Лари Нивън
За какво може да послужи един стъклен кинжал? (5)

V

Първото градче се казваше Гат. Един чирак от Гилдията отишъл да търси черни опали. Намерил ги и ги отнесъл безплатно, защото Гат бил абсолютно изоставен. Това обстоятелство учудило чирака магьосник. Огледал се наоколо и не след дълго попаднал на мъртва зона със срутен замък в нея. Възможно било да е рухнал преди векове. Или да е бил издигнат с магия и да се е сгромолясал с изчерпването на мана — вчера или преди една седмица.

Историята била необичайна и се разчула бързо. Чиракът забогатял, защото черните опали са много полезни при проклятия. Но изоставеното градче не му давало мира.

— Отначало си помислих, че са били търговци на роби — споделил веднъж той в присъствието на Магьосника, както се разбра по-късно. — Нямаше никакви трупове, абсолютно никакви. Търговците не убиват, ако не им се наложи. Но пък защо са изоставили такива скъпоценности ей така, на пътя? Търкаляха се по улиците в сламата. По-скоро някой златар тайно ги е пренасял и в този момент нещо е строшило каруцата му. Но защо не са ги събрали?

Три години по-късно, когато научи за Шискабил, Магьосника си спомни за рухналия замък. Тази история му разказа една сврака, която кацна веднъж на рамото му и го попита поверително:

— Магьосника?

Той изслуша историята и пристигна.

Къщите в Шискабил бяха построени от камък, а около града се издигаше каменна стена. Трябва да е бил внезапно изоставен. Личеше по чиниите, пълни със засъхнала и вмирисана храна, и по овъгленото месо във фурните. Нямаше ни жива, ни мъртва душа. Стената не беше съборена нито на едно място. Но навсякъде се виждаха следи от насилие: счупени мебели, строшени ключалки и откъртени панти на вратите. И кръв, засъхнала кръв по копия, саби, тояги — навсякъде. Сякаш се бе изсипал кървав дъжд.

Клъбфут^[1] бе един от младите членове на Гилдията. Беше слаб и сериозен. Притежаваше несъмнени качества, но магьосническите му умения все още малко го плашеха. Гледката го измъчваше. Крачеше леко прегърбен и внимаваше да не стъпи в някоя локва съсирена кръв.

— Непонятно, нали? Има едно особено обстоятелство, заради което те повиках — каза той. — Зад стената има мъртва зона. Хрумна ми, че някой може да е използвал Магическо колело.

Зоната беше квадрат плодородна почва, абсолютно мъртъв за каквато и да е магия и предизвестяващ лишен от вълшебства свят. В центъра му се търкаляха камъни, между които бяха поникнали най-различни растения.

Магьосника обиколи участъка, без да прекрачва опасната граница. Веднъж вече бе използвал колелото в битката срещу Глирендри, след като демонът меч бе убил неговия призрачен демон. Тогава колелото изсмука цялата му младост и само за секунди го превърна в двестагодишен старец.

— В селището са правени магии — продължи Клъбфут. — Опитах някои по-елементарни неща. Равнището на мана е много ниско. Лично аз не си спомням за някой по-известен маг от Шискабил, а ти?

— Не.

— Така или иначе, каквото и да се е случило тук, било е извършено с магия.

Клъбфут почти прошепна последната дума. Тя можеше да бъде много опасна, както му бе известно.

Откриха зигзагообразна пътека, която пресичаше зоната, и един сравнително запазен терен в нея. Магьосника направи жест и купчината камъни едва-едва се размърда, опитвайки се да се надигне.

— Значи това е било нечий замък — заключи Клъбфут. — Чудя се как е успял да го направи.

— Мислех си веднъж за подобно нещо. Да речем, че заредиш едно по-малко колело с много мощно кинетично заклинание. Колелото ще се завърти много бързо, ще изчерпи наличната мана в едно твърде ограничено пространство…

— Сега разбирам — закима Клъбфут. — Докарал го е отнякъде, дошъл е съвсем близо. Това му е дало възможност да си направи нещо като преграда, която да го предпазва от заобикалящата го енергийна зона.

— И е оставил просека, за да може да вкара и да изкара съоръженията си. Направил я е зигзагообразна, за да не проникнат никакви заклинания. Никой не е могъл да го предусети. Чудя се…

— Чудиш се какво е искал да скрие ли?

— Чудя се какво се е случило в Шискабил — довърши Магьосника.

И си спомни за мъртвата преграда, която опасваше замъка на Мага от хълма. Битката с незнайния враг продължаваше вече дванайсета година.

 

 

Изминаха двайсет и три години, преди да попаднат на третия град.

Хатзорил беше по-голям и по-известен от Шискабил. Когато една корабна пратка с изделия от слонова кост и украсена със скъпоценни камъни дърворезба не пристигна оттам, Магьосника научи за това.

Градът бе изоставен само няколко дни преди да пристигнат. Той и Клъбфут намериха полусготвени или полуизядени гозби, счупени мебели, захвърлени оръжия, изпотрошени врати…

— Няма никаква кръв. Чудя се защо. — Клъбфут беше нервен. — Инак е същото. Цялото население е изчезнало за миг — вероятно против собствената си воля. Цели десет години, не, повече. Почти бях забравил… Ти дойде преди мен. Откри ли мъртва зона или разрушен замък?

— Не. Огледах наоколо.

Младият маг разтри сакатия си крак — би могъл да го излекува за не повече от половин час, но това би му отнело половината енергия.

— Може и да грешим. Ако беше пак той, нямаше да действа по същия начин.

Тази нощ Магьосника сънува някакъв объркан сън, многоцветен и осеян с взривове. Събуди се и се замисли за Мага от хълма.

— Давай да се изкатерим на някои от хълмовете — предложи сутринта на Клъбфут. — Трябва да разбера дали Мага от хълма има нещо общо с тези изоставени градове. Търсим мъртва зона на върха на някой хълм.

Тази грешка за малко не му струва живота.

Последният хълм, по който Клъбфут започна да се изкачва, беше покрит с рохкава пръст и натрошени камъни, които се пързаляха и се търкаляха под краката му. След малко слънцето щеше да залезе и той бе почнал да се отчайва, защото хълмовете и търпението им бяха на привършване.

Все още беше близо до подножието, когато Магьосника го настигна.

— Слизай оттам — засмя се той. — Никой не би се захванал да строи върху тази купчина пясък.

Клъбфут го загледа и викна:

— Махай се оттук! Състарил си се!

Магьосника потърка лицето си и усети бръчките. Забърза назад, но внимаваше да не строши някоя от костите си, които сега бяха станали крехки. Кичур от посребрялата му коса остана на хълма.

Вече вън от бедната на мана зона той заговори със старчески фалцет:

— Моя грешка. Вече знам какво е направил. Клъбфут, мъртвата зона е във вътрешността на хълма.

— Първо ще ти направим заклинание за подмладяване.

И Клъбфут взе да нарежда пособията си на една скала. Въглен, сребърен нож, вързопчета листа…

— Проклето място — каза Магьосника. — Изсмуква енергията отвътре. Той по всяка вероятност често сменя местата. Издигнал е хълм във формата на падаща вълна. Когато магията се е изчерпала, хълмът се е срутил върху замъка и е покрил всичко. Положително ще го направи и другаде.

— Хитро. Какво ли се е случило в Хатзорил?

— Може никога да не научим. — Магьосника потърка няколко бръчици, появили се в ъгълчетата на очите му. — Вероятно нещо лошо. Нещо много лошо.