Андре Нортън
Магьоснически свят (2)

II

Дните станаха два, а след това — три. Новите му другари се отнасяха към способностите му като към нещо обичайно и дори сами искаха услуги от него. А според представата, която си изгради с тяхна помощ за света им, той ни най-малко не приличаше на неговия.

 

Първото му впечатление за огромен континент с владения, разхвърляни на големи разстояния, се запази, формата на управление беше феодална и отделните дребни владетели господстваха над по-низши по потекло поданици.

Калуф и хората му се отнасяха презрително към своите клиенти. Родината им се намираше на югоизточното крайбрежие и те осъществяваха сериозна презокеанска търговия в няколко пристанищни града, като запазваха най-доброто за крайморието, а остатъците продаваха из полудивашката вътрешност на континента. Крейк, който все по-свободно използваше грубоватата им реч, задаваше множество въпроси, на които Първият отговаряше охотно.

— Тези планинци не правят никаква разлика между фината салудианска коприна и нашите груби кормониански тъкани — повдигаше презрително рамене той, изумен от подобно невежество. — Защо да предлагаме салудианска коприна, когато можем да продадем кормониански платове на същата цена и клиентът да остане доволен? Може би ако всичките тези владетелчета изобщо някога престанат с вечните си караници и заживеят в мир, ще могат да пообиколят малко свят, да дойдат сами в Ларуд и в другите градове на Децата на Ной — чак тогава ще престанем да печелим от второкачествени стоки.

— А тези владетели не нападат ли керваните ви?

— Един-два пъти се опитаха — засмя се Калуф. — Веднага усетиха, че е по-изгодно да ограбиш един керван, без да платиш нищо. Но ние закупихме пътните права от Черните качулки и нямаме повече проблеми. При вас как е, Ка-рак? По вашите земи има ли господари, които смеят да се противопоставят на Качулките?

Крейк реши да кимне утвърдително. И разбра, че е постъпил правилно, защото съмненията на Калуф се стопиха.

— Това изяснява много неща, а най-вече въпроса, какво прави насред пустинята такъв всесилен човек като теб. Но тук няма от какво да се боиш, твоите братя напълно контролират всичко…

Колония от есперианци! Крейк изтръпна. Нима по някакво невероятно стечение на обстоятелствата бе открил отдавна бленуваното убежище за своя вид? Но къде е всъщност това „тук“? Вик от челото на кервана прекъсна обърканите му мисли.

— Стражевата охрана ни е забелязала и е издигнала търговския флаг — ускори крачка Калуф. — След час сме под стените на Сампур Илиф!

 

 

Крейк избърза към началото на колоната. Според сметките на керванджиите Сампур беше доста голям град и Калуф от известно време поддържаше взаимноизгодни търговски връзки с неговия владетел Лудикар. Затова Първият се надяваше на доходоносен престой. Но пратеникът, който бе излязъл да ги приветства, носеше много вести.

Той никак не приличаше на търговците — беше по-висок и с по-дълги ръце. Голите му гърди бяха плътно покрити с русочервеникави косми като меча козина, а по раменете му се спускаха дълги плитки. Върху буйната му коса бе нахлупена кожена шапка със зашити отвътре метални обръчи, а на седлото бе закачен щит. Освен с меч и нож беше въоръжен с копие, което придържаше в сгъвката на ръката си и на чийто връх бе прикрепен син флаг.

— Идвате тъкмо навреме, търговецо. Качулките водят процес и всички от околностите са се събрали да гледат. Това е хубав ден за търгуване, Облачните ви покровителстват. Но побързай, защото владетелят Лудикар пристига в момента и скоро няма да остане нито едно добро местенце за гледане…

Крейк се дръпна назад. Наказание? Екзекуция? Не, не е точно това. Искаше да попита, но не посмя. Не бе възможно картината, която изникна в съзнанието на Калуф при споменаването на думата „процес“, да е истинска!

Предпазливостта накара Крейк да остане настрани. Рано или късно щяха да забележат чуждия му произход, въпреки че Калуф му бе дал кожена шапка, кожен елек и ботуши от запасите на кервана.

Церемонията щеше да се състои пред централната врата на външната крепостна стена, изградена от колове. Група воини със сплетени коси и шлемове на главите бяха наобиколили импозантна фигура с голямо перо на шапката и със син плащ — без съмнение владетеля Лудикар. На почетно разстояние се блъскаше навалицата от граждани. Но те бяха само публика, истинските актьори стояха настрана.

Крейк притисна главата си с ръце. Възбудата, излъчвана от тази група, върна металическия вкус на страха в устата му и събуди собствените му спомени. Мобилизира се и изпрати сонда. Ужасът вибрираше в двете охранявани от стража фигури. А енергията на тримата покрити с черни качулки мъже, които пристъпваха зад пленниците, го блъсна като есперианска вълна.

Използва способностите си внимателно — страхуваше се да не привлече вниманието на мъжете в черно. Тълпата отстъпи, образувайки пътека към близкото тресавище и към недалечните зелени гористи хълмове.

Страх… Единият от двамата оковани, препъващи се затворници изпитваше жалък страх — същата паника, която преследваше Крейк в пустинята. И другият пленник не таеше никаква надежда, но в сърцето му се надигаше неясен бунт, отчаяна воля да отвърне на удара с удар. И Крейк изпита желание да му помогне.

Някакви мъже, облечени в кожени елеци и без качулки, наобиколиха затворниците. Когато се отдръпнаха, Крейк видя, че бяха накъсали бозавите одеяния, висящи по телата им. Срамът, който изпитваше по-дребният пленник, бе заличил страха. Веднага разпозна пола му по извивките на бялото тяло. Момиче, при това съвсем младо. С рязко движение на главата си тя разпусна дългата си черна коса, която покри голотата й. Крейк пое дълбоко дъх, както бе направил, преди да се хвърли в каньона. Побърза да се прикрие зад един храст.

Черните качулки бързо започнаха да чертаят някакви знаци и линии в праха и много скоро изрисуваха сложна фигура около краката на пленниците.

След това подхванаха монотонна песен, към която се присъедини и тълпата. Крейк видя как ужасът, обхванал мъжа, го обгърна като облак. Монотонните извивки на песента само усилваха яростта на жената и есперианецът усети почти осезаемо как тя насочи волята си срещу огромното множество.

 

 

Крейк се задъха. Гледката беше непоносима! Мъжът се свлече на земята, ръцете и краката му се издължиха, обгърнати от мъгла, и се покриха с червеникавокафява кожа. Главата му странно се издължи и върху нея изскочиха рога. Там стоеше не човек, а елен с широко разклонени рога.

А момичето…?

Нейното преображение настъпваше по-бавно. Започна, но след малко спря. Черните качулки постепенно я подчиняваха на енергията си, налагайки й формата, която си представяха. Тя се опитваше да устои. Но накрая след елена по пътеката към гората затича бяла кошута. Профучаха край храста, зад който се бе снишил Крейк, и очите му проникнаха зад илюзията. Никакъв червен елен и бяла кошута, а мъж и жена, побягнали да спасят живота си, макар сърцата да им подсказваха, че това бягство е безнадеждно.

Смътно съзнавайки защо го прави и на кого би могъл да помогне, Крейк тръгна след тях, сигурен, че мисловната връзка ще му служи за водач.

Беше достигнал тъмните сенки на дърветата, когато откъм града се дочу звук. Тръбният зов бе предназначен за съществата, които следваше, не за него. Ловджийски рог! Значи и в този свят имаше бегълци и ловци. Взе твърдо решение да помогне на бегълците.

Едва ли би било достатъчно само да върви по следите на елена и кошутата. Липсваха му оръжия. А уменията, които притежаваше, не бяха успели да го спасят в света, от който бе пристигнал. Но там беше зависим от преследвачите си, те му пречеха, там по рождение му бе жестоко отредена ролята на жертва. Тук не беше така.

Есперианската енергия… Крейк облиза сухите си устни. Илюзията беше толкова съвършена, че за малко да го заблуди. Дали бе възможно да разруши овеществената представа с представа? Зловещият зов на ловджийския рог отново прониза ушите му и той усети пулса си в слепоочията. Страхът на бегълците отекна в него.

Провирайки се между дърветата, Крейк се съсредоточи върху своята представа. Пред него не пристъпваше никаква кошута, а стройната, млада фигура, която бе зърнал за миг, щом от нея смъкнаха грубото платнище, преди да разпусне воала на косите си. Никаква кошута, а жена. И не препускаше на четири копита, а тичаше на двата си крака с развяна зад гърба коса. Никаква кошута, а девойка!

В мига, в който представата изплува ясно в съзнанието му, той установи контакт. Сякаш го поръсиха морски капчици — хладни, ситни, освежителни. Връзката мигновено прекъсна и отново се възстанови.

— Кой си ти?

— Този, който те следва — отзова се той, без да изтрива картината на тичащата девойка от съзнанието си.

— Не ме следвай повече, направи каквото трябва!

Избликът на радост и чувството за избавление бяха толкова могъщи, че той спря. И контактът прекъсна.

Крейк замята като обезумял сонди във всички посоки. Заобикаляше го мъртва стена. Изгубил ориентация, допря ръка до грапавата кора на най-близкото дърво. Наоколо имаше само дървета и мисълта му се блъскаше само в тях. Какво да прави сега?

Отговорът дойде отвън. Връхлетя го вълна на панически ужас. Но този път той бе обхванал пернатите и косматите обитатели на гората. До него достигаха само последните слаби вълнички.

Пожар! Само тази мисъл пулсираше в птичите и в животинските мозъци. Пожар, който поглъща една след друга короните на дърветата и прорязва широка просека през гората. Крейк закрачи на запад, отдалечавайки се от опасността.

Мерналата се пред очите му сърна го накара да извика, но в същия момент разбра, че това не е представа, а реалност. Някакви дребни животни се прокрадваха на бегом през високата трева. Изприпка лисица, оглеждайки го с цепнатите си очи. Покрай лицето му прелитаха птици, а зад тях започна да се усеща миризмата на пушек.

Огромна маса от плът, мускули и козина изръмжа и се надигна пред него. Но Крейк не изпитваше страх от животни. Застана пред едрата червеникава мечка, тя заскимтя, затътри лапи и се отдалечи. Все повече същества пресичаха пътя му или притичваха на почтително разстояние от него.

Инстинктът доведе тях и Крейк до брега на една река. Вълци, сърни, мечки, диви котки, лисици и всякакви горски обитатели прииждаха към спасителните води. Една котка изфуча срещу изпречилата й се водна повърхност, но след това скочи и заплува. Крейк тръгна бавно покрай брега. Пушекът ставаше все по-гъст и все повече животни се измъкваха от гората и се спускаха към водата. Но защо не се появяваше кошутата?

Изпрати нова сонда, но наоколо беше пусто. Дълъг огнен език изпепели изсъхнала фиданка като предупреждение за приближаващата стихия. Крейк изкрещя, когато един въглен опърли кожата му, и се хвърли във водата. Но не заплува напряко, а нагоре по течението, надявайки се да заобиколи пожара и да открие загубената следа.