Кандейси Скулър
Опасна игра (2)

Втора глава

Лукас Синклер стоеше на верандата, точно зад открехнатите плъзгащи се врати и слушаше хулите на майка си. За него бе изненада, че след всички тези години думите й все още можеха да му причинят болка. Макар и не така дълбока, както когато бе на седемнадесет. Нито когато на двадесет и шест бе взел отпуск от флота, за да доведе у дома младата си съпруга. Напразно се бе надявал, че майка му — тогава вдовица с още един невръстен син — също като него с радост ще пожелае да се помирят. Не, нищо не би могло отново да го нарани тъй силно. И все пак…

Той вдиша няколко пъти дълбоко, докато потисне задушаващия го гняв. Сетне разтегна устни в усмивка, разтвори завесите и тихо пристъпи в стаята.

Бе възнаграден от стреснатия вид на майка си. Зениците й се разшириха, устата се отвори, а лицето й побеля като платно. Той зачака, дебнещ като хищник, докато другите се обърнаха да видят какво бе накарало Барбара Пейтън да пребледнее като призрак. Сексапилната малка блондинка реагира първа. Главата й се завъртя тъй бързо, че косата падна на бузата й. Лукас огледа присъстващите. Сетне леко кимна на вкаменената жена, седнала зад бюрото, където за последен път бе видял природения си брат.

— Здравей, майко — каза той със студена усмивка.

Последваха цели петнадесет секунди напрегната тишина. Всички бяха застинали неподвижно и очакваха да видят какво ще се случи. Е, явно дъртата кучка бе поне наполовина права, помисли Натали, втренчена в непознатия. Безспорно Лукас беше луда глава. Благодарение донякъде на баща си, който на времето си също бе имал гореща кръв, както и на мъжете, които бе срещала като детектив, тя познаваше много добре този тип хора. Лукас Синклер притежаваше всички отличителни белези на агресивен мъжкар. Тъмнокестенявата коса, подстригана малко по-късо, отколкото изискваше модата, издаваше миналото му във Военноморския флот. Носът му бе изкривен по начин, подсказващ, че е бил чупен — при това вероятно неведнъж. Погледът на изумително бледозелените очи бе циничен и обигран, усмивката — хладна и иронична. Но повече от всичко за неговия нрав говореше позата му. Това бе стойка на закоравял побойник — на пръв поглед небрежно отпуснат, а всъщност нащрек и готов на всичко.

Определено е луда глава, повторно си каза Натали, и се запита дали майка му бе права за женската част. Вероятно да. Строгото му интересно лице, широките рамене на боксьор и предизвикателната поза определено бяха по-привлекателни за много жени от лъскавата външност на някое конте. Включително и за мен, тайно си призна Натали, като прокле отвратителната си, макар и добре прикрита слабост към нахаканите мъже със стоманен поглед от типа на Клинт Истууд.

Най-после Барбара Пейтън наруши напрегнатата тишина, като демонстративно се облегна в креслото:

— Какво правиш тук? — въпросът бе зададен с такъв тон, сякаш бе дошъл да открадне сребърните прибори.

Хладната усмивка на Лукас не трепна.

— Предполагам, поради същата причина, заради която и ти си тук. За да отдам последна почит на Рик.

— По-вероятно, за да отмъкнеш наследството — отвърна майка му.

— Вече казах, че мотивите за посещението ми са същите като твоите — демонстративно пренебрегна яростния й поглед и се пресегна да докосне рамото на Шери, която подскочи като ужилена.

— Съжалявам — този път гласът му прозвуча изненадващо меко. — Ужасно съжалявам за загубата — устните на Шери затрепериха. — Аз самият едва бях започнал да опознавам Рик — продължи Лукас, като се молеше Шери да не избухне в истеричен плач. Тя бе тъй женствена, а в модерния свят бяха останали твърде малко истински жени. — Но той ми харесваше — това не бе съвсем вярно. Някои черти от характера на Рик изобщо не му допадаха. В момента обаче това нямаше значение. — Искам да те уверя, че няма да се наложи да продаваш нищо, за да се издържаш — хвърли подигравателен поглед към майка си, — независимо какво ще се случи.

— Благодаря ти — Шери изтри сълзите си и се усмихна, успокоена от думите му.

— Това означава ли, че ще прехвърлиш акциите на нейно име? — попита Барбара.

— Не, майко — презрителният му глас изненадващо контрастираше с успокоителния тон, с който до преди малко бе говорил на Шери. — Рик е имал причина да ми ги завещае. Преди да предприема каквото и да било, смятам да открия каква е тя — той заобиколи дивана и подаде ръка на Даниел. — Аз съм Лукас Синклер. Явно ще бъдем съдружници, поне за известно време.

— Да, така изглежда — Даниел стана и хвърли поглед към Натали, преди да се реши да поеме протегнатата ръка. — Приятно ми е да се запознаем — добрите му обноски бяха надделели над предпазливостта.

— Бих искал да се бяхме срещнали при различни обстоятелства — подхвърли Лукас, забелязал неспокойния му поглед, отправен към неговата… приятелка? Съпруга? Обърна се към непознатата блондинка, която дръзко го наблюдаваше иззад дебелите стъкла на очилата си. — А вие сте? — безцеремонно попита той, класифицирайки я като поредния екземпляр от напористите агресивни жени. Също като бившата му съпруга. И като майка му.

Блондинката стана и му подаде ръка с премерен, делови маниер, потвърждаващ впечатленията му.

— Натали Бишоп. Сестра на Даниел — поясни тя, след което изпита желание да се ощипе, задето се бе поддала на внезапния глупав порив. Изобщо не й пукаше дали Лукас знае, че е женена или не!

Значи е негова сестра, каза си Лукас. Изпита задоволство от този факт. Пое ръката й и същевременно я огледа. Погледът й, кръстосан с неговия, бе твърд и прям, изпълнен с неприкрито любопитство. Ръкостискането й бе по мъжки здраво. Но едва достигаше рамото му, въпреки невероятно високите токове. Очите й зад фасадата от хладно равнодушие бяха големи, меки и кафяви като на кокер шпаньол. Ръката й, въпреки твърдостта си, бе малка и нежна. Отгоре на всичко бе сложила парфюм с женствен аромат на цветя, примесен с чувствено тръпчив ориенталски дъх, несъмнено предназначен да омайва мъжете.

По дяволите, не е честно, кисело си помисли Лукас. Защо трябваше да изглежда точно като момичетата, които най-силно го привличаха? Модерните феминистки, увлечени да правят кариера, не биваше да имат нищо общо с идеала му за жена, която би желал да има в леглото си.

Натали погледна към ръката си, за да го подсети, че я е задържал прекалено дълго, като не успя да сдържи изумлението си — на опакото на дланта му имаше татуировка. От маншета на снежнобялата му риза се подаваше плоската глава на красива смъртоносна кобра с изваден раздвоен език. Още един спомен от бурното му минало във флота. По гърба на Натали премина лека тръпка, която достигна най-женствените дълбини на тялото й. О, не, мислено изстена тя, като опита да отрече, че е изпитала каквото и да е. Обаче беше безсмислено. Въпреки често декларираното възхищение към толерантните и чувствителни „мъже на новата епоха“, винаги бе изпитвала непреодолимо влечение към мъжете, излъчващи арогантност. Обезпокоена, тя рязко издърпа ръката си.

— Откъде разбрахте за акциите? — попита Натали, като опита да заглади впечатлението от озадачаващата си реакция.

— Моля? — изръмжа той, като същевременно се запита каква ли неприятност щеше да му навлече тя. Жените като нея винаги създаваха неприятности, особено на мъже като него.

— За акциите — Натали се почувства крехка, беззащитна и безпомощно женствена, застанала срещу него, пронизвана от гневния поглед на бледозелените му очи. — Ние научихме за завещанието на Рик едва преди малко. Откъде сте разбрали, че сте съдружник на Даниел?

— Очевидно е подслушвал — гадно подметна Барбара и посочи към остъклената врата.

— Отчасти — призна Лукас, най-после успял да откъсне поглед от Натали. Независимо от външността си, сексапилната малка Натали Бишоп не бе неговият тип! — Обаче господин Кемп беше оставил съобщение на телефонния ми секретар, в което казваше, че тъй като аз съм основният наследник, вероятно бих желал да присъствам на прочитането на завещанието — той млъкна. — Тогава научих за смъртта на Рик.

— Дрън-дрън! — внезапно избухна Барбара. — Хайде де, тогава си научил за смъртта му! — тя стана и се надвеси над бюрото, като подпря ръце на блестящата му повърхност. — Всъщност смятам, че ти си организирал всичко!

Даниел онемя. Натали замръзна, шокирана от думите на Барбара.

— Организирал? — наивно повтори Шери. — Какво да е организирал?

— Да, ма… — Лукас млъкна, неспособен да я нарече „майко“. — Да — продължи той с тих заплашителен глас, — кажи ни, какво според теб съм организирал?

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно.

— Хайде, разсмей ме — тихият му, подозрително спокоен глас накара Натали да настръхне. Барбара леко се отдръпна назад. — Назови нещата с точните им имена, за да не остане у никого и сянка от съмнение.

Барбара Пейтън отстъпи назад, сякаш внезапно загубила дар слово. В същото време Лукас пристъпи крачка напред.

— Е? — запита той. — Всички чакаме.

— Добре — Барбара предизвикателно вдигна глава. — Ще го направя! Не е тайна, че Рики загина при… — конвулсивно пое дъх — при загадъчни обстоятелства и…

— Загадъчни ли? — прекъсна я Шери. — Нямаше нищо заг…

Даниел предупредително сложи ръка на рамото й.

— При загадъчни обстоятелства — продължи Барбара, без да обръща внимание на забележката на снаха си. — На пътя нямаше следи от поднасяне на колата. В кръвта на Рик не бяха открити алкохол или опиати — нищо, което да подсказва, че станалото е било просто нещастен случай.

— Тогава какво е било? — попита Лукас.

— Полицията смята, че е било самоубийство.

— Не! — възрази Шери. — Било е нещастен случай.

— А според теб какво е било? — тихият глас на Лукас иззвънтя заплашително като сабя, изтеглена от ножницата. Бледозелените му очи горяха. Тялото му бе изпънато като на хищник, готов за нападение.

Натали възпря внезапния си порив да се скрие някъде. Убийство? Дали Барбара щеше да се осмели да изрече думата?

Разбира се, това бе пълна глупост. И все пак… Натали не можеше да пренебрегне детективския си опит. Алчността бе силен мотив за много престъпления. Но убийство? Тя изпита странно нежелание да свърже подобно предположение с Лукас Синклер, колкото и опасен да изглеждаше.

— Самоубийство — каза накрая Барбара. — Мисля, че се е самоубил.

Натали най-сетне изпусна дъха си, несъзнателно задържан досега.

— Но смятам, че и ти имаш пръст в него — добави Барбара Пейтън, с което сложи край на всеобщото облекчение. — Че по някакъв начин си го подтикнал към тази стъпка.

Широките рамене на Лукас се свиха, сякаш го бяха ударили.

— Да съм го подтикнал?! — той стовари юмруци върху бюрото и се надвеси над него, сякаш се канеше да го прескочи. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Барбара се сви под яростния му поглед. Пръстите й така се вкопчиха в облегалката, че кокалчетата им побеляха.

— Точно така — упорито настоя тя. — Предполагам, че си му заел онези пари, като добре си знаел, че той никога няма да може да ти ги върне. След това си го преследвал и си го изнудвал, докато си го довел до умопомрачение. Шери каза, че напоследък е бил разсеян, потиснат и…

— Мислиш! — имитира я Лукас. — И знаеш ли защо мислиш така… майко? — думата бе изречена с невероятна болка и гняв. — Защото точно така би постъпила ти!

Барбара скочи, така рязко, че избута креслото назад.

— Но не аз съм го направила, а ти! Ти си го докарал до самоубийство!

— Не! — Шери се изтръгна от ръката на Даниел и се хвърли напред. — Не, Рики не се е самоубил!

Лукас реагира, преди някой от останалите да успее да помръдне. Той се извърна и хвана Шери, преди да е направила и две крачки. За момент тя опита да се освободи, сетне безсилно се отпусна на гърдите му и избухна в плач.

— Не е самоубийство — повтори тя през сълзи. — Било е случайност… Случайност!

— Да — Лукас нежно я прегърна, внимателно обхвана тила й с голямата си татуирана ръка и я залюля, сякаш бе дете. — Било е случайност — напевно повтори той, като се надяваше да е прав. Сетне мислено се закле да открие кой има пръст в смъртта на брат му, ако действително съществуваше виновник.

Телефонът рязко иззвъня. Барбара автоматично посегна към него.

— Тук е Барбара Пейтън — тя подаде слушалката на Натали. — За теб е.

Натали предпазливо пристъпи към телефона, без да откъсва поглед от Лукас и Шери.

— Ало? Татко? Защо звъниш… Сигурен ли си? Не — поклати глава. — Съжалявам, татко. Значи си сигурен. Да, ще им кажа — пресегна се и много внимателно остави слушалката.

— Беше баща ми — съобщи тя, вперила очи в телефона. — Обади се от полицейския участък. Завършили са огледа на колата.

— И? — напрегнато запита Лукас.

— Не е било самоубийство.

— Слава Богу!

— Колата на Рик е била умишлено повредена — тя погледна Лукас Синклер право в бледозелените очи. — Полицията смята, че е бил убит!