Кандейси Скулър
Опасна игра (7)

Седма глава

Идеята на Натали за „онова, което ще ни насочи по вярната следа“, бе тъй проста, че й идеше да се ощипе, задето не се бе сетила по-рано. Проверката на финансовото положение на жертвите на убийство не бе задължителна процедура при разследването. Поне не колкото вземането на отпечатъци от пръстите. Но можеше да се окаже полезна, когато нямаше никакви други улики. За да се съгласят банковите чиновници обаче да отворят финансовите архиви, й бе необходимо или писмено пълномощно от най-близкия роднина на починалия, или полицейска заповед. Разбира се, имаше и други, не дотам легални, начини за получаване на подобна информация. Но те изискваха повече време и усилия, отколкото в момента Натали бе в състояние да си позволи. Особено ако всичко можеше да се уреди с един телефонен разговор.

Набра номера на баща си.

— Доста сме те изпреварили, малко момиченце — осведоми я той. — Госпожа Пейтън ни даде пълномощно онзи ден, когато Кофи и Ларсън я посетиха.

— А някой направил ли си е труда вече да провери?

— Не знам. Ей, Кофи! Провери ли финансовото положение на Пейтън? — последва недоволно ръмжане. — Какво значи „кой Пейтън“? По колко случая „Пейтън“ работиш в момента? — Натали дочу ниско, неразбираемо боботене, вероятно отговорът на Кофи. — Какъв умник! — процеди баща й, след което отново заговори на нея: — Не, още не са имали време да проверят.

— А какво ще кажеш, ако се съглася да свърша това вместо вас? Така полицията би освободила ценното си време за по-важни задачи. Обещавам да ти дам подробен отчет.

— Сигурна ли си, че не работиш за някого? — баща й много добре знаеше, че ако Натали има клиент, ще бъде лоялна преди всичко към него. Не че ако откриеше нещо, нямаше да уведоми полицията — това бе незаконно. Ала можеше да не го направи толкова бързо, колкото би трябвало.

— Не, татко. Вече ти казах.

— Само проверявам. Хей, Кофи! — изрева той в ухото й. — Имаш ли нещо против един частен детектив да свърши работата в банката вместо теб? — разнесе се смях. — Разбира се, че е Натали. Да си спомняш някога да съм оказвал доверие на друг частен детектив? — гръмогласно се разсмя при отговора на Кофи. — Кофи каза да ти предам, че иска да му предоставиш абсолютно всички сведения, които откриеш. Чуваш ли, малко момиченце?

— Чувам те. Благодари на Кофи от мое име.

През остатъка от следобеда Натали не успя да открие нищо около смъртта на Рик. Научи обаче много неща за самия него.

Той получаваше солидна сума от имотите, наследени под попечителство от баща си, макар и много по-малка, отколкото Натали би предположила, съдейки по жизнения му стандарт. Заплатата му в „Галаксиз“ бе почти двойно по-голяма от тази на Даниел. И все пак Рик живееше по-нашироко, отколкото би следвало да му позволяват тези средства.

Множеството му кредитни карти бяха почти изчерпани. Бе теглил два заема от различни банки, възлизащи на сума, която надхвърляше годишния му доход. През последните четири месеца беше просрочвал почти всички плащания, включително погасяването на ипотеката на имението край езерото Минетока и вноските за двете коли. Натали можеше да приеме, че е открила мотивите на Рик в случай, че се бе самоубил…

Дали наистина не беше самоубийство? Способен ли бе Рик да инсценира нещастен случай с надеждата, че застраховката щеше да изплати дълговете му и да остави Шери „на чисто“?

Натали поклати глава и отхвърли тази мисъл. Рик, доколкото го познаваше, не бе способен на подобна самопожертвувателност. Просто щеше да обяви банкрут и да започне отначало. Тук се криеше нещо повече.

Тя побутна очилата си нагоре и с твърда решимост се зае отново със задачата да съставя списъци на имена и суми. Скоро бе погълната от досадните, отнемащи време, подробности, които изпълваха деня на частния детектив. Накрая банковият служител я потупа по рамото и й каза, че е време да си върви.

 

 

— Вече ти казах, тук няма да откриеш нищо!

Лукас отмести поглед от монитора и видя Натали, застанала на прага на кабинета. Изглеждаше свежа, нахакана и сексапилна, също като сутринта. А той, след като бе прекарал целия ден на бюрото, без да постигне нищо, се чувстваше като изцеден лимон.

— О, напротив, открих. Обаче не съм измислил как да се добера до него — стисна устни и отново се извърна към монитора. — Все още.

Като се опитваше да не издава възхищението си от твърдата му решимост, Натали прекоси стаята и се настани на края на бюрото, сетне постави пред себе си книжен плик. За момент погали с поглед широките му рамене, твърдите черни косъмчета, подаващи се от разтворената яка на ризата, и мускулестите ръце под навитите ръкави. Защо, раздразнено се запита тя, след прекарания изтощителен ден се чувстваше абсолютно гроги, докато той изглеждаше още по-неотразим и мъжествен? И защо кобрата, увита около дясната му китка, й се струваше все по-секси?

Ако преди три дни някой я бе помолил да опише идеала си за мъж, не би споменала нито едно от качествата на Лукас Синклер. Напротив — до този момент твърдо бе вярвала, че би харесала само някой, който съчетава голяма доза от чувствителността и такта на Алън Алда с частица от самоувереността на Кари Грант. Както и известна доза от готварските умения на Джулия Чайлд, и малка трошица — но наистина съвсем микроскопична — от стоманената арогантност на Клинт Истууд.

Тогава защо бе заслепена от този мъж, който навярно надминаваше Клинт Истууд по мъжественост, ала не притежаваше и помен от другите три изисквания?

Е, може би не бе точно така, призна тя. Според онова, което й бе казал Даниел, Лукас бе проявил чувствителност и такт в разговора си с Емили. Както между впрочем и с Шери.

— Можеш ли да готвиш?

— Моля? — Лукас вдигна поглед от клавиатурата, раздразнен от безсмислените й въпроси, които пречеха на работата му. За нищо на света не би признал, дори пред себе си, че Натали отвлича вниманието му със самото си присъствие. — Какво дали мога?

— Да готвиш.

— Откъде, по дяволите, ти хрумна?

— Просто съм любопитна — сви рамене Натали. — Кажи ми?

— Още не съм умрял от глад.

Това в общи линии означаваше, че Лукас не умее да готви. Естествено никой, който знаеше как да си служи с микровълновата печка и отварачката за консерви, не беше умрял от глад. Всъщност какво значение имаше? Натали се насили да се върне към деловия разговор.

— Какво търсиш така усърдно? — попита тя.

— Проклетата кодова дума за секретните файлове на Рик.

— Секретни файлове? Наистина ли? — тя се настани на ръба на бюрото, наведе се над рамото на Лукас и погледна монитора. — Как разбра, че са секретни?

— На тази дискета има файл, до който не мога да получа достъп.

— А откъде знаеш, че за него трябва специален код?

— Компютърът ти задава въпрос, изискващ съответната комбинация от букви или цифри, наречена парола — извърна глава, за да я погледне. Носовете им почти се допряха. Също и устните. — Съвсем ли не разбираш от компютри? — попита той почти любезно.

— Съвсем малко — тихо призна Натали, втренчена в дълбините на бледозелените му очи. Опитваше се да открие в тях нещо друго, освен собственото си отражение. Сетне преглътна и се отдръпна, като скръсти ръце на гърдите си в несъзнателно усилие да увеличи разстоянието между двама им. — Даниел се опита да ме научи, но накрая дори той трябваше да признае, че никога няма да се сприятеля с компютрите.

Лукас въздъхна и потисна желанието си да се пресегне и да я привлече към себе си.

— Човек не се сприятелява с компютъра, Натали. Той го използва просто като машин… О, на пържени картофки ли ми замириса?

— Вероятно. Гладен ли си?

— Като вълк — отвърна той, внезапно усетил, че наистина е така. Цял ден бе седял пред компютъра, като се подкрепяше само с кафе. А времето за вечеря бе минало отдавна.

— И аз така си помислих — тя се пресегна да вземе книжния плик, който бе оставила на бюрото. — Даниел ми каза, че цял ден не си излизал от офиса.

— Той още ли не си е отишъл?

— Беше тук, когато му звъннах да го попитам дали не иска да му донеса нещо за хапване.

— Мислех, че е тръгнал, когато сестра ти… Ъъъ…

— Андреа — подсказа му тя.

— Когато Андреа дойде да вземе децата. Оттогава не съм чул нито звук откъм кабинета му.

— О, когато създава нещо ново, винаги е така. Вдига се шум само докато изпробва някоя игра — наклони глава и го изгледа с лека усмивка. — Даниел каза, че Емили е била очарована от теб.

— Така ли? — тази мисъл достави на Лукас необикновено удоволствие. — Самата тя е очарователно дете.

— Метнала се е на леля си Натали.

— И то не само в това отношение — сухо се съгласи той, като се мъчеше да сдържи усмивката си.

— О? Така ли?

— Макар да е толкова малка, ми се струва, че вече е феминистка.

Сега бе ред на Натали да се почувства поласкана.

— Желая й само доброто.

— Или лошото, зависи от гледната точка. Виж… — вдигна ръка, за да спре тирадата в защита на женските права, която тя се канеше да произнесе. — Ще ми дадеш ли най-сетне от тези пържени картофки, или само ще ме измъчваш?

— Ами… Зависи.

— От какво?

— От това колко учтиво ще ме помолиш — докато произнасяше тези думи, вече бе заобиколила от другата страна на бюрото. Опитът му да я задържи не успя. — Сега ще отида да нахраня Даниел. После ще се върна, за да си разделим остатъка с теб. А докато ме няма, можеш да направиш по едно кафе. Аз го пия черно.

Лукас се надигна и сипа две кафета, както му бе наредено. Отнесе ги на бюрото и разчисти място за вечерята. Сетне седна и зачака, като размишляваше над загадката, която представляваше тази жена. Бе се погрижила за него въпреки острите думи, които си бяха разменили сутринта. Изобщо не можеше да я разбере.

От една страна, бе хубава, женствена и сексапилна, със страхотни крака и усмивка, която бе в състояние да разтопи зимните ледове на Минесота. Беше предвидлива, винаги засмяна и очевидно не бе злопаметна. Дори когато се караха, той се улавяше, че си задава въпроса какво ли щеше да изпита, ако притисне цялата тази женствена агресия и плам под себе си… Отново, но този път докрай.

От друга страна, тя имаше доста отрицателни качества — беше властна, обичаше да се налага, пъхаше си носа навсякъде и бе готова слепешком да се впусне в ожесточена кавга, без да се замисли за последствията. Но най-лошо от всичко бе очевидният й кариеризъм. След краха на собствения си брак Лукас се бе зарекъл никога вече да не се обвързва с друга жена, която поставяше кариерата си над всичко.

Не смяташе, че жените не бива да правят кариера, ако желаят. Но защо трябваше да се впускат в нея сляпо, като пренебрегнат всичко останало? Да забравят приятелите и семейството?

— Божичко, Лукас, недей да гледаш така мрачно. Ето ти хамбургера — Натали извади от плика увит в хартия сандвич и го постави пред него. — И пържените картофки — изсипа ги на салфетка, за да си взимат по-лесно. — Виж, за десерт има ябълков пай. Не си ли доволен?

— Доволен съм — усмихна се против волята си той.

— Радвам се да го чуя — настани се отново върху бюрото, кръстоса крака и разви хамбургера си. Лукас се зае със своя. Питаше се дали винаги сяда на това място, за да компенсира ниския си ръст? И дали съзнава, че от това положение краката й, и без това твърде предизвикателни в смешните високи обувки, се виждат прекрасно? За момент си достави удоволствие да си я представи само по обувки, кацнала на съвсем същото място.

— Престани да се мръщиш на обувките ми — отсече тя с пълна уста. — И ми кажи защо още не си успял да откриеш кода за файловете на Рик.

— Вече ти обясних. Още не съм намерил комбинацията.

— А какво си пробвал досега? Може би аз ще успея да измисля нещо, за което не си се сетил.

— Не е чак толкова лесно.

— Опитай с мен.

О, и още как бих опитал, мислено се засмя той.

— Първо изреждаш най-вероятните неща.

— Като например?

— В девет от десет случая хората използват нещо, което е лесно за запомняне. Например рождената си дата или годината на важно за тях събитие, името на съпруга или на някое от децата. Или пък хоби, названието на колежа, където са учили, номера на социалната осигуровка. Обикновено, ако поне малко познаваш някого, лесно можеш да се досетиш за паролата, която използва.

— Обзалагам се, че не можеш да познаеш моята.

— Така ли мислиш? — Лукас я изгледа.

— Да.

— А искаш ли да се обзаложим?

— На какво?

— Да кажем… Победеният ще изпълнява един цял ден всичко, което му нареди победителят, без да мърмори и да се сърди.

Натали се поколеба. В края на краищата той бе специалист по компютърни охранителни системи. Освен това какво имаше предвид под „да изпълнява всичко, което му нареди победителят“?

— Ще се обзаложим ли? — подкани я Лукас.

— Да, но нарежданията трябва да са разумни.

— Какво означава „разумни“?

— Виж в тълковния речник. Освен това, този ден трябва да се определи по взаимно съгласие, и то след като приключим с работата по нашия случай. Под „ден“ се разбира времето между изгрев и залез-слънце. И ще трябва да отгатнеш паролата ми за по-малко от десет минути.

Лукас се ухили триумфиращо и хвърли целофанената обвивка от хамбургера в кошчето.

— Ще го позная за по-малко от пет — заяви той наперено, облегна се на стола с ръце зад главата в преднамерено отпусната поза и изгледа Натали продължително и преценяващо. — Ти се смяташ за много умна. Значи паролата не трябва да е нещо очевидно, като например рожденият ти ден, или номерът на твоята улица, или името ти, произнесено отзад напред. Но за всеки случай ще проверя и тези възможности. Също така вероятно не е номерът на социалната ти осигуровка. Може би… номерът на колата ти?

— Не.

— Тогава чакай да помисля. Ами името на племенницата ти? Или на някой от племенниците? Може би първата буква от името на някого от тях?

— Не — увереността в победата й нарастваше с всяко негово погрешно предположение.

— Името на някой от родителите ти или на брат ти и сестра ти?

— Не.

— Тогава трябва да има нещо общо с твоята професия. Номерът на удостоверението ти за частен детектив? Не? Добре, а да не би да е някоя абревиатура? Не? Какъв беше вашият жаргон… Не, ти не би избрала това. Ами Шерлок? Холмс? Уотсън? Копой? Хрътка? Ченге? А, видях как трепна! — възкликна той и се изправи на стола. — Кое беше?

— Хрътка — призна Натали, ядосана, че бе отгатнал така бързо. Но още повече я подразни фактът, че е прав — наистина смяташе избора на тази парола за много хитър.

— Да отворим ли тълковния речник?

— Щом е толкова лесно — намръщи се тя, — защо не си успял да откриеш паролата на Рик?

— Защото опитах всичко възможно — дори отпред назад, но нищо не съвпадна. Използвах и неща, свързани с Минесота — езеро, гмурец, сняг. Пробвах дори малко абстрактна психология — нали разбираш — майка, мразя, Едип. Дори опитах със собственото си име и инициали, като предположих, че информацията може да има нещо общо с парите, които му бях дал на заем. Накрая съставих програма, която да провери анаграмите на всички букви от имената на Рик и Шери. Но още не съм получил резултат — посочи към монитора. — Едва ли обаче ще го получа, защото паролата сигурно е някоя дума, която е избрал съвсем произволно.

Изведнъж в ума на Натали нещо прещрака — подробност, която смътно я бе държала нащрек целия следобед. Тя застина неподвижно, както поднасяше хамбургера към устата си.

— Опитай с „Добс“.

— Какво?

— Д-о-б-с — хвърли остатъка от хамбургера в кошчето. — Днес прекарах доста време в банката. Проверявах финансовото състояние на Рик и Шери. Открих два осребрени чека, разписани от обратната страна от някой си Добс. Бяха за малки суми, по за неколкостотин долара, ала нямаше никакво указание за какво са били използвани.

Лукас въведе в компютъра команда за прекратяване на текущата програма.

— Вероятно нищо няма да излезе — обаче инстинктивно усещаше, че най-сетне частиците „несъществена“ информация започваха да пасват. — Един от съседите на Рик ми беше казал, че миналия декември го чул да разговаря по телефона с някого на име Боб или Роб. Трябва да е бил Добс. Усещам, че е бил той.

— Я погледни!

Тя се приведе над рамото на Лукас. Компютърът най-после бе приел паролата и очакваше нови команди. Лукас натисна няколко клавиша, с които изтегли целия файл. Сетне се завъртя на стола и пусна принтера. За известно време остана загледан в разпечатания лист.

— Да ме вземат мътните!

Натали скочи на крака.

— Какво е това? — възкликна тя, като се мъчеше да проумее нещо от дългите колони с цифри, отпечатани на зелената карирана хартия.

— Това са дати. А това — почука с показалец по листа — са суми в долари — той тихо подсвирна. — При това значителни суми.

Натали сграбчи рамото му с две ръце.

— Какво означава това? — попита, макар че вече инстинктивно бе отгатнала отговора.

— Изглежда малкият ми брат е бил затънал до шия в хазартни борчове…