Даниел Стийл
Вината на Рафаела (13)

XIII

Шарлот Брандън чакаше нервно долу, във фоайето на болницата, гледаше бюрото за регистрация и автоматите, от които можеше да се купи кафе или бонбони, докато Алекс се качи горе да види Аманда. Последната информация, която бе получил при обаждането си от хотел „Карлайл“, бе, че тя е по-добре, дават й по-малко успокоителни, но изпитва доста силни болки. Посещения не се препоръчваха, но тъй като Алекс бе дошъл толкова от далеч, за да я види, щяха да го пуснат в интензивното отделение, в точно определен час, само за пет или десет минути.

Сега Алекс бе изчезнал с асансьора, а майка му седеше неподвижно и наблюдаваше минаващите. Но лицата им бяха неинтересни и непознати. Хора влизаха и излизаха от фоайето, носейки цветя, подаръци, пазарски чанти с чехли или пижами. На два пъти видя огромни бременни жени, пристъпващи бавно, с напрегнати лица, хванали здраво под ръка съпрузите си, които носеха малки чанти с тоалетни принадлежности в свободната ръка. Шарлот си спомни с умиление подобни моменти в своя собствен живот, но тази вечер се чувстваше много стара и изморена, можеше да мисли единствено за внучката си, която лежеше на друг етаж. И Кей още не бе дошла да я види. Трябваше да се върне от Вашингтон след няколко часа. Разбира се, Джордж бе дошъл, но той само прегледа изследванията, говори с лекаря и сестрите, без да може да направи много, за да успокои детето.

Джордж всъщност не бе подходящ баща за дъщеря си при тези обстоятелства. Той не разбираше нейните чувства.

— Мамо! — тя подскочи, като чу гласа на Алекс, обърна се и видя пълните му с тъга очи. Това наново събуди страха в сърцето й.

— Как е тя?

— Все така. А къде, по дяволите, е Кей?

— Казах ти, че е във Вашингтон, Алекс. Джордж й се обадил веднага, след като полицията му съобщила, но тя не можела да тръгне по-рано от тази вечер.

Бяха изминали повече от двайсет и четири часа от кошмарното събитие. Очите на Алекс блеснаха гневно.

— Тя заслужава да бъде застреляна. А Джордж — къде, дявол да го вземе, е той? Сестрата горе казва, че идва и си отива, но само проверява данните в болничния лист.

— Едва ли би могъл да направи нещо повече, не е ли така?

— Ти какво мислиш?

И двамата замълчаха. Не й каза, че свари Аманда да плаче истерично, така че трябваше да й направят още една успокоителна инжекция. Но поне го бе познала и се бе впила в ръката му с отчаяние. Само като гледаше сина си, очите на, Шарлот Брандън се напълниха отново със сълзи, седна в един от оранжевите пластмасови столове във фоайето и издуха носа си.

— Алекс, как могат да се случват такива неща?

— Защото там ходят и луди хора, мамо. И защото Аманда има двама родители, които не дават пет пари за нея.

Шарлот заговори тихо, когато Алекс седна в съседния стол.

— Наистина ли вярваш, че е така, Алекс?

— Не знам какво вярвам. Но знам едно нещо. Каквито и чувства да има в сърцето на Кей към детето й, тя няма право да се грижи за отглеждането му. Дори и да мисли, че я обича — а аз не съм убеден в това, — тя няма никаква идея какви са задълженията на една майка, никаква идея какво дължи на това дете. А и Джордж не е по-добър.

Шарлот бавно поклати глава. И тя бе имала подобни мисли, но никога не бе очаквала, че ще се случи такова нещо. Погледна Алекс и прочете в очите му решителност, каквато не бе виждала досега.

— Ще предприемеш ли нещо по този въпрос, Алекс? — бе го почувствала, като че ли вече знаеше.

— Да — отговори той тихо и твърдо.

— Какво имаш наум?

Каквото и да бе намислил, тя знаеше, че ще е нещо радикално и за доброто на Аманда. Имаше голяма вяра в единствения си син.

— Ще я взема с мене.

— В Сан Франсиско? — за миг, Шарлот Брандън изглеждаше смаяна. — Можеш ли да го направиш?

— Ще го направя. Само нека се опитат да ме спрат. Ще вдигна най-големия скандал, който можеш да си представиш, и ще видя как ще се хареса това на моята мила сестра политичка — той имаше възможност да постави Кей в шах и те двамата знаеха това. Майка му кимна.

— Мислиш ли, че ще можеш да се грижиш за нея там, Алекс? Тя не е преживяла просто злополука на пързалката. Всичко, което й се е случило, ще има и емоционални последствия.

— Ще направя всичко, което мога. Ще й осигуря добър отдих и ще я обградя с много обич. От това не боли. Ще има повече, отколкото има тук.

— Знаеш, че и аз бих могла да я взема при себе си.

— Не, не бива — той я погледна открито. — Не би могла да се справиш с Кей. Тя ще те сплаши и след една седмица ще те принуди да я пуснеш да се върне при тях.

— Не бъди толкова сигурен — каза, Шарлот малко засегната.

— Защо да рискуваме? Защо да не потърсим едно добро, чисто начало? Сан Франсиско е много далеч.

— Но ти ще бъдеш сам с нея там, Алекс.

Едва бе изрекла тези думи, и изведнъж го разбра, очите й се впиха в неговите с мълчалив въпрос, а той се усмихна. Познаваше си я много добре.

— Да? — нямаше какво да крие от нея. Нито бе имал някога тайни от майка си. Бяха приятели и той й се доверяваше, дори и за Рафаела.

Сега и Шарлот се усмихна.

— Не знам точно какви думи да употребя за това, което мисля… Твоята хм… млада приятелка…

— Боже мой, мамо! — засмя се той тихо. — Ако имаш предвид Рафаела, да, продължаваме да се виждаме.

Не искаше да признае, че току-що се бе върнала при него след два месеца на мъчителна раздяла. Не искаше майка му, нито който и да било да знае, че Рафаела е имала колебания. Това нараняваше достойнството му, както и душата му, но фактът, че е свързан с омъжена жена, при това тъй известна като Рафаела, не бе тайна, която би скрил от майка си. Лицето му се проясни, като я гледаше сега.

— Говорихме за всичко това снощи, преди да тръгна. Мисля, че тя може да даде много на Аманда.

— Не се съмнявам — въздъхна тихо Шарлот. — Но Алекс, тя има… други задължения… Мъжът й е много болен.

— Знам. Но те имат медицински сестри. Тя няма да може да бъде с Аманда ден и нощ, но ще дели с нас част от времето си — поне се молеше да бъде така. — И независимо от Рафаела, мамо, това е нещо, което трябва да направя заради Аманда и заради себе си. Не бих имал вътрешен покой, ако оставя това дете тук, когато Кей отсъства постоянно, а Джордж витае в облаците. Тя загива от липса на внимание. Нуждае се от много повече, отколкото имат и могат да й дадат.

— И мислиш, че ти ще можеш?

— Без всякакво съмнение, ще се опитам.

— Тогава — тя пое дълбок дъх и погледна сина си — желая ти успех, мили. Може би това, което искаш да направиш, е правилно.

— Благодаря ти — каза той с овлажнели очи, целуна я по бузата и стана. — Хайде, ще те заведа до вас и после ще се върна да я видя отново.

— Трябва да си много изморен след пътуването — тя го погледна загрижено; под очите му имаше тъмни кръгове.

— Добре съм.

Няколко минути по-късно беше още по-добре, защото, докато майка му отключваше вратата на апартамента си, телефонът звънеше настойчиво. Без да иска разрешение да се обади, Алекс се спусна към него и лицето му просия. Беше Рафаела.

— Как е тя?

Усмивката му бавно угасна, като отправи мислите си отново към своята племенница.

— Почти без промяна.

— Видя ли сестра си?

— Още не — каза твърдо. — Ще се върне от Вашингтон едва довечера.

Рафаела остана потресена, но Алекс, разбира се, не можеше да я види.

— А ти добре ли си?

— Добре съм. И те обичам.

Рафаела въздъхна.

— Аз също.

Беше й липсвал ужасно през целия ден, макар че бе направила няколко дълги разходки. Ходила бе два пъти и до неговата къща. Не се чувстваше там като непозната на чуждо място, а като че ли се прибира у дома. Изчисти грижливо следите от празничната вечеря и поля всичките му растения. Изненадващо бе колко естествено намира мястото си в неговия живот.

— Как е майка ти?

— Добре.

— Поздрави я от мене.

Поговориха за нея няколко минути и после Алекс й каза, че е решил да доведе Аманда при себе си.

— Ти какво мислиш?

— Какво мисля аз? — изглеждаше малко учудена от въпроса. — Мисля, че е чудесно. Ти си й вуйчо и я обичаш — после срамежливо добави: — Алекс… мога ли… мога ли да приготвя стаята й?

Той бавно и замислено кимна. Искаше да й каже да почака, докато разберат дали Аманда ще се оправи, но нямаше сили да произнесе тези думи. Вместо това кимна още веднъж, сякаш искаше да насили съдбата.

— Можеш — каза той, погледна часовника си и съзна, че трябва да се връща в болницата. — Обади ми се по-късно, ако имаш възможност. Трябва да отивам пак.

Колко хубаво бе то, нейното присъствие, в живота му сега. Няма да има вече мълчание, очакване, страдание и ужасното чувство за загуба. Тя бе тук, като че винаги е била и винаги ще бъде.

— Обичам те.

— И аз те обичам, скъпи. Пази се.

Той бавно затвори телефона и с мека усмивка майка му тихо изчезна в кухнята да направи чай. Когато се върна след няколко минути с две димящи чаши, намери Алекс вече облякъл връхната си дреха.

— Веднага ли отиваш пак?

Той кимна замислен, а без да каже нещо, Шарлот взе и своето палто. Но Алекс веднага я спря. Тя бе прекарала в болницата цялата предишна нощ.

— Искам да си починеш малко.

— Не мога, Алекс.

Като улови погледа й, той не настоя повече. И двамата отпиха по глътка чай и излязоха вън, за да хванат такси.