Дебра Диър
Мечтание (21)

Глава двадесет и първа

Девлин въртеше бамбуковата пръчка в ръката си и обръщаше над огъня забучените на нея риби — две от общо петте, които беше пронизал Остин. До него лорд Синклеър беше седнал по турски върху банановите листа, които двамата бяха събрали преди малко и въртеше другите три риби над пламъците. Три папая — това беше всичко, което беше успял да осигури за вечерята им Девлин през този ден.

— Едно нещо не ми дава мира.

Фредерик белеше една папая, дългият нож на Девлин отразяваше последните лъчи на залязващото слънце. Той седеше срещу Девлин от другата страна на огъня, облегнат на дънера на едно дърво.

— Това ме измъчва от срещата ни с Ван Хорн. Непрекъснато мисля за…

— Отивам да се изкъпя — каза Кейт като се показа от колибата, преметнала хавлия и чисти дрехи през ръката си, в която стискаше парче сапун. — Така че, джентълмени, моля ви, стойте с гръб към реката.

— Ще трябва да почакаш до сутринта.

Девлин вдигна поглед към нея.

— Тогава ще бъде по-безопасно.

— Все още е светло.

И тя продължи нататък към потока, очевидно решила да не обръща внимание на предупреждението му.

Девлин остави рибата върху листата и се изправи, препречвайки пътя й.

— Забравихте ли за анакондата, която видяхме последния път, когато бяхме тук, мис Уитмор? Почакайте до сутринта.

Кейт настръхна.

— Няма да позволя да ми заповядват като на дете, мистър Маккейн.

— Анаконда — Фредерик изгледа дъщеря си с широко отворени очи. — Кати, може би наистина тази вечер ще трябва да минеш без къпане.

— Ако не се лъжа, всички вие се изкъпахте в същия този поток.

Кейт вирна твърдоглаво брадичка, местейки поглед от баща си към Остин.

— След като не е било опасно за вас, значи няма да е и за мен.

Очите й блестяха от едва сдържан гняв, когато погледна към Девлин.

— Така, а сега мисля да се изкъпя.

Уханието на рози, което идваше от сапуна, дразнеше обонянието на младия мъж.

— Мис Уитмор…

— Мистър Маккейн.

Гласът й прозвуча смразяващо.

Кой знае как нещата се бяха обърнали и двамата се бяха озовали в същото положение, от което бяха започнали — враждебно настроени непознати хора, принудени да прекарват заедно дните и нощите си. На Девлин му се струваше, че всичко, случило се помежду им, е било само сън, илюзия. Не можеше да повярва, че беше държал тази жена в обятията си.

— Освен ако не мислите да ме възпрете с груба сила, възнамерявам да се изкъпя.

Девлин се намръщи, бореше се с желанието да метне малкия професор на рамото си и да го занесе в колибата. Следващата му мисъл обаче стана главната причина да седне върху банановите листа и да остави да мине вироглавата жена.

— Внимавай.

— Ценя загрижеността ви — отвърна тя, но тонът й говореше тъкмо за обратното.

Девлин отново провеси рибата над огъня, като се вслушваше напрегнато във всяко движение на Кейт, която вече беше стигнала до храсталака зад гърба му. Фредерик припряно се изправи и седна между Девлин и Остин, обръщайки гръб към реката.

— Винаги е била със силна воля.

Фредерик се усмихна на Девлин, който го погледна.

— По-скоро е инат.

Леко шумолене на дрехи, които една жена събличаше само на няколко метра от тях. Девлин стисна зъби, като се опитваше да прогони огнените картини, които се зараждаха в съзнанието му.

— Говорехте за нещо, което не ви давало мира, Фредерик.

Остин се беше втренчил в рибата, която печеше, като че от това зависеше животът му.

Плискане на вода. Във въображението си Девлин виждаше как младата жена влиза във водата, която блестеше като сребро на слънцето и милваше дългите и добре оформени крака, провираше се между гладките й сатенени бедра.

— Забелязахте ли колието на врата на лейди Джудит?

Фредерик изхвърли обелките от папаята в огъня, от който се разлетяха искри. Той като че беше напълно имунизиран срещу интригуващите звуци, долитащи от къпането на дъщеря му.

— Готов съм да се закълна, че това е огърлицата, която Мейфилд донесе от Египет преди няколко месеца.

— Огърлицата ли? — попита Остин, чието внимание очевидно също беше привлечено от звука на плискащата се по гладката бяла кожа, вода.

Девлин погледна младия мъж, седнал от другата страна на Фредерик. Беше сигурен, че лорд Галантност също рисуваше във въображението си привлекателното тяло на Кейт. Стисна в юмрук ръката си, опита се да обуздае неистовото си желание да го удуши.

— Една от огърлиците на Клеопатра — рече ученият мъж. — Спомняш ли си оня прием, на който видяхме находките, намерени от Мейфилд при разкопките му край Александрия? Кога беше това, може би около месец преди да тръгнем за Бразилия? Спомняш ли си? Това колие е едно от най-красивите от този период, които съм виждал.

Остин облиза устните си, преди да проговори.

— Аз помислих, че лейди Джудит носи копие на огърлицата. Истинската се намира в музея.

— Известна ми е репутацията на Ван Хорн. Този човек има колекция от произведения на изкуството, която може да съперничи, на който и да е музей, и то при положение, че говоря само за това, което позволява да бъде видяно от другите. Говори се, че имал друга колекция, която не показвал и че произведенията в нея били дори още по-редки.

Фредерик разряза плода. Сочните резени падаха в една от чиниите, направени от Девлин — беше ги издялал от парче изсъхнало палмово дърво.

— Струва ми се, че всички се убедихме — този човек няма скрупули, когато реши да се сдобие с нещо.

— Мислите, че е откраднал огърлицата от музея ли? — попита Остин.

— Да, така мисля. Тя спокойно може да се превърне в украсата на всяка колекция. Дори ми се струва, че е накарал лейди Джудит да я сложи, за да ни се надсмее. Подобна постъпка би му прилягала.

— Доколкото разбирам, Ван Хорн има обичая да колекционира хора — каза Девлин, поглеждайки към Остин. — Може би е колекционирал някого, който работи в музея и има достъп до ценните произведения на изкуството?

— Не бих се учудил.

Остин не откъсваше поглед от огъня, а изражението на лицето му беше мрачно.

Девлин се намръщи при първите остри звуци, донесени от ветреца. Въпреки че мелодията беше неузнаваема, думите определено бяха на „Грийнслийвз“. Погледна към Фредерик, който вдигна вежди, като чу гласа на дъщеря си, а след това се разсмя.

— Кати обича да пее. Но по-добре е да пее, когато е сама.

— Истинска загадка, нали? — каза Остин, като се усмихна на Девлин. — Как може жена с такава очарователна външност да има такъв глас… да, честно казано, котките по улицата звучат по-добре.

Девлин се зачуди колко ли пъти маркизът беше чувал Кейт да пее. Единствено страхът беше накарал Кейт да разтвори краката си за копеле като него, собственик на казино, страхът, че може да умре, преди да вкуси от забранения плод. Дали си беше представяла, че се люби с Остин, че именно той е преминал през бариерата на девствеността? Дали Девлин не беше направил нищо повече от това, да лиши лорд Галантност от честта да дефлорира бъдещата си съпруга? Подозрението го пробождаше като връх на кама. Причинените от него рани надали щяха да зараснат в скоро време.

Фредерик извади кърпичката от джоба си и започна да бърше с нея пръстите си, докато говореше:

— Когато беше на девет годинки, диригентът на църковния хор ме помоли да не я пускам повече да пее там. Това разби сърцето й.

— По-добре отколкото да разбие тъпанчетата на богомолците — отвърна Остин, като гледаше рибата, която започваше да придобива златист цвят.

На Девлин му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че поредната остра нотка, която издаде Кейт, беше всъщност вик.

— Кати! — прошепна Фредерик и скочи на крака.

Девлин вече беше прав, а пръчката с рибата се изплъзна от ръката му. След миг и тримата мъже нацапаха във водата. Кейт беше близо до водопада и отмяташе мократа коса от лицето си.

Тя зяпна от изненада, когато видя тримата мъже, тичащи към нея. Огледа се назад, за да се увери, че нищо не я заплашваше откъм гърба. Не видя нищо друго, освен блясъка на слънцето, отразено от падащата вода.

— Какво става? — попита тя, когато Остин стигна до нея.

Остин се намръщи.

— Ти извика.

— Просто се подхлъзнах на скалата.

— Добре ли си, Кати? — попита Фредерик, като обърна лице към брега.

— Вие ме уплашихте, това е всичко.

В суматохата Кейт беше забравила, че е гола, докато не забеляза погледа на Остин — той гледаше към гърдите й.

Лъчите на залязващото слънце блестяха по мократа й кожа, гърдите й се движеха нагоре-надолу при всяко дихание, зърната й бяха настръхнали от хладния въздух. Водата, която стигаше до кръста й, не беше по-добро прикритие от тънък воал. Сепната, Кейт пое пресекливо въздух, но още преди да успее да се обърне, гласът на Девлин проряза въздуха.

— Закрий се — викаше Девлин с напрегнат от вълнение глас.

Тя го стрелна с поглед и, преди да се обърне с гръб към тях, забеляза гневния блясък в сребристосините му очи.

— Сега, след като вече сте сигурни, че съм добре, ще ви бъда много благодарна, ако ме оставите за малко сама.

— Да, разбира се — отвърна Остин.

Кейт обаче не беше сигурна дали дочуваше в гласа му неудобство или развеселеност.

Чу пляскането на мъжете, които излизаха от водата. Въпреки това чувстваше, че не е сама. Погледна през рамото си и видя Девлин, застанал на брега, мокрите му дрехи очертаваха ясно мускулестото му тяло. Той я наблюдаваше със странна смесица от желание и гняв в очите.

— Мистър Маккейн, имате ли нещо против да ме оставите? — попита тя, без да сваля поглед от него.

— Разбира се, че имам. Имаш три минути, за да извадиш хубавото си задниче от този поток.

— Нямате право да…

— Две минути и половина.

— Нямате право да ми нареждате, като че съм ви слугиня — извика тя, като се обърна с лице към него и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Една минута.

Подухна ветрец и смрази мократа й кожа. Бузите й обаче горяха, като да беше край огъня.

— Дори и да ме интересуваше ултиматумът ти, не мисля, че вече са минали две минути.

Той се усмихна, но това беше само леко извиване на устните му, което не се отрази на гневния му поглед.

— Тридесет секунди.

Ако не беше измислил този ултиматум, тя щеше да излезе от реката за по-малко от три минути. Залязващото слънце отнасяше топлината със себе си и тя започваше да зъзне. Но не беше съгласна този човек да й заповядва.

— Диктаторските ви маниери няма да имат успех пред мен, мистър Маккейн.

Той нагази в реката и тръгна към нея, от всяко негово движение струеше сила.

— Може ли да ви напомня, мистър Маккейн, че работите за мен — каза тя, като се бореше с желанието си да побегне.

Яростта в очите му я накара да отстъпи една крачка.

— Просто си върша работата, мис Уитмор.

Той спря на двадесетина сантиметра от нея. Топлината на тялото му стигаше до нея. Черните косъмчета по гърдите му, които прозираха през мократа риза, й действаха възбуждащо. Изкушаваха я. Колко лесно щеше да бъде да обвие ръце около врата му, да притисне замръзналите си гърди до топлината на тялото му, да усети огъня на силните му бедра до своите.

Даваше си сметка, че водата, която минаваше край нея и се плъзгаше между бедрата й, преди това беше се допирала до неговото тяло. Огънят вътре в нея се разгаряше и се съсредоточаваше най-вече в долната част на корема й. Властта, която имаше той над тялото й, я унижаваше. Вбесяваше я.

— В работата ви не влиза да ми заповядвате.

— В работата ми влиза и задължението да не позволя да бъде убита една вироглава жена. Излез от реката. Веднага.

Гневът я заслепи.

— Върви по дяволите! Ще изляза от тази река тогава, когато реша аз, а не ти. Ако мислиш…

Думите й се превърнаха в писък, когато той я метна на рамото си.

— Пусни ме!

Той като че ли не я чуваше.

— Нямаш право да се отнасяш така с мен!

Тя удряше с юмруци по гърба му. Той обхвана с ръка крака й. Докосването на дланта му по голото й бедро предизвика появата на топли тръпки по цялото й тяло, които раздухаха още повече вътрешния й огън.

— Девлин Маккейн, остави ме веднага!

Той продължи да върви, отнасяйки я от водата. Докато Девлин пресичаше лагера, през мократа завеса на косите си тя видя баща си и Остин. Двамата седяха един до друг край огъня и гледаха как я отнася, като че беше някакъв ловен трофей. И при това се усмихваха.

Кейт крещеше от безсилие и унижение. Удряше Маккейн по гърба, риташе, извиваше се, а той продължаваше да върви право към колибата. Когато я сложи на земята, тя налетя със стиснати юмруци върху него.

— Как смееш? — викаше тя, удряйки раменете му.

При следващия удар той сграбчи китките й. С едно-единствено ловко движение изви ръцете й назад и я притисна към себе си.

Въздухът излезе със свистене от дробовете й, когато гърдите й се сблъскаха с твърдата стена на гръдта му. В същия момент тя вече усещаше всяко местенце, в което се докосваха телата им, в което силните му мускули се притискаха в нежната й кожа. Спомените изскочиха веднага от плитките си гробове, спомени, родени в същата тази колиба, спомени за страст и удоволствие, запечатани завинаги в душата й.

Усети натиска на възбудения му член в корема си. Беше загрял така плата на мокрия му панталон, че й се струваше, че след малко от него ще започне да се вдига пара. Господ да й е на помощ, тя го желаеше. Тук. И сега. Въпреки че знаеше, че баща й и Остин бяха само на няколко метра от тях, въпреки че беше разбрала, че Девлин Маккейн е един деспот, който щеше да унищожи мечтата й да живее като независима жена, тя го желаеше.

— Нямаш право…

— Затворихме ли кръга, Кейт? — прошепна Девлин.

Устните му почти се докосваха до върха на носа й, дъхът му, който изпълваше ноздрите й, я упояваше.

Кейт вдигна поглед към него. Очите му блестяха в мрака, който криеше лицето му. Затваряне на кръга. Така бяха започнали. Така щяха и да свършат. С гняв. Това беше единствената възможност.

— Имала съм право тогава, в деня, в който се запознахме. Трябва да обличаш животински кожи и да носиш тояга.

Той притисна устните си към нейните. Брутална и в същото време — странно как — нежна, с вкус на желание и мъка, целувката му я изгори като жив въглен. Тя се опита да обърне глава, но нямаше къде да избяга — врагът й живееше вътре в нея. Това беше силното й до болка желание за този мъж.

Той я целуна дълго и страстно, и когато усети на устните си върха на езика му, устата й сама се разтвори, за да го приеме. Той се промъкна вътре, гмурна се, подобен на малкото колибри, пиещо нектара на розата, смучеше с такава стръв, като че искаше да вземе душата й. Гърдите й, притиснати в гръдния му кош, натежаваха и пулсираха от желание, което ставаше все по-силно и по-настоятелно, докато между бедрата й потече на тънка струйка нектарът на страстта.

„Не, не ми причинявай това, искаше да извика Кейт, не ме карай да те желая, не ме карай да предам самата себе си.“

Тя се опита да освободи ръцете си, за да го отблъсне, но откри, че се притиска още по-силно към него. Гръдните му мускули се свиха и миг след това той вдигна глава, прекъсвайки, целувката им. Изглеждаше разтърсен от случилото се не по-малко от нея, струваше й се толкова млад, и уязвим, и смутен от станалото.

Той я пусна и отстъпи крачка назад. Кейт изохка, неспособна да се сдържи — цялото й тяло крещеше и се молеше да я докосне.

— Аз като че не…

Той прокара ръка през гъстата си коса с цвят на абанос.

— Проклятие!

„Да, наистина.“ Тя се чувстваше прокълната.

— Постарайте се да се държите както трябва, мис Уитмор — гласът на Девлин се беше превърнал в дрезгав шепот. — А аз ще се постарая да държа по-далеч от вас мръсните си ръце.

Тя притисна пръсти към устните си, когато той излезе от колибата. Всичките й нерви трептяха, всяка фибра в тялото й пулсираше от желание. Тя направи крачка към изхода, искаше й се да го извика. Толкова силно го желаеше… желаеше… Ох, щеше ли някога това ужасно желание да замлъкне?

 

 

Девлин излезе от колибата и тръгна по поляната. Поемаше дълбоко въздух с надеждата, че димът, който се носеше от огъня, ще прогони опияняващото ухание на рози от ноздрите му. Чувстваше се пренапрегнат, тялото го болеше, като че беше разпънат на колело за мъчения, всяко мускулче беше напрегнато и пулсираше от желание.

Насреща му, от другата страна на огъня, седяха Фредерик и Остин. Когато го видяха, и двамата сведоха очи към рибата, която се печеше сред пламъците, като че се страхуваха да срещнат погледа му. Дали и те го мислеха за варварин, който трябва да носи животински кожи?

Не би трябвало да го интересува какво мислят. И въпреки това го интересуваше. Колкото и да му беше неприятно да го признае, искаше тези мъже да го уважават. Искаше той самият да уважава себе си. Но в момента не намираше особено основание за това. Беше допуснал ревността да ръководи действията му и да го накара да постъпи като… като някой проклет варварин.

Не харесваше човека, в който се беше превърнал — ожесточен, ревнив и превъртял от силното си желание да я има. Не искаше да бъде тук. Не искаше да бъде непрекъснато изправен пред изкушението да я докосва. Девлин се отпусна на земята, знаеше, че няма къде да се скрие. Предстоеше им да бъдат заедно в продължение на седмици. И през това време той трябваше някак си да се научи да обуздава това желание, което заплашваше да го унищожи.

Трябваше да успее да бронира както сърцето, така и тялото си. Трябваше да убие страстта си към Кейт, да погребе любовта си. Само така можеше да оцелее.