Дебра Диър
Мечтание (30)

Глава тридесета

Остин извърна поглед, за да не повърне. Загледа се в синята брокатена завеса на остъклените врати към балкона на спалнята на Девлин. По боцването разбра, че доктор Карик беше вкарала иглата в ръката му. Никога не беше изпитвал симпатия към иглите. Но Девлин беше загубил много кръв и това кръвопреливане щеше да спаси живота на брат му, мислеше си той.

Остин погледна към баща си, застанал до леглото. По лицето му прочете тревога и чувство на вина за случилото се с Девлин. Как беше станало така, че събитията да излязат от контрол?

Недомислие. Девлин и останалите едва не бяха убити по време на пътуването. А сега пък това.

— Татко, струва ми се, че някой помага на Ван Хорн — каза Остин и издърпа някаква огърлица от джоба си.

— Искам да стоите неподвижно, млади човече.

Доктор Карик погледна през рамото си, светлокафявите й вежди бяха смръщени над правата линия на финия й нос.

— Не искате иглата да се счупи, нали?

— Не.

Остин усети, че стомахът му се свива.

— Не, определено не.

Рийс се отдалечи няколко крачки от леглото, за да не пречи на доктор Карик и двете й помощнички, които се бореха за живота на Девлин.

— Днес следобед говорих с лейди Джудит. Ван Хорн й бил казал, че един човек от експедицията му е приятел. Тя предполага, че това е някой от хората, които наехме в Сантарем, но аз не съм сигурен в това. Хвърли един поглед на това.

И Остин подаде огърлицата на баща си.

— Взех я от стаята на Ван Хорн преди вечеря. Мисля, че е оригинална.

— Египетска.

Рийс огледа внимателно от всички страни красиво изработеното златно бижу.

— Много е хубава, изключителна е, но какво общо има тя с всичко това?

— Ван Хорн колекционира редки произведения на изкуството. Според това, което ми разказа лейди Джудит, страстта му се е превърнала направо в лудост.

— Това обяснява, защо е взел медальона.

— Медальонът!

В ръцете на Ван Хорн. Положението беше по-лошо, отколкото си мислеше Остин.

— Дори и да остане жив, след като скочи от такава височина, Ван Хорн няма да може да се измъкне от джунглата — каза той, опитвайки се да успокои баща си.

Рийс си пое дълбоко въздух.

— Би могъл.

— Но все пак той няма представа какво притежава.

— Ако по някаква случайност разбере как да го използва, това би се превърнало в истинска катастрофа.

Рийс прехвърляше огърлицата в ръцете си, без да откъсва очи от нея.

— След като този човек е колекционер на произведения на изкуството, не виждам особеното значение на това колие. Очевидно това е нещо, което всеки колекционер би желал да притежава. Тази огърлица е безценна.

— Тя трябва да бъде в Британския музей. Видяхме я там около месец преди да отпътуваме от Лондон за Бразилия.

Рийс погледна, смръщил вежди, към сина си.

— Разкажи ми за подозренията си.

 

 

Кейт седеше до баща си на един от двата дивана около камината във всекидневната на Девлин. Тя погледна към красивия стенен часовник, изработен от злато и кристал и откри, че стрелките почти не се бяха помръднали, откакто ги беше видяла за последен път. Бяха минали два часа и петнадесет минути откакто бяха донесли Девлин в дома му. И през цялото това време тя, в компанията на семейството му и на останалите членове на експедицията, беше бдяла пред вратата на спалнята му.

В този момент въпросната врата се отвори и веднага привлече като магнит вниманието на младата жена. Впи поглед в мъжа, застанал на прага, както впрочем постъпиха и всички останали. Фредерик хвана ръката й, дланта му беше потна и студена, също като нейната.

Рийс се огледа, погледът му се плъзна край Кейт и се спря на съпругата му. Тя седеше заедно с Александрия на дивана точно срещу Кейт. Лицата и на двете жени бяха пребледнели, изопнати от притеснение.

Кейт не можеше да прочете нищо нито в очите, нито в изражението му. Виждаше само една красива маска, но това ни най-малко не я успокояваше.

— Докторът успя да се пребори — съобщи Рийс. — Девлин ще се оправи.

Кейт изпусна дъха, който беше задържала, без да си даде сметка. Стаята се изпълни с шепот, напрежението се замени с всеобщо облекчение и радост. Девлин ще се оправи. Въпреки това сърцето й се сви от внезапна болка при мисълта, че той беше загубен за нея, жив или мъртъв.

— Наскоро се сдобих с нещо интересно.

Рийс извади някаква огърлица от страничния джоб на черния си панталон.

Кейт го загледа смаяно как се приближава. Наистина ли възнамеряваше сега да обсъжда подобни теми? Тя погледна изпълнена с любопитство отново към колието, което домакинът им подаде на баща й, за да го огледа.

— Но това прилича на огърлицата, която Мейфилд донесе от Египет.

Вратата към вестибюла се отвори. Влязоха двама мъже, облечени в черни униформи и застанаха на входа.

Фредерик не се докосна до огърлицата, но продължаваше да се взира в нея, като че гледаше гроба на любим човек.

— Това истинската ли е?

Рийс поглади с палец гравираното злато.

— Да.

Ученият затвори очи.

— Точно от това се опасявах.

— Татко, нищо не разбирам.

Кейт погледна Рийс.

— Тази огърлица беше в музея. Откъде я взехте?

— От лейди Джудит.

Рийс продължаваше да говори, като не отделяше очи от колието.

— Може би вие ще ни обясните как Лейтън ван Хорн я е взел от музея, мистър Мелвил?

Робърт се надигна в стола си.

— Не разбирам за какво говорите.

— Не?

Рийс се обърна към Едуин, който седеше до сина си.

— Но подозирам, че баща ви разбира.

Едуин стана от стола си.

— Нямам нищо общо с вземането на огърлицата и заместването й с нейно копие.

Рийс се усмихна.

— Мисля, че имате.

— Както личи, между нас е имало пепелянка — обади се Барнаби, като стана от мястото си край прозореца.

Едуин погледна към двамата мъже от охраната, застанали до вратата.

— Фредерик, кажи им, че това, което казват, е смешно.

— През цялото време се надявах, че греша — каза Фредерик. — Значи ти си помогнал на този човек да открие следите ни. Ти си му помогнал да избяга. Той уби пазача, Едуин. Опита се да убие и Девлин.

— Вие сте бил въпросният човек — намеси се Джудит. — Лейтън ми каза, че има приятел сред членовете на експедицията.

— Нямате доказателства за това.

Едуин прокара ръка по мустака си.

— Повече от очевидно е, че тази огърлица е фалшификат.

— Свързах се с един от нашите хора в Лондон.

Рийс пусна огърлицата в джоба си.

— Няма да е никакъв проблем да открием достатъчно доказателства, за да ви осъдим, мистър Мелвил. Така че, както виждате, няма смисъл да продължавате да се преструвате.

— Татко, истина ли е това? — попита Робърт.

Едуин погледна към сина си.

— Ти и твоите хазартни игри.

Той замахна и удари Робърт по бузата.

— Замислял ли си се как успявах да плащам всичките ти дългове?

— И пукнат петак не бих дал, за да го разбера.

Робърт постави длан върху окървавената си устна. Бузите му бяха пламнали.

— Исках да те разоря. Как се чувстваш, татко? Като знаеш, че единственият ти син те мрази толкова, че желае да те съсипе.

Едуин затвори очи. Раменете му се превиха напред, като че внезапно върху плещите му се беше стоварила огромна тежест.

— Едуин, защо не ми каза за неприятностите си? — попита Фредерик. — Можех да ти помогна.

— Мислех, че ще мога да се измъкна сам от тази каша. Всичко ми се струваше много просто.

Едуин се отпусна в стола си.

— Ван Хорн сам дойде при мен — беше откупил всички полици на Робърт. Каза ми, че ще ги унищожи, ако му помогна да разшири частната си колекция. Искаше тази огърлица и беше готов на всичко, за да я има. Тогава си казах: кой би разбрал, ако разменя истинската огърлица с нейното копие? Ван Хорн беше се погрижил за направата на фалшификата и една нощ аз го размених с оригинала. Но тъй като вече бях откраднал заради него, той ме държеше в ръцете си.

— Ти ли му каза за дневника и картата — попита Фредерик.

Едуин кимна.

— През оня следобед, когато ти дойде да ме видиш, ден преди да заминем за Бразилия, той беше в кабинета ми. Подслушвал, докато обсъждахме маршрута си. Той го очаровал. Именно тогава решил да се отправи по следите на древни съкровища.

— Можеше да убие всички ни — промърмори Фредерик.

Едуин го погледна. Лицето му беше изопнато и това го състаряваше с години.

— Съжалявам, стари приятелю, толкова много съжалявам.

— Какво ще стане с него?

Кейт сведе поглед към здраво стиснатите си ръце, неспособна да погледне дори за миг Едуин.

— Той е бил само една пионка в играта на ван Хорн.

— Разбирам чувствата ви, но заради неговите действия загина един човек.

Рийс хвърли изпитателен поглед към Едуин.

— Давам ви избор, мистър Мелвил. Да се изправите пред нашия Съвет или да се върнете в Лондон, където ще бъдете съден. Предупреждавам ви, ако изберете Съвета, след изпълнението на присъдата им вече няма да бъдете същият човек.

— Едуин Мелвил няма причина да продължава да съществува.

Усмивката на Едуин беше по-скоро изпълнено с тъга разтегляне на устните му.

— Избирам вашия Съвет с надеждата, че ще направят по-добър човек от мене.

Кейт постави длан върху ръката на баща си. Когато той вдигна поглед към нея, тя видя сълзи в очите му и от това й стана още по-трудно да сдържа собствените си сълзи. Бяха дошли тук в търсенето на една мечта, но и двамата бяха намерили истински кошмар.

 

 

Кейт гледаше през прозореца на своята дневна и слушаше баща си, който й повтаряше всички причини, поради които трябваше да останат в Авалон. В далечината руините си стояха така, както сигурно бяха стояли и преди шест хиляди години, в очакване някой да открие загадките, които се криеха в тях.

Бяха минали три дни от прострелването на Девлин. Въпреки че той самият отказваше да я вижда, Остин и семейството му я информираха за състоянието му. Вече знаеше, че скоро щеше да бъде на крака, здрав и силен както преди. Знаеше също така, че трябва да си тръгне, преди това да е станало.

— Можем да тръгнем за Лондон още днес следобед — каза тя.

Лейди Джудит беше решила да остане, също както и Робърт. Тази сутрин той беше влязъл в един от поправителните центрове заедно с баща си. Всички те се надяваха да започнат нов живот в Авалон. Кейт се надяваше, че ще намерят щастието си тук.

— Нещо като подземен влак щял да ни закара до Пара. Рийс ще ни даде частната си яхта, за да се върнем вкъщи. Каза, че пътуването щяло да ни отнеме три дни. Представяш ли си, цялото това пътуване само за три дни.

— Кати, Девлин дори още не се е изправил на крака. А руините? Още не сме имали възможност да ги проучим. Да не говорим пък за този народ. Тези хора наистина имат бъдеще. Да вземем прахчето, което ти даде Остин, след като те ухапа онази змия. То спаси живота ти. Как ти се струва това — прахче, което неутрализира отровата на пепелянка.

Кейт продължаваше да гледа към руините. Имаше нещо успокоително да знае, че онова наистина е било змия. Това доказваше, че не всичко, свързано с това пътуване, е било илюзия.

— А вчера видях някакъв апарат, който Рийс използваше, за да се свърже с Лондон, нещо като телефон. Говореше с другия човек, като че бяха в две съседни стаи. Защо да не останем? Мога да прекарам целия си живот тук, да откривам, да уча. Помисли за това, Кати, няма никакъв проблем да останем. Рийс каза, че можем да останем. Представяш ли си? Тук, в една от колониите на Атлантида.

— Не мога да остана, татко.

Кейт прокара ръката си надолу по завесите, галейки розовата коприна.

— Но няма да имам нищо против, ако ти останеш.

— Но какво се е случило? Защо искаш да тръгваш? Девлин се намира пред голямо емоционално изпитание. Не искаш ли да бъдеш тук? Не искаш ли да му помогнеш?

Кейт имаше усещането, че гърлото й се надува, като че всичките й чувства се събираха там и се съюзяваха срещу нея самата.

— Повече от всичко на света.

— Нищо не разбирам.

„Нито пък аз. Мили Боже, нито пък аз. Как можа всичко да се обърне така?“

— Той не иска да стоя тук. Не иска да присъствам в живота му.

— Той те обича.

— Ако ме обичаше, щеше ли да отказва да ме вижда?

Кейт продължаваше да гледа към руините, баща й беше само една фигура в периферното й зрение. Той не сваляше погледа си от нея, но тя не смееше да го погледне. Не искаше да види мъката в очите й.

— Мисли ме за някаква малка снобка, която е решила да се омъжи за него единствено, защото внезапно е влязъл в редиците на аристокрацията.

Фредерик я гледаше смаяно, отворил уста, с разширени от недоверие очи.

— Но това е пълен абсурд! Та нали младият Ейшбъроу те следва като вярно кученце. А той е дук, Боже Господи. Ами оня французин, как му беше името, граф не знам си кой си. А другият…

— Татко, и двамата знаем добре, че изобщо не се интересувам от пари, титли или родословие. Но това не променя факта, че според мистър Маккейн аз съм на толкова ниско ниво на развитие, че да се омъжа за него заради промяната в положението му.

Фредерик поклати глава. Той се обърна и закрачи към вратата, след това отново се обърна и се върна при Кейт, която все така стоеше до прозореца.

— Сигурен съм, че причината за това е само шока, който преживя. Може да бъдеш сигурна, че след време ще дойде да…

— Не. Първоначално мислех, че не сме един за друг. Сега виждам, че съм била права. Няма да имам нищо против, ако пожелаеш да останеш.

Фредерик взе ръката й в своята.

— Не мога да остана без малката си дъщеричка.

Кейт погледна към хванатите им ръце. През целия й живот той винаги беше до нея, когато имаше нужда. Искаше й се да му каже колко много го обича и колко й беше нужен точно сега. Но не можеше. Гърлото й беше толкова стегнато, че през него нямаше да мине дори една-единствена дума, без да отприщи сълзите, които като че дебнеха непрекъснато в очите й.

Колко ли сълзи беше изплакала през последните три дни? Предостатъчно, за да се подуят очите й. Достатъчно, за да се чувства унижена като някоя глупачка. Но никакви сълзи не можеха да измият мъката й.

„Никога вече.“ Никога вече нямаше да повярва на друг мъж. Никога повече нямаше да разголи душата си, нито пък щеше да предложи сърцето си с такова пълно отдаване.

От години Кейт знаеше, точно какво иска от живота и то нямаше нищо общо с обвързването с някой мъж. Нямаше нищо общо с Девлин Маккейн. Крайно време беше да забрави за него. Крайно време беше да продължи да живее своя живот. Крайно време беше да оздравее.