Кандейси Скулър
Опасна игра (1)

Първа глава

Августовското небе бе синьо и безоблачно. Спокойните води на езерото Минетока нежно се плискаха в каменния кей, опасващ грижливо поддържаната морава. От прозорците с двойни стъкла се виждаха две водни колела, оставящи зад себе си искрящи дири от водна пяна.

Застанала пред френския прозорец, Натали Бишоп не можеше да не си помисли, че денят е идеален за пикник с приятели или със семейството. Веднага обаче пропъди тази мисъл. Хората зад нея не се бяха събрали, за да се наслаждават на красотата на деня, а за да оплачат ненавременната смърт на близък човек.

Тя с въздишка отмахна гъстия кичур светлоруса коса, паднал над челото й, и отново се запита как точно бе загинал Рик Пейтън. Фактите около смъртта му бяха съвсем ясни. Преди три дни, между единадесет и единадесет и половина вечерта, колата му се бе блъснала челно в подпорната колона на един надлез на прав участък от Магистрала 494. Наоколо изглежда не бе имало други автомобили. Нито пък бяха открити следи от гумите на колата му, подсказващи за опит сблъскването да бъде избегнато. Полицейският отдел в Минеаполис разследваше версията за възможно самоубийство. Фактите, както и истериите на вдовицата на Рик за неотдавнашната му „депресия“ и „ужасното главоболие, от което напоследък страдал“, подкрепяха тази версия.

При аутопсията не бе открито нищо необичайно. В организма на Рик Пейтън нямаше и следа от медикаменти. В кръвта имаше съвсем малко алкохол, най-вероятно от бирата, която бяха изпили заедно с Даниел, брата на Натали, преди Рик да си тръгне от работа в осем и половина същата вечер. Все още обаче оставаше загадка къде бе прекарал времето от напускането на офиса до часа на смъртта си.

И все пак… Натали скептично поклати глава. Интуицията й се противопоставяше на версията за самоубийство. Един преуспяващ млад човек в добро здраве, съдружник в процъфтяваща фирма за видео игри, оженил се преди по-малко от година за красавица, която го боготвореше, не можеше да се самоубие току-така.

Но, от друга страна, може би Рик Пейтън бе имал основателна причина. Всъщност Натали не го познаваше много добре. Не можеха да се нарекат приятели. Той просто бе съдружникът на по-малкия й брат. Приятен, макар и донякъде лекомислен млад човек, със солидни връзки, скъпо образование и вбесяващо съвършена съпруга. Не приличаше на някой, готов на самоубийство, отново помисли Натали. Освен ако в действителност не бе толкова здрав, както изглеждаше, или бракът му не бе чак толкова безоблачен, или.

— Натали? — гласът на брат й, приглушен заради траурната обстановка, я изтръгна от размислите и. — Нат, ако обичаш, би ли дошла в кабинета? Госпожа Пейтън… ъъъ, Барбара Пейтън, майката на Рик — добави той, като си спомни, че в стаята има две госпожи Пейтън — би искала да говори с теб.

Натали бе обзета от вълнение. Съвършената очарователна Шери Пейтън, съпруга на Рик, бе от типа жени, които всяка здравомислеща феминистка би натикала в някой добре заключващ се шкаф. Иначе, общо взето, беше безобидна. Обаче по-малко от десет минути, прекарани в компанията на свекърва й, Барбара Пейтън, бяха достатъчни на Натали да я класифицира като безмилостна, властна мъжемразка, която навсякъде би спечелила лоша репутация на работещите жени.

Натали се отдръпна от прозореца и почти се блъсна в по-голямата си сестра, застанала зад нея.

— О, Андреа, извинявай. Не исках да те настъпя — тя махна с ръка към затворената врата на кабинета, за да обясни разсеяността си. — Даниел ми каза, че госпожа Пейтън иска да ме види.

— Да, чух — отвърна Андреа тихо. — Няма да те задържам. Просто исках да ти кажа, че си тръгвам. Трябва да прибера децата от пързалката, а след това, преди лекциите, да мина да взема гувернантката им — тя направи гримаса. — Колата й пак се е повредила.

— Мислех, че ще бъдеш вечерна смяна до септември.

— Точно така. Работя след занятията.

Натали я изгледа със сестринска загриженост, забелязала тъмните кръгове под очите й.

— А кога спиш?

— Да спя? Нима хората все още спят?

— Андреа…

— Пошегувах се — потупа по рамото по-малката си сестра. — Честна дума, спя поне пет часа в денонощието.

— Пет часа? Но това съвсем не е достатъчно. Трябва…

— Засега ще мина с толкова — прекъсна я Андреа. — Но няма да е задълго. След две седмици децата отново ще тръгнат на училище и ще мога да се прехвърля дневна смяна.

— За да можеш вечер да ходиш на лекции — добави Натали.

— Колкото по-бързо свърша с тях, толкова по-скоро ще си взема дипломата — обикновено приветливото лице на Андреа доби решителен израз. — Просто нямам търпение.

— Да, обаче…

Андреа нетърпеливо тръсна глава:

— Точно сега нямам време да обсъждаме това, Нат — погледна часовника си. — Вече закъснях.

— Права си. Извинявай. Няма нужда да те съветвам как да организираш живота си — прегърна сестра си. — Не исках да ти досаждам.

— Няма нищо — усмихна се Андреа. — Зная, че просто не можеш да се сдържиш.

Натали проследи с поглед сестра си, която си пробиваше път към вратата през тълпата опечалени, и мислено наруга бившия й съпруг. След десет години брак с грижовната, вярна и любяща Андреа той я бе напуснал, оставяйки я с три деца, ипотекирана къща, неизплатена кола и без работа. Парите, които пращаше за издръжката на децата им, или закъсняваха, или изобщо не идваха. Сега, три години по-късно, Андреа едва започваше да съзира светлина в края на тунела.

— Нат? — повика я Даниел. — Госпожа Пейтън те чака.

Натали въздъхна и последва брат си в малкия, обзаведен типично по мъжки кабинет, който доскоро бе неприкосновено владение на Рик Пейтън.

Шери Пейтън бе седнала на кожен диван, с гръб към спуснатите завеси на стъклените врати, водещи към верандата. Ръцете й бяха сключени в скута. Между пръстите й се подаваше измачканият край на черна копринена кърпичка. Мокрото й от сълзи лице бе обрамчено от меки червеникави къдрици и повдигнатата воалетка на траурната й шапка. Натали със завист си помисли, че изглежда като роза, окъпана в роса.

Адвокатът, с когото двете жени се бяха уединили в кабинета, висок и представителен мъж, бе застанал край бюрото с гръб към вдовицата и затваряше куфарчето си от кожа на змиорка. Старата госпожа Пейтън — педантично изрядна в облеклото и добре поддържана жена — се бе разположила зад бюрото на сина си, сякаш бе нейна собственост. Потънала в тъмнозеленото кожено кресло, тя имаше вид по-скоро на разгневен член на управителен съвет, отколкото на опечалена майка.

— Благодаря ви за вниманието, господин Кемп — обърна се тя към адвоката и потропа по книжата върху бюрото с тухленочервения си нокът. — Ще поддържам връзка с вас, в случай, че възникне още някой въпрос.

Адвокатът кимна, взе куфарчето и се запъти към вратата с изумителна бързина.

— Влезте и затворете вратата, госпожице Бишоп — отсечено нареди Барбара Пейтън.

Натали мълчаливо прекоси стаята и седна на края на коженото кресло край бюрото така, че краката й да не се отделят от пода.

— С какво мога да ви бъда полезна, госпожо Пейтън? — попита тя, като се надяваше, че неприязънта й към майката на Рик не е твърде очебийна.

— Шери ми каза, че сте частен детектив.

— Да — Натали кръстоса крака и автоматично приглади полата на единствения си тъмен костюм.

Барбара Пейтън демонстративно я измери с поглед от глава до пети. Не й убягна нито една подробност — правата руса коса, стилните очила с карамелено кафяви рамки, подчертаващи млечнобялата й кожа, тъмнозеленият костюм с асиметрично закопчаване, обувките с невероятно високи токове на невероятно малките й стъпала.

— Ще имате ли нещо против да ви кажа, че не приличате на частен детектив? — забеляза накрая тя и скептично повдигна вежди.

Натали сви рамене.

— Външността често лъже — знаеше, че в нейния случай е точно така. Висока метър петдесет и пет и тежка петдесет килограма с мокри дрехи, тя бе свикнала повечето хора да я подценяват. Но това си беше техен проблем. Отдавна бе престанала да смята ръста си за недостатък, дори напротив — използваше го като преимущество.

— Мога ли да ви попитам какъв опит имате? — макар че въпросът бе зададен учтиво, тонът на Барбара Пейтън звучеше така, сякаш преценяваше дали да я наеме за нископлатена черна работа.

Натали отвори уста с намерението да й отвърне по същия начин, ала реши, че не си струва.

— Работих почти пет години при „Шафър енд Асошиейтс“ — любезно рече тя. Всеки, който имаше понятие от детективската професия, познаваше тази агенция като една от най-престижните в Минеаполис. — Преди две години и половина открих свое собствено бюро, наречено „Стриктли Конфиденшъл“ — добави тя, като се питаше накъде бие жената срещу нея.

— А добра ли сте?

Меките кафяви очи на Натали се присвиха зад огромните очила.

— Една от най-добрите — хладно заяви тя.

— Много добре — Барбара Пейтън изрази задоволството си с кратко одобрително кимване. — Чудесно — усмихна се като акула, очакваща обяда си. — Защото искам да проучите Лукас.

— Лукас ли? — Натали хвърли поглед към брат си, седнал върху облегалката на кожения диван до Шери. Даниел сви рамене.

— Лукас Синклер — довърши Барбара, облегна лакти на бюрото и изчака всички да приковат вниманието си към нея. — Другият ми син.

— Другият ви… — зениците на Натали се разшириха от учудване. — Вие имате още един син?

— От първия ми брак.

— Никога не съм чувала Рик да споменава, че има брат — Натали отново погледна Даниел. — А ти?

Брат й отрицателно поклати глава.

— Той е много по-възрастен от Рики — каза Барбара. — Почти с тринадесет години. Не съм го виждала, откакто напусна флота — грижливо начервените й устни се свиха, сякаш бе вкусила нещо отвратително. — Но очевидно Рики се е срещнал с него, макар че никога не ми е споменавал за това — насочи стоманен поглед към снаха си. — Нито пък ти.

— Аз съм го виждала само веднъж — нерешително поде Шери, очевидно ужасена от мисълта да разгневи с нещо страховитата си свекърва. Даниел непохватно я потупа по рамото, за което бе възнаграден с усмивка на благодарност.

— Веднъж, когато се върнах от магазина, го заварих тук, в кабинета, на чашка с Рики — продължи Шери. — Мисля, че беше миналият февруари. Както и да е… — безпомощно сви рамене. — Направих им сандвичи и горещ сайдер, след това се върнах в кухнята. Той си тръгна около половин час по-късно. Оттогава не съм го виждала. Просто… Забравих за него и… — прехапа устни тя.

— И какво? — подкани я Барбара Пейтън.

— И… — Шери заби поглед в кърпичката, която мачкаше в ръцете си. — Ами… Рики ми поръча да не казвам нищо на… ъъъ… никого.

— На никого ли? — повтори Барбара.

— На теб — призна снаха й, без да вдига поглед. — Той сподели, че вие с Лукас никога не сте се погаждали, и ако разбереш, че се е запознал с брат си, ще се разстроиш.

— Бил е прав — процеди Барбара.

Шери вдигна кърпичката към очите си в отчаян опит да се скрие от пронизващия поглед на свекърва си.

— Не съм сигурна, че разбирам намеренията ви, госпожо Пейтън — намеси се Натали, за да избави Шери от по-нататъшния разпит. — Да не би да искате да открия сина ви?

Дали е възможно, запита се тя, Барбара Пейтън да желае да се помири с по-големия си син, след като бе загубила по-малкия? Нима у нея се таеше повече майчинско чувство, отколкото Натали предполагаше?

— Не, не искам да го намирате — отвърна Барбара. — Зная къде е — махна с ръка, сякаш не й се говореше за това. — Живее тук, в нашия град.

— Добре — смутено поде Натали, — но щом не желаете да го търся, какво искате от мен?

— Искам да го проучите.

— Защо?

— Защото той е наследник на дела на Рики от „Галаксиз“.

— Какво?! — в един глас възкликнаха Натали и Даниел.

Барбара само повдигна вежда, наслаждавайки се на изненадата им. Сетне кимна на снаха си да обясни. Шери сърцераздирателно изхлипа в кърпичката си.

— Рики е оставил своите акции от „Галаксиз“ на Лукас — нерешително каза тя, сякаш още не можеше да повярва. — Всичките! А аз почти не го познавам! — тя отново избухна в плач, като бършеше с измачканата кърпичка огромните си очи с цвят на синчец.

— И сега? — попита Натали така съчувствено, че Даниел отново се пресегна да потупа вдовицата по рамото.

— И сега Шери остава без наследство! — драматично заяви Барбара.

— Не е… така… — направи смел опит да се овладее Шери, за да защити починалия си съпруг.

— Остава ми имението и… И парите от застраховката му за живот. И акциите ми от „Галаксиз“ — онези, които Рики ми беше дал като сватбен подарък — тя погледна Даниел. — Освен ако и те не трябва да се прехвърлят на неговия брат сега, когато… — стисна устни, за да спре треперенето им.

— Природен брат — напомни й Барбара.

— Природен брат — покорно повтори Шери. — И те ли са негови? — обърна се към Даниел тя.

— Не. Те са твои. Така мисля. Тоест… Рик не би могъл да направи с тях нищо без твоето съгласие — по-уверено продължи той, като хвърли поглед към сестра си. — Нали?

Натали поклати глава.

— Ти не си давала съгласието си да бъдат прехвърляни на нечие име или нещо подобно, не си упълномощавала никого и не си подписвала нищо, нали?

— Не.

— Е, в такъв случай, независимо какво е направил с останалите акции, тези са твои — заяви Даниел.

— Виждаш ли? — каза Шери на свекърва си. — Рики не ме е оставил без наследство.

— Почти. Но ако полицията реши, че се е самоубил, няма да получиш дори парите от застраховката — изтъкна Барбара с ненужна жестокост. — Ще трябва да продадеш това — тя разпери ръце, показвайки разкошното имение, — за да имаш от какво да живееш.

Шери насочи цялата лъчиста мощ на големите си сини очи към единствения мъж в стаята.

— Истина ли е това, Дани? — попита тя и посегна да хване ръкава му.

— Аз… Ъъъ… Не зная — заекна Даниел, като се опитваше да я успокои, макар че още бе като зашеметен от внезапната смърт на съдружника си. — Обикновено в договорите на застрахователните компании е включена клауза да не плащат в случай на… — думата сякаш заседна в гърлото му — самоубийство — потърси помощ от сестра си. — Така ли е, Нат?

— В повечето случаи. Но не се безпокой за това, Шери — меко каза Натали. — По всяка вероятност ще се окаже, че е било злополука — тя наистина смяташе така, като се основаваше на опита си като частен детектив, както и на мъдростта, почерпена от баща й, прекарал шестнадесет години на служба в полицията в Минеаполис. Обикновено най-простата версия се оказваше вярната. Натали се надяваше, че и в този случай ще е така.

— Наистина ли? — Шери все още гледаше Даниел в очакване на утвърдителен отговор.

— Щом Нат го казва, значи е вярно — той я потупа по ръката, все още стискаща ръкава му.

— А в същото време един абсолютно непознат притежава средствата, които би трябвало да подсигурят бъдещето на Шери! — гневно избухна Барбара.

— Но той не е абсолютно непознат — възрази Натали. — Нали ви е син?

— Да, но не съм го виждала от десет години — отсече Барбара. — А също нямах представа, че двамата са се срещали… Нито пък, че Рики е заемал пари от него.

— Но защо Рики ще взима на заем пари от брат си? — попита Натали.

— От природения си брат! — поправи я Барбара. — Нямам никаква представа.

— Адвокатът каза, че Рики е взел заем, за да финансира предвижданото разрастване на „Галаксиз“. Приписал е своите акции на брат си… Природения си брат… — бързо се поправи Шери, като хвърли поглед към Барбара. — Като… Ъъъ… — хубавото й чело се сбърчи. — Май се наричаше „допълнителна гаранция“.

— Разрастване ли? — изгледа брат си Натали.

— Рик смяташе да увеличи средствата за реклама. Казваше, че е настъпил моментът да направим нещо, което наистина да привлече вниманието на клиентите, ако искаме да се заемем със сериозен бизнес. Нали знаете — огромни ярки плакати в най-популярните видео списания, участие в някой от панаирите за видео игри и други подобни… — Даниел не говореше особено уверено. С финансовите въпроси на „Галаксиз“ се занимаваше изключително Рик. Даниел бе експертът по създаването на електронните игри, които корпорацията предлагаше.

— Добре, ако е имал нужда от пари, можел, е да ги вземе от мен — изфуча Барбара. — Защо не ми е казал?

— Не зная — отвърна Шери.

Но Натали много добре се досещаше за причината. Ако бе взел пари от майка си, това би означавало да бъде принуден да играе по нейната гайда. А Рик Пейтън очевидно не бе толкова глупав.

— Значи — върна се тя към първоначалната тема — искате да проуча сина ви. А след това — разпери ръце — какво?

— Искам да намерите нещо за него — безцеремонно заяви Барбара. — Нещо, чрез което аз, тоест ние — поправи се тя, като се усмихна на Шери — да го принудим да се откаже от тези акции в полза на Шери, на която принадлежат по право.

„За да можеш ти да ги контролираш“ — мислено добави Натали.

— Сигурно няма да е чак толкова трудно — продължаваше Барбара. — Лукас беше непоправимо дете, а като порасна, стана още по-лош. Бягаше от училище, обираше магазини, веднъж дори го хванаха на задната седалка на някаква кола с леко момиче — тя махна несъществуваща прашинка от ревера на скъпото си черно сако. — Ние с баща му дори бяхме готови да го дадем в поправителен дом, но той ни спести това главоболие, като избяга.

Безчувствена кучка, помисли си Натали, която неволно започваше да изпитва симпатия към непознатия Лукас. Никой, без значение колко „непоправим“ беше, не заслужаваше майка като Барбара Пейтън.

— Съмнявам се, че заплахата от публично разгласяване на няколко юношески лудории би накарала някого да отстъпи пред подобно… — Натали се поколеба, сетне реши да не смекчава думите си. — Изнудване — любезно завърши тя.

— Хората не се променят. Още на седемнадесет Лукас беше негодник, луда глава и женкар. Не се съмнявам, че си е останал такъв. Ако се поразровите достатъчно усърдно, госпожице Бишоп, ще намерите нещо, което дори Лукас би се срамувал да стане обществено достояние…