Кандейси Скулър
Опасна игра (5)

Пета глава

С вбесяваща лекота Лукас я пренесе по пътеката до верандата. Сетне прехвърли пушката в ръката, с която придържаше коленете й, докато с другата отключи плъзгащата се врата и набра кода, изключващ алармата. Когато се наведе, за да остави пушката, Натали усети, че опасно се накланя, и сграбчи ризата му, за да не се прекатури.

Той запали лампите и тя успя да съзре от положението си с главата надолу паркета на пода и част от пъстроцветния килим. Почувства, че й се завива свят.

— Вече можеш да ме пуснеш — каза тя колкото можеше по-любезно, тъй като не искаше да рискува още веднъж да я плеснат по дупето.

— След малко — той се обърна, пренесе я през още една врата и се озоваха в малък, покрит с килим, коридор. — Не искам да намокриш цялата ми къща.

— Ще я намокря, независимо дали ще ме оставиш, или…

Той мина през трета врата, леко се наведе и я остави да се смъкне на пода, плъзгайки се по тялото му. Докато тя се спускаше, голямата му ръка мина по задната част на бедрата й, по ханша и гъвкавата талия, като я придържаше, за да не падне.

— … или няма — задъхано завърши Натали. Краката й се бяха озовали между неговите. Ръцете й бяха опрени на силните му рамене. Пред очите й се ширеха едва ли не акри от ризата, покриваща гърдите му. Тя бе мокра, където Натали я бе докоснала, и прилепваше към внушителните очертания на мускулестите му гърди и малкото изпъкнало зърно. Дали то бе така твърдо от студената влага, запита се тя, или това бе реакция на същата гореща вълна на възбуда, която внезапно я бе връхлетяла?

Лукас я отдръпна от себе си.

— В този шкаф има кърпи — рязко каза той, ядосан на себе си, задето не бе успял да потисне физическата си реакция. — Ако искаш, вземи горещ душ. Изцеди дрехите си и ги хвърли навън. Аз ще ги сложа в центрофугата да изсъхнат.

— Няма да е необходимо — побърза да отвърне Натали. В никой случай не й се искаше да се разсъблича в къщата на този мъж. — Ще ги изцедя хубаво и всичко ще бъде наред — подкрепи думите си с действия, като грабна една от кърпите в шкафа и започна да попива костюма си. — Ще трябва да те помоля за друга кърпа, за да седна на нея, докато карам към къщи, но…

— Не.

— Не? — изгледа го Натали. — Какво не? Няма да ми дадеш една от кърпите си?

— Не. Няма да те пусна да си тръгнеш толкова бързо.

— Какво искаш да кажеш? — усети как пулсът й се ускорява. Но не пожела да признае, че това се дължеше на нещо повече от раздразнение, задето се опитваше да й нарежда.

— Няма да си тръгнеш оттук, докато аз не ти разреша.

Сърцето й заби лудо.

— Ако си въобразяваш, че си в състояние да ме задържиш против волята ми, негоднико — избухна тя, изправяйки се в целия си ръст, — жестоко се лъжеш!

— А ако ти си мислиш, че много ми се ще да се мотаеш наоколо, значи ти хлопа дъската. Но тъй като се самопокани в дома ми, няма да си тръгнеш, докато не ми отговориш на няколко въпроса.

— Няма нужда да се събличам, за да отговарям на въпросите ти! — каза тя, но рязко млъкна.

Ръката му здраво стисна дръжката на вратата.

— Изобщо няма нужда да се събличаш. Можеш да си се разхождаш колкото ти харесва в този подгизнал костюм, докато посинееш като него. Това изобщо не ме интересува. Обаче аз смятам да се преоблека в нещо по-удобно. И не ме гледай толкова нахакано, малко момиченце, защото вече взех ключовете от колата ти!

— Не ме наричай „малко момиченце“! — яростно изкрещя Натали на затръшналата се врата. — Мразя да ме наричат така… — промърмори на себе си тя.

— В случай, че решиш да проявиш малко здрав разум, на вратата има окачен халат — каза Лукас отвън. — Но каквото и да решиш да направиш, давам ти десет минути — с тези думи той забърза към колата й, за да свърши онова, което бе излъгал, че вече е направил.

Двадесет минути по-късно, затоплена от душа, със сресана коса и избърсани очила, Натали отвори вратата на банята. Бе увита от главата до петите в мека червена карирана хавлия. Пое дълбоко дъх, за да се подготви за предстоящата битка, повдигна краищата на одеянието си и закуцука по коридора към гостната. Лукас вдигна глава от папката, която четеше.

— Не си си губила времето.

— Просто си върша работата — отвърна тя, като реши да се направи на разсеяна. — Всички материали, събрани тук, са разрешени за обществен достъп — запъти се към люлеещия се стол, разположен възможно най-далеч от дивана, на който бе седнал Лукас. — Всеки би могъл да получи тази информация, ако си направи труда да поразпита.

— Но не всеки е дотам любопитен.

— Не всеки е и частен детектив! — в гласа й се долавяше нескрита гордост.

— Искаш да кажеш, платен шпионин.

— Това е напълно законна професия! — остро отвърна тя, засегната от пренебрежителното му отношение към професията й. Мнението му бе възмутително близко до това на баща й.

Лукас изпръхтя в знак на несъгласие. Сетне отново наведе глава и запрелиства страниците на папката.

Натали повдигна босите си крака на стола и подпъхна хавлията под пръстите им. Засега можеше само да чака. Е, поне за това я биваше. Досадното изчакване не бе любимата част от работата й, но обикновено даваше добри резултати. Зае се да изучава своя тъмничар, като си напомняше, че колкото повече узнае за него, толкова по-изгодна щеше да бъде позицията й.

Той бе сменил костюма си на порядъчен бизнесмен — не че изглеждаше твърде порядъчен в него — със стар сив анцуг и избеляла масленозелена фланелка — вероятно реликва от миналото му във флота. Тя прилепваше към широките му рамене и гърди и се изпъваше по гладките мускули. Натали преглътна и отмести поглед. Без съмнение, ако Лукас разбереше какво въздействие оказва върху нея, нямаше да пропусне да се възползва.

Очевидно той обичаше удобството — личеше от мекия диван, големите тапицирани кресла и дискретно разположеното осветление. Тя се зачуди къде бяха компютърните му съоръжения. Единственият компютърен маниак, когото познаваше, бе Даниел. А неговият апартамент приличаше на магазин за електроника.

Лукас привърши с четенето и вдигна поглед, улавяйки я да се оглежда наоколо. Тя досущ отговаряше на определението, което така мразеше. Наистина изглеждаше крехка като момиченце, с коленете, свити под брадичката й, и подпъхнатия под стъпалата край на хавлията. Дяволски му се искаше да престане да си представя женствената й плът, скрита под безформената дреха. Знаеше, че Бог й бе дал повече, отколкото се полага на жена с нейния ръст. Беше огледал цялото й тяло под прилепналия от водата костюм. Бе усетил всяка извивка на фигурата й, докато я плъзгаше по бедрото си, за да я остави на пода. Тогава, за един кратък миг, се бе изкушил отново да я вдигне и да я отнесе в леглото си. Имаше чувството, че тя няма да се съпротивлява дълго.

В очите и в типично женственото й предизвикателно държание имаше нещо, което му подсказваше, че той я привлича също толкова, колкото и тя него. Но това привличане бе чисто физическо. Тя изобщо не бе неговият тип.

Изведнъж Натали усети погледа му и се втренчи в него, сякаш всеки момент очакваше той да извърши нещо опасно.

— Искаш ли чаша кафе, преди да започнем? — попита Лукас.

— Преди да започне разпитът ли?

— Щом предпочиташ да го наречеш така.

— Всъщност, предпочитам изобщо да не мисля за това. И, да, бих желала чаша кафе. Питах се кога ли ще ми предложиш — добави тя, за да му покаже, че пропуските във възпитанието му не й бяха убягнали.

— Кухнята е зад тази врата — посочи той с палец. — Кафето е на печката — Натали не помръдна. — Сега пък какво има?

— Обикновено се смята за учтиво домакинът да сервира на гостите си.

— Ти не си моя гостенка, а нарушителка на територията на частния ми имот. А аз нямам навика да бъда учтив към нарушителите — добави Лукас, за да я подразни. — Вие, модерните Амазонки, пардон — жени, не пропускате да се оплачете, че отживелите ритуали на старомодното общество ви пречат да се чувствате равноправни — думите му прозвучаха по-горчиво, отколкото възнамеряваше. — Е, както виждаш, аз се отнасям с теб като с равна. Можеш да се самообслужиш.

Без да каже дума, Натали стана, повдигна краищата на халата и се запъти към кухнята. Божичко, явно тази негова съпруга му бе разказала играта, мислеше тя, докато си сипваше кафе. А също и онази вещица, майка му. Не е чудно, че приличаше на подивял домашен котарак. Може би трябва да сменя тактиката, каза си Натали. Но първо бе необходимо да узнае нещо.

— Имаш ли нещо против да използвам телефона ти? — извика тя от кухнята. — Няма да звъня извън града.

— Дори да повикаш за помощ, това няма да те спаси — гласът му прозвуча по-отблизо, отколкото бе очаквала. Изненадана се обърна и го видя на прага с чаша в ръка. — Мога да те накарам да ме молиш да ми разкажеш всичко, което знаеш, преди някой да ти се притече на помощ — нехайно рече той и се пресегна към каната с кафе.

Натали смръщи вежди, без ни най-малко да се впечатли от заплахата му.

— Във флота ли са те научили на такива обноски?

Лукас й се усмихна лукаво.

— Покрай другото и на това — посочи към телефона. — Бъди моя гостенка. Обади се, на когото искаш, ако ще се почувстваш по-добре.

Натали вдигна слушалката, после го изгледа как се настанява на кухненския тезгях.

— Имаш ли нещо против да излезеш? — остро попита тя. — Разговорът ще е личен.

Лукас сви рамене и се върна в гостната. След като го проследи, за да се увери, че няма да подслушва, Натали бързо набра номера на баща си.

— Здравей, татко, аз съм. Не, още не съм ти простила, но може и да го направя, ако ми отговориш на няколко въпроса. Да — с престорено отчаяние провлече тя, — за Лукас Синклер.

— Казвай — отвърна баща й.

Натали сниши глас и за по-сигурно стисна слушалката с рамо.

— За какво искаше да разговаряте?

— За същото, за което и аз. За убийството на Рик.

— Зная. Искам да ми разкажеш подробностите.

— Подробностите? Ами, пожела да види медицинското заключение. Искаше да знае дали имаме някакви улики и заподозрени. Или някаква надежда в близко време да открием такива. Не че това те засяга.

Натали се направи, че не е чула.

— Каза ли му?

— Разбира се. Защо не?

Тя пое дълбоко дъх.

— Значи не мислиш, че е възможно да има нещо общо с убийството на Рик?

— По дяволите! Не, разбира се!

— Защо?

— Просто инстинкт. Освен това Лукас дори не е бил в града, когато това се е случило. Миналата седмица е инсталирал една от суперсложните си охранителни системи в имението на някаква параноична рок звезда в Лос Анжелис. Върнал се е ден след убийството. Даде ми телефона на звездата, в случай, че желая да проверя алибито му.

— И ти направи ли го?

— А ти как мислиш, малко момиченце? Всичко се оказа вярно. Импресариото на онзи певец явно си е паднал по нашия човек. Само като споменах името му се разтопи като сладолед.

— Някои жени са твърде впечатлителни — сухо отвърна Натали. Опитваше да убеди себе си, че не бе реагирала по същия начин, когато за пръв път видя Лукас.

— Да, обаче импресариото беше мъж! — захили се Натан.

— Чао, татко — остави слушалката, без да му даде възможност да се порадва на шегата си. За момент остана неподвижна, като обмисляше положението. Накрая, взела решение, взе чашата с кафе и се върна в гостната, за да убеди Лукас да приеме плана й.

Този път Натали седна на дивана, но все пак не много близо до Лукас. Сетне отпи голяма глътка кафе за кураж.

— Е — поде тя и го погледна над ръба на чашата, — откъде ще започнем?

От израза на лицето му бе очевидно, че не бе очаквал подобен развой на разговора. Тя се усмихна. Щеше да му покаже какви всъщност са еманципираните жени!

— Искаш ли да ми задаваш въпроси, или просто да ти разкажа какво съм научила досега?

— Зная какво си научила — посочи папката, която четеше. — Онова, което пише вътре, не е новост за мен.

— Тази папка не съдържа цялата информация — осведоми го тя. — Нямах време да препиша всичко.

— И си готова да ми кажеш онова, което не е записано тук?

— Аха.

Той се наведе и впи в нея циничния си проницателен поглед. Тя леко се изправи, като се мъчеше да изглежда колкото е възможно по-добронамерена.

— Добре, Натали. Какво си намислила?

— Да съм намислила ли? — повтори тя. Осъзна, че за първи път я бе нарекъл по име.

— Когато една жена започне да те гледа невинно с широко отворени очи, това е сигурен знак, че крои нещо.

— Грешиш. Нямам нищо предвид. Просто си мислех, че… Виж, тъй като работим по един и същи случай, така да се каже, бихме могли — сви рамене и го погледна с крайчеца на очите си, за да види реакцията му — да работим заедно.

— Откога работим по един и същи случай? Мислех, че аз съм главният ти заподозрян.

— Никога не си бил главният, а просто единственият заподозрян. Освен това имах време да променя мнението си.

— Кога? Докато говореше по телефона ми? — настъпи продължително мълчание. — Звъняла си на баща си — заключи той. — И той ти е казал, че съм невинен.

— Не съм напълно убедена в това — заяде се Натали. Не можеше да се сдържи и да пропусне такъв удобен случай. — Но със сигурност не си замесен в убийството на Рик.

— Благодаря за оказаното доверие, госпожице Бишоп.

— О, за Бога, няма нужда да се цупиш. Беше логично да те заподозрем. Ти беше най-облагодетелстван от смъртта на Рик. Освен това беше абсолютно непознат. А и си преминал специално обучение — лукаво добави тя. Надяваше се да го накара да й разкрие какви чак толкова секретни задачи бе изпълнявал за американското правителство.

— Обучение ли? — наивно запита той.

— Във военното разузнаване.

— Занимавах се с криптография.

— Така твърдиш ти.

— Гледала си твърде много филми за Джеймс Бонд. Военното разузнаване не означава непременно тайнствен шпионаж и тъмни улички. В него също работят чиновници, секретарки и…

— Криптографи. Да, сигурно е така. Но едва ли са ти счупили носа, докато си седял пред компютъра.

— О, това се случи в някакъв долнопробен тексаски бар вечерта след уволнението ми от лагера за новобранци.

— Може би. И все пак… — настоя Натали, решена да го накара да се вмести в образа, който си бе изградила за него.

— Проблемът ти е, че си оставила тирадите на майка ми да ти въздействат — бледозелените му очи се приковаха в нейните. — Но откакто се върнах първия път от Виетнам, вече не съм такава луда глава.

— Да, добре… — смутено замлъкна, като се питаше дали думите му са верни.

Ами ако наистина се бе променил? Каква глупачка съм, възмути се наум от себе си — а може би и кравите могат да летят?

— Няма ли да ми кажеш защо шпионираше къщата ми? — наруши мълчанието Лукас.

— Не съм шпио… Добре де, шпионирах — призна тя под пронизващия му поглед, който навярно бе накарал много флотски офицери да треперят в бойните си униформи. — Ала не заради онова, което каза майка ти.

— Така ли?

— Да. Исках да разбера някои неща за теб, защото ти си новият съдружник на Даниел, а никой не знае що за човек си.

— И затова си пъхаш носа в личния ми живот… — потупа папката, оставена на дивана.

— Както вече споменах, вътре няма нищо, което да не е обществено достояние.

— Може би. Не ми отговори обаче, защо си дошла дотук. В случай, че не си забелязала, това място не е обществено достояние.

— Виж, признавам, че дойдох тук с намерението да узная повечко за теб. Смятах да поговоря със съседите ти и да видя дали ще мога да изкопча нещо от тях. Но като пристигнах и видях, че нямаш никакви съседи, ме хвана яд, задето съм била толкова път за нищо. Затова реших да поогледам наоколо. Нима в това има нещо лошо?

— Няма — сухо се съгласи той.

— Тогава… Ще бъдем ли партньори?

— А каква полза ще имам аз от това?

— Безплатните услуги на опитен частен детектив.

— Полицията ми предлага същото.

— Но те се занимават с десетки случаи едновременно — възрази Натали. — Хайде, Лукас, зная, че „модерните жени“ не ти допадат — откровено заяви тя, раздразнена от упорството му. — И едва ли ще те изненадам, ако ти кажа, че аз също нямам слабост към нахаканите и арогантни бивши флотски офицери, свикнали да подценяват жените. И все пак бихме могли да бъдем партньори.

— Карай нататък — изръмжа той.

Тя се премести по-близо до него и се пресегна да остави чашата си на масичката.

— Добре. Виждам съвместната ни работа по следния начин. Аз ще извършвам проучванията. Вече разговарях със съседите на Рик и Шери. Не научих много, ала утре смятам да разпитам и хората от офисите в съседство с „Галаксиз“ и, рано или късно, ще се добера до някой факт, който да ме насочи към вярната следа.

— А каква ще е моята роля в това… ъъ… партньорство? — попита той, раздвоил вниманието си между въодушевеното й лице и карираната хавлия, която се бе разтворила, и разкриваше закръглените колене и по-голямата част от гладкото й бедро.

— Ти си специалистът по компютрите. Ще провериш файловете в компютъра на Рик и ще видиш какво има в тях. Аз бих го направила и сама, но да си призная… Не ме бива много по техническата част. Както и да е… — приведе се по-близо към него, като го фиксираше с широко отворени очи. Процепът в хавлията се разтвори още повече. — Какво ще кажеш?

Лукас не знаеше какво да отвърне. Дали наистина желаеше да работи с нахаканата сексапилна дребна сладурана? Това може би щеше да е една от най-глупавите постъпки в живота му след мъртвешкото напиване в деня, когато го приеха във флота, завършило с татуировката на китката му. Но, дявол да го вземе, действително искаше да бъде неин партньор — само че, в леглото!

— Споразумяхме ли се? — сякаш усетила капитулацията му, Натали протегна ръка.

Лукас с въздишка се примири с неизбежното и я пое.

— Да — след това, без да се замисли, се пресегна и свали очилата й.

— Какво? — възкликна Натали. Но бе твърде късно. Преди да успее да довърши, Лукас я прегърна и впи устни в нейните.

Първата й реакция беше да го отблъсне. Ала втората, по-силен импулс, бе да се притисне към него и да му даде онова, което и без това вече бе получил. Отметна глава назад и разтвори устни под търсещия му език, притискайки гърдите си към неговите. Лукас се наведе над нея с приглушен стон и я притисна в ъгъла на дивана с тежестта на едрото си силно тяло. Натали не се възпротиви. Вместо това плъзна ръце по широките му рамене, за да го привлече към себе си. Целувката им се задълбочи. Устните им се поглъщаха взаимно, езиците им се впуснаха в разгорещен танц.

Натали усети как се предава, сгушена в топлата му прегръдка, изгубена в старото като света отдаване пред жадуваната страст на агресивния възбуден мъж. Всички феминистични принципи, на които се бе заклела да не изневерява, би следвало да избухнат в панически протест. Но, Божичко, колко й харесваше да усеща тялото на този мъж — неговата топлина, твърдост и мъжественост. Начинът, по който той се извисяваше над нея, обгръщайки я във вълна от огън и страст, я караше да се чувства едновременно беззащитна, закриляна и необяснимо могъща.

Натали леко изстена в знак на протест, но и на отдаване и откъсна устните си от неговите.

— Не бива — прошепна тя. Съзнаваше, че наистина е така. Дори ако той не бе от типа мъже, от които се бе заклела да се пази като от огън. Та тя едва го познаваше! И никога не би си позволила така бързо да се сближи с някого. — Лукас, наистина не бива да правим това.

— Зная — каза той дрезгаво. Устата му трескаво се плъзна по бузата надолу към стройната й шия. — Само че страшно те искам — леко захапа нежната извивка, където шията се преливаше в рамото й.

Натали отново застина неподвижно, този път обладана от огромно удоволствие. След това се предаде на опияняващата до отмала възбуда. Бе изумена от себе си, задето се бе възбудила от един толкова примитивен знак на мъжко желание. По гърба й преминаха тръпки и потоци възхитителна топлина, които достигнаха най-женственото кътче на тялото й.

— Пожелах те от момента, в който те видях за първи път — промълви Лукас.

— Наистина ли? — прошепна тя, щастлива, че и той бе изпитал същото влечение.

— Ммм — отметна с устни края на хавлията, за да се наслади на меката кожа на рамото й. — Дори не те харесах, ала те пожелах.

Едно кътче от разума на Натали взе да се прояснява.

— Не си ме харесал?!

— Смятах, че не си моят тип — промълви той, притиснал устни към шията й. — Но сега, бебчо, разбрах, че не е така.

— Не си ме харесал?! — повтори тя.

— Сега обаче те харесвам — искрено я увери Лукас, усетил охладняването й през опиянението на собствената си пламнала страст. — Харесвам те много. Много.

— Но…

— Не говори — ръката му се плъзна под хавлията и нежно се сключи около гърдата й. Усетила изгарящата топлина на дланта му, Натали се задъха. Изпита странна възбуда при мисълта, че това е същата ръка, на която бе татуирана кобрата.

— Точно така, бебчо — насърчи я той. — Не говори, само чувствай — леко погали с палец зърното й.

— Лукас… — сама не знаеше дали желае да продължи, или да се отдръпне.

Ала той не й остави време за размисъл. Прокара зърното й между палеца и показалеца си, като се наслаждаваше на начина, по който то мигновено се втвърди при допира му. Тялото й се изви под неговото, сякаш молеше за още ласки.

— Целуни ме — дрезгаво й заповяда той и покри устата й със своята.

Натали не успя да се сдържи. Целуна го — продължително, силно и жадно. Ръцете й се сключиха около врата му и карираната хавлия напълно откри гърдите й. Тя повдигна единия си крак така, че бедрото й се допря до неговото.

Без да освобождава устните й, Лукас плъзна ръка по хълбока й, отметна хавлията и обви с пръсти бедрото й. Сетне го вдигна високо така, че коляното й се извиси над него, и обърна тялото си към нея. Изведнъж се озоваха притиснати един към друг в интимна прегръдка, разделяни само от избелелия му сив анцуг.

Натали потръпна от болезнено удоволствие.

— О, не! Не! — в последно усилие да се спаси, тя отдръпна устата си от неговата и отблъсна раменете му. — Стига толкова!

Заслепен от страстта си, Лукас опита отново да я целуне, като притисна изпъкналата си мъжественост към чувствителната вдлъбнатина между бедрата й.

— Стига! — повтори Натали и го отблъсна по-силно. — Лукас, престани!

Той застина неподвижно.

— Защо? — гласът му бе ледено спокоен.

Ако тя бе в състояние да мисли трезво, спокойствието му щеше да я изплаши. Но в този момент разумът й бе размътен от незадоволената страст и наранените чувства.

— Защото ние не се харесваме! — отвърна тя и го отблъсна отново. Във всеки случай той не я харесваше. Но по никакъв начин нямаше да му позволи да разбере, че чувствата им не са взаимни. — Хайде, отдръпни се от мен.

Лукас се надигна дотолкова, че да я изгледа от горе на долу.

— Ти току-що ми демонстрира по страхотен начин как никак не ме харесваш — изръмжа той, впил поглед във втвърдените й зърна. Натали рязко придърпа краищата на хавлията и изпълзя към другия край на дивана.

— Това беше пристъп на умопомрачение — здраво завърза колана на хавлията. — Просто за момент и двамата се увлякохме.

— Да, добре… — той се тръшна на другия край на дивана и намръщено я изгледа изпод свъсените си вежди. — Бих искал да се беше увлякла още малко.

По дяволите, и аз бих искала същото, помисли тя, а на глас изрече:

— Е, ще го преживееш — започна да търси очилата си. Откри ги на масичката и ги сложи. — Всъщност ти не ме искаше истински.

— Искаш ли да ти покажа колко много не те искам?

— Няма нужда да ставаш груб.

— О, значи сега съм груб! Преди минута не мислеше така.

— Преди минута изобщо не мислех. Нито пък ти.

Той не отвърна. Натали се изправи. Нямаше смисъл да спори с него, докато бе в такова настроение. Не че имаше желание за спор. Това, което наистина й се искаше, бе да го удари по главата с нещо тежко — за предпочитане направено от материал, който щеше да се строши с оглушителен трясък, преди да го просне в безсъзнание.

— Май е по-добре да си вървя — тихо каза тя.

— Да — съгласи се Лукас, без да я погледне. Чувстваше се подведен, излъган и ужасно — до болка, незадоволен. И по детски глупаво желаеше и тя да се чувства по същия начин. — По-добре ще е да си тръгваш.

Настъпи дълго мълчание.

— Не зная къде са ми дрехите — напомни му накрая Натали.

— Пералното помещение е до кухнята.

Тя придърпа края на хавлията, за да не закачи краката му, докато минава покрай него, но не успя да го избегне. Той вдигна поглед. Нещо в неестествено скованите й рамене, разрошената коса, гордо и някак беззащитно вдигнатата глава, и огромната хавлия, която сякаш бе твърде тежка за нея, го накараха да се почувства ужасен негодник.

— Почакай… Натали.

Тя продължи напред, без да го поглежда.

— По дяволите! Натали! — пресегна се и сграбчи хавлията. Натали обаче не се обърна. — Извинявай. Държа се като магаре. Цупя се, сякаш съм дете, на което се му взели играчката.

О, страхотно! Най-напред заяви, че не ме харесва, а сега пък, че съм играчка, възмути се тя мислено.

— Имаше пълно право да ми откажеш.

Много ти благодаря, помисли Натали.

— Просто… Бих желал да ми го беше казала по-рано, това е всичко. За мъжете е по-трудно да…

Тя се обърна към него и го изгледа невярващо.

— Искам да кажа, виж…

— Зная какво искаш да кажеш, Лукас — издърпа хавлията от ръката му. — На теб може да ти изглеждам като малко момиченце, но аз съм…

— Ти си красива, сексапилна жена и…

— Уверявам те — прекъсна обясненията му тя, — че съм напълно зряла и самостоятелна. Ти очакваше повече, а сега се чувстваш неудовлетворен и ядосан. Съжалявам. А ако това може да те утеши, и аз донякъде се чувствам по същия начин. Не — Натали се отдръпна, когато той понечи да се надигне от дивана. — Това не беше покана да започнем отново — предупредително вдигна ръце към него с дланите напред. — Не се приближавай!

— Натали, аз…

— Нищо, което би казал или направил, няма да промени решението ми. Затова спести си разочарованието и недей да опитваш.

Той мълчаливо се отпусна на дивана.

— Така е много по-добре — увери го тя, като се мъчеше сама да повярва на думите си. — Нали не си забравил, че ще трябва да работим заедно? При това случаят е от изключително значение. Сексът само ще попречи на работата ни. А и двамата се съгласихме, че аз не съм твоят тип и ти не си моят.

— Да, това ясно се разбра преди минута — възрази той. Чувстваше се задължен да изтъкне противоречието в думите й.

— Виж… Това беше просто, хм, стечение на обстоятелствата и съвпадение на нашето… Ъъъ… — попипа краищата на хавлията, за да се увери, че са плътно загърнати — … емоционално състояние — излъга накрая. — Затова нека си спестим обясненията и забравим случилото се. Съгласен ли си?

Ще забравя, и още как, свирепо си помисли той. Всъщност тя бе абсолютно, ама стопроцентово права. И двамата щяха да си спестят цял куп неприятности, ако забравеха за станалото. Въпреки съблазнителната си външност тя наистина не беше неговият тип. А и той очевидно не бе за нея, въпреки страстта, с която бе отвърнала на целувките му. Добре де, щеше да забрави. Ако болката в слабините му позволеше обаче.

— Лукас? — подкани го тя. — Съгласен ли си?

— Съгласен съм — промърмори той.

— Не звучиш много убедително.

— Нали вече ти казах, че съм съгласен?!

— Добре де, няма нужда да ми крещиш — възмутено отвърна тя.

— Извинявай.

За момент двамата сърдито се изгледаха.

— Е — неловко рече Натали, — предполагам, че ще е по-добре да си взема нещата и да тръгвам.

— Да — кимна Лукас и скочи от дивана, горящ от желание да се заеме с нещо, за да се освободи от непоносимото напрежение. — Ще отида до колата да ти донеса обувките за тенис.

— Благодаря. Много ще съм ти задължена. В багажника са.

Но се оказа, че обувките не бяха в колата.

— Сигурна съм, че бяха там, Лукас — отчаяно настоя Натали, застанала боса на входната врата в жалкия, измачкан, все още влажен, някога луксозен сиво-син костюм. — Провери ли на задната седалка?

— Проверих и под предната, и между седалките. Няма ги.

— Предполагам, че другите ми обувки…

— О, те или вече са отплували в езерото, или някоя любопитна миеща мечка ги е отмъкнала.

— Добре — тръгна по стълбите към колата си, решена по-скоро да стъпва върху жарава, отколкото да му позволи отново да я вземе на ръце. Близкият физически контакт с него бе опасен! — Просто ще трябва да внимавам къде стъпвам — забеляза тя, опитвайки се да не потръпне от болка, когато чакълът се вряза в стъпалата й.

Но преди да е направила и две крачки, Лукас я хвана и я вдигна на ръце.

— Не бъди идиотка! — изръмжа той. — Твърде е тъмно, за да видиш къде стъпваш. Пък и аз не съм такъв звяр, че да те изнасиля на седалката на собствената ти кола — настани я зад волана, затръшна вратата и се облегна на покрива на колата, за да й нанесе последния си удар: — Освен ако не ме помолиш най-учтиво.

Кипяща от яд, Натали го стрелна с присвити очи и му отправи най-хубавата си усмивка:

— Само в сънищата ти, Синклер!