Лари Нивън
За какво може да послужи един стъклен кинжал? (6)

VI

Шляеше се из търговския квартал и оглеждаше килимите.

Обикновено това му доставяше удоволствие. В тази част на пазара провесените килими оформяха ярък многоцветен лабиринт. Докато търговецът на килими Аран се разхождаше бавно сред тях, познати гласове подвикваха името му оттук-оттам. След което започваха клюките и безкрайните пазарлъци.

Вече почти трийсет години въртеше търговия в град Ринилдисен — най-напред като чирак на Лорагинези, а след това — самостоятелно. Най-красивите и най-евтините килими от целия континент и от близките острови пристигаха с кораби и с камилски кервани в Ринилдисен. Търговци на едро, прекупвачи, а от време на време и някой благородник, който искаше да обзаведе двореца си, пътуваха до града, за да направят покупките си. Килимите и днес грееха под горещите лъчи на слънцето… но сега го угнетяваха. Аран възнамеряваше да замине.

Иззад една сергия с обработени сфинксови кожи изникна плешив мъж.

Главата му лъщеше като яйце, но чертите на лицето му бяха младежки и той беше в разцвета на силите си. Подобно на хамалите не носеше риза, но бе обут в първокачествени панталони и походката му излъчваше непресторено високомерие. Аран се усети, че го оглежда твърде откровено. Но нещо в мъжа му се струваше много познато.

Той подмина Аран, без да го погледне. Аран се обърна и зяпна. Имаше чувството, че рисунката се нахвърли отгоре му: една петоъгълна многоцветна татуировка.

— Магьоснико! — извика той.

И в същия момент съжали. Магьосника го изгледа като досаден натрапник.

Като се изключи лисото теме, изобщо не се бе променил. Но Аран си спомни, че бяха изминали трийсет години, че самият той вече бе надхвърлил петдесетте, което личеше от характерните вдлъбнатини по лицето, закръглено от охолния живот. Спомни си, че и неговата коса бе посивяла и оредяла и времето бе пощадило само триъгълния кичур на челото. Спомни си с пълни подробности и обстоятелствата, при които бе срещнал Магьосника.

Беше прекарал хиляди безсънни нощи, обмисляйки как да му отмъсти, но сега единственото му желание бе да се махне оттук.

— Извинете ме, господине… — измърмори той. Но си спомни още нещо и добави решително:

— Ние наистина сме се срещали.

— При какви обстоятелства? Не мога да си припомня — хладно отвърна Магьосника.

В отговора на Аран прозвуча самочувствие, подплатено от благосъстоянието му и от уважението на околните:

— Исках да обера пещерата ти.

— Ти ли беше? — приближи се Магьосника. — Ами да, момчето от Атлантида. Да не си пребарал още някой магьосник след мен?

— Предпочетох да живея по по-безопасен начин — отговори спокойно Аран. — Но наистина имам причина да ти се натрапя по повод на краткото ни запознанство.

— Краткото ни… — изсмя се гръмогласно Магьосника, което накара целия пазар да извърне глави към тях.

Все още през смях той сграбчи ръката на Аран и го помъкна със себе си.

Придвижваха се бавно из търговския квартал, отпред вървеше Магьосника.

— Трябва да следвам строго определен курс — обясняваше той. — Имам си план. Е, момчето ми, какво си правил през всичките тези трийсетина години?

— Опитвах се да се отърва от твоя стъклен кинжал.

— Стъклен кинжал ли?… О, да, спомням си. Сигурно си имал време и за други занимания?

В този момент Аран без малко щеше да го удари. Но Магьосника му бе необходим и той се въздържа.

— Целият ми живот бе осакатен от твоя проклет стъклен кинжал — продължи Аран. — Наложи се да заобикалям Хвиринското дефиле. Когато най-накрая пристигнах тук, нямах пукната пара. Нямах пари да се върна в Атлантида, нямах пари да платя и на магьосник, което значеше, че не мога да махна кинжала. Затова започнах работа при търговеца на килими Лорагинези като телохранител и пазач. Сега съм най-преуспяващият търговец на килими в град Ринилдисен, имам две съпруги, осем деца и няколко внучета и не мисля да се връщам в Атлантида.

Купиха си вино от един амбулантен търговец, нарамил два препълнени меха. Редуваха се да пият от медния бокал, който той им предложи.

— Отърва ли се от ножа все пак? — попита Магьосника.

— Не, а и ти би трябвало да го знаеш! Що за заклинание е това? И най-добрите магьосници на континента не можаха дори да го докоснат, камо ли да го изтеглят. Сега нямаше да съм търговец на килими, ако бяха успели.

— И защо?

— Ами защото всеки път, щом чуех за някой нов магьосник, отивах при него да се опита да извади ножа. Всъщност парите, спечелени от килимите, отиваха за магьосници. Накрая се отказах от тях и задържах парите. Единственото, което постигнах, бе да вдигна реномето ти навсякъде.

— Благодаря — учтиво отвърна Магьосника.

Доброто му настроение дразнеше Аран. Той реши да смени темата на разговора.

— Радвам се, че се срещнахме случайно, защото имам един проблем, който действително е от твоята компетентност. Можеш ли да ми кажеш нещо за маг на име Уейвихил^[1]?

Магьосника едва не замръзна на мястото си.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Дали не използва прекомерни количества енергия.

Магьосника повдигна въпросително вежди.

— Разбираш ли, опитваме се да ограничим употребата на магии в град Ринилдисен. Всички ще пострадаме, ако магьосничеството замре в такъв ключов район. Няма да можем да се справим с наводненията, с ураганите или пък с варварските набези. Какво забавно намираш във всичко това?

— Не, нищо. Само ми хрумна дали един стъклен кинжал би могъл да има нещо общо с консервативното ти мислене?

— Това си е лично моя работа. Освен ако не си решил да влезеш и в главата ми?

— Не, благодаря. Моите извинения.

— Бих искал да изтъкна, че не става дума само за благоденствието на града. Ако магьосничеството замре, ще се наложи да се махнат и пристанищните тритони. Те си имат свой собствен просторен град оттатък доковете. Нещо повече, те ръководят по-голямата част от докерските дейности и цялата рибна индустрия…

— Спри за малко. Напълно съм съгласен с теб. Знаеш това — засмя се магът. — Би трябвало да го знаеш!

— Съжалявам. Говоря за незабавни мерки. Последният дракон около град Ринилдисен е бил видян преди десет години. При това променен, обезобразен. Когато дойдох тук, дракони можеха да се срещнат и в самия град! Но какво правиш?

Магьосника тикна бокала в ръцете на продавача и задърпа Аран за ръката.

— Върви с мен, моля те. Бързо, преди да съм объркал курса.

— Какъв курс?

— Вървя по петите на едно мъгляво предзнаменование. Може да бъда убит, ако изгубя посоката — или всъщност ако не я изгубя. Та какъв ти е проблемът?

— Ето този — посочи Аран към сергиите с плодове.

Тролът беше с маймунска глава върху човешкото си тяло, покрито от горе до долу с остра кафява козина. Ако се съди по размерите, вероятно бе женски индивид, но нямаше гърди също като женските маймуни. Държеше плетена кошница в абсолютно човешката си ръка. Погледна със светлокафявите си очи към сочещия пръст на Аран — изумително човешки очи — и отново се взря в пъпеша пред себе си.

Гледката би могла да предизвика благоговение. Троловете бяха прародители на човечеството: Homo habilis, отдавна изчезнал вид. Но се срещаха твърде често. Милиони екземпляри се бяха превърнали във вкаменелости из африканските пустини и преди няколко века магьосници бяха открили начин да ги възкресяват.

— Мисля, че ти току-що реши един от собствените ми проблеми — каза тихо Магьосника.

Веселото му настроение беше изчезнало.

— Чудесно — отвърна недоверчиво Аран. — А моят проблем е колко мана изразходват троловете на Уейвихил. Равнището й в Ринилдисен никога не е било достатъчно високо. Уейвихил би трябвало да прилага ужасно могъщи заклинания, за да поддържа само придвижването им.

Аран несъзнателно се почеса по гърдите.

— Не искам да напускам града, но ако магиите бъдат блокирани, нямам никакъв избор.

— Трябва да узная тези заклинания. Разкажи ми нещо за Уейвихил, хайде. Всичко, което си спомняш.

 

 

Пристигането на мага Уейвихил бе добро дошло за голяма част от жителите на град Ринилдисен.

Едно време тролове слуги се срещали на всяка крачка. Били необикновено силни. Неспособни да изпитват болка, те можели да използват невероятната си сила за най-тежка работа. А понеже не са човешки същества, работели и на официални празници. Не се нуждаели от сън. И не крадели.

Но Ринилдисен беше древен град и равнището на мана падало все повече. От дълги години нито един трол не се мяркал по улиците. Още щом приближели крепостните порти, те се превръщали в прахоляк, който вятърът отвявал. Тъкмо тогава дошъл Уейвихил — той разполагал с неограничени възможности в предлагането на тролове, които не се разпадали пред портите. Хората му плащали със злато и почести.

— В продължение на половин век крадците вършеха необезпокоявани работата си през празниците — разказваше Аран. — Сега отново имаме полиция от тролове. Мога ли да обвиня хората, че му бяха благодарни? Избраха го за член на Съвета — въпреки моите възражения. Което означава, че в Ринилдисен той може да осъществи всичко, което е намислил.

— Всичко това е твърде неприятно. А защо каза „въпреки моите възражения“? И ти ли си в Съвета?

— Да. Аз съм този, който успя да прокара законите, ограничаващи магьосничеството в града. И се провалих с някои други закони, разбира се. Проблемът е, че Уейвихил не създава троловете тук. Никой не знае откъде пристигат. Ако той наистина изразходва мана, прави го някъде другаде.

— В такъв случай какъв е проблемът?

— Да предположим, че троловете изразходват мана със самото си съществуване… Искам да те попитам така ли е.

— Мисля, че да.

— Знаех го. Магьоснико, ще дадеш ли показания пред Съвета? Защото…

— Не, в никакъв случай.

— Но ти си длъжен! Сам никого не мога да убедя. Уейвихил е най-уважаваният магьосник в областта и ще даде показания срещу мен! Освен това всички членове на Съвета притежават тролове. Те няма да искат да повярват, че са били подведени, а наистина са, ако ние сме прави. Троловете ще се разпаднат веднага щом степента на мана достигне долната си граница.

В този момент Аран млъкна, защото забеляза с какво невъзмутимо търпение Магьосника го очакваше най-после да свърши.

Не проговори три секунди — по този начин превърна мълчанието си в многозначително.

— Нещата се много по-напреднали — започна Магьосника.

— Да дадеш показания пред Съвета, е все едно да крещиш неприлични думи срещу бушуващ горски пожар. Аз може и да успея. Но ти — не.

— Толкова ли е опасен?

— Мисля, че да.

Аран се запита дали той не го заблуждава. Но лицето на Магьосника беше толкова мрачно… беше виждал това лице в кошмарите си безброй пъти. „Какво правя тук? — учуди се той. — Имах само един технически въпрос по отношение на троловете. Затова попитах един магьосник… и сега…“

— Продължавай да разказваш. Необходима ми е още информация за Уейвихил. И да вървим по-бързо — подкани го Магьосника. — От колко време е тук?

— Пристигна преди седем години. Никой не знае откъде — няма никакъв акцент. Палатът му е на хълм, който сякаш всеки момент ще рухне. Защо кимаш непрекъснато?

— Знам го този хълм. Продължавай.

— Не го виждаме често. Пристига или с група тролове, за да ги продаде, или за да гласува в Съвета при важни поводи. Нисък е, има тъмна…

— Това може да е привидно. Няма значение, опиши го все пак. Никога не съм го виждал.

— Нисък и с тъмна кожа, с изострен нос и остра брадичка, и много къдрава черна коса. Носи тъмна мантия от мек плат, шапка със заострен връх и сандали, а и меч.

— Ами! — засмя се високо Магьосника.

— Каква му е смешното? И аз понякога нося меч… Да, забравих, че магьосниците имат едно наум по този въпрос.

— Не затова се засмях. Имаме една професионална закачка. Мечът може да бъде символ на мъжественост.

— Така ли?

— Разбираш, нали? Един магьосник не се нуждае от меч. Той има на разположение по-мощни защити. Когато го закачи на колана си, става безкрайно ясно, че го използва като лек срещу импотентност.

— И върши ли работа?

— Разбира се, че върши. Това е типична имитационна магия. Само дето трябва да си лягаш вечер с меча — засмя се отново той.

Но погледът му попадна върху един трол и смехът му моментално замря.

Проследи трола да се вмъква през врата във висока бяла стена. Бяха излезли от търговския квартал.

— Предполагам, че Уейвихил е некромант^[2] — каза неочаквано той.

— Некромант! Какво е това? Звучи противно.

— Технически термин за нов клон в магьосничеството. Наистина е противно. Завий наляво.

Свърнаха в тясна алея. Къщи на два и на три етажа се надвесиха над тях. Настилката беше покрита с мръсотия, но Магьосника измърмори нещо и направи жест. Мръсотията и боклуците се отдръпнаха встрани.

Закрачиха бързо по алеята.

— Мисля, че сега можем да спрем. Сядай, ако искаш. Ще останем тук известно време — поне аз ще остана.

— Какви са тия игрички, Магьоснико? Какво общо има всичко това с една магьосническа битка?

— Точен въпрос. Знаеш ли къде извежда този път?

Аран имаше отлично чувство за ориентация и познаваше града.

— При съдилището.

— Точно така. От другата страна е празният парцел до Къщата на удоволствията на Адриана — знаеш ли го? Най-мъртвата точка в град Ранилдисен. Там някога се е издигал Палатът на Шилбри Мечтателя.

— Може ли да попитам?…

— Естествено, съдилището също е изпразнено от мана. Десет хиляди обвиняеми и трийсет хиляди адвокати, които се молят за оправдателни или пледират за обвинителни присъди, не оставят много място за магии в която и да е съдебна зала. Ако една от тези зони е между мен и Уейвихил, той не ще може да разгадае намеренията ми.

Аран се замисли.

— В такъв случай винаги трябва да знаеш къде се намира.

— Не, трябва само да знам къде би следвало да бъда аз. А през повечето време не знам. И двамата успяхме да блокираме доста ефикасно гадателските си сетива. Някъде по това време би трябвало да се срещна с неизвестен за мен съучастник и съм взел всички мерки Уейвихил да не успее да ме шпионира.

Разбираш ли, аз изобретих колелото. А Уейвихил е използвал тази идея и я е усъвършенствал най-малко по два начина, които са ми известни. И сега изразходва мана с бясна скорост. Нищо чудно да се окаже масов убиец. Вината за това е моя. Ето защо трябва да го убия.

Аран си спомни, че жените му го очакват за обяд. Спомни си, че още преди часове бе решил да приключи този разговор. А също и историята, която му бяха разказвали за един дилетант, който се забъркал в някаква магьосническа битка, и какво го сполетяло.

— Е, трябва да тръгвам — каза той, докато се изправяше. — Желая ти много късмет, Магьоснико. И ако мога с нещо да ти помогна…

— Бий се с мен — прекъсна го на секундата Магьосника.

Аран зяпна. След което избухна в смях.

Магьосника го изчака с неизчерпаемото си търпение. Когато Аран отново бе в състояние да го чуе, продължи:

— Сънувах, че ще срещна някакъв съучастник по това време. Той ще ме придружи до вратата на замъка на Уейвихил. Рядко сънувам такива полезни сънища, Аран. Уейвихил си го бива. Усещам, че ако отида сам, ще бъда убит.

— Намери си друг съучастник — предложи му Аран.

— Не. Много е късно. Времето мина.

— Виж! — Аран се плесна с длан по корема и кожата му се набръчка. — За човек не съм чак толкова дебел. Никак не съм грозен. Но като вълк ще бъда все едно с десетгодишна бременност! От години не съм се превръщал във вълк. Но какво правя аз? Изобщо не съм длъжен да ти обяснявам каквото и да било — отсече той грубо накрая.

И бързо се отдалечи.

Магьосника го настигна в началото на алеята.

— Кълна се, че няма да съжаляваш, ако останеш. Още не съм ти казал всичко.

— Не върви по петите ми, Магьоснико. Ще си изгубиш курса — изсмя се в лицето му Аран. — Откъде накъде ще се бия на твоя страна? Ако без мен наистина няма да победиш, това безкрайно ме радва! Виждал съм това лице в кошмарите си хиляди пъти — теб и твоя стъклен кинжал! Така че върви да мреш, Магьоснико. Време ми е за обяд.

— Ш-шт! — прекъсна го Магьосника.

И Аран забеляза, че той всъщност гледа над рамото му.

Прииска му се да го убие. Но очите му неволно проследиха неговия поглед и ругатните замряха в гърлото му.

Беше трол. Просто трол, мъжки екземпляр, с огромен денк на гърба. И идваше към тях.

А Магьосника извършваше с ръце някакви движения, сякаш го хипнотизираше.

— Добре — каза магът. — Бих могъл да те убедя, че е безполезно да се изправяш срещу съдбата си, и ти би ми повярвал, защото съм специалист. Но ще е лъжа. Или бих могъл да ти предложа възможност да се отървеш от кинжала…

— Върви по дяволите! Свикнах да живея с него…

— Върколако, ако никога не научиш от мен нещо друго, научи се поне да не богохулстваш в присъствието на магьосник! Извини ме.

Тролът спря. Магьосника го доведе при Аран.

— Ще ми помогнеш ли? Трябва да сваля денка от гърба му.

Свалиха го, докато Аран продължаваше да се чуди на себе си. Да не би да беше омагьосан да се подчинява? Денкът беше много тежък. Отне му всичките сили, макар Магьосника да пое по-голямата част от тежестта. Тролът ги наблюдаваше с безизразните си кафяви очи.

— Така. Ако бях в която и да е друга част на града, Уейвихил щеше да разбере. Сега знаем къде е. В Къщата на удоволствията. И ме търси, глупакът му с глупак! Вече е претърсил съдилището. Както и да е. Чувал ли си за градчето Гат?

— Не.

— А за Шискабил?

— Не. Чакай, чакай.

Преди време един човек от Шискабил си бе купил шест зелени килима.

— Да. Някакво градче на север. Нещо… стана там…

— Цялото население напусна града една нощ, оставяйки всичките си скъпоценности и доста много кръв, което никой все още не е изяснил.

— Точно така.

Аран усети, че го обземат ужасни подозрения.

— Никой нищо не разбра.

— Най-напред беше Гат. След това Шискабил, след това Хатзорил. Все по-големи градове. В Хатзорил се изхитри. Намери начин да скрие местоположението на своя палат и не остави никаква кръв.

— Но какво прави всъщност? Къде отиват хората?

— Какво знаеш за енергията мана, Аран? Знаеш, че тя подхранва магиите и че може да бъде изразходена. Нещо друго?

— Аз не съм магьосник. Аз продавам килими.

— Мана може да бъде използвана за добро или за зло; може да бъде пресушена или прехвърлена от един обект в друг, от един човек в друг. Изглежда, някои хора притежават собствена мана. Различни концентрации може да бъдат открити в камъни със странна форма, в някои сакрални предмети или в метеорити. Всяко убийство е свързано с мана. Навремето това ни създаваше големи проблеми. Моят учител постоянно ни предупреждаваше да не работим в близост до места, където е било извършено убийство, или в близост до трупа на убит човек, или до оръжия, които са били използвани за тази цел — за разлика от военните оръжия, бих добавил. Войната и убийството са твърде различни неща. Некромантията използва убийството като извор на магии. Тя е най-мощната форма на магьосничество — толкова мощна, че не можеше да се развива досега поради ниската степен на мана в света. Мисля, че Уейвихил е некромант.

И той се обърна към трола.

— След малко ще разберем.

Тролът стоеше безучастно с отпуснати ръце и наблюдаваше Магьосника с неестествено човешките си очи и с достойнство, което рязко контрастираше с ниското му чело и с косматото тяло. Дори не помръдна, когато Магьосника наниза на врата му някакво колие.

Промяната бе светкавична. Аран отстъпи задъхан. Колието украсяваше шията на човек на около трийсет години, с руса коса и брада, облечен в късата дреха на носач. Коремът му бе широко разрязан с един-единствен замах на меч или ятаган. Аран усети миризмата: беше мъртъв от три или четири дни, без да се брои забавящият ефект на активираната в него магия. Той продължаваше да стои безучастно и с непроменен израз на лицето си.

— Уейвихил е изобретил нещо като перпетуум мобиле — каза сухо Магьосника, отдръпвайки се от миризмата на мъртвеца. — В тялото на убития остава достатъчно енергия, за да го превърне в послушен роб и да го преобрази в трол. Той взема повече мана от околната среда, но какво от това? Когато наличната мана в Гат се е изчерпила, троловете на Уейвихил са избили своите господари. Двойно повече тролове пристигат в Шискабил. В Хатзорил по всяка вероятност са душили хората с жици, за да не проливат кръв, а и те да не губят кръв. Накъде ли ще се отправи след Ринилдисен?

— Наникъде! Ще съобщим в Съвета!

— Но нали той е негов член? Не. А и не можеш да го кажеш на отделни депутати, защото е възможно някой от тях да подшушне на Уейвихил, че злословиш по негов адрес.

— Но на тебе биха повярвали.

— Достатъчно е един да не повярва. Ще каже на Уейвихил и той ще освободи троловете. Не. Ще направиш три неща — каза Магьосника и думите му прозвучаха не като заповед, а като пророчество. — Ще си отидеш вкъщи. Следващата седмица ще изведеш съпругите и децата си от Ринилдисен.

— Господи, непременно ще го направя!

— Заклех се, че няма да съжаляваш, ако ме изслушаш докрай. Третото нещо, ако вземеш такова решение, е да дойдеш след една седмица на зазоряване при северната порта. Ела откъм Къщата на удоволствията — нареди му този път Магьосника — и изчакай. Мъртвата зона сама ще ти покаже пътя. След малко, като си тръгнеш, постъпи по същия начин. Не искам Уейвихил да те засече. Сега върви — завърши той.

— Не мога да взема решение!

— Имаш цяла седмица на разположение.

— Може да не съм тук. Как мога да те намеря?

— Не можеш. Няма значение. С теб или без теб — аз ще отида.

Магьосника рязко свали колието от шията на изправения труп, обърна се и се отдалечи по алеята. Следваше своя курс.

Мъртвецът отново се бе превърнал в трол. Той проследи Аран с големите си, смущаващо човешки очи.