Дебра Диър
Мечтание (28)

Глава двадесет и осма

Електрически светлини във формата на пламъчета трепкаха в кристалния полилей над дългата махагонова маса в трапезарията. Стените бяха облицовани с махагонова ламперия, украсена с дърворезба, която отразяваше светлината и като че обгръщаше всичко наоколо в пулсираща топлина. Кейт въртеше вилицата в ръцете си и гледаше стената над камината точно зад Остин. Там имаше кука, място, на което явно е висяла картина. Къде ли беше тя? Това й се стори странно. Тя лапна хапка от омара, гъстият винен сос ухаеше на лимон.

— Оставам с впечатлението, че сте знаели предварително за нашата експедиция.

Фредерик насочи вниманието си към тъмнокосия мъж, който седеше вляво от Кейт, в началото на масата.

— Да.

Рийс разклати леко виното в кристалната си чаша, чиито многобройни връхчета проблясваха на светлината.

— Човекът, който ви продаде дневника на Конър Рандолф е от Авалон, а самият дневник специално изработен.

— Вие уредихте нещата така, че мистър Уитмор да получи този дневник — намеси се Девлин. — Искахте да дойде тук.

Кейт го погледна. Браяна седеше на другия край на масата, точно срещу съпруга си. Беше сложила Девлин вдясно от себе си, между нея и Александрия.

— Много сте проницателен, мистър Маккейн — каза Рийс. — Страхувам се, че попадането на дневника в ръцете на мистър Уитмор наистина беше част от един план.

— Не съм сигурен, че разбирам — рече Фредерик. — Защо е било нужно да си създавате всичкото това главоболие? Защо направо не ни доведохте тук?

— Вие бяхте само част от плана.

Рийс гледаше така съсредоточено виното в чашата си, като че светлата течност можеше да му разкрие някаква тайна.

Въпреки че Девлин беше облечен като всички останали мъже, с бяла копринена риза и черен панталон, въпреки че изглеждаше като истински джентълмен, Кейт усещаше неукротимата сила, пулсираща в него, същата сила и мощ, които чувстваше всеки път, когато я вземаше в обятията си.

Девлин погледна към нея и улови погледа й на влюбена до ушите ученичка. Той се усмихна, разтегляйки леко чувствените си устни, които като че ли нашепваха за интимните мигове, които бяха прекарвали заедно между полунощ и зазоряване, усмивка, от която бузите й пламнаха.

— Главният съвет на Авалон започна разследване, за да провери характера на един от нашите хора, на когото се гледаше с подозрение — каза Рийс.

Кейт отмести погледа си от Девлин.

— Подлагане на проверка, както на рицарите на крал Артур?

Рийс отметна глава и й се усмихна.

— Да, предполагам, че е нещо подобно на древните изпитания. Трябва да знаете, че не всичко от миналото отмира. Без това изпитание, без проверка на неговата честност, на характера му, никога нямаше да му позволят да заеме мястото си в нашето общество.

— Какво трябваше да направи той? — попита Кейт. — В какво точно се състоеше неговото изпитание?

— Беше му възложена задачата да…

Рийс се поколеба.

— Може да се каже, че той беше вашият пазач в джунглата.

— Нашият пазач!

Кейт се отпусна на облегалката, като гледаше домакина си така, като че току-що му беше изникнала още една глава.

— Но този човек несъмнено не е издържал изпитанието. На няколко пъти едва не ни убиха. И този човек — каза тя, като погледна към Лейтън ван Хорн, който седеше на другия край на масата, — в повечето случаи щеше да бъде нашият екзекутор.

Ван Хорн й се усмихна, ангелската невинност на лицето му се оспорваше само от блясъка в очите му.

— Намесата на мистър Ван Хорн не беше предвидена — каза Рийс.

Едуин се надигна в стола си, като гледаше към Лейтън като че той беше пепелянка, която можеше да го ухапе всеки момент. Кейт не можеше да си обясни, защо домакините им го бяха поканили да вечеря с тях. Като че ли Рийс и Браяна бяха събрали заедно всички актьори, за да им разкрият ролите, които бяха играли в тази драма.

— Тази вечер седим тук благодарение на лейди Джудит.

Кейт погледна към мястото, където седеше Джудит, вляво от Браяна. Тя гледаше в чинията си, но бузите й поруменяха.

— Всички знаем за намесата на лейди Джудит във ваша полза.

Браяна се усмихна на Кейт.

— Както и аз.

Злобата в гласа на Ван Хорн смрази всички присъстващи.

Джудит сви на топка ръката си върху бялата ленена салфетка край чинията й и впери поглед в усмихнатото лице на Лейтън. Страх. Кейт го виждаше в очите й така ясно, както и треперенето на тесните й рамене.

Браяна се наведе напред и постави дланта си върху нейната.

— Няма от какво да се страхувате, скъпа. Мистър Ван Хорн вече не може да навреди на никого.

Лейтън се усмихна на домакинята си.

— Кротък съм като котенце.

Тръпки побягнаха по гърба на Кейт. Никога досега не беше срещала толкова студено същество като Лейтън ван Хорн. Искрено вярваше, че този човек е способен на всичко.

— Колкото до нашия пазач, единственият, който наистина бдеше над нас по време на това изпитание, беше мистър Девлин Маккейн. Оцеляхме само благодарение на него.

Рийс погледна отново чашата си.

— Да, разбирам, че мистър Маккейн е свършил чудесна работа.

— Доста би трябвало да потърсите, за да откриете по-добър от него — намеси се Барнаби, като кимна към Девлин. — Смел и честен, и находчив. Да, сър, прекрасен човек.

Девлин се надигна в стола си. Погледна, смръщил вежди, към Барнаби, който седеше от другата страна на масата до лейди Джудит. Кейт беше сигурна, че бузите му поруменяха. Изглеждаше смутен и крайно притеснен.

— Аз също никога няма да забравя за героизма на мистър Маккейн.

Ван Хорн вдигна чашата си към Девлин за мълчалива наздравица.

— Може би някой ден ще мога да му се отплатя за всичко, което свърши за мен.

Девлин погледна към Лейтън, сребристосините му очи, в които се отразяваше светлината, блестяха от гняв, целият му поглед говореше, че нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от това да удуши ван Хорн с голи ръце. Кейт затаи дъх, страхуваше се, че Девлин няма да издържи и ще се нахвърли отгоре му.

— Вашият съвет не е имал особено много скрупули, излагайки на опасност живота на всички ни — обади се Едуин, като погледна към Рийс.

— Вие тръгнахте на това пътуване по свое собствено желание, Едуин. Както и всички останали — намеси се Остин. — Всички имахме представа за опасностите, на които се излагахме в джунглата.

Едуин стисна устни под дебелия си увиснал мустак и погледна към Рийс.

— Манипулирали сте всички ни, местили сте ни като пионки в дяволската си игра.

Рийс го изгледа продължително, преди да отговори.

— Играта не беше моя. Виждате ли, човекът, който трябваше да бъде подложен на това изпитание, е нашият син. Ако не бяхме се съгласили да бъде проверен по този начин, щеше да загуби завинаги привилегиите, които му се полагаха по рождение.

Ван Хорн се разсмя.

— Трябва да е бил доста непослушно момче, за да заслужи подобно отношение.

Въпреки че Рийс не даваше никакви признаци на гнева си, Кейт можеше да го усети, как пулсира току под повърхността.

— Единствената му вина е, че беше израснал във Външния свят и не беше преминал обичайното за жителите на Авалон обучение.

— А вие не знаехте ли, какво ще се случи с него, ако не му дадете възпитанието, което е изисквал вашият съвет? — попита Кейт.

Рийс я погледна. В красивите му очи се четеше ужасна болка.

— Не ние отгледахме нашия син.

Кейт премести погледа си към Браяна и в нейните очи видя същата мъка, както в очите на съпруга й. Какво ли се е случило, питаше се тя.

— А какво ще стане сега?

Девлин погледна към Рийс.

— Сега, когато тази играчка приключи?

Рийс го гледаше така, като че преценяваше внимателно всяка своя дума.

— Ще бъдете наши гости толкова дълго, колкото пожелаете. А след това ще ви осигурим транспорт обратно до Англия.

— А Ван Хорн? — попита младият мъж.

— Всичките му спомени от Авалон ще бъдат изтрити, преди да бъде заведен в Пара. Там имаме представители на правосъдието, които ще се погрижат да получи наказанието, което заслужава.

— Просто така ли? — намеси се Робърт. — Ще ни оставите да си тръгнем просто така оттук? Не се ли страхувате, че ще разкажем на всички за вашето градче? Не се ли опасявате, че ще поведем цяла армия насам?

Кейт затаи дъх в очакване да чуе отговора на въпроса, който и тя си задаваше.

— Няма да можете да откриете това място — отвърна Рийс. — Пътят, по който дойдохте, не съществува вече.

Робърт поклати глава.

— Значи вие си местите реки, ей така, като на игра.

— Можете да кажете по-скоро, че сме прекъснали някои канали.

Известно време Робърт наблюдава втренчено домакина си.

— Все пак, можем да разкажем на всички за вас.

Кейт погледна към глупавия младеж, седнал до баща й. Робърт нямаше представа кога трябва да спре.

— Без доказателства никой няма да повярва на нито една от думите ви, специално ще се погрижим за това. А ако нещата все пак се изплъзнат от контрола ни, ще направим така, че да не ни причинявате повече неприятности. Скоро ще забравите всичко за Авалон.

Кейт стисна салфетката, поставена в скута й. „Каква ли е процедурата, чрез която се изтрива човешката памет“, питаше се тя.

— Е, аз поне имам всички доказателства, от които се нуждая, пък дори и никога да не мога да ги представя на света.

Фредерик вдигна чашата си към Рийс.

— Сега вече знам, че Атлантида наистина е съществувала, макар и да не мога да споделя с никого този факт.

— Въпреки че цялата тази история ми се струва доста интересна — Едуин избърса устните си с бялата ленена салфетка, — трябва да напомня, че все още не сме видели никакви доказателства за древните „митове“, които е измъдрил този човек.

— Престани, Едуин — каза Фредерик.

Едуин впери поглед в приятеля си.

— А всичките тези приказки за връзката на руините с Атлантида, са глупави измислици.

Фредерик се наклони напред и потопи белия си нагръдник в сметановия сос в чинията си.

— Мога да ти докажа, че са свързани. Символите, издълбани в сградите, архитектурата, пъ…

— Това са само догадки — каза Едуин.

— Внимавай, татко.

Кейт попи със салфетката си петното по ризата му.

— Благодаря ти, скъпа.

Ученият потупа няколко пъти петното на нагръдника си и погледна към Рийс.

— Предполагам имате произведения на изкуството, които биха могли да убедят един скептик?

Рийс се усмихна, без да отмества погледа си.

— Би ми доставило голямо удоволствие да ви покажа някои от реликвите на моя народ.

— А вашият син — обади се Кейт, — кога ще се запознаем с него?

— Скоро — отвърна Рийс.

Когато видеше този човек, Кейт възнамеряваше да му каже какво точно мислеше за изявата му като техен ангел-хранител.

 

 

— На тези неща мястото им е в музей.

Едуин беше спрял пред една от стъклените витрини в галерията, в която имаше бронзови статуетки и съдове.

Стаята приличаше на музей, мислеше си Девлин, докато разглеждаше колекцията от щитове, окачени на една от стените. Само че тази стая беше много по-светла, от който и да е музей, в който беше влизал. Светлината се процеждаше иззад гипсовите орнаменти по тавана, изпълваше помещението и се отразяваше, подобно на естествената дневна светлина, в стъклата на витрините, в мраморните стени и в пода.

— В такъв случай вярваш, че са автентични — попита Фредерик, като се обърна към Едуин.

— Вярвам, че са много стари, от четвърти век преди новата ера, вероятно от Египет.

Едуин погледна към Фредерик.

— Но нямат нищо общо с Атлантида.

— Не мога да си обясня как така не виждаш…

— Фредерик, хващаш се за сламката.

— Очевидно е…

Девлин обърна гръб на двамата учени, за да не слуша спора им. Други, по-важни неща го интересуваха. Той хвана Рийс за ръката и го отведе на няколко метра от Едуин, Фредерик и Кейт.

— Нещо изглежда ви тревожи, мистър Маккейн — попита усмихнат домакинът, когато срещна угрижения поглед на Девлин.

— Ван Хорн ме тревожи.

— Не можете да разберете, защо не го държа заключен някъде?

Рийс погледна към ван Хорн, който съзерцаваше витрината, в която имаше няколко лъскави меча.

— Искам да дам възможност на вас и на останалите да го видите в този му вид, напълно безпомощен.

Девлин поклати глава.

— Доколкото виждам, пази го само един от вашите хора.

— Лорънс е добре обучен. Ако Ван Хорн се опита да стори каквото и да е, съпротивата му ще бъде преодоляна незабавно. А ако все пак успее да избяга от този дом, няма къде да отиде.

— Надявам се, че сте прав. Надявам се, че не подценявате този човек.

— Мистър Маккейн — обади се Браяна, като докосна ръката му. — Имаме прекрасна библиотека. Искате ли да ви я покажа?

Девлин впери поглед в домакинята. Всеки път, когато я погледнеше в очите, имаше чувството, че тя крие нещо от него и от другите, и това не му харесваше. Ни най-малко. Ако останеше с нея насаме, далеч от съпруга й, може би щеше да успее да я убеди да сподели тайната си.

— Да, приятно ще ми бъде да видя библиотеката.

Кейт погледна през рамото си. Почти не слушаше разговора между Едуин и баща си. Много повече я интересуваше фактът, че Девлин го нямаше в стаята, отколкото спорът им. Всички се бяха събрали в тази невероятна галерия, с изключение на Девлин и Браяна.

— Ако търсите мускулестия си приятел — обади се току зад нея Ван Хорн, толкова близко, че тя подскочи, — преди малко видях Маккейн да излиза заедно с красивата ни домакиня.

Лейтън се усмихна, когато тя се извъртя и застана с лице към него. Погледна го право в очите, студени като Северно море. Истински очи на демон, разположени върху ангелско лице.

Кейт премести погледа си върху мъжа, който го пазеше. Той стоеше в другия край на галерията: висок, широкоплещест, облечен в плътно прилепващи черна риза и черен панталон. Той като че нямаше друго оръжие, освен малкия сребърен пистолет със странен вид, увиснал на тънкия му черен колан. Надяваше се, че домакините им не бяха подценили Лейтън. Надяваше се в къщата да има и други пазачи.

Ван Хорн отметна назад глава, лъскавите му копринени коси се разпиляха по раменете му. Той погледна пазача, после отново Кейт, като че четеше мислите й.

— Ще видим.

Той тръгна нататък и се спря до Едуин пред една малка витрина в центъра на стаята. Кожата й настръхна, докато го наблюдаваше. Този човек беше зъл, истински, невероятно зъл.

 

 

Девлин не можеше да се освободи от усещането, че е агне, което водеха на заколение.

— Играете ли шах?

Браяна вървеше напред през вестибюла.

— Да, играя.

— Синът ми и Александрия също обичат да играят, както впрочем и ние с Рийс.

— Може да поиграем някой път.

— О, бих се радвала много.

Браяна му се усмихна, в очите й се четеше такава симпатия, че Девлин се почувства още по-притеснен.

Позлатени осветителни тела осветяваха библиотеката, в която влязоха. Девлин се спря за миг в центъра на стаята, стъпил върху красив килим, истинско произведение на изкуството, в златен и син цвят. Цял живот беше мечтал да има точно такава библиотека. Дълги редици от книги върху махагонови полици, украсени с дърворезба. Двойни стъклени вратички разделяха рафтовете, над които се издигаха малки ниши във формата на златни арки, в които бяха поставени статуетки и други дребни произведения на изкуството.

— Знаех, че изпитвате любов към книгите. И сега, като гледам изражението ви, се убеждавам в това.

— Всички нас ли сте проучвали?

Девлин я погледна право в очите.

— Или нещо в мен събужда вашето любопитство?

— Искам да зная всичко за вас.

Тя се усмихна несигурно, движението на устните й издаваше тъгата й.

— Виждате ли, много дълго чаках да се запозная с вас.

— Съпругът ви каза същото.

Той продължи да я гледа в очите, изпълнени с надежда, усещайки, че започва да му става горещо, че кожата му настръхва.

— Коя е истинската причина да ни докарате дотук?

— Вече ви казахме истината, но не цялата. Моля ви, нека да седнем.

Браяна посочи към дивана и тапицираните кресла край мраморната камина.

— Ще ми е нужно време, за да обяснявам, пък и искам първо да дойде Рийс.

Девлин не помръдна от мястото си, като наблюдаваше как Браяна сяда на дивана. Знаеше, че трябва непременно да чуе това, което тези хора имаха да му кажат. Но имаше чувството, че то нямаше да му хареса.

 

 

— Кати, ела да видиш това.

Фредерик й махна, за да се приближи.

— Изглежда е с келтски произход.

Фредерик се отмести, за да може дъщеря му да надникне в стъклената витринка. Вътре върху розов алабастър беше поставен златен медальон с диаметър около седем-осем сантиметра.

— Бих казала — от втори век — каза Кейт.

— Според мен е по-скоро трети — рече Едуин. — Надписът е на някакъв език, близък до келтския.

Фредерик погледна към Рийс.

— Може ли да го разгледам по-отблизо?

— Разбира се.

Рийс притисна пръстите си към основата на витрината и фронталното стъкло се плъзна бавно настрани.

— На каква възраст е? — попита Кейт и докосна с върха на пръстите си гравираната повърхност на медальона.

— Никой не е напълно сигурен. В семейството ми е още преди да започне да се записва историята.

Рийс подаде медальона на младата жена.

— Можете да го вземете.

Дебелият златен кръг беше тежък, много по-тежък, отколкото беше предполагала, и топъл, като че задържаше топлината на дланта й. Правоъгълен изумруд проблесна на светлината на лампите, когато обърна медальона. Скъпоценният камък всъщност беше окото на птицата, гравирана в центъра на диска, птица, каквато не беше виждала никога преди това, с корона от меки пера, които се спускаха надолу по дългата й шия.

Кейт едва се пребори с желанието си да се отмести настрани, когато Ван Хорн се приближи към нея. Не възнамеряваше да му показва колко много се страхува от него.

— Какво пише там? — попита Лейтън, като се взираше през рамото на Кейт в древните символи, издълбани по края на медальона.

— Нищо особено — отвърна Рийс. — Страхувам се, че това е само някакво заклинание за късмет.

— Древно заклинание за късмет.

Ван Хорн проследи с поглед златния медальон, когато Кейт го постави обратно в дланта на домакина им.

— Дали би донесло и на мен късмет?

Рийс изгледа Ван Хорн, след което постави диска на мястото му и затвори стъклото на витрината.

— Все още ли сте скептично настроен, мистър Мелвил?

— Наистина имате някои интересни неща, но нищо такова, което да не може да се открие в Египет или в торфените тресавища в Ирландия.

Едуин погледна към една от витрините.

— Нищо от това, което виждам, не може да ме убеди, че именно вашите предци са създали древните култове на човешката цивилизация. Следователно няма нищо, което да ме убеди и в това, че прадедите ви имат нещо общо с Атлантида.

— Виждате ли, дори да пренесете цялата тази стая с вас в Англия, страхувам се, че повечето хора биха реагирали като мистър Мелвил — обърна се с усмивка към Фредерик домакинът им. — Скептицизмът е превъзходен щит.

Фредерик поклати глава.

— Едуин, погледни тези орнаменти — каза той и дръпна за ръката приятеля си. — Кати, помогни ми да вразумя този човек.

Кейт нямаше желание да разглежда повече тези произведения на древното изкуство. Искаше да говори с Девлин. Искаше да обсъжда бъдещето, а не миналото. Погледна през рамо към вратата, докато баща й я побутваше към следващата витрина. Рийс точно излизаше от галерията.