Дейвид Едингс
Кралят на мургите (15)

14.

На следващата сутрин времето беше ясно и студено. Гарион стоеше до прозореца на стаята си и гледаше покритите с плочи покриви на Рак Урга. Ниските широки къщи изглеждаха изпълнени със страхопочитание пред двойното присъствие на ослепителния замък Дроджим в единия край на града и черния храм на Торак в другия. Димът от стотиците комини се издигаше на прави сини стълбове към спокойното небе.

— Потискащо място, нали? — каза Силк, докато влизаше в стаята със зелената си роба, небрежно преметна та върху едното му рамо.

Гарион кимна.

— Изглежда сякаш те нарочно са си дали труда да го направят грозно.

— Градът е отражение на мургското съзнание. А, Ургит иска пак да ни види.

Гарион го погледна въпросително.

— Не мисля, че е нещо особено важно — добави Силк. — Вероятно само му се ще да си поговори с някого. Да общуваш само с мурги сигурно е досадно.

Завариха Ургит отпуснат в един стол до огъня: единият му крак пак беше преметнат през страничната облегалка, а в ръката си държеше полуизядено пилешко бутче.

— Добро утро, господа. Моля, седнете — поздрави ги той и посочи със закуската си столовете, наредени до стената. — Не съм много по формалностите. — Той погледна Сади и попита: — Спа ли добре?

— Призори стана малко студено, ваше величество.

— Виновна е калпавата конструкция на тази сграда. В стените има толкова големи пукнатини, че и кон може да мине през тях. През зимата в коридорите си имаме снежни бури. — Той въздъхна. — Знаеш ли, че точно сега в Тол Хонет е пролет? — Той въздъхна отново и погледна Белгарат, който му се усмихваше странно. — Нещо смешно ли има, старче?

— Всъщност не. Просто се сетих за нещо. — Старецът отиде до огъня и протегна ръцете си към пукащите пламъци.

— Как се справят хората ви с кораба?

— Надявам се, че утре ще е готов — отговори Ургит. — Зимата наближава, а моретата около южния край на полуостров Урга съвсем не могат да бъдат наречени тихи дори и в най-добрите сезони, така че наредих на корабостроителите да положат специални усилия. — Той се наведе напред и небрежно метна пилешкото бутче в камината. — Беше прегоряло — каза той разсеяно. — Всяко ястие в този замък ми се носи или прегоряло, или сурово. — Той погледна Белгарат с интерес. — Ти ме интригуваш, старче. Не приличаш на онзи тип хора, които завършват кариерата си, като се наемат на нийсански кораб за роби.

— Начинът, по който изглеждат нещата, заблуждава — сви рамене Белгарат. — Вие също не приличате много на крал, но в крайна сметка носите короната.

Ургит се протегна и свали малкия железен обръч. Погледна го с отвращение и го подаде на Белгарат.

— Искаш ли това нещо? — попита той. — Сигурен съм, че ще изглеждаш много по-царствен от мен, а и аз ще бъда много щастлив, ако се отърва от него — особено като се има предвид, че Кал Закат иска така силно да вземе главата ми изпод него. — Той го пусна на пода до стола и се чу глухо издрънчаване. — Нека се върнем към нещо, което обсъждахме вчера. Ти ми каза, че познаваш Белгарион.

Белгарат кимна.

— Колко добре?

— Колко добре може един човек да познава друг?

— Заобикаляш въпроса ми.

— Така изглежда, нали?

Ургит се вгледа внимателно в стария човек.

— Как мислиш, че ще реагира Белгарион, ако му предложа да се съюзим и да прогоним малореанците от континента? Сигурен съм, че присъствието им тук го тревожи почти колкото и мен.

— Шансовете не са много добри — каза Белгарат. — Може и да успеете да убедите Белгарион, че идеята е добра, но останалите алорнски монарси вероятно ще възразят.

— Но те постигнаха споразумение с Дроста, нали?

— Това беше между Родар и Дроста. Винаги е имало една предпазлива дружба между драснианците и надраките. Този, който ви е нужен, за да приеме идеята ви, е Чо-Хаг, а той никога не е бил приятелски настроен към мургите.

— Имам нужда от съюзници, старче, а не от плоски забележки. — Ургит замълча. — А какво би станало, ако можех да си поговоря с Белгарат?

— Какво ще му кажете?

— Ще се опитам да го убедя, че Закат е много по-голяма опасност за Западните кралства от мен. Може би той ще накара алорните да се вслушат в разума.

— Мисля, че и тук няма да имате късмет. — Старецът се загледа в танцуващите пламъци: светлината от огъня проблясваше в късата му сребриста брада. — Трябва да разберете, че Белгарат не живее в един и същи свят с обикновените хора. Той живее в света на първопричините и природните сили. Сигурно гледа на Кал Закат като на малко повече от дребно дразнене.

— Кълна се в зъбите на Торак! — изруга Ургит. — Откъде да намеря войниците, които ми трябват?

— Платете на наемници — предложи Силк, без да се обръща от прозореца, където стоеше.

— Какво?

— Бръкнете в кралската хазна и извадете малко от легендарното червено злато на Ангарак. Пуснете слух в Западните кралства, че се нуждаете от добри бойци и сте готов да им платите с много злато. Ще бъдете залети от доброволци.

— Предпочитам хора, които се бият заради патриотизма или религията си — заяви твърдо Ургит.

Силк се обърна и развеселено каза:

— Забелязал съм това предпочитание у много крале. То не изтощава кралските хазни. Но повярвайте ми, ваше величество, лоялността към един идеал може да варира в интензитета си, но лоялността към парите не се променя никога. Затова и наемниците са по-добри бойци.

— Ти си циник — обвини го Ургит.

Силк поклати глава.

— Не, ваше величество. Аз съм реалист. — Той пристъпи към Сади и промърмори нещо. Евнухът кимна и дребният драснианец тихо излезе от стаята.

Ургит повдигна вежди въпросително.

— Той ще започне да опакова багажа, ваше величество — обясни Сади. — Ако ще отплаваме утре, трябва да започнем да се подготвяме.

Ургит и Сади разговаряха тихо около петнадесет минути. После вратата се отвори отново и Поулгара и останалите дами влязоха с лейди Тамазин.

— Добро утро, майко — поздрави я Ургит. — Добре ли спа?

— Много добре, благодаря. — Тя го погледна критично. — Ургит, къде ти е короната?

— Свалих я. От нея ме боли глава.

— Веднага си я сложи.

— Защо?

— Ургит, не приличаш много на крал. Ти си слаб и нисък и имаш лице на невестулка. Мургите не са умни. Ако не носиш короната си непрекъснато, ще забравят кой си. Сложи си я.

— Добре, майко. — Той вдигна короната и я хлопна на главата си. — Сега как е?

— Накривена е, миличък — каза тя с толкова познат спокоен тон, че Гарион погледна Поулгара сепнато. — Така приличаш на пиян моряк.

Ургит се засмя и оправи короната си. Гарион погледна внимателно Се’Недра, за да види дали има някакви следи от пороя сълзи, който се бе излял от нея миналия ден, но не откри никакви белези, че би могъл веднага да се повтори. Тя беше заета в тих разговор с ктанската принцеса Прала, а по изражението на момичето ясно личеше, че вече е омагьосана от чара на кралицата.

— А ти, Ургит? — каза лейди Тамазин. — Спа ли добре?

— Аз никога не спя добре, майко. Знаеш това. Още преди години реших, че да спиш нащрек е за предпочитане пред непробудния сън.

Гарион никога не беше харесвал мургите. Нямаше им доверие и дори се страхуваше от тях. Личността на крал Ургит обаче беше толкова нехарактерна за мургите, колкото и външният му вид. Той беше раздразнителен и непостоянен, а настроенията му се променяха от язвителна развеселеност до потиснатост толкова бързо, че Гарион беше съвсем несигурен какво ще последва. Ургит очевидно не беше силен владетел, а самият Гарион бе крал достатъчно дълго, за да види къде кралят на мургите допуска своите грешки. Въпреки това Гарион усети, че всъщност го харесва и изпитва към него странна симпатия — Ургит се бореше за длъжност, която далеч не му подхождаше. Това, разбира се, беше проблем. Гарион не искаше да го харесва и тази нежелана симпатия беше съвсем неуместна. Той стана от стола си и се оттегли към другия край на стаята, като се преструваше, че поглежда през прозореца, за да избегне подозренията на мургския крал. С някаква непоносима настойчивост той искаше да се качи на кораба и да се махне от този грозен мургски град, сгушен на пустия бряг; да се махне и от страхливия мъж, който всъщност не беше чак толкова лош, но когото той трябваше да счита за враг.

— Какво ти е, Гарион? — попита тихичко Поулгара, която бе дошла зад него.

— Просто съм нетърпелив, лельо Поул. Искам да се махна оттук.

— Всички искаме, скъпи — каза му тя. — Но трябва да потърпим още един ден.

— Той защо просто не ни остави на мира?

— Кой?

— Ургит. Не ме интересуват проблемите му. Защо трябва да седи и да ни разправя за тях през цялото време?

— Защото е самотен, Гарион.

— Всички крале са самотни. Това идва с короната. Но въпреки всичко повечето се научават как да се справят. Ние не хленчим, защото сме самотни.

— Това е грубо, Гарион — каза тя твърдо. — И е недостойно за теб.

— Защо всички сме толкова загрижени за един слаб крал с голяма уста?

— Може би защото от много време за пръв път срещаме мург, който показва някакви човешки качества. Такъв, какъвто е, той открива възможността един ден алорните и мургите да намерят начин да разрешат разногласията си, без да проливат кръв.

Гарион продължи да гледа през прозореца. По врата му плъзна лека руменина.

— Държах се детински, нали? — призна си той.

— Да, скъпи, боя се, че е така. Следваш предубежденията си. Обикновените хора могат да си позволят това. Кралете — не. Постави се на негово място, Гарион, и го наблюдавай много добре. Не пропускай възможността да го опознаеш. Ще дойде време, когато това познание ще ти помогне.

— Добре, лельо Поул — въздъхна Гарион и изпъна решително рамене.

 

 

По обед влезе Оскатат и обяви със стържещия си глас:

— Ваше величество, Агачак, йерарх на Рак Урга, моли да се срещне с вас.

— Въведи го, Оскатат — отговори Ургит отегчено, после се обърна към майка си и промърмори: — Мисля да взема да се скрия никъде. Твърде много хора знаят къде да ме намерят.

— Имам един чудесен килер, Ургит — отговори тя. — Топъл сух и тъмен. Би могъл да се скриеш там и да се завиеш с одеяло. Ще ти даваме храна от време на време.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, миличък — каза тя. — Но независимо дали ти харесва, или не, ти си крал. Можеш да бъдеш или владетел, или разглезено дете. Изборът е изцяло твой.

Гарион виновно погледна Поулгара.

Мъртвешки бледият Агачак влезе, поклони се вяло на краля си и глухо каза:

— Ваше величество.

— Добре дошъл, Агачак! — отговори Ургит, без гласът му да издава и намек за истинските му чувства.

— Времето минава, ваше величество.

— То има този навик.

— Имам предвид, че може да се разрази буря. Готов ли е корабът?

— Очаквам да отплава утре — отговори Ургит.

— Отлично. Ще кажа на Кабах да се приготви.

— Жрицата Чабат успокои ли се? — попита Ургит.

— Не съвсем, ваше величество. Все още страда от загубата на любовника си.

— Дори след като откри какви са били истинските му чувства към нея? Кой би могъл да се надява да разбере как работи женският ум?

— Не е трудно да се разбере Чабат, ваше величество — сви рамене Агачак. — Една обезобразена жена има малък шанс да привлече обожатели, а загубата на един — даже и неискрен — е много болезнена. Загубата й точно в този случай обаче е по-сложна. Сорчак и помагаше в изпълнението на определени магически обреди. Без него тя няма да може да продължи опитите си да призове демоните.

Ургит потрепери.

— Нали е чародейка. Това не й ли е достатъчно? Защо трябва да се бърка и в черната магия?

— Чабат всъщност не е толкова силна чародейка — отговори Агачак. — Тя мисли, че ще има по-голямо предимство, когато накрая ми се противопостави, ако има демони, които да й помогнат.

— Да ти се противопостави? Това ли е планирала?

— Разбира се. Нейните случайни занимавки са просто за забавление. Истинската й цел винаги е била властта. С времето щеше да се опита да вземе и моята.

— В такъв случай защо я остави да спечели такова влияние в храма?

— Развеселяваше ме — каза Агачак с хладна усмивка. — Грозотата не ме отблъсква толкова силно, както другите, а при Чабат, въпреки амбицията й или може би заради нея — тя е много ефективна.

— Ти знаеше за връзката й със Сорчак. Това не те ли обиждаше?

— Всъщност не — отговори мъртвешки изглеждащият йерарх. — Това е просто част от забавлението, което подготвям за себе си. Най-накрая Чабат ще успее да призове демон и ще ме предизвика. В същия момент, в който триумфът й ще изглежда пълен, аз също ще повикам демон и моят ще унищожи нейния. Тогава ще я съблека и ще я завлека до светилището. Там ще я разпънат на олтара, а аз самият бавно ще й извадя сърцето. Очаквам този момент с голямо нетърпение, а той ще бъде още по-сладък, защото ще дойде точно когато тя ще си мисли, че ме е победила.

Мъртвешкото му лице се беше оживило от ужасно задоволство. Очите му блестяха. Ургит изглеждаше бледи потресен.

— Гролимите явно имат по-екзотични забавления от обикновените хора.

— Всъщност не, Ургит. Смисълът на властта е в това да можеш да я използваш, за да унищожиш враговете си. Особено приятно е, когато успееш да ги повалиш от някаква височина преди да ги унищожиш. Ти не би ли искал да присъстваш, когато могъщият Кал Закат умре от дагашки нож в сърцето?

— Не. Искам просто да се махне от пътя ми. Не желая да гледам процедурата.

— В такъв случай ти все още не си научил истинското значение на властта. Ще го разбереш, когато в присъствието на Ктраг Сардиус аз и ти станем свидетели на прераждането на Тъмния бог и триумфа на Детето на Мрака.

Ургит посърна.

— Не бягай от съдбата си, Ургит — каза Агачак с глухия си глас. — Предсказано е, че крал на Ангарак ще присъства на последната среща. Ти ще бъдеш този крал, така както аз ще съм онзи, който ще направи жертвоприношението и по този начин ще стане първия ученик на преродения бог. Ние с теб сме свързани с верига, изкована от съдбата. Твоята орис е да станеш върховен крал на Ангарак, а моята — да управлявам църквата.

Ургит въздъхна примирено и тъжно заяви:

— Както кажеш, Агачак. Но въпреки всичко ние все още трябва да преодолеем няколко проблема.

— Те не ме засягат много — заяви йерархът.

— Да, но мен ме засягат — каза Ургит с изненадваща разпаленост. — Първо трябва да се справим със Закат. И ще трябва да се отървем от Гетел и Дроста, за да сме сигурни. И преди съм участвал в надпревара за трон и мисля, че бих се чувствал по-сигурен, ако се състезавам само аз. При все това твоите проблеми са малко по-тежки. Урвон и Зандрамас са много сериозни противници.

— Урвон е изкуфял стар глупак, а Зандрамас е жена.

— Агачак — каза остро Ургит, — Поулгара също е жена. Би ли желал да се сблъскаш с нея, а? Не, нали? Мисля, че Урвон не е толкова изкуфял, за колкото го мислиш, а Зандрамас вероятно е по-опасна, отколкото си представяш. Тя успя да отвлече сина на Белгарион. Успя и да се промъкне край теб и останалите йерарси все едно, че въобще ви няма. Нека никой от нас не взема всичко това на шега.

— Знам къде е Зандрамас — каза Агачак с хладна усмивка — и ще изтръгна от нея сина на Белгарион, когато дойде подходящият момент. Предсказано е, че аз, ти и бебето, което ще бъде принесено в жертва, ще дойдем в присъствието на Сардиона в определеното време. Там аз ще изпълня жертвоприношението, а ти ще бъдеш свидетел на обреда. Тогава и двамата ще бъдем възвисени. Така е написано.

— Зависи как го тълкуваш — добави Ургит мрачно.

Гарион, който седеше до Се’Недра, се опитваше да изглежда нормално, но тя цялата пребледня.

— Това няма да се случи — каза и той с твърд, тих глас. — Никой няма да направи нищо лошо на нашето бебе.

— Ти си знаел! — обвини го тя със сподавен шепот.

— Аз и дядо разбрахме за това от гролимските предсказания в библиотеката на храма.

— О, Гарион! — каза тя и прехапа устната си, за да не се разплаче.

— Не се тревожи за това — каза той. — Според същото предсказание Торак трябваше да победи при Ктхол Мишрак, но това не се случи. И това предсказание няма да се сбъдне.

— Ами ако…

— Няма никакво „ако“ — каза той твърдо. — Това няма да се случи.

След като йерархът си тръгна, настроението на крал Ургит се влоши. Той седна в креслото си и загледа кисело.

— Може би ваше величество би предпочел да остане сам — осмели се да каже Сади.

— Не, Сади — въздъхна Ургит. — Колкото и да се тревожа, нищо няма да може да промени това, което вече сме задействали. — Той поклати глава и сви рамене, като че се отърсваше от целия проблем. — Защо не ми разкажеш подробностите за малката простъпка, заради която Салмисра толкова ти се сърди? Обожавам истории за измама и безчестие. Те сякаш винаги загатват, че светът в крайна сметка не е толкова лошо място.

Не след дълго, докато Сади разкрасяваше до някаква степен сложната интрига, която беше довела до падението му, сенешалът отново влезе в стаята.

— Пристигна вест от военния управител на Ктака, ваше величество — простърга гласът му.

— Какво иска пък сега? — жално промърмори Ургит.

— Съобщава, че малореанците подготвят голяма кампания на юг. Рак Горут е под обсада и със сигурност ще падне до седмица.

— През есента? — възкликна Ургит изненадано. — Те подготвят кампания, когато лятото е свършило?

— Така изглежда — отговори Оскатат. — Мисля, че Кал Закат се надява да ви свари неподготвен. Ако Рак Горут падне, нищо друго няма да стои на пътя между неговата армия и Рак Ктака.

— А гарнизонът там в действителност не съществува, нали?

— Боя се, че е така. Рак Ктака също ще падне и тогава Закат ще има цяла зима, за да укрепи завоюваната територия на юг.

Ургит изруга и бързо отиде до картата, закована на стената.

— Колко войници имаме тук горе в Моркт? — попита той и потупа картата с пръст.

— Няколко десетки хиляди. Но по времето, по което те получат заповед да се насочат на юг, малореанците вече ще бъдат на половината път към Рак Ктака.

Ургит се вгледа съсредоточено в картата, после силно я удари с юмрук.

— Пак ме надхитри! — ядоса се той. Върна се при креслото си и се строполи в него.

— Мисля, че трябва да доведа Крадак — каза Оскатат. — Генералът трябва да знае за това.

— Както сметнеш за добре, Оскатат — отговори Ургит унило.

Докато сенешалът излизаше, Гарион отиде до картата и след един съвсем кратък поглед видя решението на проблема на Ургит. Но не му се искаше да го сподели. Не желаеше да се набърква в това. Имаше поне десетина причини, поради които трябваше да си държи устата затворена. Най-важната от тях беше фактът, че ако предложеше решението на мургския крал, щеше да се обвърже по някакъв начин, а той категорично не желаеше да има нищо общо с този човек. Един нерешен проблем обаче щеше да измъчва чувството му за отговорност, а да обърне гръб на проблем, който дори не е негов, го измъчваше дълбоко. Той изруга тихичко и се обърна към Ургит.

— Извинете, ваше величество — каза той, — но как е укрепен Рак Ктака?

— Както всеки мургски град — отговори Ургит разсеяно. — Стените са 70 стъпки високи и 30 дебели. Какво значение има това?

— Това означава, че градът би издържал на обсада. Имате ли достатъчно хора там?

— Там е проблемът — нямам.

— Тогава ще трябва да пратите подкрепления преди малореанците да достигнат града.

— Блестяща мисъл, няма що! Но как бих могъл да заведа подкрепленията преди улиците да са пълни с малореанци?

Гарион сви рамене.

— Изпратете ги по море.

— По море? — Ургит го изгледа смаяно.

— Пристанището ви е пълно с кораби, а градът прелива от войници. Качете достатъчно хора на корабите за подсилване на гарнизона Рак Ктака и ги пратете в града. Дори ако Рак Горут падне утре, на малореанците все още ще им трябват десет дни, за да минат по суша. Корабите ви ще бъдат там за по малко от седмица. Подсиленият гарнизон ще успее да ги задържи, докато дойде помощта.

Ургит поклати глава.

— Войските на мургите не се движат по море — каза той. — Генералите ми няма да искат и да чуят за това.

— Нали вие сте кралят! Накарайте ги да чуят.

— Те не ме слушат — тъжно каза Ургит.

Внезапно на Гарион му се прищя да го зашлеви. С усилие той овладя раздразнението си.

— Няма нищо свещено в ходенето — каза той, — особено ако походът на хората ви до Рак Ктака ви струва града. Кажете на генералите си да качат хората на корабите и че въпросът не подлежи на разискване.

— Те ще откажат.

— Тогава ги уволнете от постовете им и повишете няколко полковници.

Ургит го погледна слисано.

— Не мога да направя това.

— Вие сте кралят. Можете да правите каквото си поискате.

Ургит не можеше да се реши.

— Направи както ти казва, Ургит — рязко се обади лейди Тамазин. — Това е единственият начин да спасим Рак Ктака.

Той я погледна объркано и тихо попита:

— Наистина ли мислиш, че трябва да го направя, майко?

— Просто го направи. Както каза младият човек, ти си крал и мисля, че е крайно време да започнеш да се държиш като такъв.

— Има нещо друго, което трябва да се вземе предвид, ваше величество — каза Сади сериозно. — Ако малореанците обсадят Рак Ктака, аз няма да мога да вляза там. Ще трябва да стигна преди да избухнат боевете. Корабите за роби могат да се движат относително свободно, освен ако не се води битка, но след като боевете започнат, малореанците със сигурност ще ни задържат. Ако не се движим много бързо, вашият дагаш няма да стигне Рак Хага до следващото лято.

Изражението на Ургит стана още по-неутешимо.

— Не бях помислил за това — призна той. — Мисля, че ти и твоите хора трябва да се приготвите да заминете веднага. Ще изпратя съобщение до храма и ще кажа на Агачак, че в плановете има промяна.

Вратата се отвори и Оскатат влезе с мургския генерал, който толкова грубо бе поискал подписа на Ургит предния ден.

— А, генерал Крадак — поздрави Ургит генерала с очевидно пресилена веселост. — Колко хубаво, че ни посетихте. Чухте ли какво става на юг?

Генералът отсечено кимна и каза:

— Ситуацията е сериозна. Рак Горут и Рак Ктака са в голяма опасност.

— Какво ще ме посъветвате, генерале? — попита Ургит.

— Няма какво да ви съветвам — каза Крадак. — Ще трябва да приемем факта, че Горут и Ктака са загубени и да насочим усилията си към това да запазим Урга, Морет и Арага.

— Генерале, така само три от деветте военни области в Ктхол Мургос ще останат под мой контрол. Закат изяжда кралството ми.

Генералът сви рамене.

— Не можем да стигнем до Рак Ктака преди малореанците. Градът ще падне. Нищо не можем да направим.

— А какво ще стане, ако подсилим гарнизона там? Това ще промени ли нещата?

— Със сигурност, но е невъзможно.

— Може би не — каза Ургит и погледна Гарион. — Какво мислите за идеята да откараме там подкрепленията по море?

— По море? — Генералът премигна, но лицето му веднага стана безизразно. — Това е абсурдно.

— Защо да е абсурдно?

— Никога не е било правено.

— Има много неща, които никога не са били правени. Има ли обаче някаква особена причина, заради която не може да се направят?

— Корабите потъват, ваше величество — кисело изтъкна Крадак, сякаш говореше на дете. — Войниците знаят това и ще откажат да се качат на борда.

Оскатат пристъпи напред.

— Не и ако разпънете на кръст на самия док първите десетима, които откажат — каза той уверено. — Такъв пример ще намали нежеланието на останалите.

Крадак погледна сивокосия мъж с неприкрито презрение.

— Какво може да знае един прислужник за управлението? — После пак обърна поглед към Ургит с открито неодобрение и каза: — Просто седи на трона си, Ургит. Играй си с короната и скиптъра си и се преструвай, че си истински крал. Не си ври носа в ръководенето на войната.

Лицето на Ургит пребледня.

— Да изпратя ли да повикат палача, ваше величество? — попита Оскатат с леден глас. — Изглежда, че от генерал Крадак вече няма никаква полза.

Крадак го погледна невярващо.

— Как се осмеляваш… — задъха се той.

— Сега главата ти зависи само от волята на негово величество, Крадак. Една негова дума и тя ще се изтърколи в прахта.

— Аз съм генерал в армията на Ктхол Мургос! — Крадак се вкопчи в златната верижка около врата си, сякаш за да се увери. — Моето назначение идва от самия Таур. Ти нямаш никаква власт над мен, Оскатат.

Ургит се изправи в стола си и лицето му почервеня.

— Ама наистина ли? — каза той с опасно тих глас. — Може би е време да уточним някои неща. — Той свали короната си и я вдигна нависоко. — Знаеш ли какво е това, Крадак?

Генералът го погледна свирепо.

— Отговори ми!

— Това е короната на Ктхол Мургос — отговори Крадак намусено.

— И човекът, който я носи, притежава абсолютната власт, нали?

— Носеше я Таур.

— Таур е мъртъв. Сега аз седя на трона и ти ще ми се подчиняваш по същия начин, по който се подчиняваше на него. Разбираш ли ме?

— Ти не си Таур.

— Това е болезнено очевидно, генерал Крадак — отговори студено Ургит. — Но въпреки това аз съм твоят крал. Аз съм също и Урго. Когато се вълнувам, усещам, че ме обзема лудостта на ургите, а точно сега това става много бързо. Ако не изпълняваш точно това, което ти казвам, преди залез слънце ще бъдеш с една глава по-нисък. А сега иди да предадеш заповедта за качването на войниците на корабите.

— А ако откажа?

Изражението на Ургит стана колебливо. Поради някаква причина той погледна Гарион въпросително.

— Убий го — каза Гарион с равния и безчувствен глас, с който знаеше, че веднага привлича вниманието на околните.

Ургит рязко дръпна звънеца. Двама яки стражи веднага се отзоваха на сигнала.

— Да, ваше величество? — каза единият.

— Е, Крадак? — попита Ургит. — Какво да бъде? Корабите или дръвникът? Говори по-високо, човече. Нямам цял ден.

Лицето на Крадак стана мъртвешки бледо.

— Корабите, ваше величество — отговори той с треперещ глас.

— Чудесно. Много се радвам, че успяхме да разрешим разногласията си без караници.

Ургит се обърна към стражите:

— Сега генерал Крадак отива право в казармите на Трети отряд — каза им той. — Вие ще го придружите. Той ще заповяда на войниците да се качат на корабите в пристанището и да отплават за Рак Ктака. — Той погледна Крадак строго и недоверчиво. — Ако им заповяда нещо друго, веднага трябва да му отрежете главата и да ми я донесете в кофа.

— На вашите заповеди, ваше величество — отговориха едновременно мургите и тупнаха с юмрук ризниците си.

Крадак се обърна, треперещ и смазан, и излезе, съпровождан от неумолимите мургски стражи.

Ургит запази властното изражение на лицето си, докато вратата не се затвори, после размаха ръце във въздуха и затропа с крака по пода, като викаше от радост.

— О, богове! Много ми хареса! През целия си живот съм искал да го направя!

Лейди Тамазин се изправи тържествено от креслото си, докуцука до сина си и без да казва нищо, го прегърна.

— Проява на чувства, майко? — попита той и се усмихна широко. — Колко ужасно немургско. — После се засмя и също я прегърна.

— Може би в крайна сметка има надежда — каза тя тихо на Оскатат.

По устните на мурга бавно се очерта усмивка.

— Изглежда малко по-обещаващо, милейди — съгласи се той.

— Благодаря ти за подкрепата, Оскатат — каза Ургит. — Може би нямаше да успея без твоя помощ. Трябва да кажа обаче, че съм малко изненадан от факта, че одобри плана ми.

— Аз не го одобрявам. Мисля, че е абсурден и че почти сигурно е обречен.

Ургит премигна.

— Обаче ти постигна нещо друго — нещо, което е много по-важно. — На лицето на сенешала се четеше особена гордост. — Съзнаваш ли, че ти за пръв път се изправи лице в лице с генералите си? Те се отнасят арогантно към теб още от деня, в който се качи на трона. Загубата на няколко кораба и няколко хиляди мъже е ниска цена за един истински крал на трона на Ктхол Мургос.

— Благодаря ти за откровеността, Оскатат — каза Ургит сериозно. — Но нещата може и да не се развият толкова катастрофално, колкото си мислиш.

— Може би. Но Таур никога нямаше да направи това.

— Може да дойде ден, в който всички ние ще сме щастливи от факта, че Таур вече не е сред нас, Оскатат. — По устните на краля плъзна лека иронична усмивка. — Всъщност чувствам, че вече ме обзема леко вълнение. Аз губя тази война, стари приятелю, а човек който губи, не може да си позволи да е консервативен. Трябва да поема няколко риска, ако искам да попреча на Кал Закат да влезе в Рак Урга с главата ми, побита на кол.

— Както заповяда ваше величество — каза сенешалът с поклон.

— Аз също ще дам някои заповеди. Имам ли позволението ви да се оттегля?

— Разбира се.

Оскатат се обърна и тръгна към вратата. В същия миг тя се отвори и влезе Силк. Сенешалът спря и се вгледа в драснианеца. Ръката на Силк се стрелна към качулката на робата му, после той с печална гримаса се отказа да се крие. Гарион изохка вътрешно и внимателно се придвижи към Оскатат. Дурник и гигантският Тот също застанаха нащрек, готови да действат бързо, за да предотвратят евентуална безредица.

— Ти! — възкликна Оскатат. — Какво правиш тук?

Изражението на Силк стана смирено.

— Просто минавам, Оскатат — отговори той небрежно. — Как си?

— Какво означава това? — попита Ургит.

— Сенешалът и аз сме стари стари приятели, ваше величество — отговори Силк. — Срещнахме се преди няколко години в Рак Госка.

— Ваше величество знае ли истинската самоличност на този човек? — попита Оскатат.

Ургит сви рамене.

— Той е един от слугите на Сади — каза той. — Или поне така ми казаха.

— Едва ли, Ургит. Това е принц Келдар от Драсния — най-известният шпионин в целия свят.

— Почитаемият сенешал е твърде щедър в хвалбите си — отбеляза Силк скромно.

— Отричаш ли, че уби войниците, които Таур изпрати да те арестуват, когато интригата ти в Рак Госка беше разкрита? — каза Оскатат обвиняващо.

— Не знам дали бих използвал точно думата „уби“, почитаеми — трепна Силк. — Е, ще призная че имаше малко недоразумение, но това е доста нетактичен начин за представяне на нещата.

— Ваше величество — каза старият мург. — Този човек е отговорен за смъртта на Дорак Ургас, вашия най-голям брат. Има отдавнашна заповед за неговата незабавна екзекуция. Веднага ще наредя да доведат палача.