Дебра Диър
Мечтание (11)

Глава единадесета

Не го забелязвай! Не го забелязвай! Не го забелязвай! На ум Кейт повтаряше този припев отново и отново, в такт с гребците, които потапяха греблата във водата.

Не го забелязвай! Тя не искаше да гледа мускулите, които се свиваха върху широкия гръб на Девлин Маккейн и влажния бял памучен плат на ризата му, който се изпъваше при всяко движение на широките му рамене.

Не го забелязвай! Тя не искаше да забележи начина, по който черната му коса се подвиваше над яката.

Не го забелязвай! Тя не искаше да диша, понеже с всеки дъх поемаше вълнуващото ухание на сандалово дърво и на мъж.

Не го забелязвай! Не го забелязвай! Не го забелязвай!

Невъзможно! По-лесно беше да не забележи слънцето, което я изгаряше. По-лесно беше да пренебрегне влажния въздух, който я обвиваше със спарената си прегръдка, докато дрехите й започнаха да лепнат, а кожата й да тръпне, докато й се приискваше да крещи. Най-лошото беше, че той я пренебрегваше толкова лесно. Бяха изминали единадесет дни след сблъсъка им на брега. Единадесет дни, а Девлин Маккейн едва ли й беше хвърлил и поглед.

— Тревожа се, Кати — каза Фредерик. — Досега трябваше да стигнем до свързващия канал.

Кейт погледна през рамо, чувствайки се виновна, че изобщо не е търсила канала, по който трябваше да поемат.

— Още не сме стигнали водопада.

— Но сме близо. Не чуваш ли?

За първи път Кейт дочу далечния шепот на падаща вода. Тя се обърна и се загледа в северния бряг. Гората ставаше по-гъста тук. Издигаше се от самата вода и образуваше непроходима зелена стена. Според картата на Рандолф, страничният поток течеше около водопада и се изкачваше постепенно, преди да се влее в реката. Ако не намерят канала, трябваше да влачат канутата по брега. А какъвто беше брегът, с тази гъста растителност — щеше да бъде опасно, ако не невъзможно.

Далечният ромон на вода се засили, докато се превърна в бучене и изпълни въздуха. Но страничният канал оставаше скрит. Водата падаше като тежка каскада от над шестдесет фута височина, като вдигаше бели вълни при падането си и разпръскваше хладни струи. Кейт усети силата на водовъртежа под себе си, блъскането на водата по дъното на кануто.

При командата на Девлин, мъжете приближиха канутата към брега. Той се обърна и погледна покрай Кейт към Фредерик, който седеше под навеса.

— Ще обърнем и ще огледаме пак — извика той, за да може да се справи с тътена на водата. — Този път ще се движим близо до брега.

Девлин се извърна, без да я погледне. На Кейт й се прииска да мушне и двете си ръце в косата му и да опъне здраво копринените кичури. Искаше да му напомни, че съществува. Искаше да му покаже, че не беше невидима. Искаше да го поднесе, че не й харесва да бъде пренебрегвана. Не направи нищо от това. В замяна усети унизителния поток от сълзи. Благодарение на Бога, наоколо се пръскаха струите на водопада. Благодарение на Бога, те скриха сълзите й.

Това не й беше присъщо. Тя никога не плачеше. Тя се гордееше с умението си да контролира чувствата си. Не трябваше да мисли за Девлин Маккейн. Не трябваше да се чуди какво е направила, за да го накара така силно да не я понася. Но изглежда не можеше да си помогне.

Гребяха толкова близо до брега, че бяха принудени да се навеждат под гъстите висящи лиани. Стресната, Кейт забеляза боа, увита около един клон на не повече от десет фута пред кануто. Главата й беше голяма колкото стиснатия й юмрук. Течението щеше да ги доведе точно до змията. Инстинктивно тя докосна гърба на Маккейн и се дръпна, като усети тръпката, която премина през него. Той дори не понасяше докосването й, помисли си тя, почувствала, че гърлото й се стяга от чувство, което не искаше да определи.

Той обърна глава, показа й намръщения си профил, но отказа да я погледне.

— Какво има?

— Там — прошепна Кейт и посочи змията.

Девлин се обърна и продължи да гребе, като че ли не бе забелязал огромната змия и начина, по който ги гледаше. Те почти се изравниха богата, достатъчно близо, за да я пипне, ако реши да протегне ръка от кануто, или ако боата решеше да подаде главата си малко напред.

Влечугото ги гледаше и мърдаше червения си език през цепката на устата си.

— Нищо ли няма да направите? — прошепна тя.

— Да не би да искате да я застрелям?

— Така си мислех.

— Ако се опита да ви глътне за обяд, ще го направя. В противен случай не виждам причина да убивам, което и да е живо същество, просто защото си гледа работата.

Имаше логика в казаното от Маккейн. В друг случай, тя може би щеше да аплодира чувствата му. Но в този момент имаше проблем с неговата логика и със змията, твърде любопитна към човешките същества, намиращи се в обсега й. Едва след като се отдалечиха от смъртоносното влечуго, тя задиша отново.

— Какво мислите? — Девлин погледна към Фредерик, като стигнаха до тесен поток, който се влива в реката и чието устие бе полузакрито от оплетени клони и лиани.

— Изглежда никой не е минавал оттук дълго време. Минали са осемдесет години от пътешествието на Рандолф.

— Дори и преди месец някой да си беше проправял път оттук, пак така щеше да изглежда — каза Девлин.

Фредерик пак огледа тесния поток.

— Не съм сигурен дали това е канала. Възможно е. Просто не мога да бъда сигурен. Но ми се струва, че разположението му е точно. Рандолф споменаваше за каменен монолит, който бележи правилния път. Ако това е каналът, ще достигнем до него още след първата миля.

— Добре — Девлин смъкна периферията на меката панамена шапка. — Нека проверим докъде ще ни изведе.

След като се промъкнаха през клоните и лианите, които покриваха входа, те започнаха да гребат срещу течението на тесния поток. Почти допираха брега. От двете страни на кануто нямаше повече от четири фута. Дървета се извисяваха и от двата бряга, сплитаха клони над главите им, образуваха дълъг тесен тунел, а наоколо се носеше мириса на влажна почва и листа.

Тук слънцето едва успяваше да се промъкне през преплетените клони и лиани. Ято малки, жълти птици, които напомняха на Кейт канарчета, изхвръкна от дърветата, пеейки като църковен хор, докато прелетя над канутата и изчезна в гората.

— Там, виж там! — Фредерик сграбчи ръката на Кейт.

Кейт проследи насочената му ръка и видя каменен стълб да се издига шест фута над земята, на няколко ярда от брега. Въпреки че пълзящи растения обвиваха по-голямата част от повърхността му, на върха му все още можеше да се различи издялан орел с разперени криле.

Фредерик се наведе през кануто и погледна назад към следващите ги лодки.

— Едуин, погледни там! — извика той.

Гласът на Фредерик се понесе през живия тунел и стигна до последното кану, в което пътуваше Едуин. Той подаде глава от кабината и се загледа в монолита. След известно време се обърна към стария си приятел.

— Индианско племе — извика той, преди да седне обратно под зеления навес.

— Индианско племе! — прошепна Фредерик, обръщайки се към Кейт — този човек просто отрича очевидното. Как може да не обръща внимание на дневника на Рандолф сега? Това нищо ли не доказва? Как е могъл Рандолф да знае за този канал, ако не е идвал до тук?

— Предполагам мистър Мелвил ще ви отговори, че Рандолф е идвал, за да събира материал за книгата, която никога не е написал — Девлин се усмихна, като погледна назад към Фредерик.

Фредерик се наведе напред и подпря с ръка брадичката си, опрял лакът в коляното си.

— А вие, Девлин? Започнахте, ли да вярвате?

Известно време измина, преди Девлин да отговори. Той седеше и гледаше каменния монолит, покрай който преминаваха, със замислено изражение на красивото си лице. На Кейт й се искаше да знае за какво мисли той. Искаше й се да има право да го попита.

— Бих искал да повярвам. Ще бъде чудесно да знам, че някои сънища се сбъдват.

В този миг бе извън силите й да се удържи да не го докосне. Искаше да обвие ръце около него, да го прегърне, но вместо това имаше право само да го гледа. Усетил, че го наблюдава, Девлин я погледна.

За първи път от единадесет дни той поглеждаше право в нея. За първи път от единадесет дни тя гледаше право в тези сребристосини очи. Те бяха толкова красиви, колкото си ги спомняше, изпълнени със завладяваща светлина, която я караше да иска да гледа в тях всеки миг до края на живота си, светлина, която потъмня, след като я погледна, а лицето му стана твърдо и безизразно, след като пак се извърна от нея.

Кейт се сви, като че ли я бе ударил с юмрук в челюстта. Обърна се и се загледа в гъстата гора, като й се щеше да може да се скрие в зеленината. Но как да се скрие от собствените си предателски чувства?

 

 

Джудит бършеше потта от врата си с носната си кърпа. Малкото парче лен, украсено с бродирана дантела, допринасяше много малко полза. За първи път през живота й, й беше толкова горещо, чувстваше се така нещастна. Как бе възможно въздухът да е толкова влажен, без да вали? Но със сигурност бе валяло достатъчно през изминалите дни, прекалено много дъжд, прекалена жега, прекалена тревога.

Тя се загледа във водопада, който бучеше на няколкостотин ярда пред тях, като й се искаше да нареди на хората да гребат право под хладната каскада.

— Лейтън, нали не смяташ да се изкачваме до върха? Просто не виждам как ще се справим.

Той се обърна намръщено, което загрозяваше красивото му лице.

— Ако нашите приятели са се изкачили и ние ще го направим — той се поколеба, взирайки се в близкия бряг. Усмивка разцъфна и отпусна напрегнатото му лице. — Изглежда те са хванали друг път.

Джудит погледна в посоката, в която се бе загледал той. Един поток се вливаше в реката на няколко фута пред тях, с отворен вход, а по листата и клоните имаше пресни следи от остриета. На една лиана, на няколко фута над водата, бе завързано парче бял плат. Тя се изненада като разбра, че Лейтън е поставил повече от една „змия“ между Маккейн и придружителите му.

Загледа се в парчето плат, което се развяваше от бриза. Какво щеше да направи Лейтън, като се изравни с групата на Уитмор? Дали наистина ще убие всички?

Образът на Девлин Маккейн отново обсеби съзнанието й. Това красиво лице я преследваше нощ и ден от момента, в който го видя. Мисълта, че той може да лежи окървавен в краката на Лейтън, я накара да се разтрепери в тази жега.

 

 

Лагерът беше малък, разположен върху бялата ивица пясъчен бряг и участък от джунглата, който бяха разчистили от растителността. Мястото беше твърде малко. Изобщо не бе достатъчно, за да се скрие от Кейт и нейния маркиз. Девлин хвърли сноп съчки в огъня. Не можа да устои да не погледне към нея.

Тя седеше върху пясъка, на няколко ярда, заедно с Остин Синклеър, но нали постоянно беше с лорд Галантност. „И защо не“ — мислеше си Девлин. Тя щеше да се омъжи за този човек. Усети гърдите му да се стягат от копнеж, на който не можеше да се съпротивлява. Господи, искаше му се да бъде, където и да е, но не и тук.

— Май си правят въдици — Барнаби разръчка огъня и събра пръснатите горящи клончета. Димът се издигна нагоре към балдахина от сплетени клони. — Струва ми се, че са приятели, а не влюбени.

Девлин погледна намръщено дребния човечец.

— Няма причина да не бъдат и двете едновременно.

Барнаби се усмихна.

— Мислех си, че има причина да се надяваш, че са само приятели.

— И какво ако имам, Барнаби? Какво от това? — Девлин загледа разгорелия се огън. — Нямам нищо, от което дамата се нуждае.

— Дамата може би мисли по друг начин.

— О, да — Девлин хвърли поглед през рамо към мястото, където Кейт и Остин седяха рамо до рамо на пясъка. — Но тези идеи нямат нищо общо с щастието след това.

— Девлин, ще ми отделиш ли малко от времето си? — каза Фредерик, измъквайки се от палатката си. — Има нещо важно, което бих искал да обсъдя с тебе. Извини ни за момент, Барнаби.

Фредерик хвана Девлин за ръка и го поведе към един пън близо до водата, озъртайки се наоколо, като че ли искаше да се увери, че никой няма да ги безпокои.

Нямаше никой около тях. Едуин се разхождаше по брега и все още упорито отказваше да стои в лагера. Човек не може да бъде вързан като куче на синджир, беше казал на Девлин. Робърт дремеше под една палма от другата страна на лагера, безпаметен от уискито, което беше пил през целия ден. А Кейт беше твърде заета с Остин, за да забележи, когото и да било.

Девлин седна на пъна до по-възрастния мъж и гледаше как той изважда от джоба на панталона си лист хартия.

— Начертах това за тебе този следобед — Фредерик разгъна белия пергамент. — Копие от картата на Рандолф.

Девлин погледна внимателно начертаните линии и символи.

— Мислех си, че не искате никой да я има.

— Не искам да попадне в неподходящи ръце. Ако нещо се случи с мене, искам ти да можеш да помогнеш на Кейт и да намерите града.

Девлин почувства топлота и истинска привързаност в усмивката на този човек. И той изпитваше същото към Фредерик — одобрение, чувство за принадлежност, като в семейство.

Опасни бяха тези чувства. Можеше да се привърже твърде много към тези хора. Девлин трябваше да помни, че ще да дойде време, когато ще ги наблюдава как си отиват от живота му. Той се вгледа в картата и се опитваше да я запамети, за да може да я унищожи по-късно.

Зад тях звънна смехът на Кейт. Девлин се обърна и я видя да върви до Остин Синклеър. Усмивката й бе като слънчев лъч в мрачните сенки, топла като лятото и грееща за един мъж — Остин Синклеър. Девлин почувства болка от нуждата, тази усмивка да изгрее заради него.

— Ела с нас! — Остин вдигна направената от бамбукови стъбла въдица. — Ще хванем нещо за вечеря.

— О, аз не, нямам късмет в риболова — каза Фредерик. — Но Девлин, може би ти искаш да пробваш ръката си?

Кейт не изглеждаше да иска компанията му. Всъщност тя гледаше баща си така, като че ли го обвиняваше, че е отправил поканата. Тя не трябваше да се безпокои. Последното нещо, което Девлин искаше, бе да бъде придружител на Кейт и лорд Галантност.

— Не. Вървете, но внимавайте. Във водата има пирани заедно с годните за храна риби.

— А как да разберем коя каква е, мистър Маккейн? — попита Кейт.

Хлад повя от нея, когато погледна към него, цялата й топлина изчезна зад леденото презрение.

— Пиранята ще бъде тази, която се опита да ви изяде за вечеря, професоре.

— Колко забавно.

— Сигурен ли си, че не… — започна Остин.

— Хайде, ела! — Кейт дръпна ръката на Остин. — Скоро ще се стъмни. Здрачът е страшно кратък в тропика. Комарите ще ни направят на решето.

— Нека напалят хубав огън — каза Остин през рамо, докато Кейт го теглеше към реката. — Ще трябва да опечем всичкия си улов.

Девлин ги проследи с поглед, докато се скриха зад група палми. Изглежда им беше приятно, смееха се, забавляваха се заедно.

Цял живот. Остин и Кейт щяха да изживеят целия си живот заедно. Девлин почувства, че го задушават чувства, щом в съзнанието му преминаха различни сцени: мъж и жена вървят ръка за ръка, седят заедно пред коледното дърво, прегърнати наблюдават как бебето им спи. Само в мечтите си той беше мъжът, с който Катрин Уитмор делеше бъдещето си, а не лорд Остин Синклеър.

Издайнически неща, мечти. Те те карат да повярваш, че можеш да свалиш звезда от небето.

— Тези двамата са като брат и сестра.

Девлин погледна бащата на Кейт. Очите на възрастния джентълмен го накараха да се замисли, дали пак не е допуснал чувствата да се изпишат по лицето му.

— Те си подхождат — той погледна надолу към картата. Не искаше да говори за Кейт и Остин. Не искаше да мисли за тях. — Изглежда, след няколко дни ще се включим в главния канал. Четири или пет, зависи колко точна е картата.

— Предполагам, че до известна степен си подхождат — каза Фредерик, наблюдавайки Девлин, без да обърне внимание на опита му да смени темата. — Но се чудя, дали нещо не липсва. Искра, вероятно?

Страст, помисли си Девлин. Може би тя обича един, а изпитва страст към друг.

— Искрите изгасват. Нещо по-солидно трябва, за да се изгради един съвместен живот.

— Ти смяташ ли, че при тях го има?

— Не смятам, че е моя работа.

— Предполагам, че нямам право да… — Фредерик се поколеба, тъй като чу крясъка на Кейт. — Господи! Девлин какво…

Девлин беше вече на крака и тичаше към брега, а сърцето му биеше лудо, мислите му се блъскаха една в друга. Когато премина покрай палмите, я видя. Тя седеше на брега, подпряна на лакът, краката й бяха опънати на белия пясък. Дори от петдесет фута, той видя изписаната върху лицето й болка.

Остин бе коленичил до нея. Левият крачол на панталона й беше разкъсан и той стискаше голият й крак точно под коляното. Не вдигна глава, когато Девлин се отпусна на колене до Кейт.

— Какво стана? — попита Девлин.

Тя го погледна с широко отворени, отчаяни очи.

— Змия. Ухапа ме.

Девлин почувства удар в гърдите, страхът го удари със силата на шампион по бокс.

— Как изглеждаше? — той дръпна и откопча токата на колана си.

— Сиво-кафява, струва ми се. Тя просто се мушна покрай мен от дърветата.

Фер-де-ланс или жарарака^[1]. Усойници. Смъртоносни.

Девлин издърпа колана от кръста си и го стегна около бедрото й, като изтръгна стон от устните й, когато го опъваше върху кожата й.

— Отпусни се, сладка моя — прошепна той и я погали по челото. — Остин, нека да видя раната.

Остин като че ли не чуваше, само се взираше в ръката си, която стискаше глезена на Кейт, с напрегнат израз на лицето, като че се готвеше да изтръгне отровата от нея със силата на волята си. Девлин извади ножа си от ножницата и сграбчи ръката на Остин. Кожата му гореше от напрежение.

— Остин, трябва да изкарам отровата.

Остин погледна така, като че ли едва сега осъзна, че Девлин беше там.

— Да — той седна на петите си и пусна крака на Кейт. — Прави каквото трябва.

Пръстите на Остин се бяха отпечатали върху гладката кожа на Кейт. Кръвта й пулсираше около зачервеното място.

— Ще боли, Кейт. Поеми дълбоко въздух!

— Отровна е била, нали? — промълви тя.

Той изобщо не се съмняваше, че е била отровна и знаеше, че не може да направи почти нищо, за да я спаси от смъртта. Още веднъж усети острия, невидим удар в гърдите си. Боже, тя не можеше да умре!

— Просто поеми дълбоко въздух, Кейт.

Кейт стисна ръката на Остин, когато Девлин цепна кожата й над раната. Той усещаше напрегнатото й тяло, шумното поемане на въздух, докато той изсмукваше кръв и отрова от раната й.

Девлин едва дочу стъпките на останалите, защото ечаха в главата му заедно с пулсирането на кръвта в ушите му. Чу разтревожения глас на Фредерик да се извисява над другите и Остин да отговаря с дълбок, твърд и спокоен глас. Работеше методично върху раната, смучеше кръвта, опитвайки вкуса й, плюеше, докато сметна, че е достатъчно, за да спаси живота й.