Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
What Good Is a Glass Dagger?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване, корекция и форматиране
Alegria(2011)

Издание:

Магьоснически свят

Разкази и новели

Американска, първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат „Абагар“ ЕООД — Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

Библиотека „Фантастика и фентъзи“, №1

A Magic Lover’s Treasury Of The Fantastic. Edited by Margaret Weis. Warner books

Copyright © 1998 by Margaret Weis and Tekno Books

История

  1. —Добавяне

IV

Огромни кораби бяха пуснали котва в пристанището.

Трудно подвижните демонски глави върху носовете на товарните кораби едва достигаха плъховете, които безуспешно се опитваха да се изкачат по въжетата на котвите.

Мачтите на грамаден пътнически лайнер от Атлантида бяха издялани от стволовете на цели дървета. До близкия док издължената яхта на някакъв магьосник се крепеше леко над водата. Аран ги наблюдаваше замислен.

Беше изхарчил много пари, докато прекоси планината. Седмица след пристигането си в град Ринилдисен се хвана на работа като телохранител и пазач при търговец на килими. Беше останал без пукната пара и умираше от глад.

В момента търговецът Лорагинези и секретарката му Ра-Хару разговаряха с капитана на товарен кораб от Нил. Аран чакаше на дока и с безразличие наблюдаваше корабите.

Изведнъж застана нащрек. Брадатият мъж, който мина покрай него, носеше капитанска униформа.

— Здравей, капитане! — поздрави го Аран. — За Атлантида ли отплаваш?

Брадаткото се намръщи.

— На теб какво ти влиза в работата?

— Бих искал да изпратя едно съобщение.

— Обърни се към някой магьосник.

— Не искам.

Едва ли би могъл да каже на някой магьосник, че изпраща инструкции как да бъде ограбен друг магьосник. Ако не беше така, отдавна да го бе направил.

— Ще ти взема повече пари и ще пътува по-дълго — каза не без задоволство брадатият. — За кого в Атлантида и къде точно?

Аран му даде адрес в един град. Връчи му и запечатаното в торбичка съобщение, което носеше от цели три месеца. И на него му се бе наложило да взема трудни решения. В последна сметка съобщението му предупреждаваше за тектоничната нестабилност на континента и съветваше Продавачите да предприемат нещо, за да узнаят дали Магьосника не лъже. Не беше включил указания за направата на Магическо колело.

 

 

Далеч навътре в морето делфини и тритони си играеха на някакви сложни игри. Корабът от Атлантида вдигна платна. Появилият се незнайно откъде вятър ги опъна и бавно утихна, последвал плавателния съд в открито море.

Съвсем скоро щеше да има пари за път. Вече можеше да ги е събрал, но на два пъти плати на магьосници с единствения резултат, че парите ги нямаше, а стъкленият кинжал си стоеше на мястото. А и Лорагинези не споделяше търговските си тайни със своя телохранител. Знаеше, че Аран ще го напусне веднага щом се сдобие с парите.

Двамата се зададоха по мостчето: Лорагинези, неочаквано подвижен за килограмите си, и момичето, което пристъпваше грациозно, балансирайки мострите от килимите на главата си. Когато Аран се присъедини към тях, Ра-Хару каза нещо, което може би искаше и той да чуе.

— Смятано от утре, няма да идвам на работа пет дни. Ти знаеш — обърна се тя към Лорагинези и се изчерви.

— Добре, добре — разсеяно кимна Лорагинези.

Аран също знаеше. Усмихна се, без да я погледне. Можеше да я смути… а и отлично знаеше как изглежда Ра-Хару. Косата й беше черна, къса и остра. Големият й плосък нос почти се сливаше с лицето. Очите излъчваха кафява мекота, а веждите над тях бяха тъмни и плътни. Извитите като спирала уши бяха изящно оформени и заострени на върха. Беше очарователно момиче — особено за представител на хората вълци.

Вървяха хванати за ръце. Ноктите й бяха тънки и остри, а фините косъмчета по дланите й го гъделичкаха.

В Атлантида отдавна би помислил да се оженят, ако имаше необходимите средства. Тук за това не можеше да става и дума. През по-голямата част от месеца бяха просто приятели и колеги. Нощният живот в Ринилдисен бе далеч по-удобен за една двойка, а се случваше Лорагинези да освободи и двамата от работа. Вероятно умишлено им даваше тези възможности. Той не беше от тяхната порода. Може би му беше приятно да си представя, че сексът им е замаял главите. Но в техния случай нямаше място за секс — освен в определени дни от месеца. Тогава не се срещаха. Тя седеше заключена в къщата на баща си. Той дори не знаеше къде живее.

* * *

Откри на петата нощ.

Беше охранявал Лорагинези до Къщата на удоволствията на Адриана. Той щеше да прекара нощта… на въздушен матрак, разлюляван от живак. Аран само бе чувал за подобни легла. Един приятен сън също не е удоволствие за пренебрегване.

Нощта бе топла и благоуханна. Реши да се върне по един страничен път, заобикаляйки празния терен зад заведението на Адриана. Преди триста години на широкия равен участък се бе издигал палатът на Шилбри Мечтателя. Магически палат, истинско постижение дори за онова време. Постепенно се беше… износил, както би казал Шилбри.

Един ден бе изчезнал. Оттогава никаква магия не действаше над този пуст парцел.

Някой бе казал на Аран, че семействата на хората вълци са се настанили в няколко блока в жилищната зона. Изглежда, наистина беше така, защото усети познати миризми. Тръгна по една пътека, любопитен да разбере що за къщи си строят заможните върколаци в Ринилдисен.

Едва доловимият дъх го отведе до висока многоъгълна постройка с месингова врата… и вече бе твърде късно да се върне, защото усети с ноздрите, с кръвта, с мозъка си друго благоухание. Цяла нощ ви пред вратата. Никой не се опита да му попречи. Съседите или бяха свикнали, или знаеха, че по-скоро ще ги убие, отколкото да им позволи да го изгонят.

Няколко пъти дочу един изпълнен с копнеж вопъл да отговаря от горните етажи. Беше гласът на Ра-Хару. Доколкото бе в състояние да разсъждава трезво, Аран знаеше, че след няколко дни ще се чуди как да й се извинява. Тя сигурно щеше да си помисли, че е дошъл нарочно.

И Аран изви песен на тъгата, самотата и срама.