Андре Нортън
Магьоснически свят (3)

III

Пушекът се разреди. Крейк закрачи по дъното на реката. Беше се отдалечил от пожара, но не и от опасността. Плувайки срещу течението, бе стигнал до каменен свод. От двете му страни се издигаха тумбести кули. Бяха по-величествени от всичко, което бе успял да зърне в Сампур. Огледа ги по-отблизо и установи, че това са руини. В стените покрай водата зееха дупки, а на върха на по-отдалечената кула бе поникнал зелен храст.

Крейк стъпи на сушата и си проправи път нагоре по стръмния бряг, като се хващаше за гъсто поникналите храсти и лози, които никой грижлив стопанин не би оставил да растат свободно. Излезе на покрита с обли камъни тераса, осеяна с туфи неподдържана трева, и усети сладникавия мирис на гниене, който го накара да заобиколи основата на кулата и да погледне надолу към простиращата се навътре в реката обширна площадка. Беше отрупана с малки кошници и чаши, някои от тях направо се бяха разпаднали. Други изглеждаха по-нови, но всички бяха пълни с остатъци от разлагаща се храна.

Озадачен, Крейк се върна при постройката. Камъните не бяха дялани, но въпреки това огромните блокове, от които бе изградена основата, прилепваха така плътно един към друг, че между тях не можеше да проникне дори острието на джобно ножче. Нямаше никакви орнаменти, нито каквото и да е друго, което да намали внушението за потискаща, груба сила.

Дървената порта бе проядена от червеи и цялата бе изпотрошена. Крейк постави длан върху нея и моментално разбра кой беше настоящият повелител на крепостта. Ръцете му отскочиха към лицето, сякаш някой се бе опитал да му нанесе удар с юмрук. Вълна от див ужас и мрачна закана го изблъска назад. Но не по-далеч от ръба на павираната площадка пред вратата.

Прие мрачното предизвикателство, усетил, че то не е оръдие на нечия активна воля, а следствие от натрупаните вътре емоции. Пък и знаеше как да се защити от такъв пасивен враг. Отчупи суха вейка от един храст, усука снопче изсъхнала трева около него и се получи нещо като факла. Отскочила от пожара тлееща тресчица му послужи за огниво.

Крейк блъсна с рамо потъналите в прах останки на дървената врата и тя зейна широко отворена. Светлина срещу мрак. Вътре се спотайваха отхранените от нощни страхове сенки на тъмнината.

Празна кръгла стая — гола, само няколко строшени греди се търкаляха по пода — и стъпала, които стърчаха в стената, правеха завой и изчезваха нагоре. Крейк вдигна високо факлата, за да огледа самото място, а не да изследва заплахата, която то криеше в себе си.

Хората, които бяха издигнали крепостта, притежаваха еспериански умения. Но ги бяха използвали с нечестиви намерения. Той усети ужаса и отчаянието, заключени тук — тях неговата раса винаги бе смятала за зла сила.

И Крейк се залови за работа. Затопли и освети всяко мрачно и студено кътче. След това започна да вселява спокойствие. Така, както с представата си за тичащото момиче изтри видението на кошутата, сега разпръсна спокойствие и надежда в невидимите облаци от натрупано страдание. Сивите бойници в каменната стена пропуснаха широки потоци слънчева светлина.

Не срещна никаква съпротива. Ужасът сякаш се просмука на вълни през пода. Сега в стаята се усещаше влажният дъх на плесен и миризмата на гниещата под прозорците храна, но ужасът и заплахата бяха отстъпили.

Крейк се усети изтощен и отпаднал. И учуден. Защо се захвана с всичко това? Защо му трябваше да прочиства една срутена крепост?

Въпреки че мястото си имаше своите предимства. Оттук можеше да наблюдава движението по реката. Макар в момента това да не представляваше особен интерес за него. Единственото, от което се нуждаеше, беше малко храна…

 

 

Върна се при скалата с разложените остатъци и внимателно закрачи между тях. Близо до самия ръб откри глинен съд с едро смляно жито и кошница с повехнали листа, в които бяха увити презрели малини. Изгълта ги на големи хапки.

В кулата си направи легло от трева и запали огън. Приклекна до пламъците и изпрати сонда. Дива котка пиеше вода от реката. Контактът с кръвожадния звяр го накара да потръпне. Една хищна нощна птица му помогна да опипа околността. Натъкна се на дребни хищници и на спотайващи се от тях жертви. Но нито следа от човешко същество.

Беше толкова уморен, че не можа да заспи. Усещането, че трябва да направи нещо, не го оставяше на мира. От време на време добавяше съчки в огъня. На разсъмване задряма и се събуди внезапно. Чу над главата си писък и в празната кула отекна пърхане на криле.

Заобикаляше го мрак и пустота — същата странна пустота, легнала между него и момичето. Крейк се изправи енергично. Трябваше да проучи тази пустота.

Навън валеше и над реката се носеха тъмни валма мъгла. Пустото петно се размърда. Крейк тръгна след него. Настилката от камъни продължи по стар път, който се извиваше навътре в мъглата.

Миришеше силно на влага и пушек. По краката му полепнаха обгорели въглени и мокра пепел. Стигна до височина, осеяна с остри камъни. Беше в подножието на плато, което се издигаше към металносивото небе.

Заизкачва се по пързалящите се камъни на сипея. Дъждът бе спрял, но не се показваше никакво слънце. Крейк не беше подготвен за посрещането, което му бе устроено, щом стигна до платото.

Мощен удар в лявото рамо го завъртя на една страна и той за малко не се строполи на земята. Чу ехото от собствения си вик и пустотата се стопи. Тя беше там.

Бавно се понадигна и използва техниката, с която укротяваше обезумели животни. Болката в рамото бе пронизваща — особено когато се опита да се облегне на него. Но вече я виждаше по-отчетливо.

Седеше с кръстосани крака, подпряна на голям объл камък и обгърната от черния вълнист облак на косите си, от който стърчаха голите й бели ръце. Мършавото триъгълно лице подсказваше, че животът не й бе спестил и най-непоносимите грубости. По него нямаше и следа от красота — духът бе изпепелил плътта. Бдителните й като на дива котка очи го гледаха безизразно. Въпреки неговото благоразположение не му показа с нищо че е добре дошъл. Подхвърляше от ръка в ръка нов камък с лекота, която подсказваше, че умее да си служи с такова оръжие.

— Кой си ти? — почти извика тя.

— Този, който те следваше.

Крейк опипа раната на рамото си, без да сваля очи от нея.

— Ти не си Черна качулка. — Това не бе въпрос, а констатация. — Но също си рогат. — И това беше констатация.

Крейк кимна. В своето време и в своя свят той наистина бе „коронясан“.

Втората й атака дойде без предупреждение, както и хвърленият срещу му камък. Чу се някакво съскане и раздвоеният змийски език блесна съвсем близо.

Крейк запази хладнокръвие. Змийската глава се уголеми, покри се с козина, появиха се крака и рунтава опашка. Лисугерът изджафка срещу момичето и изчезна. Крейк забеляза отвращението и лекото й смущение.

— Ти притежаваш силата!

— Притежавам сила — поправи я той.

Но нейното внимание вече беше насочено в друга посока. Беше се заслушала в нещо, което не можеше да се чуе нито с уши, нито с разум. И тя се затича към края на платото. Той я последва.

 

 

От другата страна на платото местността бе по-хълмиста и насам се движеха неколцина конници, които ту потъваха, ту се появяваха сред разпокъсаната мъгла. Яздеха безмълвно и около тях се простираше същата пустота, която бе блокирала контакта му с момичето.

Крейк се огледа наоколо. Имаше доста разхвърляни камъни, а тя бе доказала, че е добър стрелец. Но те едва ли щяха да са надеждна защита срещу оръжията на конниците. А и бягството не беше никакво решение на въпроса.

Момичето изхлипа и това мимолетно ридание бе до такава степен несъвместимо с желязното хладнокръвие, което бе демонстрирала, че Крейк се сепна. Тя се надвеси рисковано от ръба на платото и се втренчи в конниците.

След малко ръцете й задействаха със светкавична бързина. Откъсна няколко кичура от косата си, усука ги на плитка, дъхна няколко пъти върху им, направи клуп, в който закрепи камък, и спусна плитката пред ездачите.

Мъглата се завихри и се втвърди. Голата скала се покри с гъсталак от бодливи храсти — толкова непроходим, че човек не би могъл да се промуши през него. Ловците спряха и след малко продължиха, но този път водеха със себе си някакъв олюляващ се гол мъж, когото биеха с камшик всеки път, когато той понечваше да се дръпне назад.

Момичето отново изхлипа, заровило лице в ръцете си. Нещастникът стигна до бодливата преграда. След докосването му тя изчезна. Той остана прав, олюлявайки се като пиян.

Изплющя камшик. Той се свлече на колене от удара и зави като хванато в капан животно. След това заопипва слепешката около себе си за малки камъчета. Събра ги и ги подреди в някаква фигура. Вдигнало глава, момичето го наблюдаваше със сухите си очи с вкаменено от омраза изражение, в което се четеше желание да се намеси. Но не помръдваше.

Крейк се осмели да постави ръка на слабото й рамо и усети хладната й кожа, а косата й залепна по пръстите му, сякаш искаше да ги стегне във възел. Опита се да я издърпа, но не успя дори да я помръдне.

Голият мъж клечеше в центъра на фигурата и занарежда някакъв неразбираем за нея, но призивен напев. Тя рязко дръпна рамото си. Понечи да тръгне, но се сети за мъжа, който се бе опитал да я спаси. Замахна и юмрукът й се стовари точно върху натъртеното от камъка място. Болката го накара да се олюлее назад, докато тя се отдалечаваше надолу по хълма с непроницаемо лице. Със сигурност можеше да се каже обаче, че в него нямаше и следа от примирение.