Лари Нивън
За какво може да послужи един стъклен кинжал? (1)

I

Дванайсет хиляди години преди Христа, когато чудесата се случвали по-често, един магьосник си послужил със старинна тайна, за да спаси живота си.

Години наред той съжалявал за това. Бил опазил тайната на Магическото колело в продължение на няколко човешки живота. Демонът Глирендри и глупавият му племенник варварин за малко щели да го убият, това било извън всякакво съмнение. Но нито един демон не бил толкова опасен, колкото тайната.

Вече нямало никаква тайна, разплискана като вълна по повърхността на езеро. Битката между Глирендри и Магьосника била прекалено интересна история, за да не се разчуе. Много скоро всеки, който се смятал за магьосник, знаел, че всяка магия може да се изчерпи. Толкова елементарна и толкова опасна била тази тайна. Чудно че никой не го бил забелязал по-рано.

Една година след битката с Глирендри, в края на един летен ден, Аран Продавача на мир пристигнал в село Шаил, за да открадне Магическото колело.

* * *

Аран беше на осемнайсет години, много пъргав и много мършав. Лицето му бе слабо и издължено, със заострена брадичка. Тъмните му очи надничаха изпод изпъкналото кокалесто чело. Късата права козина почти закриваше веждите. За никого не беше тайна какво представлява, той всеки, докоснал ръката му, веднага го разбираше, защото дланите му бяха покрити с къси, заострени косъмчета. Но ако някой узнаеше мисията му, би го помислил за луд.

Защото Магьосникът беше един от водачите на Гилдията на маговете. Знаеше се, че има име, но никое човешко същество не можеше да го произнесе. Негов кръстник бе един призрачен демон, когото той по-късно татуира върху гърба си като свой предан и изпитан телохранител.

Но и Аран имаше добра защита. На рамото му висеше овехтяла, лекьосана и протрита кожена торба. Всеки би помислил, че в нея има само орехи, изсъхнало сирене, корав хляб и сигурно нито пара. Всъщност тя беше пълна с магии. Те щяха да му свършат по-добра работа от орехите и сиренето, а Аран можеше да се храни и нощно време, докато пътуваше.

Пристигна пред пещерата на Магьосника малко след залез слънце. Бяха му казали каква магия да използва, за да се справи с охраната. За тази цел му бяха нужни човешки глас и ръце и Аран бе принуден да запази човешки облик; това го измъчваше още повече. Щом луната се показа, той изрече думите, които бе научил, извади от торбата жив прилеп и го подхвърли внимателно през преградения с решетка вход на пещерата.

Прилепът експлодира и образува облаче кръв, което се понесе над каменния под. Аран усети, че стомахът му се свива. За малко да побегне, но потисна страха си и се промъкна след облачето между решетките.

Тези, които го изпращаха, му бяха показали десетки схеми на пещерата. Можеше да я ограби дори със завързани очи. Би предпочел тъмнината пред мъждукащата синкава светлина на мълнията, окачената в средата на бърлогата. Движеше се бързо и грижливо спазваше всички мерки за безопасност, които му бяха предписани.

Аран беше виждал разни магьоснически инструменти в учебната лаборатория на Училището по комерсиална магия в Атлантида, но повечето от уредите на Магьосника му бяха непознати. Това явно не беше епоха на серийно производство. Спря учуден до един тезгях. За какво му е на Магьосника да шлифова този стъклен кинжал?

Над тезгяха бе окачен боядисан в черно метален диск и заклинанието, което бе изписано по ръба му, го убеди, че именно за него беше пристигнал тук. Откачи го и бързо го наниза на бедрото си, като остави ръцете си свободни за битка в случай на нужда. Тъкмо се канеше да тръгне, когато някакъв глас се изсмя във въздуха около него:

— Остави го, краставо копеле…

Аран се превърна във вълк.

Затъпяваща болка проряза бедрото му!

В човешкия си облик Аран беше слабовато момче. Като вълк бе застрашително едър и опасен. Което този път не му свърши никаква работа. Болката бе заслепителна, вцепеняваща. Той нададе вой и се опита да избяга от нея.

 

 

Постепенно се събуди с болка в главата, още по-силна болка в бедрото и с изтръпнали китки и глезени. Стори му се, че се е блъснал в стена.

Остана да лежи на хълбок със затворени очи, без да се издава, че е буден. Внимателно се опита да размърда ръце. Китките и глезените му бяха вързани. Е, той знаеше една дума, която можеше да го освободи от въжетата.

Я по-добре да не я използва, преди да е разбрал какво става.

Лекичко отвори очи.

Магьосникът бе застанал в поза „лотос“ до него и го оглеждаше с тънка усмивчица на устните. Държеше крехка върбова пръчица.

Беше висок мъж в цъфтящо здраве. Имаше силен загар. Носеха се легенди, че никога не облича нищо от кръста нагоре. Годините изобщо не му личаха — можеше да е двайсетгодишен или петдесетгодишен. Всъщност бе на сто и деветдесет и се гордееше с това. Жизнеността му доказваше силата на неговите магьоснически способности.

Аран забеляза, че Магическото колело отново си е на мястото, зад гърба на Магьосника. И очакваше следващата си жертва? Бяха му обяснили, че истинското колело е от мед. Докато тази примамка трябва да беше боядисано сребро, щом му причини такава болка.

Магьосника го гледаше с разсеян, отсъстващ поглед. Може би все още имаше някакъв шанс, ако успееше да го изненада.

— Кплир… — започна Аран.

Магьосника го шибна по врата.

Върбовата пръчка беше страшно жилава. Аран усети, че се задушава, широко отвори уста и замята глава — опитваше се да поеме въздух.

— Тази дума се състои от четири срички — изрече Магьосника с глас, който му се стори познат. — Никога няма да стигнеш до последната. Искам да знам кой те праща.

Аран преглътна — вече можеше да диша.

— Ти не си обикновен крадец. Но не си и магьосник — размишляваше на глас магът. — Чух те. Научил си заклинанията наизуст. Използваш азбучни заклинания, които трудно могат да бъдат объркани, и ги казваш винаги намясто. Някой ме следи от много време и от разстояние. Някой знае твърде много за моите защити. Това не ми харесва. Искам да разбера кой и защо.

Старият магьосник говореше тихо и спокойно. Аран отново не каза нищо.

— Той знае много неща и знае какво търси — продължи магът, — но е достатъчно благоразумен, за да не дойде сам. Изпраща един глупак.

Бе вторачил поглед право в очите му.

— Или си е мислел, че един върколак ще има повече шанс с мен. Между другото, в този шнур има сребърни нишки, така че е по-добре временно да си останеш човек.

— Ти знаеше, че ще дойда.

— О, да, и то отдавна. Не ти ли хрумна, че аз също съм прозорлив? На твоя господар му е хрумнало. Изградил ти е защитен пояс, в който моята прозорливост не може да проникне.

— В такъв случай защо не успях?

— Усетих мъртвата зона, мухльо. Изобщо не можех да видя какво се промъкна в моята пещера. Но виждах около него. Успях да проследя пътя му. Той беше прекалено безпогрешен. Знаех какво търсиш.

Освен това имаше и отпечатъци. Огледах ги още преди да ги беше оставил. Изчака да се покаже луната, а не се вмъкна веднага щом се мръкна. При това по пълнолуние. На всичко отгоре и опитът не беше лош. Умно са постъпили, като са изпратили върколак. Само дете с твоите размери би могло да се промуши през решетките, но то не би спечелило битката, ако нещо се обърка. А вълк би могъл.

— Де да беше така.

— Иска ми се да зная как са успели да склонят човек от Атлантида да се захване с тази работа. Със сигурност са знаели какво преследват. Казаха ли ти какво може колелото?

— Разваля магии — отвърна Аран огорчен, но не и изненадан, че Магьосника позна по акцента му откъде идва.

— Обезврежда мана — поправи го той. — Знаеш ли какво е мана?

— Силата, която се крие зад всяка магия.

— Значи и на това са те научили. А казаха ли ти, че когато мана изостави някое място, вече не се връща там? Никога!

Аран се извърна към него. Сигурен, че скоро ще умре, реши, че нищо не губи, ако заговори направо:

— Не разбирам защо го пазиш в тайна. Това нещо, Магическото колело, би могло да обезсмисли войната! То е най-великото истински отбранително оръжие, измисляно някога!

Магьосника май не схващаше.

— Положително си мислил за това. Не разбираш ли, никакво вражеско проклятие не би могло да застигне Атлантида, защото Магическото колело ще го обезвреди!

— Явно не те изпраща министърът на отбраната на Атлантида. Той би трябвало да знае — изгледа го изпитателно Магьосника. — Да не би да те пращат от гръцките острови?

— Не те разбирам.

— Нима не знаеш, че Атлантида е тектонично нестабилна? Единственото, което я крепи над вълните през последните петстотин години, са заклинанията на жреците.

— Лъжеш.

— Явно не идваш оттам — махна с ръка магът, сякаш го оправдаваше. — Но Колелото би било опустошително не само за Атлантида, а и за всяка друга страна. Само го завърти и огромни пространства стават мъртви за каквато и да е магия поне — доколкото аз мога да преценя — до края на вечността. Кой би си позволил подобно нещо?

— Аз.

— И защо?

— До гуша ни е дошло от войни — остро отвърна Аран, без да съзнава, че говори в множествено число. — Магическото колело ще сложи край на войните. Можеш ли да си представиш армия, която се опитва да се бие само с мечове и кинжали? Никакво пращане на смъртоносни проклятия. Никакви ясновидци, които тайно узнават вражеските военни планове. Никакви демони убийци, които рушат невидими защитни стени.

Очите на Аран заблестяха.

— Мъж срещу мъж, меч срещу меч, кръв и бронз и никакви целебни заклинания. Нито един крал не би посмял да се сражава при такива условия! Ще се откажем от войните завинаги!

— Непоправимият ми песимизъм ме кара дълбоко да се съмнявам в това.

— Присмиваш ми се. Не искаш да повярваш — отвърна Аран с презрение. — Защото краят на мана означава и край на твоята младост. Ще се превърнеш в старец — при това прекалено стар, за да остане жив!

— Точно така. Я сега да видим кой си.

Магьосника докосна торбата на Аран с върбовата пръчка, после я постави отгоре й. „Какво ли би могъл да научи така? — запрескачаха бясно мислите на Аран. — Ако засекретените заклинания не издържат, тогава…“

Разбира се, че не издържаха. Магьосника бръкна в торбата, извади още един жив прилеп и няколко пергаментови листа с едро и педантично изписани букви, които напомняха уроци по геометрия.

— Ученически ръкопис — изкоментира той. — Линиите са изчертани с мъчително усърдие, грешните са изтрити и начертани отново… Идиот! Забравил е ченгелчето в чертежа на Водовъртежа. Цяло чудо е как не го е погълнал.

Магьосника вдигна поглед.

— Деца ли са ме нападнали? Тези заклинания са приготвени от половин дузина чираци!

Аран не отговори, но се прости с надеждата да скрие каквото и да било.

— Все пак притежават някакъв талант. И така, ти си член на Продавачите на мир, нали? Всички онези момчетии, дето трябва да ходят в казармата. Бас ловя, че те подкрепят половината абитуриенти от Училището по комерсиална магия. Значи са ме наблюдавали месеци наред, щом за нула време успяха да се справят със защитната ми система.

Искате да сложите край на войната с гръцките острови. Наистина ли мислите, че ще оправите нещата, като отнесете Магическото колело в Атлантида? Знаеш ли, ще взема да ти го дам. Заслужаваш си го, задето се опита да ме ограбиш. — Той втренчи поглед в Аран. — Бихте го направили, нали? Защо? Попитах защо?

— Все още можем да го използваме.

— Ще потопите Атлантида. Да не би Продавачите да са станали предатели?

— Не съм никакъв предател — тихо и гневно отвърна Аран. — Искаме да променим Атлантида, не да я унищожим. Ако притежавахме Колелото, Дворецът щеше да ни чуе!

Размърда се в пристегнатите шнурове и пак си спомни за думата, която можеше да го освободи. След това да се превърне във върколак и да избяга! Между решетките, надолу по хълма, право в гората, на свобода.

— Мисля да те направя консерватор — рече неочаквано Магьосника.

Изправи се. Прокара лекичко върбовата пръчка по устните на Аран. Той разбра, че не може да отвори уста. Припомни си, че е изцяло във властта на мага — просто един заловен крадец.

Магьосника се обърна и Аран видя рисунката на гърба му. Представляваше петоъгълна татуировка от сложни плетеници в червено, зелено и златисто. Аран се сети какво му бяха разправяли за този телохранител.

— Наскоро сънувах нещо — каза Магьосника. — Сънувах, че ще открия за какво да използвам един стъклен кинжал. Помислих си, че сънят ми може да е пророчески, затова издълбах…

— Глупости — намеси се Аран. — За какво може да послужи един стъклен кинжал?

Беше забелязал кинжала, докато влизаше. Имаше заострен квадратен връх, наточени остриета и лята ръкохватка с предпазник. Две скоби, облечени в лисича кожа, го прикрепяха към работната маса. Горният режещ ръб още не беше довършен.

Магьосника освободи кинжала от скобите. Докато Аран го наблюдаваше, надраска някакви знаци с остър диамант, който сигурно му бе струвал скъпо. Говореше му толкова тихо и нежно, че Аран не чу нито една дума. След което го вдигна нагоре като… кинжал.

Уплашен и без това, Аран не можеше да повярва на очите си. Почувства се като жертвен агнец. В жертвоприношението имаше мана… а още повече мана се съдържаше в човешкото жертвоприношение… но той нямаше. Нямаше!

Магьосника вдигна високо ножа и рязко го заби в гърдите на Аран.

Аран изкрещя. Беше го почувствал! Някакво смътно усещане, едва доловима тръпка — ножът беше призрачна сянка. Но в сърцето на Аран Продавача на мир наистина имаше нож! Дръжката се подаваше от гърдите му!

Магьосника бързо измърмори нещо. Стъклената дръжка сякаш се стопи и изчезна.

— Не е трудно да направиш стъклото невидимо. То поначало си е наполовина невидимо. Но е в сърцето ти. Нека това да не те притеснява. Изобщо не мисли за него. Никой няма да го забележи. Има само едно нещо — трябва да прекараш останалата част от живота си в райони, богати на мана. Защото ако попаднеш някъде, където магията не действа, той ще се появи отново, това е всичко.

Аран се помъчи да отвори уста.

— Ти дойде заради тайната на Магическото колело, така че можеш да я вземеш. Тя е едно простичко кинетично вълшебство, но с отворен край — подаде му го той. — Колелото се върти все по-бързо и по-бързо, докато изчерпи цялата мана в даден район. От силното въртене има опасност да се разпадне, затова ти трябва друга магия, която да го държи цяло…

Подаде му и нея. Бе изрекъл всичко това бавно и отчетливо. Сякаш най-после забеляза, че Аран се мята като риба на сухо.

— Кплирапрантри — каза Магьосника.

Въжетата паднаха. Аран се изправи разтреперан. Осъзна, че отново може да говори, и първото нещо, което каза, бе:

— Извади го! Моля те.

— Но има една особеност при пренасянето на тайната в Атлантида. Доколкото разбирам, не си се отказал? Ще трябва да опишеш действието й, преди да я използвате като заплаха. Виждаш колко лесно става. Огромна държава като Атлантида обикновено има врагове, нали? И ти ще можеш да им подскажеш как могат да я потопят за една-единствена нощ.

Аран опипа гърдите си, но не усети нищо.

— Извади го!

— Нямам такова намерение. Сега и двамата сме изправени пред лицето на смъртта, вълчето ми. Сбогом и предай моите благопожелания на Училището по комерсиална магия. А, да не забравя, на връщане не минавай през Хвиринското дефиле.

— Шибано копеле! — изкрещя Аран.

Нямаше да го моли повече. Стигна до решетките като вълк и се промъкна, без да ги докосва. С ума си усещаше ножа в гърдите. Чуваше смеха на Магьосника да го преследва, докато се спускаше по хълма и навлизаше между дърветата.

Срещнаха се отново след трийсет години на хиляди километри от това място.