Кандейси Скулър
Опасна игра (6)

Шеста глава

Рано на следващата сутрин Натали пристигна в предградието, където се намираше офисът на „Галаксиз“. Обаче не бе успяла да изпревари Лукас Синклер. Чудовищната му черна машина бе паркирана точно пред входа.

— Чудесно — мрачно промърмори тя. — Направо великолепно!

Не стига, че бе прекарала ужасна нощ, изпълнена с еротични сънища, които винаги свършваха точно преди акта, ами и се събуждаше, проклинайки мъжа, който бе главно действащо лице в тях. Отгоре на това й се наложи да излезе от къщи, без да изпие дори чаша кафе, защото миналата вечер не бе успяла да напазарува. Явно злата съдба нямаше да се укроти, докато не я изправеше на гладен стомах лице в лице с Лукас Синклер.

Добре, така да бъде. Можеше да се справи с всичко, което той щеше да й сервира. Дори с още повече, каза си тя и уверено кимна на собственото си отражение в двойната остъклена врата на сградата.

Бе подготвена за битка. Облякла бе любимия си червен костюм с тясна пола до коленете и свободно сако. Ленената блуза без ръкави, която носеше отдолу, беше на бежови и доматеночервени геометрични фигури. Обувките й с високи токове бяха в тон с костюма. Лъскавата сламеноруса коса отиваше на цвета на блузата. Единствените й украшения бяха златните халки на ушите и малък златен часовник. Изглеждаше женствена и изтънчена, самоуверена и компетентна — образец на модерна жена.

Сега да те видим, Лукас Синклер, каза си тя, отвори входната врата и пристъпи в приятно разхлажданата от климатичната инсталация, сграда, в която се помещаваха канцелариите на „Галаксиз“. Изведнъж рязко спря, забелязала Шери Пейтън, която бе седнала зад бюрото на рецепцията и подреждаше купчина фактури. Шери вдигна поглед, чула отварянето на вратата.

— О, здравей — тихо каза тя и й отправи мила усмивка. — Това си ти. Мислех, че може да е Яна.

Яна бе едновременно секретарка и администраторка на „Галаксиз“ на половин работен ден.

— Здравей — сърдечно отвърна Натали и приближи към бюрото. Колкото и да я дразнеше тази жена, винаги се чувстваше задължена да бъде любезна с нея. А сега това беше по-наложително от всякога.

— Не зная дали днес Яна ще идва на работа. Но дори да дойде, ще е най-малко след четиридесет и пет минути — усмихна се на Шери. — А ти какво правиш тук толкова рано? — всъщност питаше се защо изобщо Шери е в офиса. — Би трябвало поне за известно време да останеш у дома.

— И аз мислех така. Но Лукас предположи, че може би ще се почувствам по-добре, ако се заема с нещо, вместо да седя и да мисля за… онова… Смяташе, че би било добре да дойда тук и да помогна да открием кой… Кой… — долната й устна затрепери.

— Да — побърза да каже Натали, усетила надвисващия порой от сълзи, — аз също се чувствам по-добре, когато съм заета с нещо — сложи чантичката си на края на бюрото и се запъти към кафеварката. — Искаш ли кафе?

— Не — Шери подсмръкна и направи усилие да се овладее. — Имам шипков чай. Все пак, благодаря.

Натали потръпна от отвращение при мисълта някога да изпие и глътка шипков чай.

— Добре — обърна се към Шери с чаша кафе в ръка. — А къде са останалите? — имаше предвид Лукас, разбира се.

— Даниел още не е дошъл — отвърна Шери и взе една фактура от купчинката пред себе си. — А Лукас излезе преди няколко минути. Не зная къде е, но каза, че скоро ще се върне.

Не може да е отишъл надалеч, помисли Натали, защото джипът му беше на паркинга. Запита се защо изобщо я е грижа. Сетне се отърси от мислите за него, като реши да се възползва от отсъствието му и да зададе няколко въпроса на Шери. Тайно подозираше, че Лукас не би одобрил разпита на милата вдовица на брат му. Внимателно се облегна на края на бюрото.

— Не видях колата ти отвън. Лукас ли те докара?

— Аха — Шери постави фактурата на купчинката. — Отби се у нас рано тази сутрин. Каза, че е видял да свети и решил, че съм станала. Напоследък не спя добре — призна тя. — Изглежда ми непривично да съм сама в леглото. Това е странно, защото, преди да се оженя за Рики, винаги спях сама… Не зная — леко потръпна и отново се зае с работата си. — Предполагам, че сега е по-различно.

Натали почака за момент, обаче Шери остана смълчана.

— А какво искаше Лукас?

— Кога? — Шери, която изучаваше поредната фактура, леко смръщи вежди.

Натали призова цялото си търпение.

— Тази сутрин, когато се отби у вас.

— О! Искаше да ми зададе някои делови въпроси. Страхувам се обаче, че не му бях от полза. Никога не съм разбирала от сметки и други подобни, защото Рики се грижеше за всичко. Но на закуска Лукас настоя да взема книжата на Рики и да ги донеса тук…

Какво ли би казала онази вещица Барбара за това, запита се Натали.

— … за да може да намери онова, от което се нуждае, без непрекъснато да ме безпокои. Не че аз бих имала нещо против да идва. Сега къщата изглежда празна. Той наистина е много мил и внимателен, не мислиш ли? Изобщо не е такъв, какъвто го описа… Барбара.

Натали издаде неопределен звук и остави кафето си на бюрото. Мислите й бяха заети с най-интересната според нея част от несвързаните обяснения на Шери.

— Ти и Лукас сте закусили заедно?

— Аха. Той искаше да ме заведе някъде на закуска. Напоследък обаче нямам особен апетит, откакто… След злополуката. Тогава Лукас се загрижи за мен и заяви, че трябва да хапна, макар и само една препечена филийка. Каза, че самият той ще ми приготви нещо. Ала мъжете са така непохватни в кухнята! — леко се усмихна, сякаш тази мисъл й достави удоволствие. — Затова го накарах да седне на масата и изпържих палачинки и кренвирши. Рики много обичаше палачинки. Винаги му… — внезапно млъкна, изхлипа сърцераздирателно и скри лицето си с ръце. — Божичко, колко ми липсва!

Натали се пресегна и леко я докосна по рамото. Не знаеше как да я утеши.

— Шери, аз…

Шери скочи.

— Извини ме. Трябва да… — отново изхлипа — … да остана сама за минута — тя се втурна покрай Натали и изчезна в дамската тоалетна. Докато тичаше, широките поли на лятната й рокля се развяха около прасците й. Натали остана загледана втренчено след нея. Чувстваше се съвършено безпомощна.

— Какво смяташ да предприемеш по-нататък? — запита Лукас, застанал на вратата. — Да измъчваш, малки деца?

Натали се обърна, виновна и изплашена заради това, което бе направила.

— За Бога, не исках да я разплача! Просто си говорехме, а тя изведнъж…

— Може би трябваше да помислиш, преди да разговаряш с нея — изрече Лукас с обвинителен глас. — Точно сега психиката й е много лабилна. И най-малкото нещо може да я разстрои.

Тя кипна. Бе доволна, че най-после е намерила отдушник на всичко, което й се бе насъбрало.

— Може би ти трябваше да помислиш, преди да я довлечеш тук и да я накараш да работи! — отвърна не по-малко заплашително от него. — Според мен да й тръснеш куп книжа и да си обереш крушите не е най-добрият начин да укрепиш лабилната й психика.

— Точно сега тя се нуждае от нещо, което да отвлича вниманието й от загубата на Рик. Освен това не съм си обрал крушите — той се приближи към нея, докато накрая между тях остана не повече от педя разстояние. — Видях някакъв човек да паркира пред съседния офис и реших да го поразпитам дали не е забелязал нещо необичайно.

Натали презрително изпръхтя, без да се стъписа пред огромната му фигура, надвесена над нея.

— Представям си какво имаш предвид като казваш „поразпитам“ — направи крачка към него и гневно го изгледа. — Сигурно си го прегазил като танк.

— Научих тази техника от теб, докато те наблюдавах как действаш.

— Ти още не си ме видял да действам, негоднико!

— О, в такъв случай мога да си…

— Съжалявам, че не успях да се сдържа, Нат — Шери пристъпи и нерешително спря, очевидно озадачена от гледката. Натали и Лукас стояха и се гледаха в упор, като сражаващи се противници, готови да се вкопчат един в друг при подадения сигнал. — Случило ли се е нещо?

— Не — едновременно казаха и двамата, като бързо отстъпиха назад, сякаш бяха заловени да се целуват.

— Просто обсъждахме нашето, ъъъ… — Натали се поколеба, внезапно осъзнала, че не знае какво бяха обсъждали така разгорещено.

— Партньорство — услужливо допълни Лукас.

Той отиде до Шери и внимателно положи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

— Да — кимна тя и се облегна на ръката му. — Но смятам, че ще е по-добре да си вървя вкъщи, Лукас — погледна го безпомощно като малко дете. — Мисля, че още не съм готова за това.

— Разбира се — съгласи се той с такъв приглушен и угрижен глас, сякаш разговаряше с инвалид.

— Сега ще те откарам до вас. Само да ти вземем чантичката — взе чантата й от бюрото. — Добре, да тръгваме — отвори вратата с една ръка, а с другата внимателно побутна Шери напред.

Натали го гледаше с отворена от учудване уста и се питаше това ли е същият човек, с когото току-що се бяха препирали ожесточено. Внезапно той се бе превърнал от разярен лъв в агънце с ласкав поглед и нежен глас.

Божичко, помисли си тя, наистина ли харесваше жени като Шери? Милата празноглава Шери с големите сини очи и едрите гърди, която се държеше като безпомощно малко момиченце? Очевидно му бе оказала повече доверие, отколкото заслужаваше. Всички мъже бяха така разочароващо еднакви!

Внезапно Лукас се обърна, застанал на вратата, и я видя да го наблюдава със смесица от неодобрение и отвращение.

— Ти стой тук, докато се върна — нареди й той. — Още не съм свършил с теб.

Това вече определено беше предишният Лукас!

 

 

Той се върна в „Галаксиз“ изморен и раздразнен, след като бе изгубил повече от два часа да утешава опечалената вдовица на брат си. Ни най-малко не се изненада, като видя, че колата на Натали я няма на паркинга. „Модерните“ жени имаха вроден рефлекс да правят точно обратното на това, което им кажеше някой мъж. Вероятно се страхуваха, че могат да ги обвинят в раболепие пред „мъжете потисници“.

Тръгна към сградата, решен да изкара яда си на двете жени, работещи в компютърната картотека на Рик. Но когато отвори вратата, промени решението си. До ушите му достигна приглушеният пулсиращ тътен на рок музика.

— Какво, по дяволите, става?

Тръгна към крайния кабинет, откъдето долиташе шумът, и отвори вратата, потръпвайки при звуковата агресия, която насмалко щеше да спука тъпанчетата му. За момент се запита дали като Алиса не бе пропаднал в заешката дупка и не се бе озовал в Страната на чудесата. Вчера, докато се запознаваше с помещенията на „Галаксиз“, бе надникнал в тази стая. Но тогава тук всичко бе тихо и спокойно.

Сега помещението приличаше на клуб за електронни игри. Щорите бяха плътно спуснати. Стаята се осветяваше само от проблясващите лампички на машините за видеоигри и червените, сини и жълти прожектори, мигащи в такт с музиката. Даниел Бишоп, признат гений и маниак на тема електроника, седеше рамо до рамо с три деца на различна възраст пред редицата компютри. Всички бяха хванали мишките и работеха с тях с такова умение и концентрация, сякаш бяха пилоти в рали „Гран При“.

— Даниел! — Лукас повиши глас, за да надвика музиката.

В отговор долетя пронизителен вик: „Стр-р-р-а-а-хотно!“, последван от електронен грохот, съпровождащ унищожаването на няколко свята с лазерна магическа пръчка. Лукас въздъхна и заопипва стената, за да намери ключа за осветлението. Изглежда само най-малкото дете, момиченце на около шест години, забеляза светналите лампи. То се огледа и дръпна Даниел за ръкава.

— Вуйчо Даниел! — пронизителният детски глас отекна във внезапно настъпилата тишина. Лукас бе намерил копчето за регулиране на звука.

Най-накрая Даниел се обърна и се втренчи в Лукас. Застинал с абсолютно изумен вид, изглеждаше не много по-голям от трите деца.

— О, господин… Ах, Синклер. Какво правиш тук?

— Тъкмо се канех да те попитам същото.

— Изпробваме най-новата ми компютърна игра. Винаги викам децата, за да ми помагат. Така да се каже, да проверя как се приема от публиката. Ако те не я харесат, значи трябва още да се изпипва.

— Това е добра идея — любезно отвърна Лукас.

— А кои са децата от „изпитателния екип“?

— О, те са на сестра ми Андреа — обясни Даниел.

— Това са Кайл — кимна той към най-големия, а сетне към другото момче, около десетгодишно — и Кристофър. А ето я и Емили — сложи той ръка върху рамото на момиченцето. — Деца, запознайте се с господин Лукас Синклер, моят… ъъ… нов съдружник — погледна Лукас за потвърждение.

— Много сте бързи — забеляза Кайл с грубоватата откровеност, присъща на тринадесетгодишните. — Старият ти съдружник още не е изстинал, а ти вливаш свежа кръв. Оправен си, вуйчо Дан.

Лукас измери недодялания тийнейджър с поглед, който би накарал цял флотски екипаж да потъне вдън земя.

— Предишният съдружник на вуйчо ти Дан беше мой природен брат.

Момчето преглътна и промърмори:

— Извинявайте.

— Какво е природен брат? — попита Емили.

— Това е някой, който, хм… — вуйчо й погледна Лукас.

— Природен брат е някой, който има твоята майка или татко, но не и двамата — обясни той със същия мек тон, с който бе разговарял с Шери.

Емили прекоси стаята, отиде при него и го изгледа с големите си доверчиви очи.

— А има ли природени сестри?

— Да.

— А тези сестри също ли имат само мама или татко? — попита Емили и се пресегна да хване ръката му.

— Не, имат двама родители, само че не едни и същи. Тоест… — погледна надолу към момиченцето и се запита как, по дяволите, се бе въвлякъл в разговор за семейните проблеми с първокласничка. — Имаш ли някой приятел в училище, чиито родители са разведени?

— Мама и татко са разведени. И татко се ожени за друга жена. Затова мама понякога плаче.

Като не можеше да намери подходящи думи, Лукас внимателно погали детето по косата. Ако бившата му съпруга бе склонила да създадат деца, сега той можеше да има дъщеря на същата възраст. И нейният живот също щеше да бъде помрачен от развода, както животът на Емили.

— Да — каза Лукас, — ако татко ти и новата му съпруга имат бебе, то ще бъде твой природен брат или сестра. Разбираш ли? — без да дочака отговора й, той се обърна към Даниел. — Ще бъда в кабинета на Рик, тоест, в моя кабинет. Ще ти бъда благодарен, ако не пускаш музиката толкова силно.

— Да, разбира се — отвърна Даниел. — Ще използваме слушалки.

В бившия кабинет на Рик — а сега негов, поне временно — Лукас намери бележка от Натали, прикрепена към монитора на бюрото:

„Съмнявам се, че тук ще откриеш отговора на загадката. Но аз току-що се сетих за нещо, което може би ще ни насочи по вярната следа. Ще ти кажа какво е, когато го открия — ако ме помолиш учтиво.“

Колко сме надути, с усмивка помисли Лукас. Седна пред компютъра и започна да преглежда файловете, които можеха да хвърлят светлина върху убийството на брат му. Отне му по-малко от минута да открие, че кодът на Рик за достъп до информацията е името на жена му. Както повечето хора, и той бе избрал лесна за отгатване и безпроблемно запомняща се дума.

Четири часа по-късно Лукас не се бе доближил и на йота до отговора на въпроса си. Обаче бе открил сведения, които разкриваха Рик в твърде неблагоприятна светлина. Преди по-малко от година той бе започнал да краде от компанията, отначало малки суми, които с течение на времето ставаха все по-големи. Докато накрая, седмица преди смъртта си, бе „пренасочил“ седем хиляди долара от печалбите към собствената си банкова сметка. При това не бе действал особено умело и дори не си бе направил труда да прикрие следите си. Комбинациите му бяха изключително прозрачни и бе цяло чудо как досега не го бяха хванали. Просто някой трябваше да извърши проверка. Но явно никой не го бе направил.

Само Рик се занимаваше със счетоводната документация на „Галаксиз“. Всички фактури бяха с неговия подпис, всички платежни нареждания идваха от неговия кабинет, всички чекове носеха неговото име. Според документите Даниел също беше упълномощен да подписва чекове, но очевидно никога не го бе правил.

Лукас тръсна глава с досада. Нещо не се връзваше. Това, че брат му крадеше от собствената си компания, не можеше да бъде причина за убийството му. Следователно оставаше версията за самоубийство. Но доколко бе вероятно Рик да се беше самоубил, защото крадеше от самия себе си?

Или бе възможно Даниел да е узнал какво се върши зад гърба му и да се бе погрижил да отстрани проблема? Само че в такъв случай, защо щеше с такова нехайство да остави Лукас да се рови във файловете на Рик? Напротив, със сигурност щеше да си направи труда да ги унищожи, преди някой да е успял да се добере до тях…

Всичко изглеждаше абсолютно безсмислено!

Включително и фактът, че Рик не бе използвал двадесетте хиляди долара, които Лукас му бе заел, за да попълни липсващата сума в счетоводния баланс. От тези пари нямаше и следа. Брат му просто ги беше профукал.

„Може да изглежда безсмислено — промърмори на себе си Лукас, — но няма да мръдна оттук, докато не разбера какво се крие зад всичко това!“

Постави в компютъра нова дискета и прегледа файловете в нея. Те не съдържаха нищо особено — с изключение на един файл, до който не успя да получи достъп чрез обичайната кодова дума на Рик.

Лукас опита отново, като този път натискаше внимателно буквите от името на Шери, за да не сбърка. На екрана се появи надпис: „Грешен код“.

Той се изправи на стола и въведе датата на сватбата на Рик и Шери. На монитора отново се появи: „Грешен код“.

Опита с рождената дата на Шери. И пак: „Грешен код“.

— Дявол да го вземе! — захили се Лукас с подновен ентусиазъм. — Секретен файл!