Дебра Диър
Мечтание (15)

Глава петнадесета

„Единствените хора на земята.“ Не беше трудно да го повярва човек, мислеше си Кейт, докато вървеше след Девлин, който проправяше пътя им през гъстата гора. При всяка стъпка в краката й се преплитаха лиани и папрати, а обувките й потъваха в гниещите листа, които покриваха земята. На места, въпреки дебелата покривка, на повърхността избиваше кал.

Дъждът биеше по живия балдахин от листа над главите им, преминаваше през него и ги заливаше с топлите си струи. Кейт вече беше мокра до мозъка на костите си. Всеки разумен човек би се опитал да се приюти някъде от този потоп, мислеше си тя, вперила поглед в гърба на Девлин. По-точно, всеки човек в Англия, тук обаче никоя дейност не се прекъсваше заради някакъв си дъжд. Може би защото това беше нещо, също толкова обичайно за тази страна, както мъглата за Англия, дори още по-обичайно, защото валеше по няколко пъти на ден.

Подгизналата бяла памучна риза на Девлин се опъваше на гърба му при всяко негово движение, докато боравеше с дългия си нож — сечеше лианите и храстите, които се изпречваха на пътя им. Острата им миризма изпълваше влажния въздух, който беше толкова тежък и плътен, че младата жена едва успяваше да диша. Девлин се беше облякъл скоро след като излязоха от селото тази сутрин и тя беше сигурна, че този жест се дължеше на нейното присъствие. Искаше й се да му каже, че не беше нужно да го прави. Всъщност нямаше нищо против голотата му. Тук тя не беше неуместна, напротив, беше нещо напълно естествено и в реда на нещата — най-подходящото облекло за придвижване през джунглата.

Кейт избърса с опакото на ръката мокрото си чело. Дрехите бяха залепнали по тялото й и дразнеха кожата й при всяко движение. Единствено гордостта я възпираше да помоли за няколко минути почивка, няколко минути, през които да се скрие от проливния дъжд. Гордостта беше тази, която движеше краката й, крака, които през последните няколко часа се бяха превърнали в подгизнала гъба.

„Едно, две, три, четири.“ Повтаряше наум тези няколко думи отново и отново, вдигайки единия крак, а после другия. Над изумруденозеления балдахин над главата им отново проблесна светкавица и за кратък миг освети в сребристо Девлин. Изтрещя гръмотевица. Младият мъж пред нея обаче като че не забелязваше бурята.

„Едно, две, три, четири.“ Походът им беше започнал призори, когато бяха излезли от село Курая. И оттогава бяха вървели непрекъснато, следвайки един от ръкавите на реката, който лъкатушно се изкачваше нагоре към водопадите, от време на време им се беше налагало да пълзят на четири крака.

„Едно, две, три…“ Тя се блъсна в гърба на Девлин.

— Извинявай. Не разбрах, че си спрял.

Той килна назад шапката си, от периферията й плисна вода, погледна я и смръщи тъмните си вежди.

— Защо не ми каза, че всеки момент е можело да припаднеш?

Сега, след като вече бяха спрели, краката й трепереха толкова силно, че трябваше да напрегне всичките си сили, за да не се строполи в локвата пред Девлин. Тя се опита да изправи гръбнак и откри, че гърбът й се е схванал.

— Добре съм.

— Виждам, че си добре.

И той я обхвана с ръка през кръста.

— Няма нужда да ме носиш.

Младият мъж я вдигна и постави ръцете й върху раменете си.

— Мога да се справя и сама.

— Струва ми се, че не съм срещал по-голям инат от теб, професоре.

— Не съм инат.

Тя затвори очи, чувствайки се на сигурно място в обятията му. С едната си ръка той я притискаше към тялото си, с другата проправяше път през гъстата растителност с помощта на ножа си. Вибрациите, причинени от всяка негова стъпка, се предаваха от неговото тяло на нейното. Мускулите на гръдния му кош се триеха в гърдите й — силни, трептящи. Устните й се допираха в извивката на врата му — мокър, солен. Уханието на кожата му, с мирис на мускус, дразнеше обонянието й при всяко вдишване.

Мъж и жена. Единствените хора на земята, помисли тя, като се притискаше към него и търсеше подслон в обятията му.

След около час, който й се стори безкрайно дълъг, дъждът най-после спря, все едно сам Господ беше затворил някакъв кран. През гъстите клони започнаха да се прокрадват слънчеви лъчи и да рисуват златни линии във въздуха, който беше толкова влажен, сякаш обгръщаше в тежка мантия цялото й тяло. Мокрите дрехи жулеха кожата й. А Девлин все така, без да спира, напредваше през гората. Този човек никога ли не се уморяваше?

Младият мъж спря, чак когато стигнаха разширението на притока — това беше изворът му. Ръкавът се отделяше от течащата пред тях река, падаше върху остри скали, изсипваше се от тях, образуваше малко езеро и чак тогава, поуспокоен, поемаше лъкатушещия си път през джунглата и отново се вливаше в реката при водопадите. След като бяха вървели цял ден, бяха изминали едва половината от разстоянието, което ги делеше от въпросните водопади.

— Постарай се да не падаш във водата.

Младият мъж внимателно я постави върху тясната пясъчна ивица край езерото.

— Може ли да се изкъпя? — попита тя, вперила поглед в прозрачната вода. Дребните капки, които пръскаха от малките водопади наоколо, освежаваха приятно бузите й.

— По-късно.

— О, първо трябва да се свърши работата.

Кейт се опитваше да се задържи права, приличаше на марионетка със скъсани конци.

Две силни ръце, поставени на раменете й, й помогнаха да възстанови равновесието си. Тя вдигна поглед. Той се усмихваше, а очите му бяха пълни с нежност. Прекрасна. Опустошителна. Дали знаеше колко опустошителна можеше да бъде усмивката му? Искаше й се да докосне тази усмивка, да усети извивката на устните му под пръстите си.

— Почини си, докато направя лагера.

Тя седна, без да сваля поглед от него, проследяваше всяко негово движение. Приличаше на ягуар, изтъкан от сила, гъвкавост и грация. Младият мъж почисти едно малко пространство от клони и лиани, и ги натрупа край реката.

Слънцето се прокрадваше през гъстата листна маса над главите им, проблясваше в пенещата се наоколо вода. Тя потопи ръце в езерото, наплиска лицето и врата си, и остави водата да потече надолу по гърба и между гърдите й. Прекрасно. Толкова прохладно. Може би той няма да забележи, ако съблече блузката си, помисли тя, издърпвайки мокрия памучен плат от панталона си. Идеята беше наистина много привлекателна, но някакъв остатък от чувството й за благоприличие й отказваше тази свобода.

Кейт развърза връвта, която Девлин й беше направил от лиани, за да завързва блузата си, изля няколко шепи вода под износената камизолка върху разголените си гърди, напръска с вода мишниците, врата. Това обаче не облекчи особено пренапрегнатите й мускули.

Тя се отпусна върху пясъка, легна на една страна и подпря глава върху ръката си. Трябваше да му помогне. Щеше да го направи, само искаше първо малко да си почине. Няколко минути, не повече. Клепачите й се затвориха сами. Щеше да се отпусне за четири-пет минутки.

 

 

„Заспала е дълбоко“, помисли си Девлин, обръщайки се да погледне към мястото, където беше легнала Кейт. Разбираше добре изтощението й. Той самият се чувстваше изчерпан, а беше свикнал с жегата и влагата. Не му се искаше да й дава зор, но колкото по-малко нощи щяха да прекарат сами в джунглата, толкова по-добре щеше да бъде за всички.

Младият мъж отряза четири бамбукови пръчки и ги заби в пясъка с помощта на един плосък камък, постави двете по-дълги, високи около метър и осемдесет, в единия край, а по-късите, около метър и двадесет, в противоположния. Свърза четирите кола с пръчки и лиани, и покри съоръжението с дълги листа от бананова палма. След като натрупа и върху пода бананови листа, той се приближи до Кейт.

„Спи като бебе“, помисли той, махайки мокро кичурче коса от бузата й. Тя се раздвижи от допира на ръката му, завря устни в дланта му, дъхът й минаваше като топла струйка край китката му. Гърлото на Девлин се сви от вълнение. Желанието пулсираше във вените му, горещото, непрекъснато нарастващо желание да притежава тази жена. Искаше да я вземе в обятията си. Искаше да я усети, да почувства допира на кожата й, да погали всеки сантиметър от тялото й.

„Отсега нататък ти ще бъдеш моя герой.“ Думите й отекваха в съзнанието му. Тя му вярваше. Зависеше от него, той трябваше да я върне при баща й. В спомените му изплува усмихнатото лице на Фредерик Уитмор. Доверие. Вяра. Девлин не можеше да ги предаде.

Той я вдигна на ръце, за да я занесе в подслона, който беше направил. Щеше да я приюти там, докато той самият се погрижи за вечерята им. Кейт изглеждаше толкова малка, толкова крехка и деликатна в ръцете му. Пъпка от розов цвят, попаднала в джунглата. Розова пъпка, която щеше да опази, каквото и да му струваше това.

Сладката миризма на прясно откъснатите листа го посрещна веднага щом влезе в малкия подслон. Тя се притисна в него, обърна лице към рамото му, сграбчи единия край на разкопчаната му риза, когато я постави върху ухаещите зелени листа. Внимателно освободи ризата си. Тя изохка в знак на протест, устните й се закръглиха в изкусителна муцунка.

Той усети как всичките му добри намерения се разбунтуваха, сритани от острите токове на изгарящото го желание. Девлин погали бузата й. Приближи се съвсем близо до нея, тя го привличаше като магнит, и наведе глава така, че да усеща дъха й по устните си. Би било толкова лесно да я прелъсти и да получи това, от което се нуждаеше. Толкова лесно да предаде и двамата.

Отдръпна се и отново седна на петите си като дишаше учестено. Дрехите й бяха мокри, бялата памучна тъкан беше прилепнала по кожата й, очертавайки извивката на гърдите й, зърната й приличаха на розови сенки под тънкия плат. През разтворените краища на ризата й можеше да види червени следи над камизолката — там, където мокрият плат беше ожулил нежната кожа. Ако не съблечеше тези прогизнали дрехи, до сутринта щеше да бъде цялата изранена.

— Кейт — нежно отмахна падналите върху слепоочието й коси, — събуди се, скъпа.

Тя изохка и обърна глава.

Явно трябваше да се откаже от тази работа. Изранената кожа не беше нищо в сравнение с душевната болка, която го разкъсваше. Девлин понечи да се отдръпне, но мисълта за това, как щеше да се чувства на другата сутрин Кейт, го накара да се върне.

— Дявол да го вземе!

Той припряно събу обувките и чорапите й. Ръцете му трепереха, докато разкопчаваше панталона й. А тя продължаваше да спи.

— Кучешки късмет.

Младият мъж измъкна ризата и камизолката й, като се опитваше да не гледа закръглените й форми. Чувстваше се като хванат в капан, останал насаме в тази пустош с единствената жена, която желаеше повече от всичко на света. Беше толкова близо до нея, но не можеше да я има.

— Скапан кучешки късмет.

Издърпа панталона й. Обримчените с дантела гащи бяха украсени с розички. Ръцете му усещаха топлината на тялото й през тях.

— Господ да ни е на помощ и на двамата.

След това я покри с бананови листа. Взе мокрите й дрехи и изскочи от колибата с такава скорост, като че цяло племе ловци на човешки глави беше по петите му.

 

 

Кейт се обърна и се протегна, бузата й се отърка в нещо хладно и гладко, до все още ненапълно разбуденото й обоняние достигна сладникаво ухание.

— Девлин — прошепна тя, протегна ръка и заопипва наоколо по дюшека от листа, търсейки младия мъж, но откри, че не е край нея.

Значи само беше сънувала, помисли тя и отвори очи. Беше сънувала, че силните му ръце я бяха прегърнали здраво.

Кейт седна и запримигва, като се опитваше да дойде на себе си. Намираше се в някаква малка колиба, а отвън се процеждаше светлина, очевидно от огън, който беше достатъчно близко, за да я стопли. Златните отблясъци играеха по голите й гърди.

— Боже Господи! — прошепна тя и кръстоса ръце пред гръдта си.

През отвора на колибата видя Девлин Маккейн. Огънят осветяваше наоколо и образуваше нещо като златен кръг — кръг, който даряваше топлина в студената нощ насред джунглата. Девлин седеше по турски почти в центъра на този кръг. Панталонът беше единственото му облекло. Светлината галеше лицето му, раменете, гърдите, голата му кожа, от които се излъчваше толкова жизненост.

Държеше над огъня пръчка и пламъците ближеха нанизаната на нея тлъста риба. До него в пясъка бяха забити други две пръчки. Помежду им беше преметната лиана и върху нея бяха окачени неговата риза и нейния панталон, блуза, камизолка и обримчените с дантела гащи.

— Гладна ли си? — попита той, без да се обръща.

Младата жена грабна един от пръснатите наоколо, бананови листа, притисна го до гърдите си. С друг скри корема си и надникна от колибата.

— Мистър Маккейн, дрехите ми.

Той погледна към колибата и на устните му се изписа усмивка, като я видя.

— Някога познавах една жена, която танцуваше с ветрила в Сан Франциско. Тя наистина знаеше как да възбуди един мъж. Всяка нощ цялото заведение започваше да й вика да хвърли ветрилата.

Бузите й пламнаха.

— Мистър Маккейн, донесете ми дрехите, ако обичате.

— Значи все още не искаш да ставаш туземка?

В дълбокия му звучен глас се прокрадваха шеговити нотки.

— Съвсем не.

— Добре.

Той постави рибата върху един бананов лист, взе дрехите й от „въжето“ и ги преметна през ръката си една по една. Когато стигна до гащите й, той се обърна към нея и се усмихна закачливо.

— Е, професоре, не съм очаквал, че криеш дантелки и розички под панталона си.

Кейт видя как Девлин погали с палец едно от розовите цветчета върху единия крачол на кюлотите й, като че ли те бяха живо същество. В същия момент с нея стана нещо необяснимо и връхчетата на гърдите й настръхнаха:

— Фактът, че нося панталон, не ме прави по-малко жена, мистър Маккейн.

Той се приближи и Кейт отстъпи крачка назад в тъмната колиба. Нямаше къде да се скрие. Погледът на младия мъж започна да слиза надолу към гърдите й. Тя беше притиснала толкова силно банановия лист към себе си, че над него плътта й се беше издула.

— И сам виждам, че сте стопроцентова жена, мис Уитмор.

— О! — пошепна тя.

Той пусна дрехите й върху листата, които покриваха пода на колибата до самия й вход. Голото му рамо се допря за миг до ръката й. Ефектът беше незабавен, подобен на светкавица, от която дъхът й секна. Кейт настръхна и се дръпна към стената на колибата така рязко, че замалко щеше да събори паянтовата постройка.

Девлин я погледна и се усмихна.

— Не се притеснявайте, професоре, не съм насилвал никоя жена да прави нещо против волята си.

Тя го проследи с поглед, докато той се връщаше до огъня. Да, беше сигурна, че никога нямаше да я принуди да стори нещо против волята си. Но какво щеше да стане, ако разбереше, че когато беше до него, волята й я изоставаше?

Докато се обличаше, усети, че дрехите й миришат на речна вода и дим. Очевидно ги беше изпрал.

— Боже Господи — прошепна тя, чувствайки се страшно изложена на показ и в същото време безсрамно възбудена от това. Той я беше съблякъл. Беше видял голото й тяло, беше я докосвал, беше прал дрехите й. Тя пое трескаво дъх. Тялото трепереше от пробягващите в съзнанието й картини. Как щеше да го погледне сега? Тя стоя дълго в тъмната колиба и се опитваше да събере достатъчно смелост, за да се покаже пред него.

— Крайно време беше.

Девлин стана и тръгна към нея, когато я видя да излиза от навеса.

— Вече започнах да си мисля, че се криеш там.

— Исках да пооправя косата си, цялата се е оплела — отвърна тя и пое тесния дървен поднос, който й подаде Девлин.

— Май не си успяла особено.

Нямаше нужда да й казва, че изглежда като вещица. И така си го знаеше.

— Много мило, че си го забелязал.

Той се разсмя. Стана, отдалечи се от огъня, седна на пясъка и се облегна на ствола на една висока палма. Тя се отпусна върху килима от широки листа, с който Девлин беше покрил земята, достатъчно близо до огъня, за да усеща топлината му върху лицето си.

Кейт подпря подноса, който спътникът й беше издялал от парче сухо дърво, на скута си и се загледа в пламъците. Чувстваше се толкова притеснена, че не смееше нито да го погледне, нито да започне да се храни. Мирисът на печена риба обаче събуди апетита й. Откри, че е страшно изгладняла. Храната беше прекрасна: крехка бяла риба, хрупкава сърцевина от палма, резени зряла сочна папая, толкова вкусна, че тя облизваше всяка капчица, останала по пръстите й.

— Има още, ако си гладна.

Тя го погледна и се усмихна. Девлин държеше в едната ръка ножа си, а в другата — парче дърво, което дялкаше.

— Може би още няколко резена плод.

Той остави ножа и дървото, изправи се и взе една папая от малката купчинка, която беше разположил на бананов лист до корена на палмата. Тя следеше всяко негово движение. Когато младият мъж се приближи, тя вдигна глава, за да не го изпусне от погледа си. Тук, в джунглата, той й се струваше по-висок и по-силен отколкото в лоното на цивилизацията, като че черпеше мощта си от дивата пустош, сред която се намираха.

Той седна върху стъпалата си край нея и започна да реже плода, като поставяше вкусните резени в подноса й. По ръцете му се стичаше сока на папаята. Кейт прокара език по устните си, опитвайки да се пребори със заплашително силното си желание да оближе оранжевите капчици по кожата му. Представяше си, че хваща ръката му, притиска устни до дланта му, прокарва език по китката му и се опива от сладко соления вкус на кожата му.

Ужасни, опасни мисли. О, Боже, не би трябвало да има подобни идеи!

— Стига ли?

— Да.

Предостатъчно. Прекалено много. Премного мечтания.

— Благодаря. Всичко беше чудесно.

Той се изправи и изхвърли остатъците от папаята в огъня. Във въздуха полетяха искри.

— Всичко е вкусно, когато си гладен.

Гладен. Да, тя наистина беше гладна, но за неща, които никога не би трябвало да вкусва.

Мястото ли беше виновно? Изолираността ли, пълната й зависимост от този човек ли бяха причината да е толкова увлечена по нето? Омаяна. Очарована. Омагьосана. Всички тези думи бяха прекалено слаби, за да могат да изразят това, което чувстваше към него.

Девлин отиде до потока, изми ръцете си и отново седна до палмата.

— Извинявай, че не ти помогнах.

— Просто правя това, за което сте ме наели.

Той измъкна някакъв къс дърво от пясъка до себе си.

Задължение. Тя не беше нищо друго, освен едно задължение. Тя го наблюдаваше, а той продължаваше да си дялка, като че нямаше никаква причина за тревога. Очевидно се чувстваше като у дома си в това диво място. Беше я спасил с риск за собствения си живот, беше се бил с един дивак заради нея и всичко това, само защото трябваше да изпълни задължението си. Заради нищо друго.

От върха наедно дърво се чу гърлен лай. Кейт скочи и разпиля няколко парчета папая върху листата край себе си.

— Маймуни — обясни с усмивка Девлин. — Напълно безопасни.

— Безопасни — повтори тя, като в същото време се бореше със силното си желание да се спусне към него и като малко дете да се сгуши в краката му. — Баща ми сигурно се скита из джунглата и ни търси.

Тя изхвърли плодовете, които беше изтървала, в огъня.

Девлин кимна, без да вдига глава от работата си.

— Не вярвам да стои спокойно при положение, че дъщеря му се е изгубила. Предполагам, че ще се срещнем с тях след два-три дни. Зависи от това колко бързо ще напредваме.

— Надявам се, че са добре.

— На твое място не бих се притеснявал. Те са по-добре екипирани от нас.

Наистина ли беше така? Съмняваше се, че могат да бъдат по-добре екипирани от Девлин Маккейн. Колко от мъжете, които познаваше, биха оцелели в джунглата единствено с помощта на един нож и на мозъка си? Не особено много. Що се отнасяше до нея, тя не би искала да остане сама с някой друг в този див рай. А той беше с нея единствено заради парите.

Тъй като апетитът й беше изчезнал, Кейт се приближи до потока, хвърли във водата остатъка от плода и изми подноса и ръцете си. Лунната светлина се прокрадваше между дърветата и се отразяваше на повърхността на реката. Прииска й се да се гмурне и да остави течението да отнесе надалеч ужасния смут, който я беше обхванал.

Никога досега не беше се опитвала да привлече някой мъж. И сега, когато се опитваше да стори това, беше претърпяла пълен, ужасен неуспех.

— Банята ти ще трябва да почака до утре сутринта.

Тя погледна назад през рамото си. Девлин я наблюдаваше, изражението му беше непроницаемо.

— Страхувам се, че няма друга възможност.

Тя се изправи и заизтърсва студената вода от ръцете си. Остави подноса на земята до него, след това огледа малкия лагер с надеждата да открие нещо, каквото и да е, което да отвлече мислите й от Девлин Маккейн. Нищо, нито книга, нито някаква игра, никакво развлечение. Всъщност през всичките тези последни седмици, тя напразно се беше опитвала да не мисли за него и всеки път усилията й бяха пропадали.

— Вземи, това ще ти е от полза.

Кейт изви глава, като се питаше дали Девлин не беше прочел мислите й. Той й подаваше някакъв къс дърво. Когато се приближи, тя откри, че дървото беше оформено като гребен с широки зъби. Пое го от ръката му и го заразглежда. Беше изключително грижливо издялан, дръжката му дори беше изработена така, че да пасва на дланта й. Гледайки надолу към добре съобразения с нуждите й подарък, младата жена усети, че очите й се пълнят със сълзи. Мистър Маккейн вършеше безупречно работата си. Можеше да я накара да помисли, че не му е безразлична.

— Благодаря — прошепна тя и се обърна с гръб към него.

Отпусна се на килима от листа край огъня и се опита да се пребори с глупавите емоции, които я разкъсваха. Какво значение имаше, дали мисли за нея само като за едно задължение? Кейт хвана един кичур и се опита да прокара гребена през заплетените си коси. Дори така беше по-добре. Напълно служебни отношения. Така нищо не заплашваше сърцето й. Нямаше опасност разни романтични любовни истории да съсипят плановете й. Така беше много по-добре. Гребенът заседна в заплетените златни къдрици, оскуба я и от устните й се отрони едва чуто охкане.

— Ако не внимаваш, ще счупиш гребена.

С ъгълчето на едното си око Кейт видя, че той тръгна към нея. Крачките му бяха широки и гъвкави, от тях лъхаше сила.

— Остави на мен.

Девлин коленичи зад нея и пое заплетения кичур от ръката й. Тя пое дълбоко въздух и се опита да долови мириса на кожата му.

— Може би просто трябва да използваме ножа ти и да я отрежем.

— Това би било истинско престъпление.

Той се настани на земята зад нея. Гърбът й се наслаждаваше на топлината, която се излъчваше от тялото му.

— Харесва ли ти косата ми?

Изключително внимателно и с безкрайно търпение той започна да разресва сплетените къдрици.

— Харесвам косата ти.

Тя се усмихна, приемайки комплимента му така, както той поемаше косата й в ръцете си — като нещо много ценно, крехко и красиво. Винаги беше презирала жените, които искат да им правят комплименти. А сега тя самата се държеше по същия начин. Странно, как само я беше преобразил той, обръщайки всичко с главата надолу.

Той прокарваше редките зъби на гребена през заплетените кичури, като започваше от долния край, разресваше го внимателно и малко по-малко си проправяше път нагоре. Леко, в никакъв случай не грубо подръпване, никаква болка, никакво оскубване, дълги пръсти, които предпазливо си проправяха път из сплъстените коси, притискайки леко и ритмично скалпа й. Скоро гребенът минаваше свободно през гъстите къдрици, но Девлин продължаваше да реши сипещите се като златен водопад коси.

Кейт затвори очи и се отдаде на удоволствието да усеща допира на пръстите му. Коленете му почти се допираха до бедрата й, деляха ги само някакви сантиметри. Беше й приятно да стои така и да усеща от едната страна топлината на тялото му, а от другата — на огъня. Искаше й се да се протегне като напечена от слънцето котка.

— Истинско слънце.

Девлин повдигна косите й така, че да отразят светлината на огъня. Не откъсваше поглед от златото, сипещо се между пръстите му. Наблюдаваше играта на светлосенките в златните нишки.

— Слънцето е в косите ти.

Младата жена отметна назад глава. Очите й бяха затворени, а върху пълните й розови устни се беше изписала доволна усмивка. Девлин продължаваше да прокарва гребена през буйния златен водопад, копринените кичури като че оживяваха в ръцете му, докосваха го, галеха голите му гърди. Мускулите му се свиваха в отговор.

Желанието да я има, което не го напускаше нито за миг, се беше разгоряло още по-силно и пулсираше като отворена рана. Той напълни шепата си със злато, потърка бузата си с меката коприна, вдъхна дълбоко излъчващото се от нея ухание на рози. Искаше му се тези коси да се обвият около раменете му. Искаше му се да притисне устни към шията, криеща се под тях.

— Като някоя принцеса от приказките си.

Кейт го погледна през рамото си. Подобната й на слънце коса ограждаше лицето й. Гъстите тъмни мигли потрепнаха, колкото да му дадат възможност да зърне за миг лятната синева, скрита в очите й.

— Мистър Маккейн, не съм предполагала, че зад грубоватата ви външност се крие подобна романтичност.

— Мисля, че всеки от нас крие по нещо.

— Да, но вие не ми оставихте почти нищо от моите тайни.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искате да кажете.

Тя се обърна към огъня и скри лице в дългите си коси.

— Вие сте особен човек, мистър Маккейн. Начинът, по който разсъбличате хората, не е особено разпространено явление. Понякога ми се струва, че четете мислите ми. Всичко това ме… смущава.

Девлин продължаваше да реши косите й, които като че сами полепваха по ръцете му. Понякога наистина можеше да види всичко, което ставаше в нея. Имаше достатъчно добра представа за жените, за да може да разпознае желанието, когато го видеше в някоя от тях.

Бавно прокарваше гребена от върха на главата до края на дългите нишки, докосвайки гърба, кръста, бедрата й през златната завеса. Кейт се извиваше в отговор, изпъваше назад рамене, повдигаше леко бедра.

Желание. Тя цялата трептеше от желание. Можеше да го види в начина, по който се раздвижваше, в начина, по който го гледаше, когато мислеше, че не я забелязва. Можеше да го долови в аромата на кожата й, това топло страстно ухание, издаващо женската възбуда. Не усещаше обаче нищо друго, освен това. Нищо подобно на дълбоките чувства, които изпитваше към нея.

— Защо дойдохте в Бразилия?

— Срещнах един човек, който ми каза, че можем да направим цяло състояние в Бразилия, като промиваме злато.

Младият мъж продължаваше да реши косите й, но знаеше добре, че трябва да спре. Обаче му беше много приятно да усеща сипещите се между пръстите му златни нишки, които топлеха кожата му.

— Нямаше какво да губя, така че си купих билет и тръгнах да диря късмета си.

— В Британското консулство ни казаха, че спътникът ви умрял в джунглата.

Девлин стисна зъби при спомена за разследването, последвало смъртта на Джералд, за пълните с обвинение погледи, отправяни към него, дори след като официално беше признат за невинен.

— Какво друго ви казаха?

— Само че е бил убит от отровна стрела.

— Убиха го, когато се връщахме в Пара. Три дни преди да достигнем цивилизования свят.

— Съжалявам, че настоях толкова да се върнете отново в джунглата. Знам колко мъчително може да бъде това.

— Никой не ме е накарал насила. Няма за какво да съжалявате.

Грабна кичур коса, повдигна го и вдъхна дълбоко уханието на рози, което се излъчваше от него. Човек можеше да се оплете целият в тези копринени нишки и никога да не пожелае, да се освободи от тях.

— Имате ли намерение да останете? В Бразилия, искам да кажа.

— Не. Ще взема дебелия чек, който ми плащате за тази малка екскурзия, и ще си купя парче плодородна земя в Калифорния.

Кейт изправи гръбнак, за да се отдалечи от него.

— Мисля, че няма нужда повече да решите косата ми, мистър Маккейн.

Тя издърпа косите си от ръката му и ги пусна по раменете си, докато говореше.

— Свършихте чудесна работа като я разресахте.

Девлин сбърчи вежди, усетил едва сдържания й гняв. Какво за Бога, беше сторил?

— Беше ми приятно.

— Ако нямате нищо против, вече бих искала да си легна.

Тя се изправи и тръгна към колибата, но се спря на входа й. Продължи да говори, без да го погледне.

— Надявам се, че ви е ясно — не изисквам от вас да спите навън. Разбирам, че трябва да си поделим колибата. Лека нощ.

Девлин се беше втренчил във входа на малкия заслон. Младата жена беше изчезнала в мрака, но той можеше да я чува, да слуша всеки шум, предизвикан от движенията й и търкането на тялото й по банановите листа.

Значи според нея, той можеше да чете мислите й. Точно сега обаче се чувстваше напълно объркан. Тя беше ядосана, дори вбесена, ако беше отгатнал правилно. Но коя беше причината за това, той не би могъл да каже, дори ако от това зависеше живота му.

Девлин хвърли шепа сухи палмови листа и лиани в огъня и се загледа в летящите към тъмното небе искри. Още дълго се вглежда в пламъците, вслушваше се в нощните звуци, в плясъка на удрящата се в скалите вода, в крясъците на птиците и маймуните, в шумоленето, издавано от обръщането на една жена върху меките ухаещи листа. Когато най-после реши, че е заспала, той също влезе в колибата.

Кейт лежеше на една страна, поставила глава върху ръката си, свила едното си коляно до вирнатото си носле. Горска нимфа, спяща в гнездото си. Отблясъците от огъня, които влизаха през входа, придаваха златен нюанс на кожата й.

Той стоя дълго време на прага и я наблюдаваше, като си мислеше какво ли би било, ако можеше да я вземе в обятията си и да я събуди с целувки. Най-после, когато повече не можеше да се бори с изтощението си, той легна до нея. Обърна се на една страна, за да й даде гръб, като й остави възможно най-много място, което не беше чак толкова голямо, предвид малките размери на колибата.

Девлин затвори очи и се опита да забрави, че тя лежи на сантиметри от него, топла и примамлива. Беше започнал да се унася, когато усети допира на топлото й тяло, нежните й гърди сякаш го изгаряха през ризата. Женските бедра, които не би могъл да сбърка с нищо друго, се притиснаха до неговите.

След това Кейт прокара ръка по гърдите му и допря устни до врата му. Дъхът на младия мъж секна от това леко докосване. Сърцето му заседна като буца в гърлото му. Нежните й пръсти се придвижиха до колана на панталона му и спряха там. Дори голямата умора вече не можеше да го спаси от внезапно лумналия в слабините му огън.

— Кейт — прошепна той, макар че нямаше представа как щеше да постъпи, ако тя му отговореше.

Не можеше да си спомни кога за последен път му се беше случило да споделя леглото си с жена, но въпреки това не знаеше какво да прави с нея. Положението беше адски объркано.

Топлата въздишка до врата му беше единствения й отговор. Тя спеше.

Сън. Господ да му е на помощ, явно нямаше да се възползва особено много от това благо тази нощ.