очите на Ургит. Вместо това хвърли бърз умолителен поглед към лейди Тамазин.

— Прости ми, Торак — промърмори Остакат накрая, изправи се и погледна краля право в очите. — Бъди себе си, Ургит — каза той. Ако този драснианец може да уговори съюз с Белгарион, тогава му плати колкото поиска и го изпрати да свърши работата. Белгарион може и да те измами по-късно, но Кал Закат иска главата ти сега. Имаш нужда от този съюз без значение на каква цена ще го получиш.

— Благодаря ти, Оскатат — каза кралят с искрена благодарност.

После се обърна към Силк.

— Колко бързо можеш да занесеш посланието ми на Белгарион?

— Ваше величество — отговори Силк, — мога да предам писмото ви на Белгарион по-бързо, отколкото дори можете да си представите. А сега ще се уговорим ли за парите? — Дългият му остър нос започна да помръдва по познат на Гарион начин.

— Колко искаш? — попита Ургит предпазливо.

— О — престори се Силк, че обмисля отговора си, — предполагам че сто толнедрански златни марки ще са достатъчно.

Ургит го погледна изумено.

— Сто марки? Ти си луд!

Силк небрежно загледа ноктите на ръката си.

— Сумата може да се обсъди, ваше величество — призна той. — Просто исках да определя някаква груба цена с цел преговорите да потеглят.

Очите на Ургит придобиха странен блясък. Той се наведе напред и разсеяно подръпна носа си.

— Мога да ти платя най-много десет — отвърна той. — Аз всъщност не държа толнедрански монети в хазната си.

— О, това не е проблем, ваше величество — каза Силк великодушно. — Мога да приема и ангаракски монети, но разбира се, с малък отбив.

— Отбив?

— Ангаракското злато очевидно не е чисто, крал Ургит. Затова е и червено, а не жълто.

Ургит го погледна внимателно и каза:

— Защо не седнеш, приятелю? Това може да отнеме малко време — Странно или не, но и неговият нос беше започнал да помръдва.

Последва демонстрация на удивителна виртуозност от страна на двамата преговарящи. Гарион беше виждал Силк в такива ситуации много пъти и вярваше, че остроносият му приятел няма равен на себе си, когато трябва да извлече възможно най-много от някоя сделка. Ургит обаче бързо показа, че и той е експерт в тази игра. Когато Силк изтъкваше с удобно преувеличени думи опасностите, с които щеше да се сблъска по пътя си, Ургит отвръщаше, като му предлагаше ескорт от мургски войници, вместо по-висока компенсация. Силк изостави този фронт на атака и за известно време се съсредоточи върху страничните разходи — свежи коне, храна и място за спане, подкупи и други от сорта. Във всеки от случаите мургският крал предлагаше помощ вместо пари — коне, храна и място за спане в мургските посолства или търговски мисии, а любезните служби на мургските чиновници щели да се погрижат за подкупите. Силк се престори, че обмисля това, но бдителните му очи не се отделяха от лицето на противника. После той се върна към по-рано подготвената си позиция и отново подчерта приятелството си с риванския крал и факта, че може би той ще успее по-добре от всеки друг на света да представи предложения съюз на Белгарион в най-благоприятна светлина.

— В крайна сметка — заключи той — нещата се свеждат до това, доколко ценен е този съюз за вас, нали?

— Наистина е много ценен — призна Ургит с измамна искреност. — Признавам и че ти вероятно си идеалният пратеник, но нямам никаква гаранция, че Белгарион ще приеме съюза, нали? — Той замълча, сякаш току-що му е хрумнала идея. — Знаеш ли какво ще ти кажа — каза той с малко прекален ентусиазъм. — Защо не определим относително умерена цифра за самото доставяне на писмото — да кажем десетте марки, които ти предложих преди малко. — Изражението на Силк стана инатливо, но Ургит вдигна ръка. — Изслушай ме докрай. Както току-що предложих, ще се съгласим на една сума за доставянето на писмото. Тогава, ако Белгарион се съгласи да приеме съюза, аз ще бъда повече от щастлив да ти дам останалите пари, които ми искаш.

— Но това съвсем не е справедливо, ваше величество — запротестира Силк. — Вие поставяте целия въпрос в ръцете на трета страна. Аз мога да гарантирам доставяне, но не и договаряне. Белгарион е суверенен монарх. Аз не мога да му казвам какво да прави, а и няма начин, по който да разбера как ще реагира той на вашето предложение.

— Не каза ли, че сте стари приятели? Със сигурност го познаваш достатъчно добре, за да имаш поне някаква представа как ще реагира.

— Вие променяте изцяло базата за преговори, ваше величество — обвини го Силк.

— Да, знам — подсмихна се Ургит.

— Заплащането за реалното постигане на съюз между вас и Белгарион ще бъде много, много по-високо — отвърна Силк. — В крайна сметка това, което предлагате, е изключително опасно.

— Опасно? Не те разбирам, принц Келдар.

— Белгарион не е съвсем независим. Въпреки че е Върховен господар на Запада, той е отговорен пред останалите крале — особено пред алорните; а нека бъдем честни — алорните мразят мургите. Ако го убедя да приеме да се съюзи с вас, останалите алорнски крале вероятно ще помислят, че той е предател. Може да се получи така, че да бягам от техните убийци до края на живота си.

— Трудно ми е да повярвам на това, Келдар.

— Вие не ги познавате. Алорните са ужасно отмъстителна раса. Дори кралица Порен, с която сме близки роднини, би издала заповед да ме преследват, ако реши, че съм предал основно алорнско разбиране за света. За това, което предлагате, не може и дума да става, освен ако разбира се, не започнем да говорим за наистина значителна сума.

— А колко значителна точно? — попита Ургит предпазливо.

— Добре сега, да видим… — Силк се престори, че обмисля отговора си. — Разбира се, аз ще трябва да изоставя всичките си работи в Западните кралства. Ако алорнските крале ме обявят за човек извън закона, всичките ми активи ще бъдат отнети. Моите търговски занимания са доста обширни и ще ми отнеме доста време, докато изчисля реалната им стойност. Тогава, разбира се, ще трябва да поема разноските около започването на работа в част на света, където алорните няма да ме достигнат.

— Това е лесно, Келдар. Ела в Ктхол Мургос и аз ще те защитавам.

— Не се обиждайте, ваше величество, но Ктхол Мургос не ме устройва. Мислех си може би за Мал Зет или Мелцена. Вероятно в Мелцена ще ми бъде доста добре.

— Силк — рязко каза Белгарат. — Какъв е смисълът на всичко това?

— Аз просто…

— Знам какво правиш. Можеш да се забавляваш някой друг път. Точно сега трябва да бързаме за кораба.

— Но, Белг… — Силк се усети и хвърли към Ургит кос поглед.

— Ти нямаш право да раздаваш заповеди, старче — каза мургският крал и се огледа подозрително. — Тук става нещо, което не ми харесва. Мисля, че днес никой няма да пътува за никъде. Няма да освободя никой от вас, докато не стигна до дъното на всичко това.

— Не говори глупости, Ургит — прекъсна го майка му. — Тези хора трябва да заминат веднага.

— Не се намесвай, майко.

— Престани да се държиш като дете. Сади трябва да премине Рак Ктака преди да започнат боевете, а Келдар — да тръгне към Белгарион до час. Не погубвай тази възможност от чисто любопитство.

Погледите им се сблъскаха. Лицето на Ургит стана гневно, а на майка му — непреклонно. След една дълга секунда той наведе очи.

— Ти не си такава, майко — промърмори той. — Защо се опитваш нарочно да ме унижиш пред хората?

— Не е вярно, Ургит. Просто се опитвам да те върна към разума. Един крал винаги трябва да приема действителността, дори и ако тя наранява гордостта му.

Той я загледа дълго и проницателно.

— Времето наистина не е толкова ограничено, майко — каза той. — Сади има достатъчно време, а Келдар наистина може да не тръгва още един-два дни. Ако не бях сигурен, щях да кажа, че имаш някаква лична причина, заради която не искаш да говоря повече с тях.

— Глупости! — каза тя, но лицето й побледня.

— Ти си разстроена, майко — настоя той. — От какво?

— Тя не може да ви каже — каза внезапно Ерионд, който беше седнал на една пейка до прозорците. Есенното слънце струеше златисто върху светлата му коса.

— Какво?

— Майка ви не може да ви каже — повтори Ерионд. — Има тайна, която тя е заключила в сърцето си още отпреди да се родите.

— Не! — задъха се лейди Тамазин. — Недей!

— Каква е тази тайна? — настоя Ургит. Очите му се местеха подозрително от лице на лице.

По бузите на Ерионд се появи лека руменина.

— Наистина не искам да кажа — отговори той притеснено.

Велвет, която внимателно беше наблюдавала диалога, внезапно започна да се смее.

— Какво е толкова забавно, млада госпожице? — попита раздразнено Ургит.

— Хрумна ми една странна мисъл, ваше величество — отговори тя и се обърна към лейди Тамазин. — Не казахте ли, че сте познавали бащата на принц Келдар, милейди?

Тамазин повдигна брадичка, лицето й стана мъртвешки бледо, но тя не отговори.

— Преди колко време казахте, че е било това? — попита Велвет.

Устните на Тамазин останаха здраво стиснати. Велвет въздъхна и погледна Силк.

— Келдар — каза тя, — преди доста време баща ти е посетил Рак Госка, нали? Мисля, че е имало нещо общо с някакви търговски преговори от името на крал Родар. Спомняш ли си преди точно колко години е било това?

Силк изглеждаше озадачен.

— Не знам. Трябва да е било… — Той помисли малко. — Спомням си, че майка ми и аз бяхме в замъка Боктор, докато него го нямаше. Мисля, че тогава бях на около осем. Това значи, че е било преди около четиридесет години. Какво означава всичко това. Лизел?

— Интересно — промърмори тя, без да обръща внимание на въпроса. После продължи: — Лейди Тамазин, вие непрекъснато уверявате сина си, че той няма да полудее. Но нали всеки мъж от ургската линия става жертва на това наследствено нещастие? Какво ви прави толкова сигурна, че той ще успее да избегне по някакъв начин проклятието?

Лицето на Тамазин стана още по-бледо.

— Ваша милост — обърна се Велвет към Оскатат, — питам просто от любопитство, на колко години е негово величество?

Лицето на Оскатат също беше мъртвешки бледо. Той погледна лейди Тамазин поразен, но и неговите устни не помръднаха.

— На трийсет и девет съм — сопна се Ургит. — Какво значение…

— Внезапно кралят млъкна, очите му се разшириха и той изумен възкликна: — Майко!

Сади започна да се смее.

— Обичам, когато нещата завършват щастливо. А вие? — каза весело Велвет и погледна Силк закачливо. — Е, не стой така там Келдар. Иди да прегърнеш брат си.

Лейди Тамазин бавно се изправи и гордо каза:

— Извикай палача, Оскатат. Готова съм.

— Не, милейди — отговори той. — Няма да направя това.

— Такъв е законът, Оскатат — настоя тя. — Мургска жена, която петни съпруга си, трябва да бъде екзекутирана веднага.

— О, седни, майко — каза Ургит, като разсеяно гризеше кокалчетата на ръката си. — Не е време за театрални представления.

Погледът на Силк беше малко раздразнен.

— Много си схватлива, Лизел — каза той напрегнато.

— Всъщност не съм — призна тя. — Трябваше да предположа това преди доста време. Ти и негово величество можете да се използвате взаимно като огледала за бръснене. А и той преговаря почти толкова хитро като теб. — Тя погледна потресения мургски крал и на бузите й се появиха трапчинки. — Ако на ваше величество му дойде до гуша от трона, сигурна съм, че чичо ми ще ви намери работа.

— Това доста променя нещата, Ургит — каза Белгарат. — Предубежденията на твоите поданици са добре известни. Ако открият, че не си истински мург, може доста да се развълнуват, не мислиш ли?

Ургит, който гледаше Силк втренчено, каза разсеяно:

— О, я млъкни, старче. Остави ме да обмисля как ще се справя с всичко това.

— Сигурен съм, че ваше величество съзнава, че може да разчита изцяло на нашата дискретност — каза любезно Сади.

— Разбира се — отговори сухо Ургит. — Стига да правя това, което ми казвате.

— О, това се разбира от само себе си.

Ургит погледна сенешала си и каза:

— Е, Оскатат, сега ще се втурнеш ли към най-високия прозорец на Дроджим да съобщиш това на целия град?

— Защо да го правя? — сви рамене Оскатат. — От самото начало знам, че не си син на Таур.

Лейди Тамазин се задъха и внезапно докосна устните си с ръка.

— Ти си знаел, Оскатат? И си запазил моя позор в тайна?

— Милейди — каза той със скован поклон, — аз нямаше да ви издам дори и да ме бяха измъчвали.

Тя го погледна особено попита нежно:

— И защо, Оскатат?

— Вие, както и аз, сте от Камарата на Хага — отговори той. — Лоялността към кръвта в Ктхол Мургос е много силна.

— И това ли е всичко, Оскатат? Това ли е единствената причина, заради която се сприятели с мен и защити сина ми?

Той я погледна право в лицето.

— Не, милейди — каза почти с гордост той, — не е. — Тя трепна с мигли. — Имаше и други причини, заради които запазих тайната ви — продължи той. — Може би не толкова лични, но точно толкова силни. Ургската династия беше довела Ктхол Мургос до ръба на катастрофата. Видях в младия Ургит голяма надежда за кралството. Може би ми се щеше да е по-силен, но бързината на ума му беше многообещаваща. В края на краищата един умен крал често е за предпочитане пред друг, който е силен, но няма капка мозък.

Белгарат се изправи и каза:

— Съжалявам, че трябва да наруша тази тържественост, но е време да тръгваме. Започват да се разкриват твърде много тайни. — Той погледна Ургит. — Изпратихте ли вестител до храма? Ако дагашът на Агачак иска да дойде с нас, ще трябва веднага да отиде на пристанището.

Ургит ядосано понечи да се изправи, но спря и очите му се присвиха.

— Кой си ти всъщност, старче? — попита той. — Приличаш на скитник, но раздаваш заповеди наляво и надясно като император.

Очите на лейди Тамазин, които бяха насочени към Белгарат, внезапно се разшириха. Тя се обърна и погледна леля Паул със страхопочитание.

— Ургит! — каза тя с почти задавен шепот.

— Какво има, майко?

— Погледни го. Погледни го много внимателно и после виж дъщеря му.

— Дъщеря му? Не знаех, че са роднини.

— И аз не знаех досега. — Кралицата майка погледна Поулгара в очите. — Той е баща ви, нали, лейди Поулгара?

Поулгара се изправи и светлината от свещите се отрази в белия кичур коса върху челото й.

— Мисля, че това отиде твърде далече, татко — каза тя кисело. — Няма никакъв смисъл да се опитваме повече да крием, нали?

— Стари приятелю — каза Силк ведро, — ти наистина трябва да направиш нещо с вида си. Описанието ти е било разнасяно из света през всичките тези векове и занапред хората ще могат да те разпознават още по-често. Мислил ли си поне да си обръснеш брадата?

Ургит гледаше стария мъж почти ужасено.

— О, стига си ме зяпал — каза Белгарат с отвращение. Ургит потрепера. — И недей да трепериш. Няма значение какво са ти казвали, но аз нямам навика да отхапвам главите на мургските бебета само за забавление. — Той подръпна замислено едното си ухо, погледна първо Ургит, после лейди Тамазин, а накрая и Оскатат и Прала. — Мисля, че ще се наложи малка промяна в плановете. Вярвам, че всички ще развиете неустоимо желание да пътувате по море — просто от предпазливост. Вие имате някои тайни, които искате да запазите, ние — също. По този начин ще можем да се държим взаимно под око.

— Шегуваш се! — избухна Ургит.

— Не, не се шегувам. Не обичам да оставям зад себе си недовършени работи.

Вратата се отвори. Гарион се обърна бързо, но спря ръката си на половината път до дръжката на меча си. Мургският офицер, който беше влязъл, усети напрежението и огледа любопитно всички.

— Извинете ме, ваше величество — каза той малко предпазливо.

Ургит го погледна и по лицето му бързо премина руменина на надежда. Той хвърли бърз предпазлив поглед към Белгарат, после каза малко прекалено спокойно:

— Какво има, полковник?

— Току-що пристигна писмо от йерарха, ваше величество. Дагашът Кабах ще бъде на пристанището до един час.

Дурник и Тот бяха застанали от двете страни на Оскатат, а Поулгара стоеше до креслото на лейди Тамазин. Лицето на Ургит беше бледо и изпълнено със страх.

— Добре, полковник — отговори той. — Благодаря, че ме уведоми.

Офицерът отдаде чест и се обърна към вратата.

— Полковник — спря го ясният глас на Прала.

Той се обърна и попита с уважение:

— Да, принцесо?

Велвет се движеше към мургското момиче с измамна небрежност. Докато измерваше разстоянието до нищо неподозиращия полковник, Гарион потрепера вътрешно от вероятността за внезапно и отвратително насилие.

— Имате ли някакви сведения за времето на южния бряг? — попита спокойно Прала.

— Има доста вятър, ваше височество — отговори полковникът, — и почти непрекъснато се разразяват бури.

— Благодаря, полковник.

Той се поклони и излезе. Гарион шумно издиша.

— Господарю Белгарат. — Гласът на Прала беше решителен. — Не можете да излагате лейди Тамазин на такова време. Аз няма да позволя това.

— Няма да позволиш? — попита Белгарат невярващо.

— Няма. Ако потрябва, ще крещя така, че и покривът ще падне. — Тя се обърна спокойно към Велвет. — Не се доближавай и на стъпка, Лизел. Мога да извикам поне два пъти преди да ме убиеш. Това ще доведе тичешком всеки страж в Дроджим в тази стая.

— Тя е права, татко — каза Поулгара спокойно. — Тамазин може да не издържи суровото пътуване.

— Не бихме ли могли…

— Не, татко — каза твърдо тя. — Не може да става и дума за това.

Той кисело се намръщи и направи знак на Сади. Двамата се оттеглиха в другия край на стаята и тихо заговориха нещо.

— Имаш нож под жакета си, нали, Келдар? — попита Ургит.

— Всъщност два — отговори Силк. — Плюс още един в ботуша и един, закачен на връв зад врата ми. Харесва ми да съм подготвен за евентуални малки неприятности. Но защо да се замисляме върху проблем, който никога няма да възникне?

— Ти си ужасен човек, Келдар.

— Знам.

Белгарат се върна със Сади и каза:

— Лейди Тамазин.

Кралицата майка повдигна брадичка.

— Да?

— Предвид обстоятелствата, вярвам, че можем да разчитаме на вашата дискретност — каза той. — Вие вече сте доказали, че можете да пазите тайна. Нали разбирате, че вашият живот и този на сина ви зависят от това да не разкривате това, което научихте тук?

— Да, разбирам.

— При всички случаи ще имаме нужда от някой, който уж да се грижи за нещата, така че предполагам тук всичко ще се нареди.

— Това, което предлагате, е невъзможно, господарю Белгарат.

— Наистина ми се ще хората да престанат да използват тази дума. Какъв е проблемът сега?

— Мургите няма да приемат заповеди от жена.

Белгарат изсумтя кисело:

— О, да. Бях забравил за този особен мургски предразсъдък.

— Почитаеми Оскатат — каза Сади. Лицето на сенеша беше каменно. Той погледна Дурник и Тот от двете си страни. — Не сте ли вие този, който би трябвало да управлява държавата, когато негово величество отсъства?

— Възможно е.

— Докъде точно стига лоялността ви към вашата роднина лейди Тамазин?

Оскатат се намръщи.

— Ерионд — каза Се’Недра.

— Да?

— Можем ли да имаме доверие на сенешала, че няма да изпрати след нас потеря веднага щом заминем?

Гарион се сепна. Беше забравил за необикновената дарба на младия си приятел да вижда право в главите и сърцата на хората.

— Няма да каже нищо — отговори уверено Ерионд.

— Сигурен ли си? — попита Се’Недра.

— Абсолютно. Би предпочел да умре, отколкото да предаде Тамазин.

Тъмна руменина се появи по белязаните бузи на стария мург и той извърна лице, за да избегне погледа на кралицата майка.

— Добре тогава. — Тонът на Белгарат беше решителен. — Ургит ще дойде с нас. — Той погледна сенешала. — Ще го оставим недалеч от Рак Ктака. Имате думата ми за това. Вие ще останете тук с Тамазин. Зависи от вас, но ви препоръчвам да се придържате към плана и да изпратите подкрепленията до града по море. В противен случай вашият крал ще трябва да задържи малореанците сам-самичък.

— А Прала? — попита Се’Недра.

Белгарат се почеса по ухото.

— Няма никакъв смисъл да я взимаме с нас — каза той. — Сигурен съм, че ако остане тук, Тамазин и Оскатат ще се погрижат да не разкрие нищо.

— Не, господарю Белгарат — каза твърдо стройната ктанска принцеса. — Аз няма да остана тук. Ако негово величество заминава за Рак Ктака, и аз ще замина. Няма да обещая, че ще мълча. Нямате избор — трябва или да ме вземете, или да ме убиете.

— Какво означава това? — попита неразбиращо Ургит.

Силк обаче вече беше отгатнал.

— Ако искаш да започнеш да бягаш точно сега, Ургит, аз ще се опитам да я задържа, докато се отдалечиш на достатъчно разстояние.

— За какво говориш, Келдар?

— Ако имаш много, много късмет, братко, Кал Закат няма да те пипне, но се боя, че шансовете ти да избягаш от тази млада дама са далеч по-нищожни. Приеми съвета ми и започни веднага да тичаш.