Андре Нортън
Магьоснически свят (4)

IV

Докато Крейк си намери удобно място за наблюдение, момичето бе застанало в центъра на каменния пръстен. Отвън бе приклекнал мъжът с отпусната на коленете глава. Тя го гледаше, без да променя непроницаемия израз на бледото си лице. Сложи ръка върху сплъстената му чорлава коса. От докосването той се изви по същия начин, както от ударите на камшика, чиито морави белези личаха по гърба и слабините му. После надигна глава и от гърлото му изскочи печален животински вой. Жестът й го укроти и той се премести по-близо до нея, сякаш търсеше облекчение за страданията си.

Черните качулки стесниха кръга. Крейк беше безсилен да им въздейства по някакъв начин. Не успяваше да проникне в мислите им, но долавяше техните чувства. И есперианецът се отврати от зверската им кръвожадност, насочена срещу двамата на скалата.

Облечените в черни елеци слуги също пристъпиха напред. Голият мъж се просна на земята с глухи стонове. Но момичето вдигна непокорно глава и ги погледна право в очите. Крейк поиска да й се притече на помощ. Имаше ли време да се спусне по канарата? Стиснал зъби, за да преодолее болката в рамото, есперианецът тръгна, ограден от мисловен щит, рехав като мрежа.

Видя точно пред себе си един конник от стражата. Животното го усети и запристъпва неспокойно, но Крейк го укроти. Никога не му се бе налагало да действа така, както през последните няколко дни — нямаше никакви планове и се надяваше единствено на шанса и на съдбата.

Противниците й бяха насочили волята си срещу нея и тялото й се белееше разпънато върху черната скала.

Мъглата се усука като Вихрушка, полузастина в някаква чудовищна форма и се изпари мигновено. Изсъхнала туфа трева припламна с пукот и подплаши понитата, които зацвилиха и взеха да рият с копита. След секунда над изпепеленото петно се издигаше само бледа струйка дим. Представи и реалност — Крейк гледаше втренчено. Тази мълниеносна битка на две съзнания бе толкова странна и непонятна за него. Но усещаше, че могат да сломят съпротивата й, когато си пожелаят, и че последните й обречени усилия са част от тяхното забавление и от нейното наказание.

И Крейк, който беше убеден, че никога повече няма да изпита омраза, подобна на онази, която бе изпитал към раболепната „хрътка“, усети как обзелата го ярост се превръща в стоманена непоколебимост.

 

 

Момичето се свлече на колене и като притискаше все така косата около тялото си, изгледа с презрение мъчителите си. Мъжът, чиято магия я бе довела тук, запълзя по корем към тях, загубил човешкия си облик.

Двама от стражата го вдигнаха рязко във въздуха. Той увисна в ръцете им със застинала в идиотска усмивка уста. Най-близката до него Черна качулка замахна. Проблесна острието на секира и се чу глухият пукот на строшена кост. Стражите захвърлиха тялото към нея и окървавената глава едва не удари момичето.

Тя се сгърчи в последно отчаяно усилие да превъзмогне силата, която я приковаваше към скалата. Стражите се приближиха бавно към нея. Единият сграбчи косата й и силно я дръпна нагоре.

Крейк се разтресе. Страданието й проникна в него. Трябваше най-после да направи нещо. Най-накрая мозъкът му заработи.

Понитата започнаха да рият с копита и се вдигнаха на задните си крака, подивели от страх. Една Черна качулка се извърна, за да ги укроти, но собственият му кон го захапа и го стъпка с копита. Стражите се разкрещяха, но виковете им заглъхнаха в цвиленето на обезумелите животни.

Крейк не помръдваше, контролираше бунта им. Стражът, който я бе хванал за косата, замахна с ножа си и я отряза. В този момент тя се размърда. Ножът изскочи от ръката му, косите й се усукаха около китките му, а острието се заби в гърлото му и той рухна на земята.

Понитата повалиха още една Черна качулка и я превърнаха в кървава пихтия под копитата си. Буен пламък избухна изпод земята и се разпадна на огнени кълба, които се разпръснаха във въздуха и се търкулнаха по пръстта.

Есперианецът облиза устни — това не беше негово дело! Животните и без това бяха полудели. Момичето се бе изправило на крака. Преди Крейк да успее да я достигне с мисълта си, надигналата се вихрушка от мъгла я отнесе заедно с огнените кълба. Контактът им отново прекъсна — от нея нямаше и помен.

Сега мъглата се сгъсти. Едно пони изскочи от нея и връхлетя отгоре му с разпенени бърни и потънали в кръв очи изпод сплъстения потен кичур. Закова се на място и с цвилене се изправи на задните си крака.

Крейк подскочи, избегна зъбите и копитата и успя да сграбчи кичур от гривата. Метна се на седлото и се вкопчи в четинестата грива, за да не изхвърчи от гърба на мятащото се побесняло животно. Внезапно рукна дъжд и есперианецът прилепна към гърчещото се в конвулсии тяло. Умишлено не искаше да го укроти.

Черните качулки зад него започнаха да се отърсват от вцепенението си. Трескаво се заозъртаха наоколо и той трябваше да поддържа защитата си срещу тях. Едно мятащо се обезумяло пони не би им направило впечатление, едно укротено пони веднага би привлякло вниманието им.

По-късно щеше да обиколи наоколо и да потърси някаква следа от момичето вълшебница. Опиянен от успеха, Крейк бе сигурен, че ще може да й осигури защита, непреодолима за Черните качулки.

Мъглата бе все така гъста и понито намали ход. Подскочи един-два пъти, но като разбра, че няма да може да го свали от гърба си, се отказа. Крейк го потупа лекичко по изпотената шия.

Наоколо не се виждаха дървета и неподкованите копита потъваха в пясък. Движеха се по сухо речно корито и Крейк не смени посоката. Този път късметът му изневери.

Това, което бе помислил за скала, се надигна в двуметровия си ръст пред него. Зейна червена паст и се чу могъщ рев. Побягналата от пожара мечка му се бе сторила гигант, но това тук бе истинско чудовище.

Понито изпищя от ужас и почти като човек се метна назад. Крейк отново вкопчи пръсти в гривата и се опита да укроти мечката. Но изненадата му бе продължила твърде дълго. Огромната лапа с извити нокти се стовари и раздра гърба на животното и бедрото на есперианеца. Крейк се притисна към препускащото пони.

Нямаше представа докога ще се задържи върху седлото. Най-после се изплъзна. Болката от удара бе замайваща и всичко потъна в мрак.

 

 

Отвори очи и усети вцепеняваща болка в главата и в крака си. Наоколо цареше полумрак. Сребърната светлина на изскочилата иззад облаците луна открои един дебнещ силует. Две зелени цепнатини го наблюдаваха от разстояние. Все още зашеметен, установи контакт.

Вълк… гладен… макар и проснат неподвижно на земята, човекът си оставаше заплаха. Крейк изпрати сигнал за опасност. Вълкът нададе вой, изправи се, острите му уши щръкнаха на лунната светлина и той се отдалечи, душейки за по-сигурна плячка.

Крейк се понадигна, подпря се на голям камък и се заслуша. Плисък на вода. Прокара сух език по напуканите си устни. Вода за пиене… да промие раните си… вода!

Успя със стонове да се изправи на краката си, вкопчил ръце в камъка. Разкъсаният му крак се огъна под тежестта му. С огромни усилия на волята се довлече до реката.

По изгрев се опита да намери някакъв подслон, някоя закътана пещера, както може би бе постъпил вълкът, за да изчака да заздравеят раните му. Беше загубил надежда да открие каквато и да е следа от момичето. Но докато пристъпваше внимателно върху камъните, подпрян на довлечената от течението тояжка, бе постоянно нащрек за възможна поява на Черните качулки.

Пълзеше като охлюв и се дотътри до кулите край реката чак на следващата сутрин. Отне му още един час, за да се изкачи на терасата. Измъчен, смъртно уморен и изнемощял от глад, той нямаше никакво друго желание, освен да се отпусне върху постелята от трева, която си бе направил, и да се откаже от всичко.

Сигурно точно това би сторил, ако някакво тракане откъм реката не го бе принудило да грабне тояжката си като сопа, за да се защищава. Не бяха Черни качулки. Местни селяни, тръгнали на пазар в Сампур, за да продадат стоката си. Бяха спрели и избираха нещо не чак дотам съблазнително, за да го оставят на призрака на замъка.

Крейк затаи дъх, докато наблюдаваше това жертвоприношение. Но щом разгледа лодката, претъпкана със стока, и кошниците, препълнени с храна, гладът взе връх.

Да залъгват цял призрак с шепа брашно и един презрял пъпеш? Няма да стане! Когато в лодката имаше три сушени бута и толкова други лакомства!

Крейк нададе рев, който би бил достоен дори за червената мечка, и настоя за месо. Замалко не обърнаха лодката. Един селянин грабна единия бут и го метна напосоки към покритата с отпадъци скала, а друг добави кошница със сладкиши за десерт.

— Достатъчно, човечета! — изкънтя гласът на Крейк. — Можете да продължите.

Втора покана не беше нужна и селяните натиснаха греблата, без да смеят да вдигнат поглед към зловещите кули.

Крейк изчака съвсем да се скрият и бавно се спусна към скалата. Разходката му отне толкова много сили, че едва ли щеше да е в състояние да се върне още веднъж, затова запристъпва милиметър по милиметър обратно, мъкнейки месото и сладкишите.

С джобния си нож наряза пушеното месо на дълги ивици. Беше жилаво, не особено вкусно и безсолно. Все пак бе за предпочитане пред тестените сладкиши. Запасите щяха да му позволят да не се движи, докато заздравее кракът му.

Раните от ноктите бяха зачервени и подпухнали. Не разполагаше с нищо друго освен с речна вода и с листата, с които бе превързал крака си. Сампур беше твърде далеч, а ако се покажеше на някой от пътниците по реката, щеше само да докара Черните качулки.

Отпусна тяло в постелята от трева и се опита да подреди събитията от последните няколко дни. В този свят есперианската енергия можеше да се използва безпрепятствено. Нямаше представа как бе попаднал тук, но трескавият му мозък подсказваше, че му е подарен още един шанс — и този път везните бяха наклонени в негова полза. Само да можеше да намери момичето, за да научи от него…

Без да таи особена надежда, изпрати една сонда. Нищо. Без да иска, прегъна крака си, и главата му се замая от болката. Усети, че гърлото и устата му пресъхват. Чуваше само плисъка на водата. Вода — отново беше жаден. Но нямаше сили да лази до брега и обратно. Притвори очи изтощен.