Лари Нивън
За какво може да послужи един стъклен кинжал? (2)

II

Когато имаше възможност, Аран се придвижваше като вълк. Беше епоха на големи чудеса: върколаците можеха да се преобразяват винаги когато на небето имаше луна. Като вълк по-лесно си намираше храна, а и пестеше останалите си монети, за да се завърне у дома.

Мислите му бяха нескончаем порой от ругатни по адрес на Магьосника.

Веднъж застана на малко хълмче и се обърна на север към село Шаил. Козината му настръхна, като си припомни смеха на мага, но се сети и за стъкления кинжал. Представи си отчетливо гърлото на Магьосника и почти усети вкуса на артериална кръв. В същия момент пред погледа му проблесна плетеницата на гърба на магьосника и Аран предвкуси поражението. Той не можеше да победи призрачния демон. Нададе вой и продължи на юг.

Планинската верига Нидлис, гръбнакът на континента, се изправи пред очите му. Зад нея бяха морето и корабите, които щяха да го отведат у дома заедно с онова, което бе научил от магьосника. Дано следващият крадец има по-голям късмет…

Най-накрая стигна до Хвиринското дефиле.

Едно време веригата била непреодолима преграда за търговците. Преди около хиляда години някакъв вълшебник успял да направи грандиозна магия. Разцепил планината като със сатър. Докато склоновете от двете й страни се издигнали отвесно нагоре, дефилето се спуснало плавно към морския бряг между гладки като гланц скални стени.

Периодично се налагало да прочистват дефилето от разбойници. Всяка година това създавало все по-големи затруднения. Заклинанията срещу разбойническите шайки ставали все по-неефикасни и хората се принудили да прибягнат до мечовете. Единствената компенсация била, че изчезнали планинските дракони.

Преди да навлезе в клисурата, Аран приклекна на задните си крака, за да размисли.

Дали Магьосника не беше го излъгал? Дали не му се бе приискало да се позабавлява, като го накара да се катери по планинските зъбери?

А костите на драконите? Там, където магиите бяха безсилни, драконите умираха. Ето ги струпани наоколо му на огромни камари, сякаш изваяни в скалния релеф преди милиони години. Беше прекосявал дефилето като вълк. Ако там магията наистина бе мъртва, би трябвало да приеме човешки облик. Или пък изобщо да не може да се преобрази?

„А защо да не си остана вълк? — помисли си Аран. — Така нищо освен среброто и платината не е в състояние да ме убие. Стъкленият кинжал ще ми причинява болка, но… По дяволите! Аз съм неуязвим, но дали това е магия! И ако тя не действа в дефилето…“

Побиха го тръпки.

Кинжалът бе само смътно усещане, което бе изчезнало след половин час и никога не се бе завръщало. Но той знаеше, че е там. Невидим дебнещ нож в сърцето му.

Възможно беше пак да се появи и той да оцелее — като вълк. Но щеше да боли! И никога вече нямаше да стане човешко същество.

Обърна се и се отдалечи от Хвиринското дефиле. Предишния ден бе минал през някакво село. Може би местният магьосник щеше да му помогне.

— Стъклен кинжал! — изкиска се магьосникът.

Беше възпълен, оплешивяващ веселяк, очевидно свикнал на охолен живот.

— Само това не бях чувал. И какво толкова те притеснява? Има си и дръжка, нали? Много засукано ли беше заклинанието?

— Мисля, че не. Надраска нещо върху острието и ме намушка.

— Чудесно. Плаща се предварително. И по-добре се превърни във вълк — за по-безопасно.

Сумата, която поиска, щеше да остави Аран без достатъчно пари за връщане. Успя да го уговори за по-сносна цена и се захванаха за работа.

След шест часа магьосникът вдигна ръце. Гласът му бе станал дрезгав, очите — червени от многоцветните, миризливи пушеци, а ръцете му бяха потъмнели от боите.

— Не мога да напипам дръжката, не я виждам. Изобщо не усещам нищо вътре. Ако използвам нещо по-силно, може да те убия. Предавам се, вълчо. Който го е направил, знае далеч повече от един прост селски магьосник.

Аран се почеса по изцапаното с леко разяждащи багрилни вещества място на гърдите.

— Викат му Магьосника.

Дебеланкото се вцепени.

— Магьосника? Самият Магьосник? И ти да не ми кажеш. Изчезвай.

— А парите ми?

— Не бих се захванал дори да ми беше дал десет пъти по толкова! Да караш мен, един прост магьосник, да се сравнявам с Магьосника! Можеше да ни затрие и двамата. А ако смяташ, че парите са твои, да вървим при старшия и да му обясним как стои работата. В противен случай изчезвай.

И Аран си тръгна, като го обсипваше с ругатни.

— Ако ти стиска, отиди при някой друг — крещеше оня след него. — Опитай в Ринилдисен! Но първо им кажи в какво ги забъркваш!