Джил Брейди
Нощ на плажа в Малибу (4)

IV

Джесика седеше пред пишещата машина. На бюрото пред нея бе касетофонът, от който звучеше топлият, мек глас на Лари. Снощи бе работил до късно и сега тя трябваше да напечата текста.

Тази сутрин Лари бе заминал за студиото, както често се случваше през последните дни и едва късно следобед или вечерта щеше отново да се заеме със сценария си. Напоследък рядко им оставаше време да се позабавляват край морето.

Джесика погледна през прозореца. Чарли лениво се излежаваше на припек. Очите му бяха полузатворени, но от наострените му уши не убягваше и най-лекият шум. Само да забележеше някого в градината, веднага щеше да изхвърчи като стрела срещу него. Чарли не бе куче — пазач, затова и не бе много едър. Малкото му, миловидно лице не внушаваше у никого страх, но той бе в състояние да вдигне страхотна гюрултия, ако влезеше непознат. Джесика се бе сприятелила с кучето и то я посрещаше като стара позната. Не обичаше да го галят, но човек можеше да разчита на него.

В стаята влезе Луси Милър и безмълвно й остави чаша кафе на бюрото. Джесика се усмихна с благодарност на прислужницата и след като тя излезе, се протегна доволно. Изпи кафето си и спусна наполовина транспарантите. Слънцето се бе издигнало доста над хоризонта и лъчите му огряваха целия кабинет.

Чувстваше се чудесно. „Всъщност кражбата на колата ми стана начало на една щастлива история. Срещнах Лари, когото обичам, и имам работа, която харесвам, и която ми дава известна свобода. При неговата нежност и топлина се чувствам сигурна, а тези нощи в прегръдките му…“ Въпреки, че сутринта се бе къпала, още усещаше аромата на тялото му — същия този аромат, който толкова я възбуждаше. Никога досега не бе обичала мъж така, както Лари. Преди него бе имала двама. На седемнайсет се беше влюбила за първи път. Но сега всичко й се струваше толкова отдавна и толкова мимолетно. Лари бе мъжът, с когото се чувстваше съвършено задоволена.

Беше израсла заедно с брат си Майк в малко градче в щата Мисури. Баща й все още беше кмет там. Бяха заможно семейство, възпитано в духа на старите традиции. Но Джесика винаги се бе омайвала от Лос Анжелис и когато получи предложение за работа, не се поколеба нито за миг. А сега се бе озовала тук, при Лари Фийлд. Всичко би било прекрасно, ако не съществуваше Дъсти.

Лари й бе разказал за брака си, а също и за „причината“ на своята професионална кариера. Всичко това, разбира се, не бе направило известната актриса по-симпатична в очите на Джесика. Но Лари я бе уверил, че Дъсти е преходно явление, което с нищо не може да затъмни щастието им. Все някога щеше да се стигне до развод. Беше само въпрос на време.

Тъкмо бе започнала отново да пише на машината, когато вратата зад гърба й шумно се отвори. Обърна се, очаквайки да влезе Лари, но остана излъгана. Пред нея стоеше Дъсти. Беше облечена в малиново-червен костюм и носеше бяла шапка с голяма периферия. Изглеждаше като излязла от моден журнал — прелъстителна красива дама — такава, каквато милионите зрители я познаваха.

— Здравейте! — изчурулика Дъсти, сваляйки дългите си бели ръкавици. — Господи, такава горещина!

Приближи се към Джесика, която мигновено се почувства неловко, без да знае защо.

— Трябва да напуснете къщата и да се откажете от работата си — изрече Дъсти невъзмутимо.

Появяването й бе толкова неочаквано, че Джесика седеше като вкаменена, без да отрони дума. Гледаше недоумяващо своята съперница, която се усмихваше подигравателно.

— Лари ми поръча — добави Дъсти все така равнодушно — Затова ви освобождавам. Изглежда забравяте, че ние с него все още сме едно цяло. В момента работим заедно доста интензивно, както може би знаете. Досега бяхме в студиото. Ще трябва, независимо дали искате или не, да приемете моите условия.

— Какви условия?

— Първо, да се откажете от вашето сътрудничество. Господи, та хората вече говорят за вас и Лари! И няма да бъде много далеч моментът, в който тук ще гъмжи от репортери, разпространяващи клюката за интимното ви съжителство. Не мога да си позволя такава антиреклама. В никакъв случай! Защото, естествено, и моето име ще присъства в коментара. Едва ли е убягнало от погледа на съседите вашето присъствие тук нощем. Последиците са неизбежни, ето защо всичко трябва да приключи особено дискретно. Но затова нито Лари, нито вие ще имате грижа.

— И аз трябва да изчезна?

— Точно така, миличка. Къщата все още е моя и само аз мога да решавам, какво ще става тук. Лари се примири с този факт, защото иначе ще пропадне. Аз дърпам конците в тази игра и всичко е в ръцете ми. От мен зависи, дали ще преуспява в кариерата си или ще се провали. И той го знае.

— Не се ли чувствате жалка в тази роля?

— Що се отнася до славата ми, нямам избор. С Лари сме се разбрали да си отидете още днес. Заплатата ще си получите до края на месеца. Ще ви се даде и обезщетение, за да си потърсите спокойно друга работа. Обсъдихме и това.

— Не ви вярвам! — запротестира Джесика. — Искам да говоря лично с него. Не можете да ме оставите на улицата без никакво предупреждение. Не е възможно! Не, това не е истина!

Дъсти скръсти ръце, без да откъсва поглед от нея.

— Какво според вас е по-важно за един мъж — любовната връзка или професионалният му успех? Мисля, че на този въпрос можете да си отговорите без колебание. Лари е напълно зависим от мен.

Джесика си пое дълбоко въздух.

— И се възползвате най-безсрамно от това?

— Да — потвърди Дъсти.

— Ще трябва Лари да ми обясни всичко.

Джесика не искаше да отстъпи бързо, нито да повярва, че Лари се е съгласил с тези условия. Все още мислеше, че тази жестока измислица е дело на Дъсти.

— Той предпочете да не разговаря с вас. Ще ви се обади, когато сметне за необходимо. Знаете какви са мъжете. Разправии от този род изобщо не са ми по сърце. Настоятелно ме помоли аз да ви уведомя. Искам да ви кажа, че не му беше лесно да реши. По… определени причини доста се интересува от вас. Но в крайна сметка, не можа да ми се противопостави. Надявам се, че ме разбрахте, Джесика.

Джесика разсъждаваше трескаво. „Какво си въобразява тази жена?! Но всъщност, имам ли някакъв шанс срещу нея? Никакъв. Трябва да направя това, което иска от мен, което иска и Лари.“

Дъсти отвори бялата си дамска чанта, извади един чек и й го подаде.

— Както виждате, Лари го е подписал. Мисля, че това е достатъчно доказателство за неговото съгласие.

Джесика гледаше чека, разпознавайки почерка му, и въпреки всичко не й се вярваше, че тя казва истината. Беше съвсем объркана.

— Най-добре ще е да вземете чека и да си отидете. В тази къща няма повече място за вас. Лари наистина ще ви се обади.

— Но това е смешно! Искам да говоря с него. Ще отида в студиото, нека той лично ми каже, че ме освобождава.

— Не се поддавайте на чувствата си — сви устни Дъсти. — Освен ако не искате да станете смешна. Можете да вземете колата ми. Лари е в „Уорнър студио“. Знаете ли къде се намира?

Джесика се разколеба от впечатляващата убедителност на Дъсти. И все пак не беше сигурна в думите й.

— Ще си взема такси.

— Както искате. Просто ви предлагах. Колата ми е пред вратата.

Джесика захвърли чека на бюрото и излезе, грабвайки дамската си чанта. Трепереше от гняв. „А тъкмо си мислех, колко съм щастлива. Сега всичко е вече минало!…“

„Наистина ли Лари се е оставил в ръцете на Дъсти? Наистина ли го е принудила? Той със сигурност не е искал да си отида. Никога няма да повярвам.“

Махна на минаващото такси и поръча да кара в посока Бурбанк.

„Няма значение, колко ще ми струва. Трябва да говоря с Лари. Не можем да се разделим така.“

Когато пристигна в студиото, съобщиха й, че в момента бил зает и не можел да дойде. Бил на снимачната площадка и не бивало да го смущават.

— Съобщете му името ми и ще дойде. Много е спешно. Казвам се Джесика Колман.

— В момента снима и е невъзможно да го безпокоим. Но непременно ще му предадем, че сте го търсила. Той ще ви се обади.

— Трябва сега да говоря с него.

— Изключено! — отсече секретарката с леден тон.

Джесика вече нищо не разбираше. Качи се отново в таксито и се запъти към апартамента си. „Дали Дъсти беше права? Може би Лари наистина не иска да ме вижда? Кой знае как го е изнудвала. Със сигурност нещо се е случило. И щом Дъсти държи да напусна, значи никога не би дала съгласието си за развод“.

Изведнъж осъзна, че е допуснала голяма грешка, като се е влюбила в Лари. „Той е женен и не би се разделил с Дъсти. Какво си бях внушила? Не обича съпругата си, за това и дума не може да става. Но все пак е свързан с нея, а тя няма да го освободи. Какъв смисъл има любовта им, щом никога няма да го притежава напълно?“

Опитваше се да мисли логично и трезво, но не можеше. Лари означаваше твърде много за нея.

Влезе в апартамента си, седна и запали цигара. Бе се зарекла, че няма да пуши и бе издържала вече половин година, но днес не можа да се стърпи. За всеки случай си бе оставила една кутия в барчето. „Какво ще правя сега? Загубих отново работата си, а и любовта.“

Беше толкова нещастна и отчаяна до смърт, че не знаеше, какво би могло да й хрумне. Но изведнъж се сети за брат си Майк и изпита огромно желание да го види. Той винаги й действаше успокояващо и окуражаващо. „Трябва да избягам оттук, да напусна Лос Анжелис и всичко, свързано с него. Само, ако можех да забравя този проклет Лари!“…

Лари се прибра вкъщи твърде уморен. Дъсти, която имаше свободен следобед го очакваше във всекидневната.

— Тъкмо ти приготвях питие — каза тя. — Ще ти подейства ободряващо. Джинфис?

Лари кимна разсеяно.

— Къде е Джесика? Бих искал да й кажа поне „добър вечер“. Все още е тук, нали?

— Не се прави на толкова целомъдрен. — Дъсти сложи лед във високите чаши. — Нима твоята възлюбена си отива, след като свърши служебните си задължения? Да не си въобразяваш, че не знам?

Той отиде в кабинета си и веднага се върна.

— Значи си е заминала?

— И то завинаги — допълни Дъсти, подавайки му питието. — Изгоних я. Хората вече говорят за вас.

Лари я погледна втренчено.

— Чух ли добре? Шегуваш се нали, Дъсти?

— Ни най-малко. Говоря съвсем сериозно. Както виждаш, Джесика я няма. Казах й, че си съгласен тя да напусне, че иначе ще направя всичко възможно, да се провалиш.

Той остави чашата си на масата толкова рязко, че кубчетата лед издрънчаха.

— Ти си я изхвърлила?! Да не си се побъркала! И какво точно й каза? Как се осмеляваш да се месиш в личните ми работи?! Как, Дъсти?! Аз бъркам ли се в твоите?!

— При мен нещата стоят малко по-различно — Дъсти отметна назад сламенорусата си коса и отпи доволно от джинфиса си. — Забравяш, че все още сме женени, и най-вече, че държа на репутацията си. Мисля, че ще е най-добре Джесика да си отиде оттук, да изчезне, просто да я няма.

— Ще й се обадя. Ще я повикам отново. Няма да се оставя да ме манипулираш, Дъсти!

— Бъди разумен, Лари. Не постъпвай необмислено. Знаеш, че аз дърпам конците, а мисля, че искаш сценариите ти и занапред да се купуват. Забрави за Джесика. Тя не е толкова важна за теб.

— Тя е по-важна за мен от всеки друг. И най-долното от твоя страна е, че знаеш това. Не можеш да си играеш така с мен. Мина ти времето, скъпа. Ще си върна Джесика, без значение как. Не желая да я загубя. И понеже сме подхванали тази тема, искам развод. Писна ми от твоите заплахи и изнудвания. Да сме наясно. Освен това ми е нужно да съм абсолютно свободен за Джесика.

Усмивката от лицето на Дъсти бе изчезнала. Очите й искряха със студен блясък.

— Знаеш, че не обичам разводите.

— Изобщо не ме интересува, какво обичаш и какво мразиш. Както не ме интересуваш и самата ти. И не си въобразявай, че можеш да ни разделиш с Джесика. Изиграла си несполучливо ролята си в тази задкулисна комедия. Такъв стил не ти подхожда. Ще си върна Джесика, можеш да бъдеш сигурна в това.

— Правиш грешка, Лари. Не се шегувам. Казах на нея, а сега ще кажа и на теб. Ако държиш на развода и върнеш момичето тук, ще те проваля. Тогава ще си запазиш сценариите за спомен. Знаеш, че съм влиятелна личност и мога да го направя.

— Не забравяй баща си. Можеш да включиш и него в играта.

— Естествено.

Лари се усмихна празно.

— Много си трогателна. До гуша ми дойде от теб, Дъсти! Не издържам повече. Прави каквото искаш. Мога и сам да се оправям.

— Защото името ти вече е познато и си спечели репутация на добър сценарист? Но това е смешно. Всичко си постигнал благодарение на мен. И ако се разведем, знаеш какво ще последва.

— Трябва да говоря с Джесика — той тръгна към кабинета си.

Набра телефонния й номер, но никой не му се обади. Опита отново и отново — все същия резултат. Дъсти се появи на вратата.

— Може би си търси работа.

— След като съвсем скоро загуби предишната си. Тя е отлична сътрудничка. Не бих могъл да искам по-добра.

— О, само това не.

— Сега нямам време да те убеждавам. Отивам при нея. Трябва да я намеря и да я върна.

— Ти си проклет глупак!

— Нищо няма да ти помогне да ме задържиш. Вече сме разделени и нямам нищо общо с теб.

— Ще видим! — закани се Дъсти.

— Ако само още веднъж се приближиш до Джесика или се опиташ да ни скараш, тогава Господ да ти е на помощ! Толкова си жалка, Дъсти! По дяволите! Само като те гледам и ми прилошава!

Лари излезе и хлопна вратата след себе си.

Луси Милър бе чула през полуотворената врата последните му думи и доста се стресна. Досега никога не бе го виждала толкова разгневен. С голямо удоволствие би узнала, какво се е случило. Надяваше се все някога да разбере…

Лари се изкачи с асансьора до четиринайсетия етаж, където живееше Джесика и натисна бутона на звънеца. Почука дори с ръка на вратата, но никой не отваряше. Дочула шума, от съседния апартамент излезе възрастна жена с ролки на главата и яркорозов халат. Изгледа го сърдито.

— Защо, по дяволите, хлопате така?

— Търся спешно мис Колман.

— Да не сте от полицията?

— Не.

— Тогава изчезвайте! Как ви хрумна да разбивате вратата! Ще съобщя на портиера.

— Добре — Лари запали цигара и влезе в асансьора. „Къде ли е отишла? На кого може да се е обадила? Сигурно е била страшно объркана. Какво ли й е казала Дъсти? Подло същество! — Стисна юмруци. — Какво й пречеше Джесика? Нищо не разбирам, но ми се иска да я убия. Горката Джеси, как ли се чувства сега? Сигурно ужасно ме мрази. Трябва да й обясня. Господи, толкова я обичам! За нищо на света не бива да я загубя!“

Знаеше, че няма смисъл да се лута напосоки из града. Не познаваше приятелите й. Спомняше си някое и друго име, което му бе споменавала, разказвайки разни истории. Но това бе всичко.

„Дали не е излязла да вечеря? Бих дал всичко, за да я намеря и да й разкрия сърцето си. Дъсти сигурно е представила нещата по съвсем друг начин. Познавам я достатъчно добре.“

Седеше вече час в колата си, паркирана пред жилището на Джесика. Вглеждаше се във всички, които влизаха или излизаха, но тази, която чакаше, не беше сред тях. Реши да се прибере.

Луси му съобщи, че Дъсти отишла някъде, но това не го интересуваше. Съзнанието му бе ангажирано с мисли само за Джесика. До късно се опитваше да я открие по телефона, но напразно. Ставаше все по-нервен.

„Само да не се случи нещо лошо с нея! Ами ако в отчаянието си постъпи необмислено? — Веднага отхвърли тази мисъл. — Не, не е от този тип хора. По-скоро, в яда си би спала с друг, отколкото да посегне на живота си. Да спи с друг?! Господи! Тази проклета Дъсти!“ Колебаеше се дали да не отиде още веднъж до жилището на Джесика. Възможно бе портиерът да му даде някаква информация срещу някоя по-едра доларова банкнота. „А ако Джесика е решила да избяга от всичко, да изтрие всички спомени, свързани с Лос Анжелис, и да отиде при родителите си във Веб сити? — Лари се замисли. — Не, не би се върнала там. В малкия град тя никога не се е чувствала добре. Може би ще се прибере по-късно и ще я намеря…“

Но и след полунощ опитите му се оказаха напразни и постепенно започна да губи надежда. Притеснението му нарастваше с всеки изминат час. Познаваше я добре и можеше да си представи, колко разочарована и нещастна е в момента. Най-после си легна. Струваше му се, че няма да мигне тази нощ, но умората и напрежението надделяха и заспа.

Първата му мисъл на сутринта бе отново за Джесика. Грабна телефона и набра номера, но отсреща никой не вдигна слушалката. Луси му донесе закуската, но той почти не я докосна. Само изпи горещото кафе. От прислужницата разбра, че Дъсти все още спи. Поръчала била да я събудят в девет часа, защото в десет трябвало да бъде в студиото.

Щом го видя, Чарли заскача около него и получи помилване по гърба.

— Днес няма да излизаме, малкия. Нямам време за разходки. Трябва да намеря Джеси.

Но Чарли не се предаде. Хвана с лапи крака му. Лари бе принуден да отстъпи. Отвори задната врата и го пусна да се качи в купето. Чарли обичаше да се разхожда с автомобил. Правеше му страхотно удоволствие. Настаняваше се удобно до прозореца и не изпускаше нищо от погледа си.

Лари се отправи отново към „Чери авеню“ и паркира пред жилищната сграда. Кучето искаше да го последва, но резкият тон на стопанина му го накара да се върне на мястото си.

Десет минути по-късно Лари излизаше от блока с двайсет долара по-малко в джоба си, но затова пък знаеше къде е заминала Джесика. Настроението му видимо се бе подобрило. Сега беше само въпрос на време, кога отново ще я държи в прегръдките си. Нищо не бе в състояние да му попречи да потегли за Далас.