Дебра Диър
Мечтание (18)

Глава осемнадесета

Най-после и тази нощ свърши. Странно, никога досега никоя нейна посестрима не беше се сторила толкова дълга на Девлин. Той подпря брадичка върху коляното си и се загледа в останките от огъня. Утринният ветрец беше поразпръснал овъглените парчета дърво, разпалваше за секунди алени пламъчета насред пепелта, които малко след това угасваха. Младият мъж пое дълбоко въздух, мирисът на дим изпълни дробовете му и остави горчив вкус върху езика му.

Скоро трябваше да тръгнат. Другите бяха наблизо. Той обаче нямаше желание дори да се помръдне. Чувстваше се уморен, изтощен, като че някой беше изцедил и последната капчица живот от тялото му, оставяйки само една празна обвивка. През последната нощ не беше спал повече от два часа. И всеки път, когато се беше унасял, в сънищата му нахлуваше Кейт.

Той погледна към колибата, в която спеше младата жена. Слънчевите лъчи надничаха през листата на дърветата, светлината им играеше по тъмнозеления покрив на заслона, който беше направил за нея.

„Последната ни нощ заедно.“ Колко изкусително звучеше предложението й. Неведнъж беше напускал леглото си край огъня, през тази безкрайна нощ. Неведнъж беше заставал на входа на колибата и беше гледал спящата в нея жена, с осветено от огъня лице.

Ужасният глад все така гризеше вътрешностите му. Толкова му се искаше да легне до нея, да я вземе в обятията си, да бъде посрещнат от топлината й. Можеше да й даде всичко, което пожелае. А той щеше да се задоволи със съвсем малко от това, от което се нуждае.

Девлин затвори очи. „Да я забрави. Да избяга от спомените. Да избяга от мечтите.“

Няма да позволи да бъде използван отново. Няма да допусне отново да повярва в любовта, тя не изпитваше към него друго, освен сладострастие. Напразните надежди и мечти някога едва не бяха стрували живота му, когато беше още неопитно момче. Съпротивителните му сили сега бяха още по-слаби, съвсем недостатъчни да го спасят от Кейт. Ако не намереше начин да се защити, тя щеше да го унищожи, да стъпче и последните остатъци от гордостта му. Нямаше да позволи това да се случи. Най-добре беше да приключи още сега с това.

— Добро утро.

Девлин вдигна глава, притъпените му сетива се разбудиха веднага при звука на тихия й глас. Беше застанала пред него, изглеждаше като изгубило се дете, косите й падаха на златни вълни по раменете й, краката й бяха боси, дрехите й — износени. Беше прекалено красива. Прекалено изкусителна. Господ да му е на помощ.

Той се загледа отново в овъглените останки от огъня, опитвайки се да убие желанието, което бушуваше като див звяр в него.

— Ако си гладна, има плодове, останали от снощи. Нямаме време за нещо повече.

— Разбирам. Нямаш търпение да се срещнем с останалите.

Звучеше като обвинение. С ъгълчето на едното си око можеше да я види как стоеше, сложила ръце на кръста, вирнала брадичка, истинска възмутена учителка.

— Готов съм да се хвана на бас, че баща ти е полудял от тревога.

Тя отмести погледа си, загледа се в босите си крака, началната учителка се превърна в жена, която съвсем не беше сигурна в себе си.

Девлин сви юмруци. Нямаше да тръгне към нея. Нямаше да я вземе в обятията си. Направеше ли това, беше загубен.

— Като че ли не съм се замисляла много за другите през последните дни — рече тя. — Като че ли наистина не знам…

Наблизо изпука клонче. Девлин хвана ножа си, измъкна го от калъфа, висящ на бедрото му, и скочи на крака в същия миг, в който нападателите се показаха от гората.

Двама индианци, с препаска през слабините, последвани от двама бели. На слънчевата светлина, прокраднала се през дърветата, Девлин разпозна двамата мъже, с които се беше бил в хотелската стая на Кейт в Рио.

Единият от тях, по-ниският, се усмихваше, докато се приближаваше. Другият, едрият, тромав като мечка, наречен Джоко, наблюдаваше Девлин изпод гъстите си тъмни вежди така, като че най-голямото желание в живота му беше да пречупи гръбнака му. Двамата носеха нещо като униформа: бежови панталони, бежови ризи с пагони и месингови копчета, платът на дрехите им беше покрит с петна от пот.

— Този нож няма да ти е от полза.

И Франки насочи пистолета си към гърдите на Девлин.

Младият мъж стисна дръжката на ножа си. Знаеше, че може да свали един, най-много двама, преди да го убият. Но те бяха четирима.

— Имаме да уреждаме сметки, ти и аз, но мистър Ван Хорн иска да говори и с двама ви.

Франки се ухили, откривайки пожълтелите си зъби с късчета тютюн между тях.

— Та, ако държиш да продължаваш да се правиш на герой, ще имам достатъчно добра причина да те застрелям.

— Девлин — прошепна Кейт, гласът й беше одрезгавял от напрежение. — Недей. Моля те, недей.

Той я погледна, видя страха в очите й. Знаеше, че не може да направи нищо, поне засега.

 

 

При всяка стъпка Кейт трябваше да се бори с треперенето на краката си, със страха, парализирал всичките й нерви и каращ тялото й да се тресе. Девлин прокара длан по рамото й, топло окуражаващо докосване. Усмихна се в отговор на погледа й.

Сила и несломимост. Дори сега, когато стоеше обезоръжен сред неприятелите си, от него се излъчваше увереността на човек, който може да се справи с всякакви превратности. Тя черпеше утеха от тази сила. Поглъщаше я така, както нежното растение пие слънчевите лъчи и става все по-силно. Тя я правеше достатъчно силна, за да се пребори със страха си.

Значи предишната нощ беше забелязала огъня в лагера на Ван Хорн. След около час стигнаха в него. Когато излязоха от полумрака на джунглата, Кейт започна да мига, ослепена от слънчевата светлина, която струеше през доста по-тънкия изумруден балдахин над главите им.

На тесния бряг се беше разположила цяла флота от шестнадесет канута, подобни на дълги тънки ленти върху белия пясък. Край тях двадесетина индианци, само с препаски на слабините, бяха насядали в кръг и разговаряха. Те вдигнаха погледи към Девлин и Кейт, които похитителите им водеха към една малка полянка.

Две палатки, подобни на тези, които Кейт и останалите бяха използвали по време на експедицията, бяха издигнати край една бяла палатка, поне два пъти по-голяма от тях. Знаме в ален и тъмносин цвят се развяваше на централния й стълб и придаваше странен, средновековен вид на лагера.

От единия край на палатката, на колове, забити в пясъка, се издигаше навес на сини и червени линии, под който седяха мъж и жена. Странна двойка бяха те, приличаха на крал и неговата кралица, които се наслаждаваха на приятния следобед в градината си. Двама индианци, облечени в синьо-алени ливреи, стояха край кралското семейство и вееха с огромни палмови листа, с които раздвижваха горещия въздух. Ароматът на портокалов цвят изпълни ноздрите на Кейт.

— А, най-после пристигнахте.

Мъжът стана от тапицирания си стол.

Кейт сви ръце в юмруци край тялото си, докато домакинът се приближаваше към тях. Изгледа високия си, строен похитител с високо вдигната глава, вкопчила се в гнева си, с надеждата да я спаси от измъчващия я страх.

Ван Хорн се усмихна, вперил светлосините си очи в нея. Прекрасно оформени устни, лице, което сигурно би вдъхновило Микеланджело за неговия Архангел. Ветрецът развяваше правата му златиста коса, която се спускаше до раменете на бялата му копринена риза. Беше невероятно хубав — дори красив, помисли си Кейт. Въпреки усмивката му обаче, въпреки безупречните му черти, от него се излъчваше особена грозота, дължаща се може би на погледа на светлосините му очи, някаква студенина, някаква арогантност, която издаваше безмилостен тиранин, който изпитва удоволствие от гнусните си постъпки.

— С какво нетърпение чаках да се срещна с вас, мис Уитмор, и с вас, мистър Маккейн. Позволете да ви се представя. Аз съм Лейтън ван Хорн.

Той протегна ръка към Кейт, но тя притисна силно юмрук към тялото си.

Ван Хорн се засмя тихичко.

— Надявах се, че срещата ни ще премине в по-сърдечна атмосфера.

— Вие сте похитител, крадец.

Девлин стисна лакътя й — мълчаливо предупреждение, на което гневът й отказа да се подчини.

— Не виждам причина да се държа сърдечно с вас. Така, както не бих се държала сърдечно с никоя змия.

Устните на Лейтън бавно се разтегнаха в усмивка. В очите му обаче се четяха съвсем други емоции. В тях пламтеше гняв, подобен на адски огън.

— Има няколко неща, които всеки от нас трябва да научи, мис Уитмор.

Тя стоеше пред Лейтън, заливана от безмълвния му гняв, а сърцето й биеше така, като че щеше да изскочи от гърдите й. Какви демонични очи върху това ангелско лице! Кейт почувства, че този човек е способен на убийство и разбра, че е прекалила.

— Франки, извади пистолета си и убий мистър Маккейн.

— Не!

Младата жена погледна към коленичилия до този висок рус дявол мъж. Франки се усмихна, очевидно нямаше търпение да приведе в действие всеки урок, който дойдеше на ума на Ван Хорн.

— По-кротко, професоре.

Девлин отново стисна лакътя й, след което пусна ръката й.

Франки се изсмя на глас, докато издърпваше пистолета от кобура, който висеше на колана му.

— Той не ти е сторил нищо.

Кейт впи поглед в ледените очи на Лейтън.

— Аз те ядосах.

— Уроци.

Ван Хорн елегантно махна ръка в знак, че не е съгласен с довода й.

— Лейтън, моля те.

Молбата беше произнесена от компаньонката му. Жената беше станала и гледаше към Девлин, големите й тъмнокафяви очи бяха пълни със страх.

— Съжалявам, кралице — отвърна русият дявол и погледна назад през рамото си. — Този път трябва да ги откажа. Франки, пусни един куршум в сърцето на мистър Маккейн.

— С удоволствие, шефе.

И той с широка усмивка насочи пистолета, си към гърдите на Девлин.

Девлин беше напрегнал мускулите си, готов да скочи отгоре му. Нямаше да успее. Беше твърде далеч. Щеше да бъде мъртъв, преди да стигне до пистолета.

Металическо щракване и патронникът се плъзна на мястото си. Без да се замисли, Кейт се хвърли към Девлин, прикривайки го с тялото си.

— Не! — извика той, заглушавайки друг писък, на жена, като в същото време обви ръцете си около Кейт.

Кейт осъзна като през мъгла, че викът се беше изтръгнал от гърлото на тъмнокосата жена до Ван Хорн.

Девлин се извъртя светкавично, излагайки гърба си пред дулото на пистолета. Кейт се съпротивляваше, опитвайки се да го издърпа от огнената линия, но събитията се развиваха прекалено бързо.

Девлин се хвърли към земята и я повлече със себе си, като я прикриваше с тялото си. Прокънтя изстрел.

Силна болка проряза бедрото на Кейт, когато се свлече на земята. Девлин се стовари отгоре й и тежестта му изтласка всичкия въздух от дробовете й.

Над тях пищяха и подскачаха жълто-зелени папагали. Силното биене на кръвта в ушите на младата жена се смесваше с възбудения шепот на индианците.

Откъслечни мисли преминаваха през пелената от ужас, обвила мозъка й. Беше жива. Не беше простреляна. Но Девлин лежеше неподвижно, покрил я с тялото си, чиято тежест не й позволяваше да помръдне.

— Девлин?

Той бавно повдигна глава и я погледна намръщено.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— А ти?

— Какво, по дяволите, мислеше, че правиш? — попита младият мъж.

Загрижеността в сребристосините му очи беше преминала в гняв.

— Че спасява живота ви, мистър Маккейн — отвърна Лейтън. — Изглежда мис Уитмор много държи на вас. Толкова, че да рискува живота си.

Кейт погледна към Ван Хорн. Беше протегнал ръка към китката на Франки, очевидно беше бутнал пистолета му на земята. От черното дуло нагоре се виеше сив дим. До Лейтън стоеше тъмнокосата жена, със затворени очи, с пребледняло лице.

— А сега, мис Уитмор, може би ще дойдете да изпиете чаша чай с нас — погледна я усмихнат той. — Или все още не сте разбрала, че най-разумно е да ми съдействате?

Кейт прехапа долната си устна, за да задържи гневните думи, които напираха да се излеят срещу този човек.

Девлин явно забеляза ядосания й поглед. Той отговори, за да не й даде възможност да изложи отново на опасност и двамата.

— Как бихме могли да устоим на такова любезно предложение?

Той се изправи и помогна на младата жена да стане на свой ред.

— Ох, колко съм невъзпитан.

Ван Хорн се обърна към привлекателната жена до себе си.

— Лейди Джудит Чатъм, позволете ми да ви представя Катрин Уитмор и Девлин Маккейн.

— Лейди Джудит — Девлин се усмихна и пое ръката й.

Кейт видя как цвета се върна на бузите на Джудит, като че беше разцъфнала от светлината на усмивката на Девлин. А усмивката му беше толкова топла, толкова великодушна, толкова очарована от прелестите на тази жена. Кейт трябваше да се бори с желанието си да избие тази усмивка от лицето му.

— Заповядайте, седнете.

Лейтън направи жест към тапицираните столове под навеса.

Кейт стисна ръката на Девлин, когато минаваха край Ван Хорн. Сила и смелост — отчаяно се нуждаеше и от двете. Присъствието на Ван Хорн караше кожата й да настръхва от отвращение. Чувстваше се така, сякаш беше затворена в една стая с кобра, която щеше да я нападне всеки момент, а знаеше, че е безсилна срещу отровата й.

— Срещали сме се и преди, мис Уитмор — каза Лейтън, който вървеше току зад тях, подръка с лейди Джудит.

— Страхувам се, че не си спомням.

— Миналата година. Присъствах на една от лекциите, които баща ви изнесе в Бритиш Мюзиъм — „Древни английски легенди“, това беше заглавието, доколкото си спомням. Прочел съм всички книги на баща ви.

Ван Хорн покани с жест Кейт да седне на един от петте стола под навеса.

— Теориите му са зашеметяващи.

— Сигурен съм, че би бил поласкан, ако научи, че цените толкова високо теориите му.

Девлин отмести един от столовете, за да й помогне да седне, след което сам се настани до нея. Разделяше ги само малка сгъваема масичка.

Лейтън се разсмя, като че си беше спомнил нещо.

— Жоакин, чай за гостите ми.

Той махна към момчето, очевидно португалец, което седеше по турски на килима край него, облечено в същата ливрея като индианците. Момчето скочи на крака и изчезна зад палатката.

Лейди Джудит седна срещу Девлин, вперила поглед в лицето му, като че се опитваше да запечата всяка негова черта в паметта си. Изглеждаше омагьосана. Държанието й беше красноречиво, все едно че беше закачила на врата си табелка с надпис: „Желая те, Девлин Маккейн.“

Кейт погледна към него и се питаше какво мислеше той за явната й страст. Девлин наблюдаваше Ван Хорн, изражението му не издаваше нищо.

— Струвате ми се доста познат, мистър Маккейн — Лейтън се беше вторачил в събеседника си. — Мисля, че сме се виждали и преди.

— Съмнявам се, че се движим в едни и същи кръгове.

Ван Хорн се засмя тихо.

— Движа се навсякъде, където поискам.

— Какво се надявате да спечелите, мистър Ван Хорн?

Девлин кръстоса дългите си крака и се облегна на стола си.

— Защо е толкова важен за вас Авалон, че рискувате живота си, за да го търсите из джунглата?

— Наистина ли долавям нотка на цинизъм, мистър Маккейн?

Лейтън притисна едни в други върховете на пръстите си, образувайки нещо като триъгълник, на който подпря брадичката си.

— Да, виждам, че се съмнявате, че Авалон изобщо съществува, и въпреки това сте се впуснал в това опасно издирване. Може би аз също трябва да ви попитам, защо? Няма смисъл обаче, всички знаем причината. Парите, те са способни да убедят всекиго.

Кейт стисна ръце, ноктите се забиха в дланите й. Ван Хорн не забелязваше ли как Девлин гледа тази жена? А ако забележи, няма ли да нареди да го застрелят от ревност? Впери поглед в Джудит с надеждата, че ще я накара да остави Девлин Маккейн на мира. Съперницата й най-после я погледна, след което сведе очи, очевидно смутена.

Дрънкането на китайски порцелан възвести връщането на младия португалец. Носеше сребърен поднос, върху който беше натрупал сребърен чайник, захарница и лъжички, чашки и чинийки, и голяма чиния, в която бяха наредени тънки резени кекс. Всичко това изглеждаше прекалено тежко за тънките му ръце, които не бяха по-дебели от китките на Девлин. След като постави подноса на сгъваемата масичка между лейди Джудит и Ван Хорн, момчето започна да сервира, като не забрави да попита гостите с какво ще пият чая си, надут като петел в стремежа си да прилича на истински английски иконом.

Девлин сведе поглед към персийския килим, постлан върху голата земя. Слънчевите лъчи се провираха под навеса и падаха върху любопитните шарки в яркочервено и във всички нюанси на синьото на килима. Килимът и цялата мебелировка бяха непрактични и заемаха много място. „Само един султан би пътувал така през джунглата“, помисли си той.

Младият мъж пое фината чашка и чинийка, които му подаде момчето.

— По всичко изглежда, че вече имате достатъчно пари. Каква е причината тогава, Ван Хорн? Какво търсите?

Лейтън вдигна лъжичката от чашата чай пред себе си и загледа капчиците, които се стичаха по среброто и падаха обратно в чашката.

— А, на този свят има нещо по-важно от парите, мистър Маккейн. Помислете само за това, което може би ни очаква в този изчезнал град, за тайните, които може би ще открием в него.

Девлин погледна тежкото златно колие на врата на лейди Джудит, невероятно красиво изработено, вероятно египетско.

— А откритите съкровища можете да занесете и у дома си.

— Да, съкровищата.

Лейтън се усмихна на събеседника си над ръба на чашката, но това беше само едно разтегляне на устните. Очите му си останаха ледени като сърцето на дявола.

Девлин отпи от чая си. Топлата течност погали пресъхналото му гърло. Срещу него лейди Чатмън беше свела поглед към силно стиснатите си длани. Тъмните й коси бяха прибрани в елегантен кок на тила и откриваха лицето й със сърцевидна форма. Облечена в зелена ленена рокля, тя изглеждаше като прекрасна лилия в тази пищна градина. Красива. Деликатна. Как беше възможно подобна жена да се озове с Ван Хорн?

— Рискувате много заради една вълшебна приказка.

Лейтън поклати глава.

— Изненадан съм, че прекрасната мис Уитмор все още не ви е убедила, че трябва да се вярва във вълшебните приказки.

Девлин впери поглед в дъното на чашата си, като стисна и отпусна челюстите си. Едно мускулче на бузата му заигра. Вярно, въпросната дама го беше накарала да повярва, ако не в съществуването на Авалон, то в собствената му красива приказка. Грешка, която не мислеше да повтаря.

Лейтън постави чашата и чинийката на масичката пред себе си.

— Жоакин, донеси принадлежностите ми за писане на мис Уитмор.

Момчето се втурна в палатката и миг по-късно се показа с кожено куфарче в ръка. Взе чашата и чинийката от ръцете на Кейт, сложи ги на масичката между стола й и този на Девлин, след това отвори куфарчето и го постави в скута й.

— Така, а сега, сигурен съм, няма да имате нищо против да начертаете за мен пътя до Авалон, мис Уитмор — рече Ван Хорн. — Знам, че сме съвсем наблизо и се уморих да вървя след малката ви група. Не искам да рискувам да ви загубя някъде из джунглата.

— А как мога да бъда сигурна, че ще ни пуснете, след като начертая картата?

— Нямате избор.

Лейтън се облегна на стола си и отново се усмихна с дяволската си усмивка.

— Знаете, че ще убия мистър Маккейн, ако не ми съдействате.

— А ако го убиете, никога няма да ви начертая картата.

— Значи мислите, че ме държите в шах, така ли?

Ван Хорн се усмихна, без да откъсва поглед от Кейт.

— Умъртвяването на един човек може да отнеме доста време, мис Уитмор. Франки е истински експерт в тази област. Може да одере кожата, на който и да е, без да го убие. Без да го убие веднага, искам да кажа.

Девлин видя ужаса в очите на младата жена, която го погледна въпросително. А той не знаеше какво да я посъветва. Ако тя не начертаеше картата за Ван Хорн, беше сигурен, че тази бавна мъчителна смърт нямаше да му се размине. Ако му дадеше плана, Лейтън можеше да се смили и да го убие по-безболезнено. При всяко положение нямаше особена надежда, животът му да продължи повече от няколко часа. А Кейт? Какво мислеше да прави с нея това копеле?

— Гарантирам, че в крайна сметка ще ми дадете картата, но преди да умре, мистър Маккейн ще трябва да изтърпи ужасни мъки. Мислите ли, че ще можете да гледате как кръвта му се стича бавно по оголените му меса?

Кейт сведе поглед към отворения куфар на коленете си.

— Не.

— И аз мисля така. Добре, сега бъдете добро момиче и ми начертайте плана.

Как щеше да разбере Ван Хорн, ако му дадеше невярна информация, чудеше се Девлин. Той обаче беше сигурен, че Лейтън си имаше начин за това. Беше седял срещу прекалено много комарджии, за да може да разпознае оня, който държеше печелившата карта. Погледна към празния стол вдясно от Кейт. Предчувствието за надвисналото над главите им нещастие опъваше нервите му. Трябваше да открие слабото място в защитата им. Трябваше да измъкне Кейт от лапите на това копеле. И то възможно най-бързо.

— Не се опитвайте да ме мамите, мис Уитмор.

Лейтън посочи към Франки. Пълният мъж кимна и се запъти към палатката.

— Както виждате, държа повече от една карта.

Девлин гледаше след Франки, който изчезна в голямата палатка. Всички мускули в тялото му бяха опънати от напрежение. Няколко секунди по-късно Франки се появи на входа на палатката. Той не беше сам.