Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
А Perfect Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
cveata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Даниел Стийл. Вината на Рафаела

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1992

ISBN: 954–428–016–2

История

  1. —Добавяне

XXVIII

Малкото коледно дърво, което бяха сложили върху масичката за карти, блещукаше весело, докато Рафаела и Джон Хенри ядяха пуйката си от толкова добре познатите им подноси. Той изглеждаше по-тих от обикновено и Рафаела се чудеше дали празникът не го потиска, като му напомня за ски ваканциите през младостта му, за пътуванията, които бе предприемал с Рафаела, или за годините, когато синът му е бил момче и в долния салон е светела огромна елха.

— Джон Хенри… скъпи… как си? — тя се наклони и му говореше нежно, а той кимна, но не отговори. Мислеше за Алекс и за техния разговор. Нещо не беше наред, но последните месеци бе твърде депресиран и като че състоянието на Рафаела се бе изплъзнало от вниманието му. Тя обикновено го заблуждаваше с извънредното си старание да поддържа настроението му, прикривайки собствената си болка — той се облегна на възглавниците с въздишка.

— Толкова съм уморен от всичко това, Рафаела.

— Какво, от Коледа ли? — тя изглеждаше изненадана. Единственият коледен признак бе миниатюрната елха в спалнята му, но може би очите го боляха от светлината.

— Не, от всичко. От живота вечерянето… гледането на новини, в които никога нищо не е ново. Дишането… говоренето… спането — той я погледна тъжно, а в очите му нямаше и следа от нещо, дори и напомнящо щастие.

— Не си уморен от мене, нали? — тя се усмихна нежно и понечи да го целуне по бузата, но той се извърна.

— Недей… не прави това — гласът му бе тих и тъжен, заглушен от възглавниците.

— Джон Хенри… какво има? — тя изглеждаше учудена и засегната и той бавно обърна отново лице към нея.

— Как може да питаш? Как може да живееш така… все още? Как го понасяш? Понякога си мисля… за старците… в Индия, където изгаряха… младите им съпруги на погребалните клади. И аз съм същият, Рафаела.

— Не говори така. Глупаво е… Аз те обичам…

— Тогава си луда — в гласа му не се чувстваше радост, а гняв. — Но ако ти си, аз пък не съм. Защо не отидеш някъде? На почивка… направи нещо, за бога… но само не стой тук да си хабиш живота. Моят свърши, Рафаела… — гласът му премина в шепот. — Моят свърши. Така е от години.

— Това не е вярно — с насълзени очи тя се мъчеше да го убеди. Изразът му разбиваше сърцето й.

— Вярно е и ти трябва… да го приемеш. Мъртъв съм вече от години. Най-лошото в това е… че убивам и тебе. Защо не си отидеш до Париж за малко? — той пак се чудеше какво става между нея и Алекс, но не искаше да я пита. Не искаше тя да разбере, че той знае.

— Защо? — запита тя с изумен вид. — Защо Париж? — при баща й? След това, което се бе случило през лятото. От самата идея й ставаше лошо. Но Джон Хенри я гледаше непримиримо от леглото.

— Искам… да заминеш… за малко.

Тя с твърдост поклати глава.

— Няма да замина.

— Напротив, ще заминеш — приличаха на спорещи деца, но никой от двамата не се забавляваше, нито се усмихваше.

— Не, няма.

— По дяволите, искам да отидеш някъде.

— Добре, тогава ще отида на разходка. Но тази къща е и моя и ти не можеш така да ме отпращаш — тя взе от него подноса и го сложи на пода. — Мисля, че съм ти омръзнала, Джон Хенри — опита се да го подразни, но той не долови пламналата закачлива искра в очите й. — Може би ти трябва нова сексапилна сестра — но той не се развеселяваше. Лежеше просто намръщен — черта от раздразнителността му, която тя все по-често забелязваше.

— Стига си говорила глупости.

— Не говоря глупости — тя му приказваше нежно, приведена на стола до него. — Обичам те и не искам да си отивам.

— Добре, аз обаче искам да заминеш.

Тя се облегна мълчаливо за малко, а той я наблюдаваше и изведнъж заговори внимателно в тихата стая.

— Искам да умра, Рафаела — промълви, затворил очи. — Това е всичко, което искам. И защо не… Боже, защо не? — той отвори очи и отново я погледна. — Кажи ми защо. Къде, по дяволите, е справедливостта? — гласът му прозвуча обвиняващо. — Защо съм още жив?

— Защото имам нужда от тебе.

Тя го каза тихо, а той поклати глава и отново извърна лице. Дълго след това не продума и когато тя приближи леглото внимателно, видя, че е заспал. Тъжно й стана, като осъзна колко е нещастен. Като че ли тя не правеше достатъчно за него.

Сестрата влезе на пръсти и Рафаела й направи знак, че Джон Хенри е заспал. Излязоха навън, шепнейки. Решиха, че той навярно е заспал за през нощта. Денят му бе дълъг и тежък и Коледа не променяше нещата. Нищо всъщност не ги променяше вече. Всичко му бе омръзнало.

— Ще бъда в стаята си, ако ви потрябвам — прошепна тя на сестрата и тръгна замислена по стълбите надолу.

Горкият Джон Хенри — какво ужасно съществуване. А в представите на Рафаела несправедливост бе не че е още жив, а че изобщо бе получил тези удари. Без тях, на неговата възраст, би могъл все още да е жизнен. По-бавен навярно, отколкото е бил на петдесет или шейсет години, малко по-уморен, ала щастлив, зает с работа и жив. Но както стояха нещата сега, това бе невъзможно и посвоему той бе прав. Едва-едва живееше.

Тя бавно влезе в малкия кабинет, като си мислеше за него, а после остави мислите си да се понесат другаде. Към семейството й, което празнуваше Коледа в Санта Еухения, към баща й, а после неизбежно и към Коледата, която бе прекарала миналата година с Александър и Аманда. За стотен път от сутринта си спомни какво й бе казал той преди три седмици на брега. „Аз ще чакам. Ще бъда там…“ Още го чуваше. И докато седеше сама в кабинета си, тя се зачуди отново дали наистина бе там. Беше само седем и половина, приличен час, и тя лесно би могла да излезе на разходка, но какво би постигнала с това? Какво би станало, ако отидеше там? Бе ли порядъчно, бе ли разумно? Имаше ли смисъл изобщо? Тя знаеше, че нямаше, че мястото й е тук, в огромната празна къща на Джон Хенри. Докато часовете бавно тиктакаха, тя изведнъж почувства, че трябва да отиде там за съвсем малко, за половин час, просто да го види. Бе лудост и тя го знаеше, но в девет и половина излетя от стола си, неспособна да остане в къщата и миг повече. Трябваше да отиде.

Бързо нахлузи червено вълнено палто върху простичката черна рокля, която носеше, обу високи и тесни черни кожени ботушки, метна черна кожена чанта през рамо и приглади с гребен косата си. Усети как сърцето й се разтуптява от перспективата да го види. Укоряваше се, че отива, но изведнъж се усмихна, щом мисълта й се стрелна към мига, когато той ще отвори вратата. Тя остави бележка в стаята си, че е излязла на разходка и да се обади на една приятелка — ако някой дойде да я търси, и краката й почти полетяха към малката къща, която не бе виждала пет месеца и половина. Щом стигна, тя просто застана да я погледа, а после тихо въздъхна. Почувства се като че е била загубена почти половин година и сега най-после е намерила пътя си към къщи. Като не можа да изгони усмивката от лицето си, тя пресече улицата, позвъни и веднага чу бързото тупкане по стълбите. След кратка пауза вратата се отвори и той застана там, без да може да повярва на това, което виждаше. А после изведнъж усмивката в нейните очи намери отражението си в неговите.

— Честита Коледа! — казаха го в един глас и двамата се засмяха, когато той с поклон отстъпи настрани, а после се изправи с топла усмивка.

— Добре дошла вкъщи, Рафаела.

Без да каже и дума, тя влезе вътре.

В хола вече имаше мебелировка. Той и Манди заедно я бяха подбрали — от търгове, гаражни разпродажби, супермаркети, художествени галерии и оказионни магазини — и резултатът бе приятна комбинация на мебели от Южна Франция и ранноамериканския период. Стаята бе украсена с красива кожена постелка, френски импресионистични картини в пастелни тонове, много сребърни и медни предмети и елегантни стари книги. Имаше огромни вази с цветя по масите и пълзящи растения върху малката мраморна полица над камината. На кремавия диван бяха разхвърляни възглавнички от кожа и дамаска, имаше и специално избродирани от Аманда за Алекс. По време на отсъствието на Рафаела тя се бе сближила още повече с вуйчо си и се чувстваше длъжна да се грижи за него сега, след като нямаше кой друг да го прави. Напомняше му, когато не яде подходяща храна, не си пие витамините, не спи достатъчно, кара прекалено бързо, работи премного и не чисти градината от бурени. Той я закачаше за приятелите й, за готвенето, за грима, за гардероба й и все някак си успяваше да я накара да почувства, че е най-красивото момиче на света. Двамата заедно поддържаха добре малкото си домакинство и като прекрачи прага, Рафаела веднага усети любовта помежду им — тя се излъчваше от всеки ъгъл на стаята.

— Алекс, прекрасно е!

— Нали? Манди свърши повечето работа след училище.

Изглеждаше горд от отсъстващата си племенница, докато въвеждаше Рафаела в хола. Тя изпита нещо като облекчение, че седнаха в стая, в която преди не бяха оставали сами. Бе някак притеснена, че ще я заведе в спалнята край камината, а тя не би понесла спомените от преживяното там, та дори и в кухнята на долния етаж. Тук бе идеално, защото бе топло и подредено и бе ново.

Той й предложи кафе и коняк. Тя прие първото, отказа се от второто и седна на хубавия малък диван, като продължи да се възхищава на някои детайли в подредбата. След минута той се върна с кафето, а тя забеляза, че като остави чашата пред нея, ръцете му трепереха не по-малко от нейните.

— Не бях сигурна, че ще си тук — започна тя нервно, — но реших да рискувам.

Той я изгледа сериозно от стола си.

— Казах ти, че ще бъда. И то сериозно, Рафаела. Вече би трябвало да го знаеш.

Тя кимна и отпи от горещото еспресо.

— Как мина Коледа?

— Добре — той сви рамене. — Беше голямо събитие за Манди, а майка ми долетя снощи да я вземе за Хавай. Обещава й това пътуване от години, а сега моментът изглеждаше подходящ. Тъкмо е завършила една книга, пък има нужда и от почивка. Както се казва, тя не става по-млада.

— Майка ти? — Рафаела изглеждаше едновременно поразена и развеселена. — Тя никога няма да остарее! — и тогава си спомни нещо, което бе забравила да му каже, когато се срещнаха край морето. — И на мене ми издават една книга — после се изчерви и се засмя тихо. — Макар и да не е нещо важно, като роман например.

— Детската ти книга? — погледът му светна от удоволствие, а тя кимна.

— Казаха ми само преди няколко седмици.

— Използва ли посредник?

Тя поклати глава.

— Не. Късметът на новаците навярно — те дълго се гледаха усмихнати, а после Алекс се облегна на стола си.

— Радвам се, че си тук, Рафаела. Отдавна искам да ти покажа тази стая.

— А аз пък исках да ти кажа за книгата.

Тя се усмихна нежно. Като че ли и двамата бяха открили загубен приятел. Но какво биха могли да направят сега? Не можеха да продължат някогашната история. Рафаела знаеше това. Прекалено биха се усложнили нещата — с Кей, с баща й, майка й, Джон Хенри. Искаше й се да му каже нещо за лятото, за кошмара, който бе изживяла.

— За какво си мислеше току-що? — изглеждаше така съсипана, докато се взираше в огъня.

Тя го погледна открито.

— За лятото — после въздъхна тихо. — Беше ужасно.

Той също замислено кимна, а после въздъхна и леко се усмихна.

— Щастлив съм, че изобщо се върна, така че да можем да говорим. За мен това бе най-трудното — да не мога вече да говоря с тебе… да не те виждам… да знам, че няма да си тук, като се прибера. Манди каза, че и за нея това било най-трудното — думите му подействаха на Рафаела като нож в сърцето и тя отбягна погледа му, за да не види болката в очите й. — Какво правиш сега, Рафаела? — гласът му бе нежен и тя замислено погледна към огъня.

— Повечето време съм с Джон Хенри. Никак не е добре последните няколко месеца.

— Трябва да е трудно и за двама ви.

— Повече за него.

— А ти?

Той я погледна изпитателно, но тя не отговори. А после, без да казва нещо, той се наведе и нежно целуна устните й. Тя не го спря, не мислеше какво правят. Само го целуна — отначало леко, а после със страстта, мъката, самотата и болката по него, в които се бе удавила от лятото насам. Сякаш с първата целувка всичко това я заля отново, а чувстваше, че и той се бори със страстта си.

— Алекс не мога — не отново. Тя не можеше да започне това отново.

Той кимна.

— Знам. Няма нищо — поседяха там, като разговаряха, гледаха огъня, говореха за себе си, за това, което им се бе случило, за чувствата си, а после изведнъж заговориха за други неща, за хората, за случките, които им се струваха забавни, за смешните мигове — като че ли бяха складирали всичко това през тези шест месеца. Беше три часът сутринта, когато Рафаела го остави на ъгъла преди завоя за своята къща. Бе настоял да я изпрати. А после като ученик се поколеба малко и се реши.

— Може ли да те видя пак, Рафаела? Просто така… — не искаше отново да я изплаши, беше осъзнал трудностите, с които тя живееше — и истински, и измислени от нея.

Тя, изглежда, помисли, но само малко, и кимна.

— Може би да се поразходим край морето?

— Утре?

Тя се засмя на въпроса.

— Отлично.

— Ще се видим тук и можем да отидем с моята кола. — Денят бе събота и той щеше да бъде свободен. — Дванайсет часа?

— Добре.

С чувството, че е малко момиче, тя му се усмихна и помаха, а после си тръгна. Не мислеше за Джон Хенри, за баща си, за Кей Уилард или за когото и да е. Мислеше си само за Александър… Алекс… и че ще го види утре, за да идат на морето.