Дебра Диър
Мечтание (5)

Глава пета

Девлин стисна перилото на верандата и се загледа надолу в казиното си. Хората се тълпяха, главно мъже, докери и моряци, а националностите им бяха толкова разнообразни, колкото различни кораби пътуваха до Рио. Малкото жени, всички европейки, навъртащи се около комарджиите, бяха тръгнали да изкарат нощната си надница: пари срещу едно бързо утоляване на похотта в алеята до „Рай“, или за по-дълго, по-ангажиращо търкаляне — в публичния дом на отсрещната страна на улицата. Девлин не им обръщаше внимание, докато играеха честно. Те правеха това, което бе необходимо, за да оцелеят. А той знаеше всичко за оцеляването.

Въпреки че мъже играеха карти върху всяка от петнайсетте кръгли маси, подредени върху дъбовия под, тук царица беше рулетката. Мъжете стояха рамо до рамо около периметъра на всяка от трите дълги маси и се опитваха да примамят непостоянната лейди Фортуна да ги направи крале.

Цигарен дим висеше на нисък облак над стаята. Той танцуваше на лютиви сиви стълбове около медните маслени лампи, провесвайки се от тавана, пропит с миризмата на кисела бира и пот. Купчина боклук, помисли си Девлин. И той беше само още едно парче от тази смет. Стисна толкова силно гладкото дъбово перило, че кокалчетата му побеляха.

Тази целувка беше грешка. Голяма грешка. Понеже сега знаеше, че тя беше толкова любопитна, колкото и той. И въпреки че тя беше невинна като бебе, той усети глада в нея, глада за тайната. И той не бе намерил сили да й се противопостави.

Това беше една целувка. Само целувка. Нищо повече. А беше целувал повече жени, отколкото можеше да си спомни. Но знаеше със сигурност, някакъв инстинкт му подсказваше, че дълго щеше да помни Катрин Уитмор.

Само да не се чувстваше така добре с нея. В момента, в който я държеше в прегръдките си, му се струваше, че е прегърнал слънчеви лъчи, толкова топла беше тя, така изпълнена със светлина. Но тогава дойде тъмната действителност.

Катрин Уитмор беше богата, имаше положение в обществото и красота, която можеше да плени крал. Като я докосваше, като опитваше сладостта, която никога нямаше да притежава, той искаше, да, искаше да изкара от себе си цялата болка, цялото унижение, което бе натрупал в себе си през годините.

Твърде много ли искаше? Нямаше ли право да се чувства пречистен? Нямаше ли право да запази поне малко достойнство? Или тази привилегия притежаваха само тези, които бяха дарени с баща и майка?

Нямаше ли той право да държи Катрин Уитмор в прегръдките си? Отговора го знаеше. Можеше да открадне целувка или две. Можеше да открадне дори повече. Но Катрин Уитмор никога нямаше да бъде негова, наистина негова. Тя никога нямаше да принадлежи на някой от простолюдието, на копеле, изоставено от собствената си майка.

Монахините му бяха казали, че бил оставен на стълбището на сиропиталището, когато бил на две години, без нищо друго, освен бележка, пъхната в одеялото, увито около него, и името Девлин Маккейн, надраскано на хартията. От години търсеше отговор. Дори сега му беше трудно да разбере, какво е могло да направи едно двегодишно дете, че да предизвика своето изоставяне.

На дванадесет години той напусна сиропиталището, решен да намери майка си, или поне да научи какво се е случило с нея. След известно време разбра, че майка му е била проститутка в същия град. Не откри повече следи от нея. И сега изпитваше болка, че дори не си спомня лицето на майка си.

Могат ли парите да купят достойнство? Той знаеше, че на този свят парите могат да купят всичко. Но знаеше, че парите не могат да го въведат в света на Катрин Уитмор. Затова му трябваше много повече от пари, много повече, отколкото изобщо някога ще има.

Да върви по дяволите! По дяволите и свежото й ухание на рози! Да вървят по дяволите тези огромни сини очи, които мълвяха „вземи ме“, докато ръцете й го отблъскваха. А каква беше истината? Какво искаше тази лейди?

Катрин Уитмор бързо стана загадка за него, красива жена, която крие външността си, огнена сирена в един момент, ледена учителка — в следващия. Интригуващи противоречия. Примамливи възможности.

Седмици са пред тях, месеци тази жена ще бъде във властта му. И все пак отдалечена с цял един свят.

— Какво има, Девлин, момчето ми?

Девлин се обърна като чу гласа на Барнаби. Дребният човечец се бе упътил към него с високо вдигната брадичка, както винаги я държеше, и с усмивка на устните.

— Приличаш на душа, току-що отхвърлена от рая.

Девлин се напрегна, а ръцете го заболяха от силата, с която стискаше дървеното перило.

— А какво ще кажеш за човек, отправил се към централния вход на ада?

Усмивката на Барнаби стана още по-широка, дълбоки бръчки излизаха от сините му очи. Понякога този дребен човек приличаше повече на дете, но друг път беше по-стар от времето.

— Отправил се към централния вход на ада с ангел до себе си…

Девлин изрече думите през зъби:

— Ако тя е ангел, надявам се никога да не отида в рая — поклати глава и се усмихна на малкия си приятел. — Разбира се няма голяма вероятност това да стане.

Барнаби сви устни.

— Жалко, че не я харесваш много. Пътешествието, на което се отправяме, ще бъде дълго. Мисля си, че и двамата ще пътувате по-леко, ако се наслаждавате един на друг.

— Точно това се чудя, как ще й се наслаждавам.

— Толкова ли ще е лошо? Тя е красива. Рядък бисер. Мисля си каква прекрасна двойка ще бъдете.

— Сигурно. По дяволите, перфектни сме един за друг — Девлин погледна надолу към казиното. — Просто чувам разговора на приятелите й, поканени на чай — той продължи със съвсем правилен британски акцент. — Катрин, скъпа, вярно ли е, че е бил собственик на казино? Казваш, че няма родители, значи ли това, че е копеле? Не предполагам, че се е оженил за тебе, понеже си богата, нали, скъпа?

— Може би изобщо няма да й пука.

— Аха, а може би аз наистина съм коронован принц, отвлечен при раждането — той се засмя, опитвайки да се отърси от чувството за безнадеждност, което го сграбчи. — Не ми трябва скръбта, която води след себе си такава жена. Възнамерявам да спазвам дистанцията.

И все пак Девлин се замисли за онзи момент, когато я държеше в прегръдките си, момент, в който почувства как тя го изпълва със светлина и топлина. Бог да му е на помощ, той искаше пак да изпита това.

 

 

Вибрациите на двигателя разтърсиха Кейт от главата до петите и накараха зъбите й да задрънчат. Не беше точно това, което бе очаквала. Тя се втренчи в малката кабина. Едва ли бе по-голяма от тесен гардероб, с две тесни койки една над друга, всяка покрита с тънко жълто одеяло, за които подозираше, че някога са били бели.

В края на краищата, каютата бе само нейна, опита се да внесе положителни мисли тя. Всички други щяха да си поделят каюти.

Миризмата на застояла риба и нечисти тела нахлу, проникваше в ноздрите й с всяко вдишване и пробождаше стомаха й. Тя никога не се чувстваше добре на кораб, дори на големи комфортни кораби като този, с който преминаха Атлантика. Но корабът, който Маккейн беше наел да ги отведе до Пара, не беше нито голям, нито комфортен и хриптеше по водата, като че ли всеки момент ще свърши курса.

— За бога, Маккейн, на тази бъчва можем да бъдем изядени от плъхове! — каза Робърт Мелвил.

— Не е необходимо да слушаме оплакванията ти — въпреки че Едуин произнесе тихо тези думи, не можеше да се сбърка подчертания в тях яд.

Робърт отмести поглед от баща си към Девлин Маккейн, според изражението си приличаше повече на сърдито дете, отколкото на двадесет и осем годишен мъж.

— Това може да подхожда на стила ви, Маккейн, но не виждам причина да не дочакаме парахода. Нима очаквате от нас да прекараме две седмици на тази боклукчийска кофа?

Кейт усети силната миризма на уиски, която се носеше от младия Мелвил. Тя познаваше този човек през целия си живот — те играеха заедно, когато баща й оставаше в Лондон между експедициите. Понякога се чудеше как непослушното малко момче, което познаваше, успя да се превърне в този надут, арогантен шопар. Точно сега тя искаше да го удари през лицето. Той нямаше право да говори на никого по този снизходителен начин.

— Имаме късмет, че мистър Маккейн е могъл да намери кораб за толкова кратко време.

Робърт изсумтя:

— Късмет ли? Да не би да трябва да се чувстваме щастливи на това подобие на кораб?

Въпреки че Кейт обичаше Едуин Мелвил като част от семейството си, тя не можеше да изпита никаква обич към човека, който някога бе смятала за най-добрия си приятел. От много отдавна се мълвеше сред лондонското общество, че комарът, пиенето и леките жени са обсебили душата на Робърт Мелвил.

— За разлика от някои членове на тази експедиция, мистър Маккейн е безценен. Без него се съмнявам, че можем да стигнем Авалон.

Робърт изцъка с език.

— Така ли, Кати! Винаги си защитавала бедните и отхвърлените. Сега сигурно ще се впуснеш в някоя от речите си в защита на просещите деца от Ийст Енд, или за подобряване условията на работа във фабриките, или — каква беше последната ти тема, Кати? Протекция на бедните, беззащитни лисици от кръвожадните ловци, нали? Май си спомням какъв шум се вдигна около тебе миналата година, когато измъкна лисицата на графа на Дартмут от зъбите на хрътките му. Трябва да е било страхотно зрелище.

— Освободих нещастното същество вечерта преди лова — Кейт пое дълбоко въздух, опитвайки се да контролира надигащия се в нея яд. С периферното си зрение тя виждаше, че Девлин Маккейн я наблюдава. Но нямаше представа какво си мисли той. — Робърт, ако бях на твое място щях да си държа езика зад зъбите.

Робърт извъртя очи.

— Не мога да повярвам, че си склонна да прекараш две седмици на това вонящо корито.

— Предвид обстоятелствата, страхувам се, че нямаме богат избор.

Въпреки че Остин се усмихваше, тихият му и спокоен глас съдържаше силна ядовита нотка, предназначена за Робърт.

— Ще бъде опасно да тръгнем с парахода, както планирахме.

— Опасно ще бъде да продължим с това корито. Струва ми се, че всеки момент ще трябва да се втурнем към спасителните лодки — Робърт направи пауза, повдигайки театрално вежди. — Някой обърна ли внимание, дали има спасителни лодки?

— Ако желаете ще ви изпратя с лодка обратно на брега.

Маккейн проговори с глас, който едва се различаваше от шепот. Стоманените нотки приковаха всички, който стояха в коридора: Робърт, Едуин, Остин, Фредерик, Барнаби и Кейт, всички се обърнаха към Маккейн с цялото си внимание.

Кейт се загледа в Маккейн. Той стоеше, опрял гръб на стената точно пред каютата й, с ръце, скръстени пред гърдите и със сгънат в коляното крак. Приличаше на хищник, изпълнен с латентна сила на ягуар, наблюдаващ жертвата си през полузатворени очи. Страшно мъжествен. Опасен. Омагьосващ.

Не можеше да го отрече: този мъж я омайваше.

Трябваше да сложи край на тази лудост. Трябваше да престане да се чуди какво ли ще е, ако Девлин Маккейн я прегърне, още веднъж, ако пак почувства допира на устните му. О, да, тя окончателно трябваше да забрави тази целувка и начина, по който се почувства. Страстта без любов и уважение нямаше никаква стойност.

Робърт тръгна към Девлин, като че искаше да премери ръста си с неговия. Оказа се по-нисък с няколко инча.

Защо ли бе дошъл Робърт на това пътуване? Кейт продължаваше да се чуди. Защо бе оставил безгрижния живот в Лондон, за да се срещне с лишенията и опасностите на джунглата? Това трябва да е била идея на Едуин. И имаше само една причина за нея: Едуин все още се надяваше тя да приеме предложението за женитба, на Робърт.

Мускулите в гърлото на Робърт се стегнаха и адамовата му ябълка изскочи, преди да заговори.

— За кого се мислите, та ми говорите по този начин? Нямате право!

— Когато ме нае да водя тази малка група, мистър Уитмор ми даде това право — Маккейн гледаше право в Робърт, докато говореше. — Ако искате да продължите да участвате в тази експедиция, ще правите това, което ви казвам!

— Как ли пък не! — червени петна избиха по бледите бузи на Робърт. Той се огледа наоколо за подкрепа. Но не намери такава. Никой не оспорваше командването на Маккейн.

— Може би трябва да си помислиш за това пътуване, Робърт — каза Фредерик с нежен глас, като че говореше на дете. — Това е само прелюдия към опасностите, които ни очакват в джунглата.

Робърт отвори уста, за да проговори, но не го направи. Вместо това се обърна и забърза по коридора към каютата си. Силното затръшване на вратата изпълни тесния проход.

Едуин дълго гледа след сина си, преди да се обърне към Маккейн.

— Позволете да се извиня заради сина си. Ще говоря с него. Няма да се повтори.

Маккейн кимна, а лицето му не изразяваше нищо от мислите му. Едуин тръгна по коридора към каютата на сина си със смъкнати рамене и наведена глава. Кейт гледаше човека, който винаги беше толкова горд, и се изпълни със силен яд към сина, който го беше пречупил. След като казаха лека нощ, Фредерик, Барнаби и Остин продължиха надолу по коридора, за да намерят каютите, които Девлин им бе осигурил.

Маккейн стоеше в коридора и я наблюдаваше. Мъглявата светлина от маслената лампа над главите им осветяваше едната половина на лицето му, промъкваше си в косата му и откриваше тъмнокестенявите корени, скрити дълбоко под абаносовите къдри. В буреносните му сиви очи имаше очакване — мъж, застинал преди битка.

Дали очакваше и тя да реагира като Робърт? Наистина ли я мислеше за разглезено, оплакващо се дете? Това я ядосваше. Тя бе решена да покаже на този мъж, че е не по-малко способна от него.

Тя смъкна черната забрадка от главата си, поколеба се само за миг, преди да легне върху жълтото одеяло. Усети, че той я наблюдава. Сигурна бе, че той очаква да започне да претендира за удобствата. Е, добре, щеше да му покаже, че е замесена от здраво тесто. След като принуди устните си да се усмихнат, тя се обърна с лице към него:

— Мисля, че ще ни бъде доста удобно, мистър Маккейн — излъга тя със собствените си уста.

Едно намръщване развали линията на веждите му. Той проследи с поглед извитите й в усмивка устни, като че ли си припомняше формата, вкуса, начина, по който устните й се движеха под неговите. За това ли мислеше? Дали си припомняше целувката, която поделиха?

През застоялия въздух Кейт усети полъха на интригуващо ухание: кожата на Маккейн се бе изпотила от влажния въздух. Тя вдиша дълбоко екзотичната миризма, която се въртеше около нея, привличаше я някак неочаквано, заливаше я до такава степен, че трябваше да се бори с необходимостта да се премести по-близо до този мъж. Тя се обърна и се опита да отвори кръглото прозорче. Може би малко въздух щеше да помогне. Прозорчето не помръдна.

Една топла ръка покри нейните. Тя погледна нагоре, право в сребристосините очи на Девлин Маккейн. Той приличаше на великан в малката кабина, навел глава, за да не я удари в гредите, наредени по тавана. Той мълчеше, гледаше я, ядът бе изчезнал от лицето му, а мястото му бе заето от гладка, неразгадаема маска.

Тя се взря в него, като й се искаше да прочете мислите му. Какво бе видял в лицето й преди часове? Какво го бе накарало да я целуне? Дали му изглеждаше по същия начин сега? Щеше ли да я целуне пак? Поне само да се убеди, че не бе така възпламеняващо, както, си спомняше.

И тогава той направи нещо неочаквано — усмихна се. Щедра усмивка, която я заобиколи, обгърна я и я обля с топлина. Усмивка, в която имаше одобрение и нещо повече.

Горещината беше неочаквана, бавен пламък, който се промъкваше по крайниците й, карайки ги да треперят. Тя измъкна ръката си изпод неговата, сигурна, че той ще усети внезапната възбуда, която бе предизвикал в тялото й. Усмивката му стана по-широка, което потвърди опасенията й.

— Позволете! — той дръпна дръжката на прозорчето.

То се отвори със скърцане и позволи на хладния бриз да нахлуе в малкото помещение. Тя пропусна въздуха дълбоко в дробовете си. Но все още я изпълваше уханието му, острият мъжки аромат, който създаваше хаос в сетивата й.

— Трябва ли ви още нещо? — попита той, а на устните му още стоеше тази непреодолима усмивка.

Трябваше й по-голямо разстояние от него. Трябваше постоянно да има едно на ум кой е и какво представлява Девлин Маккейн. Той със сигурност не беше мъж, на когото да се възхищава. Той не уважаваше жените. Нямаше съмнение, че прелъстяваше жени само заради спорта.

Не, тя разбира се, не трябваше да стои тук и да се взира в тези негови хубави очи. Не трябваше да мисли за целувката му. И преди всичко не трябваше да се надява да я целуне отново. Тя не беше някоя красива слабоумна глупачка. Нямаше да попадне под магията на силния чар на този мъж.

— Не, благодаря — каза тя, ужасена от гласа си, почти беззвучен.

Той сведе очи, а погледът му се плъзна по извивката на устните й. Кейт задържа дъха си в очакване. Ако я вземеше в прегръдките си, какво щеше да направи? Но тя знаеше. О, да, знаеше. А отговорът беше едновременно вълнуващ и унизителен.

Той вдигна очи, сребристосините глъбини преливаха от чувства. Още веднъж тя видя уязвимото момче да се крие в този твърд мъж. Още веднъж поведе борба със себе си да не го докосне.

— Лека нощ, мис Уитмор — той се завъртя на пети и напусна, преди тя да има възможност да отговори.

— Лека нощ — прошепна тя, заслушана в ехото на твърдите му стъпки по дървения под.

Кейт сграбчи края на прозорчето и се загледа в нощното небе. Избра си звезда, както много отдавна я учеше баща й — ярка, блестяща като диамант звезда в синьото като индиго небе. Тихо изрече желание, както бе правила безброй пъти като дете. Нуждаеше се от всяка капка късмет, за да не се прави на глупачка пред този мъж. Трябваше някак си да се научи да му устоява. Трябваше!

 

 

Девлин постави ръце на гладките дъбови перила на малкия параход. Хладният бриз обливаше горещите му бузи със соления дъх на морето. Под него палубата вибрираше от двигателите, които ги пренасяха през Атлантика. Едва започваше да разбира колко малко знае за Катрин Уитмор.

Не беше очаквал тя да го защити. Беше очаквал разглезената малка аристократка да подгъне колене и да захлипа заради грозната малка каюта.

Затвори очи и още веднъж я видя как стои в тази воняща каюта. На лицето й имаше усмивка, лека, храбра усмивка, с която се опитваше да скрие ужаса си, усмивка, която разби цялата му защита. Тя приличаше на порцеланова кукла, крехка в своята красота. Бе събрала толкова решителност в себе си.

Той се улови, че мисли за мига, в който я прегърна. Чувстваше се като момче, целунало за първи път — възстановяваше всеки детайл — аромата на топлата й кожа, формата на твърдите й гърди, притиснати до неговите, изненадания поглед на големите й сини очи. Желание разряза като с нож слабините му. По-добре мисли за нещо друго!

Отметна глава назад, вдишвайки соления въздух. Едва познаваше тази жена. Какво у нея го караше да я заключи в прегръдките си и да я държи там завинаги? Беше познавал много красиви жени преди, прекалено много жени, също така привлекателни като Катрин Уитмор.

Смешното беше, че не можеше да си спомни лицата на жените, с които беше спал, не и с подробности. Техните образи изчезваха като тебеширени рисунки под дъжда. Жените, които беше допускал в живота си, просто преминаваха — нито една не се задържаше повече от няколко дни, няколко седмици от време на време. Той искаше да бъде така. И все още искаше. Нали?

Загледа се във водата. Луната озаряваше със среброто си, гребените на търкалящите се вълни. Искаше от живота повече от един флирт, който запалва буйни страсти, а след това изгаря за миг. Този вид страст не оставяше след себе си нищо друго, освен пепел. Той искаше повече. Нуждаеше се от повече.

Искаше да обича някого. Искаше да го обичат. Жена, която търси дом, съвместен живот. Искаше свой собствен кът някъде на чисто, където да диша въздух, а не да се задушава от вонята на цигарен дим и уиски. Искаше деца. И беше истински глупак да си мисли, че Катрин Уитмор би пожелала да има тези неща заедно с него.

Тя живееше в свят, различен от неговия. Беше свикнала с джентълмени, мъже, които спазват правилната дистанция. Той я беше изненадал, това бе всичко.

От друга страна, тя го намираше интересен. Той беше различен. Той запали огън в нея, това тя не успя да скрие. Но нямаше значение какво искаше да види в тези нейни прекрасни очи, никога нямаше да бъде нещо повече от страст. Трябваше да запомни това. Трябваше да запомни, че тази лейди никога нямаше да намери място за него в живота си. Ако забравеше, ако допуснеше да се влюби в нея, щеше да бъде разкъсан на парчета.

Вратата към палубата се отвори и затвори зад гърба му. Девлин погледна през рамо, челюстта му се стегна, като видя човека, който пристъпваше по палубата. Не искаше да разговаря с никого, най-вече с лорд Остин Синклеър. Този човек му напомняше за всичко, което той не беше.

— Желаете ли пура? — попита Остин, като се премести и застана до Девлин.

Девлин хвърли поглед на златната табакера, която мъжът държеше и поклати глава.

Остин затвори табакерата и я пусна в джоба на сакото си. Драсна клечка кибрит, пламъкът освети чертите му, докато я държеше до края на пурата: гъсти вежди, високи скули и тънък прав нос. Британски аристократ, който също беше богат и изглеждаше добре. И какво имаше между Катрин Уитмор и този блестящ английски маркиз? В този миг Девлин разбра, че не е сигурен, че иска да разбере.

Остин разпалваше навития на руло тютюн, изпускайки ароматен облак дим срещу бриза. След малко заговори.

— Младият Мелвил е разглезено дете, маскирано като мъж. Нямаше да е тук, ако Едуин и Фредерик не бяха толкова добри приятели. Надявам се, че няма да допуснете той да ви притеснява.

— Мога да се справя с Мелвил.

— Да, сигурен съм, че можете.

Девлин го погледна, търсейки някаква следа от сарказъм в синьо-сивите очи, които му създаваха странното впечатление, че гледа в огледало. В очите на Остин видя само приятелство и топлина, които не можеха да бъдат фалшиви. И все пак Девлин не искаше да бъдат приятели.

— Радвам се, че променихте решението си, мистър Маккейн. Мисля, че с вас ще стигнем до Авалон.

— Наистина ли вярвате в тази измислица?

— А вие не вярвате ли?

— Вярвам в парите, които ми плащат да водя тази малка група на този митичен поход. И това е всичко, в което вярвам.

Остин се загледа за известно време в горящия край на тънката си пура, едно намръщване бе сключило черните му вежди.

— Вероятно ще откриете повече неща, в които да вярвате на този поход, отколкото си мислите, че е възможно.

Имаше странна нотка в меланхоличния му глас, но Девлин не искаше да се замисля върху този британски аристократ. Не искаше да познава тези хора. Те също само преминаваха през живота му. За него беше по-добре да не бъде в приятелски отношения с никого. И щеше да бъде катастрофално, ако си мисли за нещо повече с тази английска пъпка от роза.

 

 

Остин се загледа във вратата, зад която изчезна Девлин Маккейн. За две седмици щяха да стигнат Пара. Речният кораб и провизиите ги чакаха да започнат пътешествието. Това пътуване до Авалон нямаше да бъде лесно за никого от тях. Беше възможно и да не успеят. Не трябваше да мисли за провал, такива обстоятелства бяха немислими.

Той вдиша хладния вечерен бриз и се опита да прогони съмненията, които бодяха като островърхи ножове сърцето му. Не му бе останал никакъв избор. Щеше да следва неговите инструкции точно, дори и душата му да се съпротивляваше.