Кандейси Скулър
Опасна игра (4)

Четвърта глава

Докато вечеряше на паркинга пред закусвалнята. Натали размисли и промени плановете си. Реши да използва остатъка от деня, за да посети някои от съседите на Рик и Лукас. В края на краищата, документацията на Рик Пейтън нямаше да избяга. Но хората бяха по-склонни да пускат непознати вкъщи и да отговарят на въпросите им през деня.

Натали се огледа в огледалото за обратно виждане и излезе на заден ход от паркинга. Насочи се на изток към езерото Минетока, за да посети съседите на Рик и Шери. Много пъти някоя случайна подробност, подхвърлена от съседите, й бе помагала да разреши случаите, над които работеше. Тъкмо съседите обикновено забелязваха подробностите от ежедневието — разговор с непознати, нечия кола, паркирана на необичайно място, семейство, което се кара на верандата, някой, който внася голяма кутия у дома, или бидон с бензин в гаража… Всичко това можеше да изглежда незначително, докато човек не зададеше подходящия въпрос.

Обаче съседите на семейство Пейтън не успяха да й помогнат особено. Не бяха забелязали нито подозрителни непознати, нито необичайни събития. Все пак един от тях бе дочул Рик да разговаря на верандата си по радиотелефона с някого, с когото изглежда не бе в много добри отношения.

— Рик наистина беше много развълнуван — разказваше човекът на Натали. — Беше някак развълнуван, нали разбирате? Май беше загубил облог, май ставаше дума за някакъв отбор по ръгби и срокът за плащането бил изтекъл. Рик обясняваше, че е бил подведен от голямата сума или нещо подобно. Не си спомням точно.

— А спомена ли някакви имена?

— Имена ли? Искате да кажете, на отбора по ръгби?

— Не — търпеливо поясни Натали. — На човека, с когото говореше.

— Не си спомням…

— Помислете — тя се приведе към него с глава, наклонена на една страна. Писалката й бе насочена към внушително изглеждащия бележник в ръката й. — Спомена ли изобщо някакви имена?

— Ами, мисля, че го наричаше господин Роб или Боб, или нещо подобно. Не си спомням. Бързах да се върна вкъщи, защото навън беше ужасно студено.

— Може ли да ви попитам какво правехте вие навън в… Кога точно се случи това? — деликатно го подкани Натали.

— През декември. Спомням си добре, защото навсякъде имаше коледна украса. А бях излязъл да изпуша тайно една цигара. Опитвах се да ги откажа и не исках жена ми да ме види — с отчаян вид призна човекът. — Както и да е, след два дни споменах на Рик за онзи разговор. А той ме изгледа, сякаш изобщо няма представа за какво става дума.

Не постигнах много, мислеше си Натали, докато се връщаше към колата си. Много мъже залагаха на отбори по ръгби и губеха. Това не означаваше нищо.

В крайна сметка пътуването до езерото Минетока бе изгубено време, освен ако…

Слънцето още не бе залязло. А тъй като и без това бе дошла дотук, можеше да свърши още нещо. Тя седна зад волана на своя скромен сив форд и се пресегна към телефона. Набра собствения си номер, прослуша оставените съобщения и доволна, че няма неотложни задачи, позвъни на информационната служба. Поиска номера на Лукас. След като телефонът му звънна двадесет пъти, реши, че у тях няма никой.

Добре, помисли тя, най-после нещо да потръгне. Определено не й се искаше Лукас да я хване как разпитва неговите съседи. За нещастие, когато след цели четиридесет километра най-сетне стигна до дома му, откри, че няма никакви съседи.

Дванадесетте акра от владението му бяха покрити с диворастяща гора. Домът му представляваше обикновена дървена хижа, около която под странни и живописни ъгли бяха издигнати множество постройки. Към къщата се виеше алея, завършваща пред две стъпала, издялани от разполовени дънери, водещи към тясна площадка с грубо изсечени перила. По края на площадката на плетени поставки бяха окачени три големи саксии с подивели герании. Те бяха единственият опит за култивиране на пейзажа, оформен единствено от майката природа.

Натали, чиито планове бяха окончателно провалени, размишлява цели пет секунди над въпроса дали ще е разумно да поразгледа наоколо. От една страна, ако Лукас внезапно се върнеше, тя нямаше избор, освен да признае защо е дошла тук. Освен това облеклото й не бе подходящо за разходка из горите. От друга страна, най-лошото, което можеше да й се случи, ако Лукас я завареше тук, бе да я изхвърли от своята собственост.

Къщата не изглеждаше гостоприемна. Над прозорците бяха спуснати плътни завеси. Нямаше куче, което да я посрещне с лай. Може би той използваше къщата само като вила. В такъв случай бе малко вероятно да се появи тъкмо сега.

Натали слезе от колата и закрачи по неравната пътека, като се надяваше, че входната врата е отключена. Оказа се обаче, че се лъже. Без да се отчайва, тя заобиколи къщата откъм езерото. Озова се на широка веранда, изградена на няколко нива, и опита да отвори плъзгащите се врати, като напъна силно няколко пъти, преди да се убеди, че и те са здраво заключени.

— По дяволите! — изруга Натали, пожелавайки за миг баща й да не бе възпитал у децата си такова силно уважение към закона. Сетне въздъхна, обърна се и се загледа в тъмното езеро. Опитваше се да реши какво да предприеме. Във водата имаше тесен пристан с избелял навес, под който се поклащаше стара, ала грижливо поддържана моторна лодка. Без да си дава сметка какво точно очаква да открие, Натали внимателно се спусна по каменистата пътека към езерото. Но когато стъпи на плаващия пристан, внезапно осъзна колко е тесен и колко опасно се поклаща под лекото й тяло. Тя направи няколко предпазливи крачки, но изведнъж спря, защото тънкото й токче се заклещи между дъските.

— По дяволите! — отново изруга Натали. — Днес просто не ми върви!

Внимателно се наведе и дръпна обувката си, за да види дали може да я освободи, без да я сваля от крака си. Оказа се, че няма да успее да я измъкне, без да олющи сиво-синята кожа. Наведе се още повече, за да разкопчае тънката каишка, опасваща глезена й. Пристанът опасно се наклони. Изплашена, тя опита да се изправи и разпери ръце, за да запази равновесие. Но в усилието да се задържи се олюля, размаха ръце, нададе яростен вик и най-сетне падна по лице във водата. Точно преди да полети към водата бе усетила как токът на обувката й се чупи…

 

 

Лукас разбра, че край езерото има някой тридесет секунди след като Натали бе подкарала по дългата лъкатушеща алея. На входа, под чакълената настилка бе скрит датчик, който веднага изпрати сигнал към специалното му джобно алармено устройство.

Лукас не се разтревожи особено. И без това караше към къщи. А понякога се случваше някой заблуден пътник да се озове на неговата алея в търсене на нечия къща или мислейки, че пътят е обществен, въпреки табелката, която бе поставил. Той даде повече газ и натисна съответния код на аларменото устройство, за да спре тихото настойчиво писукане.

Не след дълго Лукас чу нов сигнал, показващ, че пред входната врата е застанал човек. Предположи, че някой се е заблудил и иска да попита за пътя. Обаче след минута-две аларменото устройство отново записука. Този път човекът, който и да бе той, се бе опитал да отвори плъзгащите се врати откъм задната част на къщата.

Явно не беше заблуден пътник. Лукас натисна газта докрай. Спря по средата на алеята така, че да не се вижда откъм къщата. Тихо заобиколи джипа, отвори задната врата и извади дълга пушка. Сетне, безшумно и грациозно като ловуваща пантера, пое към къщата с бърз свободен бяг. Но само след миг спря, забелязал сивия форд на Натали. В същия момент джобната аларма отново записука — съобщаваше, че някой е стъпил на пристана. Той нетърпеливо го изключи.

— Проклета и любопитна…

Изведнъж се чу вик, последван от плясък на вода. Лукас отново затича и заобиколи къщата тъкмо навреме, за да види как Натали се изправя — плюеща и залитаща, от тинестата зеленясала вода на езерото. Стилната й прическа бе увиснала на слепени кичури, падащи по лицето и врата й. По скъпия й сиво-син костюм се стичаха струи вода. Платът бе плътно прилепнал по извивките на тялото й. Очилата й комично се поклащаха, увиснали на едното ухо.

Лукас не успя да сдържи широката си усмивка. Това ще е за урок на дребната сексбомба, каза си той и постави предпазителя на пушката. Сетне я метна на рамо и закрачи към езерото с намерението добре да се позабавлява за сметка на неканената си гостенка.

Натали се бъхтеше в плитката вода, без да съзнава, че я наблюдават. С една ръка отметна мократа коса от очите и нагласи очилата си, докато с другата махаше из въздуха, за да запази равновесие, пристъпвайки несигурно със съсипаните си обувки по песъчливото дъно. На два пъти се спъна, като втория път отново падна във водата и едва успя да сграбчи очилата си, за да не потънат. Накрая застана на ръце и колене, като най-после се почувства стабилно във водата. Реши, че ще й бъде по-лесно да пропълзи останалата част от разстоянието до брега.

— Това може би е единственото умно нещо, което си направила днес — Лукас замълча за по-голям ефект. — Малко момиченце.

Натали замръзна и повдигна глава — все по-нагоре и по-нагоре, докато съзря през мокрите си очила насмешливо проблясващите очи на последния човек, когото би желала да види тъкмо сега. От устата й неволно се изплъзна цветиста ругатня.

— Знае ли татенцето ти, че говориш такива неща?

Натали отново изруга и се изправи на колене, за да може да го изгледа гневно от по-благоприятна позиция. Но това не промени особено нещата. Той продължаваше да стои небрежно на брега, преметнал пушката през рамо. Дори кобрата, татуирана на дясната му ръка, сякаш й се присмиваше. Натали присви очи.

— Можеш поне да ми помогнеш да се измъкна оттук — остро каза тя и протегна ръце към него.

— Сама си влязла там и сама ще се измъкнеш.

Ръката й гневно плесна във водата, вдигайки пръски, които достигнаха върховете на блестящите му обувки от телешка кожа.

— Добре, много хубаво — седна на хълбок и прехвърли крака пред себе си. Сетне подпъхна полата между коленете си, за да не се повдига от водата, и се помъчи да разкопчае мокрите каишки на някога красивите си сиво-сини обувки. — Знаеш ли, изобщо не е смешно! — гневно процеди тя, отново дочула гърления му смях.

— Оттук обаче изглежда смешно. И то много.

Натали ядно го изгледа над изцапаните очила и продължи опитите да свали обувките си.

— Това да ти е за урок — дружелюбно подхвърли той. Запита се кога ли тя щеше да забележи, че полата, стисната между хубавите й колене, не може да скрие кой знае колко, след като ги бе вдигнала до гърдите си. — Навлизането в чужда собственост и опитът за взлом са противозаконни.

— Не съм извършила никакъв взлом — надуто отвърна Натали и хвърли едната си обувка на брега. — Дойдох да поговоря с теб — импровизира тя. — Когато никой не ми отвори, реших да видя дали не си в лодката.

— След като опита да насилиш плъзгащите се врати на верандата.

Натали замръзна и вдигна поглед.

— Кой твърди подобно нещо?

— В мига, в който стъпи на алеята, разбрах, че тук има някой. Първо опита да отвориш входната врата, след това заобиколи къщата — поясни той. Натали го изгледа невинно, сякаш нямаше представа за какво става дума. — Забрави ли, че съм експерт по компютърни охранителни системи? — продължи Лукас. — В къщата е монтирана алармена инсталация. А също и на алеята, и на пристана. Ако беше стъпила в лодката, щеше да се вдигне страхотна врява. Тя е свързана със сирена, която може да бъде чута чак от другия край на езерото.

Натали престана да се занимава с каишката на другата обувка, все още, без да съзнава, че бедрата й се виждат идеално. Тясната ивица на бикините ту се мяркаше, ту изчезваше от погледа на Лукас.

— Искаш да кажеш, че ти си виновен за това, което ми се случи? — възмутено попита тя. — Да не би пристанът да е устроен така, че да хвърля хората във водата?

— Не. Виновна е собствената ти непохватност — неспособен да издържа повече гледката, той се пресегна, хвана глезена и дръпна крака й към себе си. От рязкото движение Натали падна назад и се задържа на лакти.

— Ей, какво си въобразяваш, че правиш? — заекна тя, като се опитваше едновременно да освободи крака си и да придърпа полата надолу.

Но Лукас сякаш не забелязваше усилията й.

— Просто искам да ти помогна — пъхна пръст под каишката и с рязко дръпване я скъса.

— Обувката ми! — изпищя Натали.

— За какво си се развикала? — пусна крака й обратно във водата. — И без това проклетият ти ток е счупен.

— Щях да дам обувките на поправка!

— В такъв случай, ако желаеш, могат да ти поправят и каишката — Лукас се изправи и пусна обувката до другата. — Макар че лично аз не виждам смисъл. На мен ми приличат на курвенски обувки.

— Курвенски обувки ли!?

— Нали знаеш — от онези, които момичетата от порносписанията носят без нищо на себе си, освен усмивка.

— Ако искаш да знаеш, тези обувки струват сто и петдесет долара! Те са последният вик на…

— Значи са луксозни курвенски обувки. Хайде — протегна й ръка, — дай да те измъкна оттук.

Щеше да й достави огромно задоволство да откаже помощта му — „курвенски обувки“, я го виж ти! Здравият й разум обаче надделя. Вече се спускаше здрач и ставаше студено. Тя протегна ръце към него и се остави да я измъкне от хладната вода.

— Ох! Почакай малко! — задърпа се Натали, когато той я повлече след себе си по пътеката.

— Сега пък какво има?

— Боса съм, в случай, че не си забелязал!

Лукас плъзна поглед по дългите й мокри крака. О, много добре беше забелязал. Той въздъхна с досада, също като баща й, когато го изкарваше от търпение:

— Предполагам, че ще поискаш и да те нося?

— Разбира се, че не! Но в колата имам обувки за тенис.

— Да не би да искаш да ти ги донеса?

— Би било проява на добро възпитание — отвърна тя, без да прикрива съмнението си, че е способен на такъв жест. Лукас поклати глава отрицателно. — За Бога, защо не? — възмущението й бе искрено.

— Защото нямам намерение да те изпускам от погледа си.

— О, Господи! — въздъхна тя отчаяно. — Щом не мога да стигна до къщата, със сигурност няма да отида никъде другаде.

Лукас отново поклати глава, отказвайки да приеме аргументите й.

— Е, тогава… — тя вирна глава, за да прикрие внезапно обзелата я неловкост. — Предполагам, че ще трябва да ме носиш.

Той отново въздъхна, сякаш го изнудваха.

— В случай, че те интересува, ризата ми е шита по поръчка. А ти си мокра до кости.

— Добре де, ще я дам на химическо чистене, става ли?

— О, по дяволите! — намусено промърмори той, като се гневеше на себе си, че използва всяко възможно извинение да не я вземе на ръце. — Добре, ела тук — приклекна и посочи раменете си. Явно очакваше Натали да се качи на гърба му.

— Не така! — възрази тя и отстъпи назад.

— А как?

— Нали знаеш. По обичайния начин.

— А къде да сложа пушката си?

— Ти ще носиш мен, а аз ще нося нея.

Лукас я огледа бавно и втренчено — от върха на мократа й разбъркана коса и подгизналия костюм до бримката на чорапа на левия й крак и босите стъпала.

— Ако смяташ, че ще ти дам да носиш оръжие, значи си по-откачена, отколкото мислех — с тези думи се наведе, подпъхна рамото си под кръста й и се изправи, обгръщайки с ръка задната част на коленете й, за да я задържи.

Натали запищя в безсилна ярост:

— Пусни ме, питекантроп такъв! Орангутан! Ти… — млъкна за момент, за да спаси изплъзващите се очила. — Гаден флотски офицер! По дяволите! — тя с всичка сила удари широкия му гръб със свития си юмрук. — Пусни ме!

Той я плесна по задника с приклада на пушката.

— Млъкни и кротувай, иначе ще те хвърля обратно в езерото!