Дебра Диър
Мечтание (12)

Глава дванадесета

Кейт отпиваше от ламаринената чаша, която Девлин й подаваше и бърчеше нос от миризмата. Уиски. Никога не го беше харесвала, нито пък някакъв друг алкохол. Но тази чаша вече не беше с чак толкова лош вкус, колкото предната, която Девлин я бе прилъгал да изпие. Той й каза, че това ще намали болката, а тя изгаряше като огън крака й. Колко ли чаши бе изпила? Две. Не, три. Да, три чаши уиски. В палатката й беше топло, задушно с баща й и Девлин, които се бяха напъхали под платнището заедно с нея.

— Чувствам се вцепенена — тя падна обратно на възглавницата, като се смееше и се чувстваше странно зашеметена. — Може би, изпих прекалено много уиски.

Девлин вдигна поглед от влажната маса лепкави листа, които бе наслагал върху прасеца й. Чертите му издаваха силна болка. Той срещна погледа й за миг, преди да сведе очи и да продължи да се занимава с листата. Но тя видя страха в очите му, страх и дълбока тъга, което я ужаси против волята й.

— Не е само от уискито, нали? — попита тя, опитвайки се да говори с твърд глас. — Аз умирам.

— О, Кейт, не трябва да говориш така — Фредерик се наведе и взе лявата й ръка в своите. Той беше коленичил до нея, както и Девлин. Да ги гледа и двамата на колене правеше нещата да изглеждат по-лоши. — Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

Фенерът в палатката й хвърляше светлина върху лицето на баща й, караше сълзите в очите му да блестят. Не отново. Бедният човек бе наблюдавал смъртта на съпругата си, а сега тя умираше. О, не можеше да понася да гледа болката му.

— Моля те, татко, излез навън и глътни малко въздух.

— Кати, аз… О, Кати! — наведе глава над ръката и. — Не трябваше да ти позволявам да идваш.

Тя вдигна ръка, като искаше да допре пръсти до устните му. Но лицето му не стоеше на едно място.

— Тихо сега — прошепна тя, пропуснала устните му и допря пръст до брадата му. — Тук съм, защото аз исках да бъда тук. А сега само почакай навън. Всичко ще се оправи.

Фредерик се изправи на крака, държейки главата си наведена в ниската палатка. Постоя известно време, загледан в нея, а по бузите му се стичаха сълзи. Сърцето му беше така разбито, а тя не можеше с нищо да му помогне.

— Хайде върви и не се безпокой.

Той се обърна и я остави сама, сама с Девлин Маккейн. Тя се разтревожи за миг, че Девлин може да иска да я напусне, да избяга от бдението над умиращата. О, колко трудно беше да се изправиш лице в лице със собствената си смърт. Тя искаше Девлин при себе си.

— Ти няма да си идеш, нали?

Девлин я погледна изненадано.

— Не, никъде няма да ходя.

— Слушах те понякога да свириш на флейтата си нощем.

Той докосна флейтата, която стърчеше от ботуша му.

— Съжалявам, не съм искал да те безпокоя.

— Не си ме безпокоил. Харесваше ми как свириш.

Той вдигна друго дебело листо от кратуната до себе си. То изпусна бяло като мляко вещество, като го постави на крака й. Тя го гледаше и забеляза как треперят ръцете му.

— Не знам много за тебе.

Той вдигна поглед от свещенодействието си, лявата му ръка остана върху листата на раната.

— Няма много за разказване.

Мъждукащата светлина на фенера изтръгваше от сенките лицето му. Изглеждаше изморен, ядосан. Дълбоко в него клокочеше силна ярост и болка. Тя искаше да го погали, да отпусне чертите му, да изглади дълбоката бръчка между свитите му черни вежди. Дали щеше да се отдръпне, ако го докоснеше?

— Къде си роден? — попита тя, стиснала чашата, страхувайки се да опита.

— Не съм сигурен. Предполагам, в Нови Орлеан — сведе поглед към влажните листа. — Оставили са ме в едно сиропиталище в Нови Орлеан, когато съм бил на две години.

Изоставен на две години! Горкият, скъп, красив Девлин.

— Майка ти болна ли е била?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Не знам.

— Сигурно е била болна. Защо иначе ще изостави красиво, малко момченце.

Той продължи да държи очите си сведени.

— Предполагам, че си е имала причини.

— Аз никога не съм познавала майка си. Убила съм я, разбираш ли. Тя е умряла, когато ми е давала живот.

Той я погледна, а гънката между веждите му бе станала по-дълбока.

— Не можеш да обвиняваш себе си за смъртта й.

— Знам, че не трябва, но понякога не мога да се въздържа. Те са се обичали толкова много. Понякога нощем съм виждала баща ми да хлипа в кабинета си и да се взира в портрета на майка ми. Не е честно, нали? Той е трябвало да я загуби и да получи само мен в замяна.

— Той те обича, Кейт.

— Да, знам. Аз съм всичко, което му е останало от нея. Аз и спомените — тя вдигна чашата към устните си и чукна зъбите си в ръба, като се опита да пийне, разливайки уиски по брадичката си. Губеше контрол и се чувстваше без сили, като че ли животът й потъваше в тъмна, дълбоко забрава. Това ли бяха първите признаци на смъртта? — И сега ще загуби и мене. Бедният татко!

Девлин се премести до нея и взе чашата от ръцете й. С пръсти изтри течността от брадичката й, галейки кожата й с нежност, която накара дъха й да спре. Толкова време не я беше докосвал и беше така груб през последните дни, че бе започнала да се чуди дали не е сънувала нежността, която бе усетила в него.

— Бих искала да имам повече време. Толкова много неща не съм направила.

Той плъзна пръсти по устните й, лека милувка, нежен досег на кожата му с нейната. Мръщеше се, челюстта му беше здраво стисната, като че ли се бореше с нещо вътре в себе си.

Ако имаше време, дали щеше някога да успее да улови образа на този мъж върху платно? Портрет на езически бог. Представи си, че портретът му виси на стената в спалнята й в Лондон. Но тя никога вече нямаше да види Лондон и никога нямаше да може да нарисува този мъж.

Странно, че не изпитваше болка, само силите й бавно се топяха. Беше й трудно да задържи в една точка очите си. Образът на Девлин се размазваше, а тя толкова искаше да го види ясно. Неговият образ щеше да отнесе в гроба.

— Ще ме целунете ли, мистър Маккейн?

Той изглеждаше изненадан и за момент тя си помисли, че ще откаже на последната й молба. А знаеше, че това щеше да бъде последната молба в живота й, понеже усещаше тъмнината да протяга ръка към нея.

— Моля те!

Очите му проблеснаха. Сълзи ли имаше в тях? Сълзи, искрящи като диаманти на здрачно небе. Но не, може би греши. Девлин Маккейн никога не би плакал.

Топлият му дъх погали бузата й и после усети устните му върху своите, разтворени, движещи се толкова нежно. Тя поглъщаше аромата на кожата му, аромат на сандалово дърво и на мъж. Бе изминал цял живот, откакто не я бе целувал. Твърде дълго. Защо бе чакала? Защо се бе борила срещу това привличане?

Той я обви с ръце и я притисна толкова плътно до себе си, че тя усещаше ударите на сърцето му върху гърдите си. Но животът си отиваше от нея. Тъмнината я обгръщаше. Тя се бореше. Искаше да остане тук с Девлин.

Нещо мокро и горещо падна върху бузата й. Какво бе то? Тя се опита да обвие с ръце раменете му, но мускулите й отказаха да се подчинят. Искаше да го прегърне. Искаше да… но беше твърде късно.

Тъмнината я теглеше към забвението. Тъмнината…

 

 

Девлин усети, че устните й не се движат под неговите. Усети слабото й издихание върху бузата си.

— Кейт — прошепна той и се дръпна назад, за да погледне жената, която лежеше безжизнена в прегръдките му. Мили Боже, не можеше да е мъртва!

Но той знаеше от самото начало, че тя ще умре. Нямаше как да се пребори със смъртоносната отрова.

— О, Господи, Кейт! — шепнеше той, притискаше я до гърдите си, искаше да й вдъхне от собствения си живот. Сълзите му се стичаха по златните й коси.

Боже, той не можеше да понесе това, но ето че сърцето му още биеше срещу притихналото й тяло. Животът му щеше да продължи, след като душата му беше мъртва, помисли си той и я положи върху възглавницата.

Тя беше толкова жизнена. А сега дългите й мигли бяха неподвижни, устните й — разтворени, кожата й — бледа на светлината на лампата. Все още красива, но вече безжизнена. Отишъл си беше огънят. Отишла си беше упоритата воля. Отишла си беше жената, която обичаше.

Любов. Обичаше ли я? Беше се борил с това. Но в този миг разбра, че всичките му усилия са били напразни. Беше я обичал. Все още я обичаше. Утре, в друг ден, следващата година, всяка година, докато умре, щеше все още да обича тази жена.

Той нежно целуна затворените й очи, върха на носа й и накрая устните й.

— Сбогом, моя любов — прошепна той и издърпа мекото синьо одеяло върху лицето й.

С опакото на ръката си изтри сълзите си и излезе. Слабата слънчева светлина се стопяваше, въздухът ставаше студен, като че ли и природата скърбеше за Кейт.

Фредерик чакаше с гръб към палатката. На пясъка, близо до огъня, седяха Едуин, Робърт и Барнаби, всички вперили очи в Девлин, очаквайки думите, които щяха да сложат край на това бдение. Въпреки собствената си скръб, Девлин се почуди къде е Остин Синклеър. Той бе стоял неотлъчно до Кейт, бе й давал да пие прахове против главоболие, преди да я остави. Дали е мислила за Остин в тези последни минути?

Фредерик се обърна като чу, че Девлин се приближава. В очите му блестяха сълзи.

— Тя си е отишла, нали? — каза Фредерик и се задуши от сълзи. — Кати я няма.

Отишла си е.

Още веднъж Девлин усети болката в гърдите си. Не се опита да говори, само кимна, знаейки, че няма думи, които да успокоят човека, изгубил дъщеря си.

— Кати! — шепнеше Фредерик. — Хубавото ми, малко момиче.

Девлин сложи ръка на рамото на Фредерик. Нищо не можеше да каже, но искаше да го утеши.

— Фредерик! — изкрещя Остин откъм сенките на другия край на лагера. — Намерих го!

Девлин се обърна и видя Остин да се приближава. Той тичаше и носеше парче от лиана, дълго три фута. Девлин стисна юмруци. Точно сега щеше да се почувства по-добре, ако размаже аристократичния нос на Синклеър.

Фредерик го гледаше, като че ли Остин е полудял.

— Остин, Кати е…

— Вижте, ето змията на Катрин! — той им показа сивото парче лиана. — Дори върху него е останало парче от панталона й.

Девлин дръпна лианата от ръцете на Остин. Широка около инч в диаметър, от единия си край тя бе разцепена на две. Там все още имаше малко късче плат. Възможно ли беше?

— Кейт сигурно е стъпила върху клона и той се е огънал нагоре — каза Остин.

Девлин хвърли клона и се втурна обратно в палатката с Фредерик по петите си. Кейт лежеше точно както я беше оставил, покрита със синьото одеяло. Със сърце, което биеше чак в гърлото му, той коленичи и дръпна одеялото.

Господи, моля те, нека тя да живее! Поколеба се за миг, тъй като не искаше да разбие крехката си надежда, след това напипа пулса на врата й. Тя въздъхна и зарови глава във възглавницата като спящо коте.

— Скъпи, милостиви Боже! — прошепна Фредерик.

Жива! Облекчението изпълни вените му и го накара да се разтрепери. Той понечи да я вземе в прегръдките си, но спря. Господи, колко искаше да я прегърне, но трябваше да погледне действителността. Тя беше жива, но си оставаше недостъпна за него. Но не можа да се въздържи да не докосне бузата й. Кейт лекичко се изкикоти.

— Тя е пияна — каза Девлин и се изправи на крака с усмивка на устните. Обърна се към Фредерик. — Имам чувството, че дамата ще има адско главоболие утре сутринта.

— Благодаря на Бога — каза Фредерик, а гласът му се превърна в трепкащ смях.

Беше болна от морска болест. С пробуждането на всеки нерв, Кейт все повече се убеждаваше в това. Дузина демони биеха тъпани в главата й. А стомахът й — о, тя не искаше да мисли за стомаха си. И по някаква причина я болеше крака.

Като внимаваше да не се движи, тя отвори очи. Един мъж седеше до нея. Паметта й се върна. Дали Девлин Маккейн я беше прегръщал снощи? Беше ли я целунал? Или тези спомени бяха част от друг сън? Змията. Имаше и змия. И тя бе умряла в прегръдките на Девлин Маккейн.

— Е, спяща красавице, време беше да се събудиш.

Тя се опита да фокусира очите си.

— Мистър Маккейн!

— Хм, явно още не си се събудила.

Зрението й се проясни, лицето се виждаше по-добре.

— Остин — прошепна тя и докосна рамото му. Той беше твърде солиден и топъл, за да бъде видение. — Аз жива ли съм?

Той целуна ръката й.

— Съвсем жива.

— Но как така? Змията не беше ли отровна?

Остин се засмя. Смехът му бе мек и снизходителен, изпълнен със собственото му облекчение.

— Змията не беше змия — той се обърна и вдигна нещо от земята. — Ето какво те е ухапало.

— Не разбирам — Кейт гледаше дългото парче дърво. — Сигурна съм, че видях змия.

— По начина, по който е връхлетяло отгоре ти, сигурно е приличало на змия.

Кейт поклати глава и веднага се отказа от импулсивното движение.

— Но защо се чувствам така, като че ли от седмици съм била в бушуващо море?

— Вероятно от уискито, с което ви наливах снощи, мис Уитмор.

Кейт почувства пробождане при звука на плътния глас на Девлин Маккейн. Той стоеше на входа на палатката. Въпреки че закриваше с едрото си тяло доста от светлината, тя виждаше лицето му. Би дала живота си, за да прочете мислите му. Но лицето му беше безизразно. Красивите черти не издаваха нищо от това, което трябваше да узнае. Всичките тези спомени от нощта я измъчваха и се питаше наистина ли са отглас от случки.

Тя си спомняше, че той я прегръщаше, целуваше я. Бе видяла сълзи в очите му. Нима всичко това е било само сън?

— Това ще й помогне да дойде на себе си — каза Девлин и подаде на Остин чаша от консервна кутия, издаваща приятен аромат. — Внимавайте, професоре, горещо е!

— Благодаря! Съжалявам, че създадох такава бъркотия вчера. Просто не разбирам как съм могла да объркам лиана със змия.

— Ти вървеше през гъст храсталак — каза Остин. — Лесно бе да сбъркаш.

— Сигурна съм, че я видях, или поне така си мисля.

— В такова време въображението може да изиграе някой трик — Остин махна кичур коса, паднал на бузата й.

— Ако аз бях змия, професоре, веднага щяхте да умрете! — без да произнесе друга дума, Девлин се обърна и излезе.

— Чудя се какво съм му направила, та не ме харесва толкова много — сподели мислите си тя, преди да е успяла да се овладее.

— Не мисля, че не те харесва.

Тя се загледа в чашата си. Защо трябваше да се чувства толкова зле от това, че един мъж не я харесва?

— Какво мисли Девлин Маккейн за мене, не е от голямо значение, уверявам те.

— Така ли? Мислех си, че го намираш интересен.

— Намирам го вбесяващ. Той е високомерен и груб… и… и е варварин. Би се чувствал у дома си в някоя пещера.

— И аз щях да съм такъв, ако бях живял без обичта на семейството си, ако сам се грижех за себе си от дванайсет годишна възраст.

— Вие сте двама съвсем различни мъже.

— Със съвсем различно потекло — той се загледа през отворената палатка.

Кейт проследи погледа му и видя Девлин с ръце върху стройните си бедра да дава нареждания. Изглеждаше така, като че ли е управлявал легиони, като че ли градове са се сривали под меча му. Само като го гледаше, пулсът й се ускоряваше и кръвта й закипяваше.

— Твърде често оценяват хората по видими неща — каза Остин. — Ето например мистър Маккейн. Понеже ръководи казино, преценяват го като съмнителен, дори като престъпник. Но аз открих, че той е честен във всяко отношение, интелигентен, достоен за уважение.

— Той е като остър камък — Кейт отпи от ароматната течност. — Като таралеж, който е готов да убоде всеки, приближил се до него.

Остин се усмихна.

— Погледни под бронята. Ще видиш, че мистър Маккейн има свои мечти, също като всички нас.

— Ти винаги търсиш доброто у хората. Мисля, че това ще ти донесе само разочарования, ако не и неприятности.

— Вярно е Кейт. Има на света хора, на които не можеш да се довериш. Хора, които ще се опитат да откраднат душата ти. Някои от тях приличат на ангели.

Странната тъга в гласа му я накара да го погледне. Но той не я виждаше. Беше се загледал навън, като че ли виждаше неща, скрити за нея. Почуди се, кого ли вижда с този далечен взор. Ангел, опитал се да открадне душата му?

Тя наблюдаваше как Девлин върви по брега далече от нея. Не искаше да мисли за него и за мечтите, които той имаше, тъй като беше твърде опасно да се мисли за мистър Девлин Маккейн. За първи път в живота й, собствената й душа бе изкушавана от този тъмен ангел, теглена към тъмния му рай.