Андре Нортън
Магьоснически свят (7)

VII

Бегълците посрещнаха Такия точно според предвижданията й. Те знаеха коя е и само благосклонността на Крейк към нея ги задържа в кулата. А и обстоятелството, че не биха стигнали кой знае колко далеч със собствени сили, което Джорик не искаше да признае. Но страховете им до голяма степен се уталожиха, когато тя се зае с лечението на младежа, използвайки уменията, които бе приложила, за да излекува раните на Крейк. На следващия ден тя вече го хранеше с бульон и се разпореждаше с другите мъже, сякаш й бяха слуги, откак се помнеше.

Слънцето се бе издигнало високо, когато Джорик се появи откъм реката — подсвиркваше си, освежен от банята.

— Крепостта наистина си я бива, владетелю Ка-рак. А като прибавим и нейната сила, никой не би могъл лесно да се справи с нас. Стига дамата да се съгласи да ни помогне.

Такия се засмя. Сноп слънчева светлина от прозореца падаше право върху нея, докато тя разресваше косата си. Изгледа ги през рамо с палаво кокетство. Крейк за първи път си помисли, че по нищо не се различава от жените, които беше познавал в своя собствен свят.

— Първо да видим каква защита ще ни предложи владетелят Ка-рак.

Каза го с хаплива насмешка и за да му напомни, че не е забравила какво й бе отговорил снощи.

Но Крейк беше подготвен. Захвърли тоягата и се хвана за рамото на Джорик, а Закут запухтя след тях. Изкачиха се до гората. Крейк никога не бе правил лъкове и очакваше първите му опити да бъдат неуспешни. Докато напредваха бавно, той им обясни какво трябва да направят. След около час се върнаха с цял наръч различни по дължина пръчки и се хванаха за работа.

Следобед Закут се засуети, излезе и след известно време се върна, влачейки една сърна, очевидно горд със своя улов. Там, където другите виждаха само месо и кожа, с която да закърпят обувките си, Крейк виждаше тетива за лъковете. Работата им спореше. Такия бързо се научи майсторски да прикрепва перата на стрелите, а по някое време Закут домъкна още две речни птици, които бе уловил в мрежата си.

След четири дни кулата заприлича на непристъпна крепост. Повечето от изпопадалите камъни бяха на местата си. Изследваха горните две помещения и изхвърлиха оттам огромно количество стари гнезда и останки от леговищата на разни дребни хищници. Такия избра горната стая за себе си и с помощта на своя възстановил се пациент. Никус домъкна огромно количество сладко ухаещи треви, които разстла по пода. Прилепите, идващи по изгрев слънце и отлитащи на смрачаване, изобщо не я притесняваха. Дори вечер тананикаше на снежнобелия бухал, който отказа да напусне любимото си обиталище в най-тъмния ъгъл на покрива.

По реката нямаше никакво движение. Нямаше и нови припаси върху скалата на даровете. Но Джорик и Закут ловуваха, а Крейк опушваше излишното месо, така че в случай на нужда имаха и запаси. Три лъка бяха вече готови и с тях се упражняваха на терасата, като използваха стрели с тъпи върхове.

 

 

Джорик имаше точното око на добър стрелец и бързо свикна с новото оръжие. Същото важеше и за Никус. Но Закут възприемаше по-бавно, а кракът създаваше проблеми на Крейк. Такия беше безпогрешна, но рядко склоняваше да стреля. Макар да бе съгласна, че оръжието е отлично, предпочиташе собствените си войнски умения и по цели дни седеше върху стената и разресваше отново и отново с пръсти косите си, докато гледаше тренировките им и подвикваше при всеки успешен удар или се присмиваше на пропуските им.

Ала отсрочката не продължи дълго. Крейк скоро получи първото тревожно предупреждение. Една нощ се събуди от сън, в който тичаше запъхтян през пустинята, подгонен от шайка. Усети, че някакво пагубно въздействие изпълва кулата. Някаква непреодолима сила го подтикваше да излезе навън и да хукне към гората.

Проучи внимателно заобикалящата го тишина. Не беше угнетяващото усещане, което изпита при първото си пристигане. Беше нещо друго. Но какво?

Някой помръдна в мрака.

— Владетелю Ка-рак! — Гласът на Никус бе нисък и дрезгав, сякаш едва се сдържаше да не изкрещи.

— Какво има?

— Лоша работа…

Огромният силует на Джорик изпълни светлия отвор на входа.

— Подновили са преследването — рече той. — Опитват се да ни изхвърлят оттук като плъхове от дупката им.

— И първия път ли постъпиха така? — попита есперианецът.

— Да — изпръхтя Джорик. — Това е любимият им първи ход. Ще ни накарат да изпитаме такъв ужас тук вътре, че всеки ще хукне, накъдето му видят очите. След това ще ни довършат без проблеми.

Крейк не можа да изолира един отделен сноп от тази зловеща енергия. Ужасът се процеждаше през стените около тях. Изпрати сонди във всички посоки, но безуспешно. Нечии крака изприпкаха надолу по стълбите.

— Разпалете огъня, глупаци! — викна Такия. — Трябва да разберат, че си имат работа с хора, които ги познават.

Пламъците осветиха угрижените им лица. Закут милваше несъзнателно едно копие върху коленете си, а Никус и Джорик не откъсваха погледи от вълшебницата, която подреждаше на пода някакви вързопчета с изсъхнали листа и папрат. Тя установи контакт с Крейк.

— Трябва да направим нещо или тези незащитени нещастници ще бъдат изчоплени оттук като орехи от черупките им. Дай ми силата си — сега аз трябва да бъда водач.

 

 

Безапелационната увереност в собственото й превъзходство отново го възмути, но този път Крейк вътрешно си призна, че тя има основания. И все пак не се отзова на искането й. Да не може да контролира есперианските си умения и да й ги предостави — подобно насилие винаги го бе плашило и досега бе предпочитал да се самоубие, само и само да не го допусне. А сега тя го молеше за това, и то с пълно право!

— Принудителната капитулация е истинско зло, но ако го направиш доброволно в наша защита, е съвсем различно.

Беше усетила вътрешната му съпротива.

Ултиматумът да напуснат кулата ставаше все по-неумолим. Никус се изправи, сякаш някой го теглеше. Закут неочаквано тръгна към вратата, но Джорик светкавично протегна ръка и го сграбчи.

— Виждаш ли — настоя Такия, — почти са готови. След малко няма да сме в състояние да ги удържим по никакъв начин. И са загубени завинаги — защото сега срещу нас се е възправила висшата сила на Черните качулки.

Крейк наблюдаваше борещите се на пода мъже и все така се съпротивляваше вътрешно, но се подчини на жеста й и прилегна до нея. Тя хвърли две вързопчета с папрат в огъня и ги обгърна плътен сладникав пушек. Никус се закашля, вдигна като замаян ръце към главата си, отпусна се тежко на земята и потъна в дълбок сън като преуморено дете. Джорик и Закут спряха да се боричкат, щом пушеците стигнаха до тях.

Такия плъзна хладната си ръка по гърдите на Крейк и постави длан върху сърцето му. Затананика си някаква чудновата мелодийка, а той се опита да установи контакт, но булото, което тя бе спуснала между тях, беше плътно като стелещия се наоколо пушек. Изпита усещането, че наблюдава стаята през нейните очи. След това стаята изчезна. Безплътната му сянка се носеше в нощния мрак като хрътка, препускаща по следа.

Сега за него не съществуваха непреодолими препятствия. Огледа обгърналия кулата злокобен облак и се спусна по тънката нишка към източника му.

Там имаше огън, наобиколен от четири Черни качулки. Издигащият се над него пушек имаше същото предназначение — да освободи мисълта от тялото. Земята бе покрита с телата на заспали воини.

С усилие на волята Крейк съсредоточи вниманието си върху жезъла, който лежеше в краката на предводителя на групата, и изпрати команда.

Жезълът подскочи и падна в огъня, макар господарят му да се надигна рязко и да посегна към него. Блесна ослепителна синя светкавица. Качулките скочиха на крака, а водачът им се втренчи през пламъците право в безплътната сянка на Крейк. Лицето му излъчваше не ненавист, а по-скоро благородство. Но погледът му беше коравосърдечен и Крейк разбра, че битката между тях ще продължи не само до смъртта, но и след това. Есперианецът усети, че онзи за първи път си дава сметка за неговото съществуване и за ролята му в тази неочаквано тежка схватка.

За миг и у двамата проблесна някакъв спомен, че се познават, после Крейк отново бе обгърнат от мрака. Чу тананикането й и усети докосването й върху китката си, където биеше бавният му, равномерен пулс.

— Това беше добре — приветства го мисълта й. — Сега трябва да се изправят лице в лице с нас.

— Ще дойдат.

Бе схванал зловещата закана в очите на Черната качулка.

— Ще дойдат, но сега силите ни са равностойни. Вече не могат да разчитат на Жезъла на силата.

Крейк се опита да седне и усети огромно изтощение в цялото си тяло — не можеше да се сравнява със слабостта след раняването му.

Такия се разсмя подигравателно.

— Да не си мислиш, че ще можеш да припкаш като младо еленче по време на Дългото пътуване, Ка-рак? Дори три дни на бойното поле не могат да се сравнят с него. Спи и събирай сили. Краят на това приключение все още не се вижда.

Лицето й загуби очертанията си, отблясъците в косите й замъглиха погледа му, забулиха съзнанието му и той заспа.

 

 

Сигурно е било рано сутринта, когато беше направил онова странно пътуване до лагера на Черните качулки. Щом открехна натежали клепачи, продълговатият слънчев отблясък от прозореца му подсказа, че е късен следобед. Такия го гледаше втренчено. Той приседна и й се усмихна, но тя не отвърна на усмивката му.

— Всичко наред ли е?

— Имаме време да се подготвим за изпитанието. Твоят планинец си разбира от работата. Знае как се води открит бой и с хората си е устроил доста невъзпитано посрещане на досадниците. Аз също се постарах, колкото ми позволяват силиците — усмихна се лекичко тя. — Ела да видиш.

Той закуцука към терасата и остана смаян. Вярно, че беше илюзия, но имаше и истински неща.

Джорик се захили, като видя опулената му физиономия, и му махна с ръка да огледа поставените под негово командване сили. Защото беше пълно със стрелци, застанали на пост по стените, върху арката, на кулите от двете страни на реката, и околността ехтеше от тежките им, отмерени крачки. Дори му отне няколко секунди, за да отдели хората, които познаваше, от създанията на Такия. Реалните също бяха на позиция заедно с въображаемите си другари. Никус, по-ловък с новото оръжие, беше застанал върху стената, а Закут се бе разположил при арката до реката, откъдето разстоянието до противника беше по-малко и стрелбата му щеше да бъде по-успешна.

— Погледни надолу — подкани го Джорик. — Виж какво ги чака, преди да ги набодем.

Крейк отново не повярва на очите си. Вече бе виждал подобна илюзия — тогава тя беше прибързано дело на отчаяно момиче, а сега надминаваше всичките му очаквания. Всички пътеки и проходи към речните кули бяха обрасли с непроходими трънливи дървета, чиито преплетени клони образуваха стена, през която не можеше да се провре нито меч, нито копие. Макар да беше илюзия, Качулатите трябваше доста да се поизпотят, за да се справят с нея.

— Взе две клончета, които Никус намери, омота един косъм около тях и ги зарови под един камък. След това изтананика нещо — и ето ти това чудо! — не спираше Джорик. — Тя струва повече от десет — не, от двайсет воини, тази господарка Такия! Владетелю Ка-рак, казвам ти, че ще дойдат по-добри дни за тази земя, щом вие двамата сте се изправили срещу Качулките.

— Е-е-е-ей — чу се приглушено, но ясно нещо като подсвиркване или вик откъм позицията на Никус. — Пристигат!

— Идват насам — изкрещя дрезгаво и Закут. — Спускат се и по реката.

— Знаем как да ги посрещнем. — Джорик не се разтревожи особено.

Никой не откри огън от крепостта. За самоуверените нападатели това беше поредната битка. Макар трънливият лабиринт да задържа временно половината от тях, воините откъм реката трябваше само да стъпят на площадката за дарения и да нападнат под водачеството на изкусните си господари.

Но щом лодката им се показа иззад завоя, звъннаха тетивата на лъковете. Беззвучен вик прокънтя в главата на Крейк, щом видя качулатият да вдига ръка към забитата в гърлото му стрела и да рухва във водата. Още двама паднаха след него, а другите от ужас престанаха да гребат. Течението ги доведе под арката и Закут бутна върху тях един камък, който обърна лодката и всички цамбурнаха в реката.

Закут се заливаше от смях, а Джорик направо виеше.

— Сега разбраха какво ги очаква! — крещеше той с все сила и думите му положително стигаха до ушите на нападателите. — Да видим ще посмеят ли пак да се приближат до тази крепост.