Лари Нивън
За какво може да послужи един стъклен кинжал? (7)

VII

Онази сутрин преди зазоряване Къщата на удоволствията на Адриана беше обгърната от дебела черна мъгла. За момент Аран, търговецът на килими, се спря пред вратата, след което потръпна, изпъна рамене и мина през нея.

Вървеше с изваден меч, готов да халоса или да убие някого. Постепенно мъглата изсветля, но беше все така гъста. На няколко пъти му се стори, че го подминават някакви чудовищни същества с неясни очертания. Нито едно от тях обаче не го нападна. По изгрев слънце пристигна при северната порта.

Магьосника го очакваше с две странни създания, които бяха или магически многократно уголемени гущери, или естествено мутирали дракони. На едното бе натоварен багажът му, а върху другото бе поставено седло за двама души.

— Качвай се — подкани го Магьосника. — Трябва да сме там, преди да мръкне. — Въпреки утринния хлад беше гол до кръста. — Да не си отслабнал? — извърна се той на седлото, след като Аран се настани зад него.

— Шест дни постих и правих упражнения. От четири дни жените и децата пътуват за Атлантида. Нали се досещаш какво съм правил при Адриана?

— Не мога да повярвам на очите си. Коремът ти е плосък като дъска.

— Един вълк може да пости много дълго. Снощи ядох невероятна вкусотия. Днес изобщо няма да ям.

Щом напуснаха Ринилдисен, мъглата се вдигна и утрото се оказа ясно, светло и топло. Аран отбеляза рязката промяна.

— Аз спуснах мъглата — отвърна Магьосника. — Искам да държа Уейвихил в неведение.

— Стори ми се, че видях някакви призраци. Те също ли бяха твои?

— Не.

— Благодаря.

— Уейвихил е искал да те изплаши, Аран. Не е имал намерение да ти стори нищо. Той знае, че не може да те убие, преди да стигнем до вратата.

— Това обяснява и тази двойка гущери. Чудя ти се как се надяваш да се промъкнем незабелязано до него.

— Не се надявам. Той знае, че пристигаме. Очаква ни.

Околността край замъка на Уейвихил беше богата на мана. Личеше по растителността: гигантски гъби, които си съперничеха по разнообразие на форми и цветове; лишеи, наподобяващи хора и животни; дървета със странно разкривени стволове и с клони, които се разклащаха заплашително, когато товарните гущери се приближаваха.

— Мога да ги накарам да проговорят — каза Магьосника. — Но им нямам доверие. Сигурно са негови сътрудници.

Огрян от червения залез, замъкът блестеше като парче розов мрамор, кацнало на върха на фантастична планина. Източената кула сякаш беше специално пригодена за отвлечени девойки. Аран виждаше хълма за първи път и той му заприлича по-скоро на предизвикателно издигнат към небето юмрук, отколкото на падаща вълна.

— Тук не бихме могли да използваме колелото — обади се Магьосника. — Всичко това ще се срути отгоре ни.

— И аз не бих те оставил да използваш колелото.

— И без това не го нося.

— Накъде?

— Направо по пътеката. Той знае, че пристигаме.

— Твоят призрачен демон готов ли е?

— Призрачен демон ли? — Магьосника се замисли. — А-а. Не се сетих веднага какво имаш предвид. Този призрачен демон беше убит преди трийсет години в двубоя ми с Грилендри.

Нещо стисна Аран за гърлото.

— В такъв случай защо не сложиш нещо на гърба си? — изръмжа след малко той.

— Навик. Имам доста странни навици. Какво те притеснява?

— Не знам. От сутринта съм се вторачил в гърба ти. Май разчитах на този призрачен демон — преглътна Аран. — Значи сме само двамата, така ли?

— Само двамата.

— Нямаш ли поне меч? Или кинжал?

— Не. Тръгваме ли?

 

 

От другата страна хълмът се издигаше под ъгъл шейсет градуса. Гущерите не можеха да продължат по тясната лъкатушеща пътека. Аран и Магьосника слязоха и се заизкачваха.

— Няма нужда от трикове. Знаем, че ще стигнем безпрепятствено до вратата. Знае го и Уейвихил… извини ме.

И Магьосника хвърли шепа сребърен прах пред себе си.

— Пътеката замалко да ни отхвърли. Уейвихил явно не е особено гостоприемен.

Аран можеше да разчита само на Магьосника, а това беше най-голямата опасност, която ги заплашваше.

Квадратно езеро препречваше пътя им към масивната врата от кована мед. Сводест мост свързваше двата бряга. Тъкмо приближаваха моста, когато първият им противник застана пред вратата.

— Какво е това? — прошепна Аран. — Дори не съм чувал за подобно нещо.

— Защото не е истинско. Имитация. Нещо средно между дракон и охлюв.

… драконски охлюв. Спиралната му черупка закриваше цялата врата. Тънкото, еластично и абсолютно незащитено тяло бе изопнато нагоре, за да огледа неканените гости. Лъскави листовидни люспи покриваха главата и шията, а останалата част от тялото му бе оголена и имаше матов сивокафяв цвят. Очите приличаха на късове черен мрамор. Зъбите бяха бели и заострени и проблясваха като лакирани.

Магьосника му подвикна от другата страна на моста:

— Хей, пазачо! Не ти ли съобщиха за нашето пристигане?

— Не — отвърна драконът. — Ако сте добре дошли, щях да зная.

— Добре дошли! — изкикоти се Магьосника. — Дойдохме да убием господаря ти. Работата е там, че той знае за пристигането ни. Тогава защо не те е предупредил?

Драконският охлюв размърда люспестата си глава.

— Той знае, че ще влезем през тази врата — отговори си сам Магьосника. — Предполага, че ще минем по мъртвото ти тяло. Предпочел е да не ти го казва.

— Много мило от негова страна.

Звуците, които излизаха от гърлото на дракона, напомняха трошенето на срутваща се скала.

— Много мило наистина. Но след като така или иначе ще минем, защо не се дръпнеш? Или не си плюеш на петите, а ние няма да те издадем.

— Не става.

— Ти не си истински. Зверове, чийто живот се крепи отчасти на магия, не могат да виреят там, където равнището на мана е ниско. Повечето от тях са нежизнеспособни. Такъв е и твоят случай. Черупката няма да те спаси от един решителен и упорит враг. А може би разчиташ на скоростта си?

— Ето че сам си отговори — отвърна пазачът. — Да речем, че избягам, какво от това? Господарят по всяка вероятност ще ви убие, щом стигнете до неговите покои. След седмица или две най-много ще се запита как сте минали през охраната. След още седмица или две ще излезе да провери или да изхвърли падналата черупка. Дотогава с повечко късмет и попътен вятър да съм стигнал най-много на половината път до гората. Мислиш ли, че няма да ме забележи във високата трева? — запита реторично високият като колиба звяр. — Я по-добре да си опитам късмета тук. Поне знам откъде ще бъда нападнат.

— Дяволски си прав! — викна Магьосника. — Моите съчувствия, драконски охлюв.

И се зае да материализира моста. Защото едната половина, тази от тяхната страна, беше реална. Но другата беше нейно отражение, докато Магьосника не оправи нещата.

— Мъртвата граница минава под водата — каза той на Аран. — Гледай да не цопнеш.

Драконският охлюв се прибра почти изцяло в черупката си. Когато Аран и Магьосника стъпиха на моста, остана да стърчи само люспестата му глава.

Аран се затича.

Все още беше човек. Не беше сигурно дали Уейвихил подозира, че е върколак. Но беше сигурно, че ще влязат през вратата. Затова предпочете да запази последната си защита и се спусна към дракона с изваден меч.

Драконът избълва огън.

Аран мина през огъня. Носеше амулет срещу драконски огън.

Но нищо не виждаше. Прониза го адска болка, когато зъбите на дракона захапаха рамото му. Бе стрелнал светкавично глава. Аран нададе вой, нанесе удар с все сила, но острието отскочи от металните люспи и… зъбите го пуснаха, щраквайки зловещо към Магьосника, без да го достигнат, а той танцуваше заднишком, заливаше се от смях и ръкомахаше…

Но нали Магьосника не беше въоръжен!

Драконът се сгърчи. Дебелият му врат бе наполовина прерязан точно където свършваха люспите. Магьосника избърса оръжието си в панталоните и го вдигна. На Аран му прилоша.

— „За какво може да послужи един стъклен кинжал?“ — закикоти се отново Магьосника. — Най-смешното е, дето всички си мислят, че един магьосник може да прави само магии.

— Но, но…

— Най-обикновен стъклен кинжал. Никакви заклинания, нищо, което Уейвихил би могъл да засече. Един приятел го пусна в езерото преди два дни. Във вода стъклото е достатъчно невидимо, за да надхитри такива като Уейвихил.

— Извинявай, но просто не си падам по стъклени кинжали. Сега какво?

Тялото и черупката на дракона все така препречваха вратата.

— Ако се промъкнем покрай него, може да ни хванат. Ще трябва да минем по него.

— При това колкото може по-бързо — допълни Аран.

— Точно така. Не забравяй, че би могъл да бъде навсякъде. Магьосника зае стартова поза и се затича по дъгообразната черупка.

Аран тръгна почти едновременно с него.

„Неговите покои“ — беше казал драконът. Възникналата представа не го напускаше, докато се катереше по черупката. Уейвихил вероятно се бе скрил на безопасно място в зимника или в стаята си в кулата. Аран и Магьосника трябваше да си проправят път през различните препятствия, които врагът им беше подготвил, докато той внимателно щеше да следи какви техники използват. Спомни си подобни истории, които описваха магьоснически двубои…

Аран усети вълчи глад. Това го изпълни с енергия, която не бе изпитвал от години, от десетилетия. Сякаш мускулестите му крака бяха понесли леко като перце тяло. Изкачи се на върха и в този момент Магьосника панически се извърна назад.

Веднага ги видя: цяла орда въоръжени и покрити с брони скелети се катереха към тях по една дъска. Бяха поне стотина. Аран извика и извади меча си. Как се убива скелет?

Магьосника също извика. Някакви странни думи на езика на Гилдията.

Скелетите нададоха рев. Сякаш вихрушка ги подхвана, повдигна ги и ги запрати срещу тях. В същия момент те започнаха да се разпадат като колелца цигарен дим. Аран се обърна и видя последните да изчезват в гърба на Магьосника.

Името ми е легион. Сигурно бяха възпроизведени от един-единствен демон. И Магьосника успя да го вкара в демонския си капан, който трийсет години беше чакал празен.

Но привидно многочисленият противник бе отвличал вниманието им достатъчно дълго.

Магьосника извърна гръб, но Аран вече не можеше да направи нищо. Забеляза Уейвихил да жестикулира в дъното на вътрешния двор точно когато приключваше заклинанието си.

Аран понечи да предупреди Магьосника… и видя какво бе станало с него. Беше остарял за един миг. Плътта му провисна по костите. Изглеждаше безпомощен, изплю шепа почернели камъчета — не, това бяха зъбите му, — притвори очи и се свлече.

Аран го задържа.

Все едно че вдигна купчина кокали. Намести го върху гърба си. Магьосника похъркваше — нямаше да оживее дълго.

— Аран Търговеца!

— Какво му направи? — погледна Аран надолу от върха на черупката.

Уейвихил носеше както обикновено тъмната си мантия, сандалите и заострената шапка на главата. Презраменен ремък придържаше колана, от който само на сантиметри от земята висеше меч с огромен ефес.

— Точно това исках да обсъдим — викна в отговор той. — Открих формула, която действа като Магическото колело, но може да се управлява. Схващаш ли?

— Разбирам.

— Любителски казано, изсмуках магическата му енергия. И сега е на двеста двайсет и шест години. Мисля, че това ме прави победител. Но се питам дали да те оставя жив. Аран, разбираш ли какво мога да ти сторя?

Беше му съвсем ясно.

— Кажи ми все пак — как разбра?

— От колеги, разбира се, след като установих, че си мой враг. Предполагам, че си се съветвал със сума ти магьосници относно прозрачния нож в сърцето ти.

— С петнайсетина. Е?

— Върви си с мир. И не се връщай.

— Трябва да взема Магьосника.

— Той е мой враг.

— Но е мой съюзник. Няма да го оставя.

— Вземай го тогава.

Аран се наведе. Беше на четирийсет и осем години и горчилката от поражението бе помрачила въодушевлението, с което го зареди битката. Не че Магьосника тежеше повече от една похъркваща мумия. Проблемът бе как да свали трошливия старец от черупката на охлюва.

Уейвихил отпяваше монотонно!

Аран се изправи — тъкмо навреме, за да види финалния му жест: в същия момент заклинанието го връхлетя.

За миг помисли, че ножът се е материализирал в сърцето му. Но болката прониза цялото му тяло! Като милиони изопнати струни, които го разкъсват отвътре! Вратът му изпука, четирите му крака се изпружиха, черепът се сплеска, очите престанаха да различават цветовете, носът се източи, устните разкриха оголените зъби.

Промяната никога не бе настъпвала толкова светкавично и така абсолютно. Мрак забули съзнанието му. Вълкът се свлече несръчно от гигантската черупка и тупна на двора. Подскочи тромаво, олюля се на краката си със заплашително ръмжене и тръгна с твърда крачка към Уейвихил.

Уейвихил наблюдаваше изумен! Отново замърмори бързо заклинанието, докато Аран напредваше. Свърши, когато вълкът беше само на един скок разстояние.

Този път не се случи нищо. С изключение на това, че Аран скочи и Уейвихил се метна назад, но недостатъчно, за да му попречи да разкъса гърлото му.

* * *

Кошмарът започна едва сега. Всичко случило се до този момент приличаше на розови сънища.

Уейвихил би трябвало да е мъртвец. Разкъсаната му сънна артерия пулсираше бясно, гръклянът му клокочеше отвратително, но… Уейвихил извади меча и нападна.

Вълкът Аран се извъртя, издебна и щракна зъби… след което се отдръпна с вой, тъй като мечът на Уейвихил бе пробол сърцето му. Раната зарасна моментално. Това не учуди Аран. Той отскочи, завъртя се и щракна зъби; и отново бе прободен; пак се завъртя…

Нямаше край.

Кръвта на Уейвихил бе изтекла. Но той все още беше жив. А също и мечът му — или поне така изглеждаше. Аран нападаше само в безопасни моменти, но мечът го намираше всеки път. И при всяка атака отнасяше къс месо.

Трябваше да победи. Нямаше начин да не победи. Раните му зарастваха моментално. Той методично оголваше костите на магьосника.

Съзнанието му продължаваше да тъне в мрак. Ръководеше го животински инстинкт. Отново и отново поваляше Уейвихил на плочите, хлъзгави от изтеклата кръв. Четири крака вършат по-добра работа от два. Същият този инстинкт му подсказваше да попречи на противника да се измъкне. Той се опитваше да направи именно това. Някъде в замъка сигурно имаше скрита лечебна магия. Аран нямаше да му разреши да се добере до нея.

Беше направил нещо, което му пречеше да умре. Сигурно вече ужасно съжаляваше. Вълкът Аран го бе осакатил напълно, бе оглозгал глезените му, върху които не бе останало нито едно мускулно влакънце, което да ги движи. Уейвихил се биеше коленичил. Аран се приближи плътно, изтърпя удара на меча, за да се добере до магьосника…

Кошмар.

Продавачът на мир се бе заблуждавал. Щом търговецът Аран можеше до безкрайност да разкъсва живата плът на един агонизиращ мъж, за което получаваше всеки път рана в сърцето… щом Аран можеше да изтърпи такива мъчения, за да унищожи някого по някаква причина…

… то тогава нито свършекът на магиите, нито нещо друго би могло да убеди хората да се откажат от войната. И докато съществуват хора, те ще продължават да воюват — с мечове или камъни, с каквото им попадне.

Съзнанието му се проясни. Мечът! Изобретението на Уейвихил изсмукваше неговата мана и я преливаше в омагьосания меч.

Осъзна, че мечът води битката сам.

Уейвихил представляваше купчина кървави кокали. Дори да не беше мъртъв, той не можеше да се движи. Мечът сам се поклащаше в оглозганата му ръка, опитвайки се да държи Аран на разстояние.

Промъкна се покрай острието. Захапа ефеса и го дръпна от безформената ръка на магьосника. Ръката се опита да се съпротивлява и стисна здраво, но напразно.

Възвърна човешкия си облик, за да се изкачи по черупката.

Магьосника бе още жив, но дъхът му едва се усещаше. Аран положи меча върху тялото му и зачака.

Магьосника започна да се подмладява. Не колкото преди, но поне не приличаше на умрял. Когато наближи седемдесетте, отвори очи, примигна и попита:

— Какво стана?

— Изпусна цялото представление — отвърна Аран.

— Предполагам, че си му дал да се разбере. Моите извинения. Минаха трийсет години, откак се бих с Грилендри. Все пак, след като всеки цивилизован магьосник се опитва да копира Магическото колело, нормално беше поне един — двама да измислят нещо ново.

— Изпробва го и върху мен.

— О? — изкиска се Магьосника. — Сигурно се чудиш за ножа.

— Мина ми през ума наистина. Къде е той?

— В колана ми. Да не си мислеше, че съм го оставил в гърдите ти? Имах пророчески сън, че пак ще ми потрябва. Затова го запазих. И добре че…

— Но той беше в сърцето ми!

— Само изображението му. Поставих го в сърцето ти и след това го изтрих.

Аран заби нокти в гърдите си.

— Ти, шибано, гадно копеле! И цели трийсет години ме караш да мисля, че ножът е вътре!

— Ти влезе в къщата ми като крадец — припомни му Магьосника. — Никой не те беше канил.

Търговецът в Аран имаше сходно мнение по въпроса. Гневът му се поукроти.

— Малка магьосническа шегичка, така ли? Нищо чудно че никой нищо не можа да извади. Както и да е. Сега ми кажи защо заклинанието на Уейвихил ме превърна във вълк.

— Какво? — надигна се предпазливо Магьосника.

— Той размаха ръце насреща ми и изсмука цялата ми мана, а аз се превърнах във вълк. Изгубих дори човешкия си разум. Вероятно и неуязвимостта си. Ако мечът не беше омагьосан, сигурно щеше да ме накълца на парчета.

— Нищо не разбирам. Би трябвало окончателно да приемеш човешки облик. Освен ако…

Хрумването го изуми. Бледите му страни пребледняха още повече.

— Това няма да ти хареса, Аран — каза той накрая.

Аран и сам можеше да го разбере, впил поглед в състареното му, уморено и изпълнено със съчувствие лице.

— Продължавай — подкани го той.

— Колелото е новост. Дори мъртвите зони не са чак толкова стари. Досега никога не е имало подобна ситуация, това е всичко. Хората по инерция смятат, че върколаците са човеци, които могат да се преобразяват във вълци. Поне така изглежда. Не би могъл да се преобразиш, ако няма луна. И запазваш човешки разум. Но досега не разполагахме с никакви доказателства.

— Искаш да кажеш, че съм вълк.

— Когато не си под въздействието на магията, ти си вълк — съгласи се Магьосника.

— Какво от това? Прекарах по-голямата част от живота си като човешко същество — прошепна Аран. — Какво значение има… А, да.

— Не би имало значение, ако нямаше деца.

— При това осем. Те също ще имат деца. И един ден цялата земна мана ще изчезне. Тогава какво ще стане, Магьоснико?

— Вече знаеш.

— Ще се превърнат завинаги в подивели кучета!

— И никой нищо не може да направи.

— Разбира се, че може! Ще се погрижа нито един магьосник повече да не стъпи в Ринилдисен!

Аран се изправи върху черупката на дракона.

— Чуваш ли, Магьоснико? Нито един от вас няма никога да стъпи там. Ще издигна преграда срещу всяка магия. Ще съхраним цялата мана за морските същества и за драконите!

 

 

И може и да е успял. Там, където някога се е издигал Ринилдисен, вече четиринайсет хиляди години се разказват истории за върколаци. Естествено, вече няма магьосници.