Кандейси Скулър
Опасна игра (11)

Единадесета глава

Едва на следващата сутрин Натали се сети да попита Лукас как я е открил в „Ламплайтър“. Все още бяха в банята. Бяха се любили под душа сред изблици смях и водни пръски.

— Просто открих как мисли лукавата ти главица.

Тя го погледна в огледалото и повдигна вежди.

Лукас се засмя.

— Освен това един от познатите ти в отдел „Архиви“ е голямо плямпало — призна той. Но първото също бе вярно. Колкото и да бе невероятно, до голяма степен бе проумял механизма на логиката й. Откритието му обаче го плашеше. — Обадил се на баща ти, за да му каже, че си проверявала досието на Добс.

— Обзалагам се, че е онази новата, която прилича на надзирателка — изфуча Натали, докато решеше косата си, за да й придаде обичайния стилен вид. — Само тя е способна на подобна низост!

— Както и да е — продължи Лукас, съсредоточен върху отражението си в огледалото, за да не се пореже с ножчето за бръснене, — баща ти ми позвъни, за да ми каже, че смята за редно да ме уведоми какво е намислила моята „партньорка“. След това добави — Лукас повиши глас, за да може Натали, която бе изчезнала в спалнята, да го чуе, — че ако ми е мил животът, веднага трябва да размърдам задните си части и да се притека на помощ на „малкото му момиченце“ в случай, че положението стане напечено — всъщност Натан Бишоп бе споменал също така, че е много доволен, задето има на кого да повери грижите за непослушната си дъщеря.

— Напомни ми да благодаря на стария досадник за загрижеността! — извика Натали от спалнята. — Но преди това ще му откъсна ушите, задето се меси в живота ми — върна се в банята, като напъхваше нефритенозелената си блуза в тясната пола в същия тон. Сетне въздъхна и затърси червилото си в тоалетната чантичка.

— Нима можеш да го обвиняваш за това? — Лукас поне не би могъл. Ако върху него паднеше отговорността да се грижи за Натали, би предпочел да я държи затворена в кутия, пълна с памук. — Все някой трябва да се безпокои за теб — наведе се, за да изплакне последните остатъци от пяната по лицето си. — Ти имаш навика да се забъркваш в неприятности по най-невероятни… — останалите му думи бяха заглушени от кърпата, с която се зае да изтрива лицето си.

Натали замръзна, както поднасяше молива за устни към лицето си.

— Моля? — бе сигурна, че онова, което ще чуе, няма да й хареса. Лукас преметна кърпата около раменете си, облегна се на вратата и скръсти ръце.

— Казах, че имаш навика да се забъркващ в неприятности.

— Да, чух го — Натали очерта устните си с резки прецизни движения. — Макар че не съм съгласна с теб — сложи капачето на молива и извади четчицата на червилото. — Имам чувството, че и останалата част няма да ми хареса. Нека все пак да я чуем.

— Имаш навика да се въвличаш в неприятности, когато наблизо няма някой, който… да възпира първичните ти импулси.

— Можеш да възпираш някое дете или куче — хапливо заяви тя, докато избърсваше четчицата със салфетка. — Аз обаче съм възрастен човек, напълно способен да носи отговорност за себе си и за своите импулси, били те първични или не.

— Не исках да кажа точно това.

— Напротив, искаше — настоя тя и го побутна, за да мине в спалнята. — Точно това искаше да кажеш!

Лукас я последва.

— Не се сърди, Натали — опита да обърне всичко на шега той, — но мисля, че отново се препираме.

— Дяволски си прав! — изфуча тя. — И ще продължаваме да се препираме всеки път, когато се опитваш да ми демонстрираш арогантното си мъжко самочувствие под претекст, че ми мислиш доброто! — опря се на гардероба, за да напъха краката си в чифт нефритенозелени обувки с високи токчета. — Не разрешавам на баща ми да се държи с мен по този начин и не смятам да го позволя на теб!

— А тази нощ нищо ли не означава за теб?

— Напротив — Натали извади от гардероба светлолилаво копринено сако. — Означава, че за в бъдеще трябва да бъда по-внимателна — плъзна ръце в ръкавите на сакото. — И още, че трябваше да прикрия следите си по-добре, за да не ме проследиш до „Ламплайтър“ и да изпортиш всичко, преди да съм успяла да открия следа — отстъпи от огледалната врата на гардероба, огледа се и оправи една гънка на дрехите си. — А също така, ако отново попадна в подобна ситуация, ще се държа по съвсем различен начин. И ти…

— Въпросът ми не беше за това.

— Така ли? А тогава за какво?

Лукас я погледна право в очите.

— Не мислиш ли, че тази нощ ти ми даде някои права над теб, които баща ти не притежава?

Натали с отвращение завъртя очи към тавана.

— Типична мъжка логика! Не, не съм ти давала никакви права, ако под „права“ разбираш да се набъркваш в живота ми! Бяхме заедно и беше много хубаво! — изказването на века, мислено отбеляза Натали. — И бих искала да се повтори. Но това не променя нищо — запита се защо думите й звучат фалшиво. — Все още съм напълно самостоятелна личност, също както и ти. Като мой партньор, мога да се консултирам с теб, преди да предприема нещо по нашия случай, обаче мога и да не го направя. Никога обаче няма да искам разрешение от теб за каквото и да било! Ясно ли е?

— Напълно — отвърна той през зъби.

— Добре — тя грабна от леглото леката си кожена чантичка и я отвори. — Тази сутрин имам среща с клиент, затова не мога да те изчакам да се облечеш — извади от чантичката връзка ключове, измъкна един и го хвърли на леглото. — Ще заключиш вратата, когато излезеш, нали?

Мина през банята и отиде в кабинета. Спря се, за да вземе някаква папка от бюрото, и продължи към входната врата.

Но когато наближи паркинга, забави крачки. Не защото гневът й се бе изпарил. Просто джипът на Лукас бе паркиран така плътно зад нейната кола, че не можеше да излезе. Нетърпеливо затропа с крак, като обмисляше възможностите си за избор, след което отключи колата и се тръшна зад волана. Лукас трябваше само да се облече. Навярно щеше да е готов след няколко минути. Бе за предпочитане да остане да го чака тук, кипяща от гняв, отколкото да се върне и да го помоли да премести джипа си. Особено след страхотно впечатляващото й напускане.

Какво, за Бога, й ставаше? Да скочи в леглото с един… Добре, призна тя, за да успокои внезапно бодналата я съвест. Не бе скочила, а направо бе завлякла Лукас Синклер в леглото си!

Знаеше, че той не е за нея. Бе го усетила още в мига, когато го зърна в кабинета на Рик Пейтън. Лукас Синклер бе също като баща й — закоравял и твърдоглав бивш флотски офицер, наперен мъжага, който си мислеше, че мястото на „дребните женички“ е под властта на мъжа. О, разбира се, всичко бе само за тяхно добро! Натали изсумтя с отвращение. Като че ли някога някой мъж щеше да си признае, че държи жена си в подчинение, за да задоволи собственото си самочувствие! Без съмнение, връзката с Лукас би означавала дълга изтощителна битка за независимостта й като мислеща, способна да се грижи сама за себе си жена.

Тогава, по дяволите, защо все още го намираше за неудържимо привлекателен? И какво бе това, което я караше през деня да си спомня за него в най-неподходящи моменти, а през нощта да го сънува?

И защо, о, защо продължаваше да го желае толкова силно, че сама се плашеше от чувствата си?!

Натали удари с юмрук по кормилото. Не, тя не беше като сестра си! Нито пък като Шери Пейтън или някоя от милионите жени по света, които влюбвайки се в някой мъж, му се посвещаваха изцяло.

Не съм влюбена в Лукас Синклер, повтаряше си тя наум.

Или грешеше?

— Не! — извика Натали с напразната надежда, че изречената на глас дума ще се превърне в истина. — Не съм влюбена!

Не любовта ги бе събрала. Не ги свързваше нищо, освен неудържимото физическо привличане, невероятната способност да се карат за глупости, както и една криминална загадка, която им предстоеше да разрешат заедно.

А когато случаят приключеше?

Не искаше да мисли какво ще стане след това, защото усещаше някаква странна празнина в сърцето си. Натисна клаксона, за да се отвлече от мислите си. Разнесе се дълъг, пронизителен звук. Колко време му трябваше, за да си обуе панталоните?!

Лукас се появи на входната врата цели пет минути по-късно. Изглеждаше елегантно небрежен и главозамайващо секси в леко измачканите си дрехи, прекарали по-голямата част от нощта на пода в нейната спалня. Той направи кисела гримаса, сетне се обърна и демонстративно заключи входната врата. За тази проста задача му бе необходимо невероятно много време. Натали предпазливо го изгледа, когато тръгна към колата й с наперената си походка. Знаеше, че я предизвиква да избухне. Затова прехапа език и се задоволи само да му хвърли изпепеляващ поглед, когато той с насмешлив поклон й подаде ключа. Тя го грабна, хвърли го на седалката до себе си, без да каже дума, и рязко обърна глава на другата страна, когато Лукас се наведе, за да превърти ключа на таблото й. Сетне леко форсира мотора, за да му покаже, че все още бърза, и го проследи в страничното огледало как се качва в джипа си, без с нищо да покаже, че е нервен или раздразнен.

Пет минути по-късно, след като напълно бе изчезнал от погледа й, Натали все още се намираше на алеята пред къщата. Ръцете й бяха обвити около кормилото, а изпод рамките на очилата й се стичаха ненавижданите от нея сълзи. Така ли щеше да завърши най-чудесната, важна, изпълнена с удоволствия, нощ в живота й?

 

 

Лукас си наложи да кара с разумна скорост, макар да искаше да натисне газта до дупка и да профучи по улиците като някой голобрад Ромео, който току-що се е скарал с момичето си. Всъщност се чувстваше точно така — като вбесено объркано хлапе, чиято приятелка току-що му е казала, че вече не иска да бъде с него, без да му обясни причините.

— По дяволите! — той удари волана с юмрук, за да подчертае думите си. — Та аз дори не я харесвам!

Знаеше обаче, че това не е истина. Всичко в нея му харесваше твърде много, като изключеше проклетата й независимост. Започваше да подозира, че се влюбва в дребната детективка! Или — Бог да му е на помощ! — вече се бе влюбил в нея.

Но кога се бе случило това?

Дали снощи, когато го бе накарала да се чувства като султан с цял харем около себе си? Но сексът не бе любов. Понякога наподобяваше любов — особено в моментите, докато го правиш, или ако някоя жена те възбуди невероятно много. След това обаче пламъкът изгасваше и ако човек бе преминал двадесет и една, осъзнаваше, че всичко е било само плод на страстта и фантазията.

Проблемът бе, че чувствата му към Натали бяха започнали подозрително да наподобяват любов, още преди да изживее най-невероятната нощ в живота си.

Бе усетил първия признак през вчерашния ден у Шери, когато, докато се стараеше да потисне раздразнението си, мълчаливо бе започнал да сравнява отегчителната безпомощност на Шери с куража и практичността на Натали. Бе шокиран от факта, че жената, считана от него за олицетворение на женствеността, се бе оказала толкова досадна. Той дори дипломатично я бе посъветвал да се запише в някой курс по счетоводство за начинаещи, за да се измъкне от кашата, в която я бе натопил съпругът й.

След това бе позвънил на бащата на Натали и го беше уведомил, че „партньорката“ му е тръгнала към „Ламплайтър“. И вместо да посъветва Натан сам да се погрижи за дъщеря си, Лукас се бе втурнал нататък като слабоумен рицар, препускащ на помощ, за да се озове в бара с онзи огромен неандерталец.

А после… А после тя бе имала наглостта да стъпче в праха кавалерската му постъпка и да го обвини в това, че я е предпазил от сериозна опасност! Искаше му се едновременно да я удуши, задето бе такава глупачка, и да я притисне в обятията си, за да я закриля, и да я целува до безумие. Никога, към никого не бе изпитвал подобни чувства. А това се бе случило дълго преди тази нощ…

По дяволите! Юмрукът му отново се стовари върху кормилото. Не биваше да си позволява да я харесва толкова!

Сексапилната дребна Натали Бишоп — с вродената си способност да го изкарва от кожата, с курвенските обувки и влудяващата решимост да не допусне никой мъж да придобие влияние в живота й, щеше да му докара само неприятности!

Тогава защо гледаше към бъдещето с надежда и нетърпеливо очакване?

 

 

Следствието по убийството на Рик Пейтън бе стигнало до задънена улица. Натали бе събрала почти цялата възможна информация от архивите, до които имаше достъп. Знаеше всичките му банкови операции, кредитите, които бе теглил, сумите на застрахователните му договори… Бе използвала една от многобройните си връзки и скоро щеше да получи информация за всички телефонни разговори, които бе водил през последните шест месеца — както от дома си, така и от офиса. Но това щеше да отнеме поне няколко дни. Междувременно изпитваше потребност да предприеме нещо.

Ако снощи Лукас не се бе намесил, можеше да се върне в „Ламплайтър“ и да продължи опитите си да се свърже с Марти Добс. Сега обаче това бе изключено. След като бе напуснала с гръм и трясък заедно с мъжа, строшил няколко маси и оставил трима проснати на пода мъже, бе малко вероятно там да я посрещнат добре.

И все пак бе твърде… Сама не знаеше как да нарече състоянието си. Просто не можеше да бездейства. Ако не се заемеше с нещо, щеше да прекара целия ден втренчена с празен поглед в една точка, да си припомня страстната нощ с Лукас и да се пита дали някога ще се повтори.

Ядосана на себе си, след сутрешната среща отново се върна вкъщи с намерението да напечата на машина един доклад, който бе записала на диктофона си. Ставаше въпрос за разследване на предполагаема застрахователна измама.

Когато свърши с доклада, позвъни в застрахователната компания, за да ги уведоми за подробностите по случая. Сетне набра още няколко номера, за да получи необходимата й информация за всяка най-дребна подробност от жалкия живот на Марти Добс. Най-накрая се поддаде на изкушението и отиде в спалнята. Постоя там известно време, като съзерцаваше с копнеж леглото, на което предишната нощ се бяха случили такива невероятни неща.

— По дяволите всичко! — с отвращение се скара на себе си Натали, осъзнала, че неволно бе вдигнала възглавницата, на която бе спал Лукас, за да вдъхне неговия мирис.

Захвърли възглавницата и отново напусна дома си.

Имаш нужда да се заемеш с нещо, каза си тя, докато се качваше в колата. Нещо, което да помогне за разплитането на случая с Рик, и да отвлече непокорните й мисли от Лукас Синклер. Отправи се към „Галаксиз“. След като се осведоми от Яна за координатите и предполагаемото време на появяването на Лукас, влезе право в кабинета на Рик. Там методично провери цялата му кореспонденция, компютърния файл с обичайните му задачи, чекмеджетата на бюрото и шкафа с книгите. Календарът на бюрото се оказа златна мина за информация. На него бяха записани имената на хората, с които се бе срещал, телефоните на негови партньори по тенис, приятели и делови познати, ресторантите, където бе обядвал или изпивал по чашка след работа. Натали преписа всичко в бележника, с който никога не се разделяше. Сетне вдигна телефона и набра номера на Шери.

Вдовицата на Рик вдигна след шестото позвъняване.

— Ало? — чу се колебливият й глас.

— Здравей, Шери. Обажда се Натали Бишоп. Не исках да те безпокоя, но…

— О, не, изобщо не ме безпокоиш — с облекчение отвърна Шери. — Мислех, че отново може да е някой от агенциите за събиране на дългове.

— Още ли ти звънят?

— Не престават. Нямах представа, че Рики е дължал пари на толкова хора. Вече ме е страх да вдигам телефона.

— Не знаеш ли, че няма нужда да отговаряш на въпросите им?

— Така ли?

— Да. Съществуват изрични закони, в които се казва какво се разрешава и какво не на агенциите за събиране на дългове. Едно от забранените неща е да безпокоят близките на длъжниците.

— Не зная… Как да ги спра?

— Имаш ли адвокат, Шери?

— Ами да. Господин Кемп. Той се занимаваше със завещанието на Рики.

— Не, имам предвид, твой личен адвокат? Някой, на когото можеш да се довериш, за да ти помогне да се измъкнеш от тази бъркотия? — всъщност Натали много добре знаеше, че Шери няма такъв. — Виж, така и така смятах да се отбия у вас. Бих искала да прегледам кабинета на Рик, ако нямаш нищо против. Искаш ли да ти дам имената на двама адвокати?

— Ами, не зная…

— Разбирам, че това едва ли ще ти хареса, Шери, но рано или късно ще трябва да се изправиш лице в лице с всички проблеми. И колкото по-дълго отлагаш, толкова по-объркано и сложно ще става положението ти.

От другия край на жицата долетя продължителна въздишка.

— Така ми каза и Лукас.

— Наистина ли?

— Да. Каза, че ще ми помогне с каквото може, обаче аз ще трябва сама да взема някои решения и може би ще се наложи да приема, че банкр… — тя се запъна на трудната дума — … банкрутът е единственият ми избор. Аз му предложих да се погрижи за всичко вместо мен, ала той ми отвърна, че все някога трябва да се науча да се оправям без чужда помощ.

— Сериозно ли?

— Да — въздъхна Шери. — Така че ще ти бъда много благодарна, ако ми дадеш имената на адвокатите — сега говореше, сякаш е с десет години по-възрастна, отколкото преди малко.

Натали взе една неотдавнашна снимка на Рик и фотографията от досието на Марти Добс и се отправи с тях към ресторанта, където Рик често бе обядвал. Там попита барманите и келнерите дали си спомнят да са виждали някого от двамата. Изглежда никой не знаеше каквото и да било за тях. Сетне се отправи към района, където се намираше „Ламплайтър“, като внимаваше да не срещне Кал или някое от приятелчетата му. Разпита хората от съседните кантори и уличните продавачки дали не са виждали Рик, а ако да — при какви обстоятелства. Дори позвъни на неговия партньор по тенис. Хвана го тъкмо когато си тръгваше от работа. Той се оказа твърде словоохотлив. Разказа й не само за качествата на Рик като тенисист, но и за годините му на учение в колежа, в който били състуденти.

Очевидно хазартните наклонности на Рик не бяха отскоро. На няколко пъти бе изпадал в затруднение, ала майка му го бе измъквала. Също така се бе вдигнал шум около един изпит, на който се бе опитал да преписва. Барбара обаче бе потулила и това.

— Майка му направи щедро дарение за някаква нова лаборатория — продължаваше той. — И никой не обели и дума повече за пищовите, които бяха намерили у него.

Натали седеше в колата и се мръщеше. Питаше се защо Рик отново не бе потърсил помощта на майка си. Този път бе имал много по-голяма нужда от нея, отколкото преди. Внезапно отговорът проблесна в ума й. Още в деня на погребението на Рик, след като бе научила за заема, който бе взел от брат си, се бе досетила, че е направил усилие да се освободи от опеката на Барбара. Беше се опитал да бъде самостоятелен, да докаже на себе си, че може да се справя сам и да успее в живота и без нейна помощ. Но очевидно не му се бе искало да направи необходимите жертви. Не му се бе понравила мисълта да се раздели с жизнения си стандарт, нито пък да загуби сляпото обожание на съпругата си, като я помоли за помощ. Бе забравил — или може би никога не бе осъзнавал — че бракът би следвало да означава преди всичко партньорство. Двама души, които се обичаха, трябваше да зависят един от друг, да си помагат и да си вярват. Рик обаче очевидно не бе имал доверие на Шери. Не се бе решил да сподели с нея проблемите си, не беше…

Точно както самата тя, внезапно осъзна Натали, не се решаваше да се довери на мъжа, когото обичаше. Тази мисъл ни най-малко не я изненада. Тя се бе таила в подсъзнанието й, очаквайки удобен случай да излезе наяве. Да, Натали не само изпитваше неудържимо плътско влечение към Лукас. Тя го обичаше! Беше безнадеждно, фатално и страстно влюбена тъкмо в един от онези мъже, с които се бе заклела да няма нищо общо!

А нима Лукас действително бе такъв?

О, изглеждаше достатъчно арогантен. Стоманеният му поглед май бе в състояние да спре дори танк. Ходеше наперено като флотски офицер в пълна парадна униформа. И сигурно вярваше във всички глупости, че жената се нуждае от мъжка закрила и напътствие. Но беше ли се държал с нея поне веднъж другояче, освен с уважението, дължимо на равен?

О, да, той имаше ужасната склонност да смята полата и ниския й ръст за причина да не може сама да се справя с проблемите си. Но това, като помисли човек, бе твърде ласкателно, макар понякога да я дразнеше. Всъщност важното беше… Бе ли я подценявал някога Лукас? Беше ли намекнал — с дума или действие, че смята нейното мнение за по-малоценно от своето, само защото е жена?

Натали не можеше да си спомни подобен случай.

Това означаваше, че тя самата бе направила онова, в което винаги бе обвинявала мъжете — беше се оставила да бъде подведена от външния вид. Бе преценявала Лукас по външността му само защото изглеждаше безскрупулен, арогантен и опасно сексапилен и напълно отговаряше на представата й за деспотичен и непросветен мъжага. Е, в такъв случай кой се отнасяше несправедливо към другия пол?

Отпусна се на седалката и закри очите си с ръка, уверена, че единствено тя бе виновна за проблемите във взаимоотношенията им. Ако все още имаха някакви взаимоотношения след тази сутрин…

— Не ставай глупава — промълви на себе си тя, като разкърши рамене. — Разбира се, че ще имаме взаимоотношения. Надявам се…

Запали мотора и се насочи към офиса на „Галаксиз“, изгаряща от нетърпение да се срещне с любимия мъж и да узнае отговора на своя мъчителен въпрос…

 

 

Макар че бе петък вечер и минаваше седем, паркингът пред „Галаксиз“ беше пълен. Там бе и джипът на Лукас, паркиран между раздрънкания микробус на Даниел и служебната кола без отличителни знаци на баща й.

Предусетила неприятности, Натали паркира форда си и забърза към сградата. Баща й и Лукас бяха седнали с гръб към вратата, надвесени над нещо или някой, проснат в едно кресло със свалена назад облегалка.

— Какво става тук? — Натали потупа баща си по гърба, за да се отмести. — Татко? Какво… О, Божичко! Даниел! — тя се пресегна да го докосне, сетне отпусна ръката си. Боеше се, че би могла да му причини болка дори с нежния допир на пръстите си. Дясното му око бе подуто и затворено. По лявата му буза вече се разпростираше огромна синина. Към носа си бе притиснал изцапана с кръв кърпичка. — Какво се е случило с теб?

— Твоят приятел от „Ламплайтър“ го е посетил — отвърна Лукас вместо него.

— Моят приятел?

— Онзи, любвеобилният, с моряшката прическа и мускулестите ръце.

— Искаш да кажеш, че Кал го е пребил? О, Господи! — пресегна се и безкрайно внимателно докосна здравата буза на брат си. — Той ли те подреди така?

Даниел махна кърпичката от носа си.

— Удари ме само два пъти, Нат — дрезгаво проговори той. — Това едва ли може да се нарече „пребиване“.

— Но защо? — тя отправи виновен поглед към Лукас. — Заради мен ли? Да не би да е дошъл при Даниел, за да си отмъсти?

— Съмнявам се — увери я Лукас. — Нямало е как да направи връзката, освен ако не си му казала коя си.

— Но тогава… — посочи към нараненото лице на брат си. — Защо?

— Казал е, че носи съобщение от Марти Добс — обясни Лукас. — Нали така, Даниел?

Даниел кимна.

— Съобщение ли? — изгледа брат си, сетне Лукас. — Искаш да кажеш, че се е опитал да вземе от Даниел парите, които Рик му е дължал?

— Предполагам, че е така.

— Аз пък бих искал да зная, малко момиченце — намеси се баща й, — откъде сте приятели с негодника, който е пребил брат ти!

— Лукас не ти ли каза?

— Мислех, че би искала да му разкажеш лично.

— Да, наистина ще е по-добре някой да ми обясни всичко, и то по-скоро! Или ще ви натикам и двамата в пандиза за саботаж на следствието!

— Не съм саботирала никого, татенце. Просто… Ъъъ… — прекрасно знаеше, че баща й няма да хареса онова, което ще му каже. — Снощи отидох в „Ламплайтър“ и…

— Знаех си! — погледът на Натан, отправен към Лукас, сякаш казваше: „Виж я каква е идиотка!“. — Сигурен бях, че ще отиде там — отново погледна дъщеря си. — И си се забъркала в някоя неприятност, нали?

— Не, не съм се забърквала в нищо — отвърна тя, като отправи предупредителен поглед към Лукас да си държи езика зад зъбите. За нещастие баща й забеляза това.

— Какво се случи? — попита той с най-страшния си полицейски глас.

Натали въздъхна.

— Отидох в „Ламплайтър“ и казах на бармана, че искам да направя малко пари…

— Той сигурно те е взел за проститутка — изръмжа баща й.

Лукас се засмя, ала побърза да обърне кикота си на кашлица, защото Натали гневно го стрелна с поглед.

— Никой не ме е вземал за проститутка! — натъртено рече тя. — Казах на бармана, че съм научила за бизнеса на Марти Добс в „Ламплайтър“ и бих искала да се видя с него. Тогава той повика въпросния Кал и…

— Това сигурно е Калвин Малоуни — кимна баща й. — Горилата на Добс.

— Както и да е — продължи Натали, — Кал каза, че трябва да разговарям с него, преди да ме представи на шефа си… — тя се поколеба. Знаеше, че баща й ще разтълкува тази част от разказа й по същия начин като Лукас. — Тъкмо… Обсъждахме въпроса, когато се появи Лукас.

— Между другото, докато разговаряха, той я беше притиснал към бара — поясни Лукас. — И никой не си помръдваше пръста, за да му попречи.

— Направи ли ти нещо, Натали? — попита баща й.

— Да! — отвърна Лукас.

— Не! — едновременно с него каза Натали.

— Натали Катрин?! — в гласа на баща й прозвуча стоманена нотка.

— Добре де, наистина ме беше притиснал към бара. Обаче аз бях опряла револвера си в ребрата му. Бих казала, че в този момент бяхме квит.

— Утре искам да дойдеш в участъка и да дадеш писмени показания за случилото се!

— Няма за какво да давам показания — възрази тя. — Нищо не се е случило.

— Ти си насочила оръжие към него!

— Но не съм стреляла!

Цели пет секунди баща и дъщеря се измерваха с гневни погледи.

— Пфу, по дяволите! — изпъшка накрая Натан. Сетне се обърна към сина си: — Но ти ще дойдеш при мен и ще дадеш показания за това, което е станало тук — строго каза той. Явно не желаеше да загуби спора и с другото си дете. — Веднага щом се почувстваш по-добре.

— Аз и сега не съм особено зле.

— Да, но след малко ще бъдеш — засмя се Лукас. — Сега адреналинът действа като упойка, обаче след известно време цялото ти лице ще пламне от болка. Бих ти препоръчал два аналгина или голяма доза аспирин и торбичка с лед.

— Не трябва ли да отиде на лекар? — попита Натали.

— За какво? Няма нищо счупено.

— Предполагам, че сте сигурен в това, а, доктор Синклер?

— Собственият ми нос е бил чупен достатъчно често, за да разбирам от тези неща.

— И все пак…

— Не вдигай пара, Нат. Ще се оправя.

— Е, щом всичко е наред, аз ще тръгвам — Натан леко докосна сина си по рамото. — Не искам да оставаш тук сам в извънработно време, докато не приключим случая.

— Ама, татко…

— Никакво „ама“! Следващия път онази горила може да не те удари само два пъти — погледна към дъщеря си. — Това се отнася и за теб, малко момиченце. Няма да се навърташ тук самичка, разбра ли? И стой далеч от „Ламплайтър“ — кимна към Лукас. — Ти също се пази.

— Дадено, сър.

Натали проследи с поглед баща си, докато излезе през вратата. Сетне се обърна към Лукас. Той изведнъж бе добил такъв вид, сякаш бе намислил нещо.

— Какво има, Лукас?

— Какво да има?

— Ами, изразът ти, сякаш…

— О, може би е от притеснението и умората — той отново насочи вниманието си към Даниел. — Как се чувстваш? Вече усещаш ли болка?

— Малко.

— Защо не закараш брат си вкъщи, Натали? Настани го в леглото и се погрижи да се почувства добре. Ще има нужда от грижи.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да свърша още няколко неща — махна с ръка към бившия кабинет на брат си.

— Сам?

— Гледай ти, Натали! — Лукас й се усмихна с явната цел да я подразни. — Да не би да се притесняваш за мен?

— Не повече, отколкото за някого, който се излага на излишна опасност — излъга тя.

— Е, не се тревожи. Те вече предадоха съобщението — кимна Лукас към Даниел. — Добс ще изчака един-два дни, преди да дойде за отговора. Хайде — той посочи към брат й, — закарай Даниел вкъщи и го сложи да си легне. Аз ще се заключа в кабинета.

Натали го погледна. Бе неспособна да се сдържи и да не му зададе един последен въпрос:

— Нали обещаваш, че няма да се излагаш на опасност?

— Имаш честната ми дума на флотски офицер. А сега тръгвай. Даниел всеки момент ще падне от креслото. А аз трябва да се обадя тук-таме! — той се обърна и изчезна в офиса на Рик.

— Преди да тръгнем, трябва да взема някои неща от кабинета — каза Даниел. — Освен това искам да свържа компютърния модем така, че да мога да работя от къщи — стана и се запъти към кабинета си. — Налага се да направя копия на всички дискети от новата игра, върху която работя — промърмори повече на себе си, сетне се обърна и погледна през рамо. — Натали?

— Ей сега ще дойда — отвърна тя с поглед, вперен в затворената врата, зад която бе изчезнал Лукас. Би дала половината от безценните си обувки, за да узнае на кого щеше да се обади той. Сигурно имаше някакъв начин да разбере. Натали се обърна и съзря примигващата лампичка на телефона, поставен на бюрото на секретарката. Ами ако… Ако вдигнеше слушалката, той щеше да чуе щракването. Вместо това много внимателно натисна бутона на интеркома, като се надяваше да й провърви.

— И аз като тебе искам по-бързо да приключим с това — чу гласа на Лукас. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

За момент настъпи тишина.

— Сега — каза Лукас. — Тази вечер. Ти избери мястото и часа.

Отново мълчание.

— Няма да е необходимо. Брат ми е водил пълен отчет. Да… — в ушите на Натали доволният му тон прозвуча зловещо. — Мислех си, че това може да те заинтересува.

Последваха още петнадесет секунди мълчание, през които Натали би дала всичките си обувки, за да чуе какво казва Добс. Защото това без съмнение бе той. Нямаше кой друг да бъде.

— Да, за мен ще е по-удобно да се срещнем тук — проговори накрая Лукас. — Да, в десет. Ще те чакам…