Кандейси Скулър
Опасна игра (3)

Трета глава

— Хайде, татко, това не е чак толкова поверително! — настоя Натали, седнала с кръстосани крака върху бюрото на баща си. — Обещавам, че всичко ще си остане между нас.

— Ами Барбара Пейтън? Разбрах, че те е наела да проучиш миналото на сина й — Натан Бишоп изгледа дъщеря си строго. — Работата намирисва на изнудване.

— Знаеш много повече, отколкото казваш, татко.

— Да — той отмести поглед към папката на бюрото си.

— Значи ще ми помогнеш — тя се наведе към него с намерението, ако се наложи, да пусне в действие целия си чар. — Нямаше да те моля за това, ако не беше важно.

— Знаеш, че не е редно изобщо да ме молиш — раздразнено отвърна баща й с поглед, забит в папката. — Без значение по каква причина.

— Наистина е много важно, татенце — подкупващо продължи тя.

Натан Бишоп я изгледа изпод гъстите си побелели вежди, без да вдига глава.

— Причината ти изобщо не ме интересува — повтори той.

— Но… — изправи се тя.

— Без „но“, малко момиченце — тежко въздъхна, за да покаже на дъщеря си колко е досадна и колко е толерантен той към нея. — Прекрасно знаеш, че досиетата от преди навършване на пълнолетие не могат да бъдат отваряни без съдебно решение. А ти нямаш такова…

— Засега.

— … защото веднага щеше да го размахаш под носа ми, вместо да се опитваш да минеш метър, като изнудваш стария си баща.

Натали дори не направи опит да си придаде разкаян вид, задето я бяха уличили в злоупотреба с чара й. Твърдо вярваше, че всеки трябва да използва оръжията, които притежава.

— Ако поискам, ще получа разрешение — твърдоглаво настоя тя.

Баща й поклати побелялата си глава.

— Не ми се вярва. Никой уважаващ себе си съдия няма да ти разреши да отвориш нечие засекретено досие само за да задоволиш любопитството си относно някого, за когото предполагаш, че може да има нещо общо с убийството на брат си. А ако разбера, че някой все пак ти е дал такова разрешение — очите на лейтенант Бишоп предупредително проблеснаха, — ще се постарая добре да го наредя. Както и теб.

— Но аз искам не да задоволя любопитството си — защити се Натали, като хитро насочи вниманието на баща си към по-малкия от двата гряха, в които я бе обвинил. — И не съм споменала, че той има нещо общо с убийството на брат си. Само щях да проуча личността му — продължи тя и приглади полата на сиво-синия си костюм. — И то съвсем законно. В края на краищата, той ще бъде съдружник на Даниел. Поне за известно време — обвиняващо изгледа баща си. — Мислех си, че на теб самия би трябвало тази мисъл да ти е минала през ума. Знаеш какъв е Даниел.

— И затова вече съм се осведомил за личността на този твой Лукас.

— Той не е моят Лукас — бързо го поправи Натали. — Не ме гледай така, татко. Интересът ми към Лукас Синклер не се простира по-далеч от връзката му с нашия случай — излъга тя. — Затова престани с подмятанията си.

— Какви подмятания? — невинно попита баща й. Натали го измери с поглед, който говореше, че той много добре знае за какво става дума. — Е, не можеш да кориш стария си баща, задето храни надежди — промърмори той. — Дъщеря ми е вече на двадесет и шест, а все още няма кой да се грижи за нея.

— Да се грижи по начина, по който Кевин се погрижи за Андреа ли? — хапливо парира тя. Натан Бишоп тъжно я погледна, припомнил си бившия съпруг на по-голямата си дъщеря.

— Не се безпокой за Андреа. Преди теб тя ще си намери някой по-добър от онова презряно влечуго.

— Нямам нужда от никой, който да се грижи за мен! — запита се защо изобщо се горещи. Отдавна спореха на тази тема, и никой нямаше намерение да отстъпва. — Нито пък Андреа.

— Всички жени имат нужда от някого, който да се грижи за тях.

— Не те слушам! — тя запуши уши с ръце.

Баща й отвори уста, за да каже още нещо, но се отказа. Вместо това се пресегна и плъзна папката по издрасканото бюро към дъщеря си.

— Е, можеш да погледнеш — подкани я той.

Натали махна ръце от ушите си.

— Искаш да кажеш, че това е неговото досие?! — възкликна тя.

Баща й кимна.

— Ах, ти, стара лисицо! — грабна папката и бързо я разтвори. — Но тук няма кой знае какво!

— Има достатъчно.

— Хм — настани се по-удобно на бюрото и зачете. — Две глоби за неправилно паркиране. Плюс две явявания в съда за… О, като компютърен експерт на областната прокуратура! — очите й бързо пробягаха по страницата. — Изглежда чудесно ще си паснат с Даниел — с облекчение се усмихна. — Все пак досието му не е кой знае какво.

— Продължавай да четеш — посъветва я баща й.

— Всъщност това е невероятно досие.

Тя замислено го изгледа и обърна следващата страница.

— Девет години служба във Военноморския флот. Шампион по бокс на дивизията. Два пъти е ходил като доброволец във Виетнам. Повишен в чин капитан. Три „Пурпурни сърца“ и една „Сребърна звезда“. Медали за отличие в службата. Впечатляващо — отбеляза, като се стараеше да не изглежда чак толкова впечатлена. Но не успя. Героите винаги развихряха въображението й.

— Когато Сайгон паднал, Лукас здравата загазил — допълни баща й. — Бил тежко ранен, докато товарел бежанци в евакуационен хеликоптер. Все пак успял да ги измъкне живи.

Натали хвърли поглед към баща си над ръба на папката.

— Тук не пише такова нещо.

— Звъннах на един стар приятел във Вашингтон.

— О, разбирам! Значи ти можеш да използваш връзките си, за да се добереш до нечие досие, обаче аз — не!

— Военните досиета не са засекретени.

— Но не са и обществено достояние.

Баща й сви рамене.

Натали продължи да чете досието на Лукас Майкъл Синклер:

— След Виетнам е завършил компютърни технологии, след което е постъпил на служба в разузнаването като… — отново вдигна поглед от папката. — Та тук има цял абзац, който е напълно заличен!

— Има неща, до които дори старият ти баща не може да се добере.

— Да не би да е изпълнявал свръхсекретни шпионски задачи?

— Може би.

— Тайни послания и среднощни явки? — продължи Натали, неволно заинтригувана. — Контраразузнавателна дейност в КГБ или нещо подобно?

— Ти приличаш на брат си повече, отколкото предполагах — развеселен забеляза Натан.

— Ха, цял Джеймс Бонд — агент 007, упълномощен да… — усмивката й се стопи — … убива?

— Всъщност, ти си по-близо до истината, ако си представиш как „агент 007“ декодира компютърни криптографии в някой задушен офис без прозорци — изрече нечий глас точно до ухото й. Натали се извърна така рязко, че едва не падна от бюрото. Лукас се пресегна и небрежно я хвана за лакътя, за да я подкрепи.

— Какво правиш тук? — попита тя и издърпа ръката си. Папката полетя от бюрото и се приземи край стола на баща й.

— Бях поканен — любезно отвърна той, като полагаше усилия да не зяпа краката й твърде очебийно. Те бяха ужасно дълги за такова дребно създание, а позата й на бюрото ги излагаше на показ по начин, от който дъхът му спираше.

— Поканен от кого? — подозрително попита Натали, като потисна порива да придърпа полата до коленете си.

— От мен, малко момиченце — отвърна Натан и се наведе да вдигне папката.

Натали се намръщи. Мразеше баща й да я нарича „малко момиченце“, а да го прави пред Лукас бе направо излагащо!

Но мъжете сякаш не забелязваха нацупения й вид. Те вбесяващо си приличаха — и двамата бяха изпълнени с мъжка предизвикателност и твърдо вярваха, че мястото на жената е вкъщи, под мъжко владичество.

— Чух съобщението, което сте оставили на телефонния ми секретар, сър — каза Лукас. — Искали сте да говорите с мен при първа възможност. И така, ето ме тук.

— Нямаше нужда да изминавате целия път дотук, капитан Синклер — Натан се облегна на стола. — Мисля, че можехме да изясним всичко и по телефона.

— Вероятно — съгласи се Лукас. — Аз обаче имам няколко лични въпроса, на които бих искал заедно да потърсим отговор. И, моля ви, наричайте ме само Лукас Синклер, сър — добави той и протегна ръка. Кобрата подаде глава от маншета му. — Не са се обръщали към мен с „капитан“ повече от десет години.

— Лукас — кимна Натан и се изправи, за да поеме протегнатата ръка. — А за един офицер от Военноморския флот аз съм просто Нат. Е, заповядайте, седнете — изгледа дъщеря си, сякаш едва сега бе забелязал, че все още е на бюрото му. — Слез оттам, Натали — каза той с добродушно раздразнение — и изчезвай оттук. С Лукас ни предстои да обсъдим насаме някои служебни въпроси.

— Можеш да говориш и пред мен — Натали му се усмихна подкупващо и откъсна поглед от татуировката на Лукас. — Аз няма да ви преча.

— Повтарям — служебни въпроси — наблегна Натан, — които не са твоя работа.

— Те са точно толкова моя работа, колкото и… — възмутено поде тя, но внезапно млъкна, усетила ръцете на Лукас около талията си.

— Позволете ми — каза той и я повдигна от бюрото, сякаш бе перце. За един кратък миг телата им се докоснаха. В тях като мимолетна искра припламна изкусителният трепет, който можеше да се породи само между мъж и жена.

Ала никой от тях, за нищо на света не би го признал.

— Добре — сърдито каза Натали, като едва прикриваше смущението си, — в такъв случай си тръгвам — тя предизвикателно изгледа баща си. — И другаде мога да получа информацията, която ми трябва — това бе скрита заплаха, а същевременно и напомняне, че жената, която той пренебрежително наричаше „малко момиченце“, имаше свои методи и средства за постигане на целите си.

— Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш — заяви баща й. — Джефриз вече не работи в отдел „Архиви“.

Натали повдигна вежди.

— Което означава?

— Последния път, когато запърха с мигли пред него, той ти беше позволил да направиш копие на едно от досиетата, които нямаш право дори да виждаш. Помислих си, че ще е в негов интерес да го прехвърля да работи на място, където ще е подложен на по-малко изкушения.

Натали се изправи в цял ръст.

— Аз не пърхам с мигли! — гневно отвърна тя, обърна се и излезе от стаята с цялото достойнство, което можеше да демонстрира жена, покачена на осемсантиметрови токове.

 

 

Натали профуча по коридорите към отдел „Архиви“, за да се убеди, че Джефриз действително вече не работи там. Зад бюрото седеше възрастна служителка, която изобщо не би се поддала на многобройните стратегии, използвани за измъкване на информация. Натали дори не се опита да разговаря с нея. Вместо това се запъти към картотеката с общинските архиви с намерението да потърси документи за Лукас Майкъл Синклер, които бяха обществено достъпни. Бе решена да намери за него нещо, което, както казваше майка му, да го накара да пожелае земята да се разтвори и да го погълне.

Но за трите часа, прекарани в ровене из папките, не бе открила нищо съществено. Лукас Синклер, роден през един зимен ден в Методистката болница, бе едро бебе, тежко четири килограма и половина. Майка му беше работила като секретарка в „Пейтън Офис Съплай“, баща му беше безработен конструктор. Съдейки по бракоразводното удостоверение, от чиято дата се виждаше, че тогава Лукас е бил само на осем месеца, и от нередовно изплащаните суми за издръжка на детето, изглежда Барбара Синклер — бъдещата Пейтън — имаше основателни причини за отношението си към мъжете.

Досието на Лукас след шести клас липсваше, а сведенията в архива от периода след юношеските му години не й разкриха нищо ново. Но Натали упорито продължаваше да си отбелязва оскъдната информация.

Той беше регистриран като републиканец.

Всяка година си изваждаше риболовен билет.

Притежаваше шлеп, моторна лодка със средни размери, снегомобил и джип чероки, модел осемдесет и осма година.

Плащаше в срок всичките си данъци и такси.

Бе едноличен притежател на компанията „Синклер Секюрити“. Главното му занимание бе свързано със създаването на изключително прецизни компютърни системи, които охраняваха компютърната информация както от случайни хакери, така и от злонамерени мошеници. Също така проектираше и монтираше обикновени охранителни системи на жилища и офиси.

Изглежда бе намерил доходоносно приложение на криптографските умения, усвоени по време на работата му във военното разузнаване. Натали обаче не вярваше, че компютърните умения са единственото, което бе усвоил през тези години. Военните досиета не се засекретяваха само заради няколко разшифровки на кодове по поръчка на Чичо Сам. В онзи заличен абзац сигурно бе имало интересна информация. Би дала всичко, дори любимия си чифт обувки, за да се добере до нея!

Замислено продължаваше да прехвърля архивните картотеки, макар да не вярваше, че ще попадне на нещо наистина интересно.

Оказа се обаче, че греши.

Женен, поразена мислеше тя, докато ръката й автоматично записваше информацията.

През осемдесет и първа той и някаква жена на име Мадлен Стратън бяха сключили брак. През осемдесет и втора новобрачните бяха купили скромна къща в едно от луксозните предградия на Минеаполис. През осемдесет и четвърта — о, това трябваше да се очаква! — тя беше подала молба за развод поради „несходство в характерите“ и бе получила къщата и една от двете коли, регистрирани на името на „господин и госпожа Стратън-Синклер“. Не се споменаваше за деца.

Последното, което Натали откри, бе един нотариален акт. Господин Синклер притежаваше къща в най-западната част от крайбрежието на езерото Минетока — същото езеро, край което бе домът на брат му. Според нотариалния акт къщата бе малка, но съдейки по броя на разрешителните за строеж, Лукас бе издигнал доста пристройки. Документът включваше и дванадесет акра земя край езерото.

Когато напусна сградата, вече се бе стъмнило. Беше гладна. Реши да се отбие в близката закусвалня и да хапне нещо, преди да се запъти към „Галаксиз“. От това едва ли щеше да излезе нещо, ала можеше и да открие сред книжата на Рик Пейтън нещо, от което да добие по-ясна представа за ролята, която всъщност бе играл в живота му неговият природен брат…

 

 

Лукас напусна полицейския участък. Бе успял да убеди Натан Бишоп, че няма нищо общо със смъртта на брат си, без особени усилия. От друга страна, се бе запознал с разследванията на полицията по случая и бе абсолютно убеден, че не е било нещастен случай.

Полицаите обаче не знаеха кой беше повредил колата на Рик и защо. Тези въпроси разяждаха Лукас. Възможно ли беше нещастието да има нещо общо с двадесетте хиляди долара, които бе заел на по-малкия си брат миналия февруари?

Малко е да се каже, че Лукас бе изненадан, когато Рик му бе позвънил и го бе помолил да се срещнат. Не се бяха виждали повече от двадесет години. По дяволите, мислеше си Лукас, разхлабвайки вратовръзката си, докато прекосяваше паркинга към черния чероки. Та той почти бе забравил, че има брат! Би се обзаложил, че и Рик не си спомняше за него!

Едновременно бе изпълнен с подозрение и заинтригуван, когато през онзи декемврийски следобед вдигна слушалката и чу гласа, долетял сякаш от миналото му. Рик се бе държал стеснително, но сърдечно. Извини се, задето бе позвънил, ала намекна, че е крайно време двамата братя отново да се срещнат.

— Миналото лято се ожених — поясни той. — Това ме наведе на мисълта, че най-напред би трябвало да опозная роднините си.

Срещаха се няколко пъти в барове и ресторанти. Накрая Рик го покани в дома си. И двамата притежаваха достатъчно здрав разум, за да избягват да говорят за майка си. По-малко от три месеца след първата им среща Рик спомена за заем. Лукас веднага се досети, че е бил манипулиран. Реши обаче да не го прави на въпрос. Отчасти защото не му липсваха пари — бизнесът с охранителните системи вървеше твърде добре. А отчасти и заради чувството за вина, че толкова дълго бе отбягвал по-малкия си брат, който — за разлика от него — бе получил цялата обич на майка им. Въпреки това, колкото и странно да звучеше, Лукас усещаше, че в края на краищата е по-щастлив от брат си. Бе успял да избяга и да се опази от ужасното влияние на Барбара, като същевременно беше станал истински мъж. Рик обаче не бе успял да се пребори за независимостта си.

Лукас знаеше, че дългът му към Рик няма да бъде изплатен, докато не изправи убиеца му пред съда.

Той отключи джипа и хвърли на седалката копринената вратовръзка, купена от „Пейсли“, и сивото си сако. Сетне се качи, запали мотора и излезе от паркинга. Офисът на „Галаксиз“ вероятно вече бе затворен. Но като нов съдружник той имаше ключ… Както и правото да прегледа компютърните файлове на брат си, за да потърси някаква информация, която евентуално би могла да хвърли светлина върху убийството му.