Дебра Диър
Мечтание (25)

Глава двадесет и пета

Девлин се обърна. В същия миг остра болка прониза ръката му, изгори кожата и мускулите и се разпространи във всички посоки, като не му даваше възможност да си поеме въздух. Той политна напред и подпря рамо на раненото дърво, като се опитваше да си поеме въздух. Стрелите изпопадаха от внезапно омекналата му длан и се разпиляха по земята.

— Девлин!

Той различи гласа на Кейт в какофонията от гласове наоколо, изплашени гласове, които зовяха името му. Младият мъж погледна назад и видя, че тя тичаше към него с изписан ужас върху красивото си лице.

— Боже Господи, Девлин!

Кейт сграбчи ранената му ръка в малките си длани.

Девлин погледна към мястото, където се беше концентрирала изгарящата го болка. Малко под рамото си имаше яркочервена линия. Усети как надолу по ръката му бавно започна да се стича топла струйка, по ризата му изби тъмночервено петно.

— Какво, по дяволите, стана?

— Не го направих нарочно — каза Робърт.

Девлин изгледа застаналия до Кейт мъж. Младият Мелвил беше пребледнял, като че той, а не Девлин, губеше кръвта си.

— Стана случайно, кълна се. Не съм и предполагал, че ще те раня.

Девлин почти не се усъмни в думите му. Това обаче не намали ни най-малко желанието му да го удуши.

— Проклятие, Робърт! — извика Едуин.

По бузите му бяха избили червени петна.

— Толкова глупав, безмозъчен…

Той се извърна от сина си и от кървавата сцена, и се запъти към реката, като че не можеше да понесе ничия близост.

Цветът постепенно се върна на лицето на Робърт, като че извираше от яката на потната му риза. Известно време наблюдава втренчено Девлин, който можеше да се досети за вълнуващите го емоции по блясъка на очите му. След това, все така, без да каже дума, Робърт се обърна и се запъти към палатката си.

Девлин се учудваше от обтегнатите отношения между бащата и сина. Питаше се какви биха били отношенията със собствения му баща, ако го познаваше.

— Боже, наистина имаме късмет, че стрелите не бяха потопени в отрова — рече Барнаби и му се усмихна.

— Не мисли, че няма за какво да се притесняваш — намеси се Остин. — При този климат всяка рана може да се окаже опасна заради инфекцията.

— Инфекция — прошепна Кейт и пръстите й се впиха в ръката на Девлин.

— Отивам за чантата с лекарствата — каза Фредерик, като потупа дъщеря си по рамото.

— Ван Хорн я взе.

Кейт издърпа носна кърпичка от джоба на панталона си.

— Трябва да намерим начин да спрем…

Фредерик притисна длан към устата си. Изглеждаше като човек, който всеки момент ще повърне.

— Раната ти кърви доста силно, Девлин.

Девлин стисна зъби от внезапно засилилата се болка, защото Кейт беше притиснала кърпичката към раната му. Парчето бял плат бързо се напои с кръв. Усещаше страха й за него по треперенето на ръката й, която придържаше кърпичката към изранената му плът.

— Започва да се свечерява — каза Девлин и погледна към Фредерик. — Защо не опитате да уловите нещо за вечеря заедно с лорд Синклеър? Барнаби, ти отиди да събереш дърва за огъня.

— Значи пак ще ядем риба.

Барнаби мина между Фредерик и Остин и се запъти към реката.

— В края на това пътуване ще бъде способен да преплувам сам обратно до Ирландия.

— Колко ли е дълбока раната?

Кейт вдигна кърпичката и се намръщи при вида на кръвта, която струеше без изгледи, че ще спре скоро.

— Боже Господи, защо не е с мен аптечката ми.

Може да не го обича, но не й е безразличен. А това може би е достатъчно засега.

— Ела с мен.

Девлин хвана ръката й.

— Искам да ти покажа нещо.

— Ами ръката ти — каза тя, докато той вече я водеше към джунглата. — Трябва да направим нещо.

Той й се усмихна.

— Индианците използват джунглата като аптечка.

Няколко метра след като навлезе в гората, Девлин спря, за да привикнат очите му към полумрака. Светлината се процеждаше пестеливо през изумруденозеления балдахин над тях и оцветяваше в златист цвят стелещата се над земята лека мъгла, породена от непрекъснатите изпарения на влагата. Папрати и палмови филизи протягаха нарязаните си като дантели зелени ръце към светлината, с надеждата, че ще могат да си откраднат глътка въздух повече от надвисналите над тях дървета и лиани.

Тук ходът на времето като че не се усещаше. Девлин стоеше насред гората, както може би беше стоял някой друг мъж преди двеста години, както може би щеше да застане и след двеста години друг човек, да вдишва влажния въздух, да изпълва ноздрите си с мириса на хумус, да се любува на все същата, непроменена джунгла.

Хванал Кейт за ръката, той продължи пътя си навътре в древната гора, докато стигнаха до малко поточе, което се вливаше в реката. От дърветата висяха орхидеи, подобни на огромни гирлянди, обсипани с цветове във всички нюанси — от слонова кост до аленочервено. Приличаха на изсипващите се от шест-седем метрова височина води на водопад и напомняха на Девлин за утрото, в което беше обсипал Кейт с ухаещи цветове на орхидеи.

Той сведе поглед към жената, която вървеше до него. Тя гледаше, леко смръщила вежди, към висящите живи гирлянди. Дали и тя си спомняше за онова утро?

Трябваха му само няколко секунди, за да открие това, което търсеше: една лиана с широки листа, покрита с дребни жълти цветчета, обвита около стъблото на растяща до потока палма.

— Ще ми отрежеш ли двадесетина сантиметра от стъблото на тази лиана?

Девлин измъкна ножа от калъфа си. Обърна острието към себе си и го подаде с гладката дървена дръжка напред, на Кейт.

— Това някакво индианско лекарство ли е? — попита тя и пое подадения нож.

— Така мисля.

Младият мъж очакваше, че ще се обърне настрани, но тя не го направи. Наблюдаваше, стиснала ножа в ръка, как той разкопчаваше мократа си риза. Когато съблече дрехата от гърба си, погледът й се плъзна по раменете, по гърдите му — горещ като лятното слънце, издаващ възхищението на жена, която оценява по достойнство мъжа пред себе си, поглед на жена, която желае този мъж.

Въпреки болката в ръката си, Девлин усети пламъка, който лумна в него в отговор на огъня в сините й очи. Желанието, придобило бързо огромни размери, започна да тъпче с тежките си токове слабините му. Струваше му се, че тази жена би могла да накара кръвта му да кипне, дори ако лежеше на смъртното си ложе. Очите й обаче бяха изпълнени с тъга, която той чувстваше така остро, както и желанието си да я има.

Разбираше я дори може би по-добре, отколкото тя самата разбираше себе си. Едва сега започваше да осмисля сложното чувство, наречено любов.

— Лианата.

Дрезгавият му глас издаваше желанието, което той така или иначе не можеше да скрие. Кейт трепна като сомнамбул, стреснат по време на среднощната си разходка.

— Разбира се — прошепна тя и се обърна с гръб към него.

Младата жена се кореше наум, докато изминаваше няколкото метра по гниещите листа, които я деляха от растението, което трябваше да отреже. Кръвта на мъжа пред нея изтичаше, а единственото, за което беше способна да мисли, беше как красиво се движеха мускулите на гърдите под гладката кожа. Определено нещо не беше наред с нея. И то никак.

Дочу лек плисък на вода и обърна глава назад. Девлин беше коленичил край потока и переше окървавената си риза. След това започна да мие кръвта от ръката си, като я обливаше с шепи вода, а силните му мускули играеха под загорялата кожа при всяко движение.

Тя отклони погледа си от мъжа, на когото все не можеше да се нагледа, и започна да сече лианата с острия като бръснач нож на Девлин. Като че ли така искаше да отреже онзи демон, скрил се в нея, който можеше само да иска, и да иска, и пак да иска. Леко приятно ухание изпълни въздуха, от срезовете на растението потече бледозеленикава течност.

Когато се обърна към Девлин, той вече беше седнал върху някакви големи корени, излезли над земята, мократа му риза висеше на един клон край него. Внезапно я обзе чувството, че е навлязла в някаква вълшебна гора и е събудила горското божество.

Край него се носеше лека мъгла. Слънчевите лъчи подчертаваха златистия загар на кожата му, която се открояваше рязко на фона на тъмнозелената растителност. Тъмните косъмчета по гърдите му по-скоро подчертаваха, отколкото криеха, възвишенията, образувани от мускулите му. Черната му мокра коса се развяваше около лицето му. Той й се усмихваше така, че й се прииска да притисне ръце до бузите му и да плени тази прелестна усмивка с устните си.

— Това достатъчно ли е?

Тя протегна клонките към Девлин. Надяваше се, че той ще отдаде треперенето на ръката й на раната си, а не на начина, по който я караше да се чувства. Изумрудените филизи плачеха в дланта й, светлозелените им сълзи се стичаха между пръстите й.

— Би трябвало да стигне.

Девлин посегна да вземе насечените парчета от лианата.

Тя си пое рязко въздух, когато силните му пръсти се плъзнаха по чувствителната й длан. Младият мъж вдигна поглед към лицето й, сребристосините му очи я погледнаха изпитателно. Тя реши да не обръща внимание на въпросите, които виждаше в тях. Беше по-безопасно да не мисли нито за въпросите, нито за отговорите, които вероятно бяха скрити някъде в нея.

— Как се нарича тази лиана?

— Juju.

В продължение на няколко секунди не беше способен да си поеме въздух, когато започна да изстисква сока на растението върху раната си.

— Тя е нещо вълшебно. Страхувам се, че не знам точното й име. Но съм виждал как лечителите на две различни племена я използват за лекуването на отворени рани. Нещо в тази лиана изглежда предпазва от инфектиране.

— Остави на мен — предложи тя, като се настани до него.

С върха на пръстите си започна да разнася прохладния зеленикав сок по грозната, окървавена рана. Усещаше болката, която му причинява, от начина, по който мускулите му се свиваха при всяко нейно докосване.

— Толкова съжалявам, че това се случи.

— Не беше по твоя вина.

— Карахме се с Робърт. Той се ядоса толкова, че престана да разсъждава.

— Не вярвам, че го е направил нарочно.

Девлин изпусна дъха си в дълга въздишка.

— Мисля, че не съм срещал друг толкова самоунищожително настроен човек като него.

— Абсолютно прав си. Той е една саморазрушителна личност. Струва ми се, че едва днес осъзнах това.

Кейт вдигна поглед и видя гнева в сините очи на Девлин.

— Едуин винаги е изисквал прекалено много от Робърт, още от времето, когато беше дете. Мисля, че това е отговорът на Робърт, неговия начин да се бунтува.

— А какво би казала, ако не знаеше кой е баща му?

Видя толкова тъга в очите му, толкова обида и унижение, че отново отмести погледа си към раната на ръката му. Сърцето на този мъж имаше дълбочини, за които досега не беше и подозирала, там беше скрито истинско съкровище от чувства, които я мамеха да ги разучи. Тя обаче знаеше добре, че поддаването на това изкушение щеше да доведе до нейното унищожение.

— Когато бяхме деца, Робърт беше най-добрия ми приятел. Сега обаче се питам, дали изобщо някога съм му била истински приятел. Не бях до него никога, когато имаше неприятности и се нуждаеше от някого, с когото да поговори. Не бях там, когато… не бях край него никога, когато трябваше.

Тя бавно прокара пръсти по отворената рана на Девлин.

— Прекарах целия си живот в скитане от единия край на света до другия. Досега не съм се замисляла, но в действителност никога не съм била наистина близка с някого, като се изключи баща ми.

„Може би заради това чувствата ми към тебе ме плащат толкова.“

— Който и да се е доближил до тебе, Кейт, ти винаги си се плашела.

Младата жена вдигна изненадана поглед, стресната, че може би беше изрекла на глас мислите си. В мига, в който очите им се срещнаха, тя разбра, че по някакъв начин Девлин беше прочел тези мисли.

— В една нова връзка винаги съществуват много неизвестни.

Той обхвана бузата й в топлата си длан.

— Ще те приеме ли другият, ако те види в най-грозната ти светлина? Дали ще отвърне на чувствата ти? Дали няма да си тръгне и да отнесе сърцето ти със себе си?

Кейт затвори очи. Усещаше тежестта на неговата любов, настанила се в гърдите й — осезаема, топла, трепеща, подканваща, заплашителна. Бореше се с желанието да постави ръката си върху неговата длан, покрила бузата й, да се обърне и да притисне устните си към тази длан.

— И аз като теб прекарах целия си живот в скитане от едно място на друго.

Палецът му галеше ъгълчето на устата й.

— Но винаги съм мечтал да открия мястото, където ще мога да се установя и което да нарека свой дом.

Той отдръпна ръката си, но остави топлия й отпечатък върху бузата на младата жена, пронизана от студената болка на съжалението. Горските звуци изпълваха мълчанието помежду им — непрекъснатият брътвеж на маймуните високо над тях, пищенето на някаква птица, което много наподобяваше смях.

— Ще бъдеш ли щастлив, ако се установиш на едно място?

— Не знам.

Леката усмивка издаваше силния му копнеж.

— Ще бъдеш ли щастлива, след като откриеш приказния си град?

Някога си беше мислила, че откриването на доказателство за съществуването на Атлантида щеше да бъде най-вълнуващото, най-прекрасното събитие в живота й. Но сега вече не беше сигурна, че е била права.

— Разбира се, че ще бъда щастлива.

Уханието на сандалово дърво се носеше от мократа му кожа и дразнеше обонянието й. Тя погледна към гърдите му. Искаше й се да може да притисне бузата си към копринените косъмчета по тях, да си спомни вкуса на тялото му.

— Двамата с татко в продължение на години търсим доказателства за съществуването на Атлантида. Всъщност, през целия ми живот.

— И след като ги откриеш, след като осъществиш мечтата си, тогава какво ще правиш?

— Винаги ще има някоя друга мистерия за разгадаване — отвърна тя.

Погледът й се плъзна нагоре по силния му врат. Виждаше сянката на леко наболата му брада под скулите. Това й припомни колко приятно и възбуждащо беше усещането от допира на брадата му по вътрешната страна на бедрата й. Цялото й тяло пламна при този спомен.

— Татко вярва, че има връзка между Атлантида и древните английски, уелски и ирландски легенди. Мисли, че е напълно възможно крал Артур и Мерлин да са били от Атлантида.

Устните на Девлин се разтегнаха в усмивка.

— Един от свещениците в сиропиталището ми позволяваше да ползвам библиотеката му. Помня как поглъщах всичко от Малъри. Мисля дори, че за известно време вярвах в съществуването на крал Артур и рицарите от Кръглата маса.

— Може да се заемем с изследването точно на това. Можем да отидем отново в Египет.

Защо ли всичко това й звучеше толкова празно, толкова фалшиво? Защо й се струваше толкова безсъдържателно и тъжно?

— Египет е нещо невероятно. Това е може би първата колония на Атлантида. Наистина е страшно вълнуващо да откриеш част от миналото, да се докоснеш до други времена.

Защо й се струваше, че опитва да убеди сама себе си?

— Като те слуша, човек остава с впечатлението, че и занапред мислиш да прекараш живота си в скитане от едно място на друго.

Те се изгледаха продължително. Тя търсеше в очите му отговор на въпросите, които я измъчваха със съзнанието, че сега все още беше така объркана, както и първия път, когато Девлин я беше взел в обятията си. Беше принудена да признае пред себе си, че освен това краката й не я държаха особено здраво.

— Кръвта спря да тече — обяви тя, за да избегне темата за своето бъдеще, нещо, за което доскоро беше съвсем наясно със себе си и което отскоро й се струваше неясно и чуждо. — Индианските лечители са знаели добре какво правят.

Девлин погледна ранената си ръка, гъстите му черни мигли потрепваха в ъгълчетата на очите му.

— Жалко, че не всички рани могат да се излекуват толкова лесно.

Тъгата в гласа му намери отклик в копнежа й по него. Беше минало толкова много време, откакто беше почувствала за последен път ръцете му около себе си, откакто се беше опивала от устните му. Девлин стоеше, без да помръдне и я гледаше с този поглед, който толкова я вълнуваше, като я караше да го желае така, както не беше желала нищо друго през целия си живот.

— Трябва да се връщаме. Имаш нужда от почивка.

Кейт извърна очи от лицето му. Чувстваше колко близко е до ръба на пропастта и знаеше, че няма да е честно спрямо него, ако се хвърли в нея. Ако останеше дори още миг тук, щеше да се озове в обятията му.

А после какво? Какво можеше да му предложи тя? Нищо повече от няколко откъслечни момента, когато той искаше толкова повече, когато той заслужаваше цял един живот, изпълнен с любов. Трябваше да се отдалечи от него. Въпреки това знаеше, че няма къде да избяга от чувствата, заключени дълбоко в нея. Тя коленичи край потока и започна да мие ръцете си, за да махне следите от кръв по пръстите си.

— Нека не се връщаме още в лагера — помоли той.

Дрезгавият му глас беше като милувка.

Кейт се изправи, като се бореше с противоречивите желания вътре в себе си. Искаше й се да избяга и да се скрие. Но знаеше много добре, че единственото място, към което искаше да се втурне и да се сгуши, бяха обятията на Девлин. Разбра, че се изправи, усети как топлината му я обгръща с приближаването му.

— Съвсем скоро ще се стъмни.

— Имаме цели часове пред нас.

Сложи ръце на раменете й.

— Трепериш.

— Толкова се уплаших като видях как Робърт издуха стрелата право срещу тебе.

Младата жена си пое дълбоко въздух.

— Все още не съм се успокоила от това.

— Затова ли трепериш?

Дланите му се плъзнаха надолу по ръцете й, докосваха ръкавите на ризата й, галеха голата й кожа под лактите.

— Или има някаква друга причина?

— И ти я знаеш.

Кейт затвори очи, събрала силите си, за да не политне назад към него.

— Защо правиш това? Защо ме измъчваш?

— Дълго мислих какво значи да обичаш някого.

Пръстите му се обвиха около нейните. Ръцете му бавно обгърнаха тялото й, вдигнаха дланите й и ги поставиха между гърдите й.

— Може и да нямаме целия живот пред нас, Кейт, но имаме този момент. Не мога да допусна гордостта ми да застане между нас двамата. Не мога да те гледам такава и да знам, че аз съм виновен да загубиш усмивката си.

— Девлин — прошепна тя.

Ужасяваше я мисълта колко ли му е струвало това предложение. Страхуваше се да приеме този подарък. Девлин беше платил с гордостта си. А какво трябваше да плати тя?

Той отмести настрани якичката на ризата й и долепи устни до врата й. Дъхът й секна от нежното, топло докосване.

— Отдавна не съм те виждал да се усмихваш, професоре — прошепна Девлин, без да отделя устни от кожата й.

Прокара с език пътечка от основата на шията до ухото й. Тя изохка.

— Кажи ми, как мога да те накарам да се усмихнеш?

Това беше опасно. Много опасно. Трябваше да му каже да спре, да му каже, че е променила решението си, да му каже… Той хапеше лекичко ухото й. Целият й врат и раменете бяха обхванати от трепет.

— Искам да бъдем заедно през малкото време, което остава до края на това пътуване.

Младият мъж пусна ръцете й.

— Искам да мога да те прегръщам, да те обичам, пък дори само днес.

Тя се олюля, когато той се отдръпна. Изгаряше от копнеж по топлината на тялото му. Кейт се обърна, в погледа й се четеше пълното объркване, което я беше обхванало. Девлин се усмихна, но в очите му се виждаше толкова много тъга. Искаше й се да може да я прогони завинаги оттам.

— Ще ми позволиш ли да те обичам, Кейт? Ще ме оставиш ли да изживея заедно с теб няколко кратки мига?

Разделяше ги един метър топъл въздух, по-скоро позлатена от слънцето мъгла, подобна на бариера, издигната между два свята. Прегръщаше я единствено с погледа си. Целуваше я само с любовта, която, тя усещаше ясно това, се излъчваше от цялото му същество.

Кейт си помисли за всички причини, поради които трябваше да отблъсне този мъж, за всичките различия помежду им, за опасността да се свърже още по-тясно с него. Но когато той протегна към нея ръка, всички тези причини се превърнаха в прах. Не съществуваше утре. Имаше само днес, само този миг и само този мъж, който се стремеше с толкова любов и нежност към нея.

Тя пъхна ръката си в неговата. Усети топлото стискане на пръстите, които обгръщаха дланта й. Вдигна поглед към лицето му, изваяно сякаш от ненадминат скулптор и пресече границата, която ги делеше.

— Кейт — прошепна Девлин, като я притисна към сърцето си. — Моя красива Кейт.

Те бавно започнаха да събличат дрехите си, като се докосваха и целуваха непрестанно, докато ароматът на орхидеите започна да гали напълно голите им тела. Единственото обаче, от което се интересуваше кожата на Кейт, бяха ласките на Девлин.

Несравнимото усещане — потъркването на меките косми на гърдите му по гладката й кожа — предизвика настръхването на зърната й. Всички усещания обаче сякаш съсредоточиха в долната част на корема й, където почувства топлината на възбудения му член — твърд, силен, пулсиращ от живот.

— Не вярвах, че това ще ми се случи отново някога.

Тя плъзна свободната си ръка нагоре по мускулестото му рамо.

— Освен в сънищата ми.

Той обви с ръка кръста й.

— Идвам ли в сънищата ти?

— Всяка нощ.

Тя притисна устни към пулсиращата вена на врата му и усети силното биене на сърцето му. Не искаше да се замисля над това, което разкриваха думите й. Не искаше да знае.

— Така ли те прегръщах в сънищата ти?

Той хлъзна горещите си длани нагоре по гърба й, пръстите му минаха отстрани на тялото й така, че връхчетата им докосваха гърдите й.

— Да.

Тялото й се изви под ласките му, гърдите й се притиснаха в неговите.

— Така ли те целувах?

Дъхът му топлеше бузата й с всяка произнесена дума, след което устните му се сляха с нейните.

Сънищата й бяха само бледо отражение на действителността, реши тя, като разтвори устата си под неговата. Слънчева светлина. Значи това би почувствала, ако започне да пие направо от слънцето: горещина и трепет, които я изпълваха с топлина и светлина.

— Чудя се…

Устните му докосваха слепоочието й.

— Какво става, когато един мъж и една жена започнат да сънуват едно и също нещо? Дали не се срещат в някакво друго измерение? Може би така общуват душите им?

Тя потрепери от думите му, от начина, по който я докосваше, по който ръцете му се плъзгаха по извивката на закръгления й задник и я притискаха още по-близо до тялото му, като предаваха страстта му в долната част на корема й.

— Ти ме преследваш всяка нощ, Кейт — каза той.

Дрезгавият му глас звучеше до самото й ухо. Целуна я нежно по шията, след което усети жаркия допир на езика му по кожата си.

— Всяка нощ те прегръщам така. Всяка нощ те любя и се потапям в огъня ти.

— Девлин…

Тя дърпаше главата му към себе си, обвила ръце около врата му:

— Люби ме.

„Накарай ме да забравя утрешния ден, когато ще трябва да се сбогуваме.“

Той я вдигна и я положи да легне върху мекия килим от дантелените листа на папратите. Последният слънчев лъч се промъкна между дърветата и проблесна в лъскавите му черни коси. Той я целуваше и всяко движение на устните издаваше силните му емоции. Любов и съжаление, удоволствие и болка — имаше от всичко това в докосването на устните му. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, пръстите му започнаха да чертаят кръгове около връхчетата им, да ги дразнят, да ги стискат лекичко. Тя простена, без да отделя уста от неговата.

Девлин започна да целува шията й, да я възпламенява с неочакваните докосвания на езика си, който сякаш беше огнен. С негова помощ пламъците се разпространиха по гърдите й, по цялото й тяло, докато накрая всеки неин нерв трептеше от възбуда и нетърпение. Тя прокара ръце в гъстите му коси в същия миг, в който той всмука кадифеното зърно в устата си. Горещите му устни го опариха така, че то настръхна и се втвърди. Грубите му длани възпламениха корема й, когато пръстите му започнаха да търсят това, което беше скрито под влажните къдрици в долната му част.

Девлин се плъзна надолу, към краката й. Тя се изпълни с живот под ласките на ръцете, устните и езика му, нервите й бяха се превърнали в едно-единствено усещане, което я разтърсваше, което я поглъщаше.

— Обичам те, Кейт — прошепна той, свеждайки главата си между бедрата й.

Тя докосна с пръсти бузата му, докато той се плъзна в приветстващата го топлина на тялото й, силните чувства, които изпитваше към него, разбиха окончателно защитната обвивка, в която се беше обградила с цената на толкова усилия.

„Обичам те.“ Тези думи бяха издълбани завинаги в сърцето й.

— Не ме забравяй.

Девлин сведе глава така, че устните му почти се допираха до нейните.

— Просто не ме забравяй, това е всичко, за което те моля.

— Никога.

Никога повече нямаше да се почувства така. Никога повече нямаше да прегръща друг мъж. Не и след като беше вкусила любовта на Девлин Маккейн.

Той затвори очи. От устните му се отрони въздишка, която стопли бузата й. След това я целуна и я поведе към онова далечно царство, където действителността изгаря и се превръща в пепел, а от любовта се ражда надеждата.