Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
А Perfect Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
cveata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Даниел Стийл. Вината на Рафаела

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1992

ISBN: 954–428–016–2

История

  1. —Добавяне

IX

— Рафаела? — прошепна той, опрян на лакът в леглото.

Не бе сигурен дали се е събудила. Но сега очите й бавно се отвориха в светлината на ранното утро и първото, което видя, бе Алекс, наведен над нея с поглед, пълен с любов.

— Добро утро, мила моя.

Той я целуна и погали дългата й копринена черна коса, която много приличаше на неговата. Изведнъж тя го видя ухилен и му се усмихна.

— За какво се смееш толкова рано сутринта?

— Мислех си, че ако някога имаме деца и косите им не са гарваново черни, ще си имаш големи неприятности.

— Така ли? Нима! — тя го погледна развеселена, а той й кимна.

— Да, точно така — гледаше я замислено и само с един пръст чертаеше линия около гърдите й и надолу през средата на тялото, където краката се съединяваха, и после мързеливо върна пръста обратно и очерта два кръга около гърдите й. Спря за момент и я погледна въпросително. — Не искаш ли деца, Рафаела?

— Сега ли?

— Не. Искам да кажа изобщо. Просто си мислех дали… — той се поколеба, но реши да я попита. — Дали можеш?

— Мисля, че да — не искаше да издаде немощта на Джон Хенри, затова не каза нищо повече, докато той я гледаше в лицето.

— Не си имала деца, защото не си искала, или… по други причини? — бе почувствал някак, че иска да бъде дискретна.

— По други причини.

— Просто си мислех — поклати глава той.

Тя се наклони към него и го целуна леко по устата. После внезапно седна в леглото ужасена, погледна часовника и се втренчи в Алекс с ръка върху устата си.

— Какво има?

— Господи… Току-що изпуснах самолета си.

Той се засмя, но съобщението не му направи впечатление.

— Аз изпуснах моя снощи. Всъщност — и усмивката му стана още по-широка — багажът ми все още е при портиера.

Но тя не го слушаше.

— Какво ще правя сега? Трябва да се обадя в авиокомпанията. Сигурна съм, че има и друг… Боже мой, когато Том отиде да ме чака на летището…

При тези думи Алекс се смръщи.

— Кой е Том?

Сега Рафаела се засмя.

— Шофьорът, глупчо.

— Добре. Във всеки случай можеш да се обадиш вкъщи и да им кажеш, че си изпуснала самолета. Кажи им, че ще вземеш — готвеше се да каже следващия, но изведнъж му дойде друга идея. — Рафаела… какво ще кажеш, ако… — той почти се страхуваше да го произнесе и бавно посегна към ръката й. — Какво ще кажеш, ако останем до утре и прекараме уикенда тук заедно? Бихме могли.

— Не, не бихме могли. Очакват ме… Аз трябва…

— Защо? Нямаш никаква работа вкъщи. Ти самата ми го каза, а един ден или дори два няма да променят нищо. Кой знае кога ще можем да бъдем така свободни. Тук сме сами заедно, какво ще кажеш? Да останем до утре.

Той я притегли в обятията си, докато говореше, молейки се отговорът й да бъде „да“. Тя се отдръпна бавно, лицето й бе замислено, но изразяваше и колебание.

— Ще трябва да ги излъжа, Алекс. А пък ако…

— Ако нещо се случи — и двамата знаеха, че той има предвид Джон Хенри, — можеш да се върнеш със следващия полет. Няма да бъде по-различно, отколкото през седмицата, която прекара тук с майка си. Единствената разлика е, че сега ще бъдеш с мене. Моля те.

Изглеждаше нежен, с нещо момчешко в погледа, а Рафаела нямаше по-голямо желание от това да бъде в Ню Йорк с него, но тя имаше задължения — Джон Хенри… После изведнъж почувства, че този път трябва да направи нещо за себе си. Вдигна очи към Алекс и кимна. Изглеждаше изплашена, но развълнувана, а той нададе радостен вик:

— Скъпа моя, обичам те!

— Ти си луд.

— И двамата сме луди. Аз ще вляза да взема един душ, ти поръчай закуската, а след това ще излезем на разходка.

Не бяха помислили за неудобството да поръчат закуска за двама, затова тя поръча една огромна закуска, а когато я попитаха за колко души, тя веднага отговори:

— За един.

Съобщи на Алекс, както стоеше под душа, какво е направила и се загледа отново в тялото му с желание и възторг. Беше тъй висок, силен и красив, приличаше на статуя на млад гръцки бог.

— Какво гледате, мадам?

— Тебе. Ти си красив, Алекс.

— Сега вече знам, че си луда — после я погледна сериозно. — Обади ли се вкъщи?

Тя поклати глава като непослушна ученичка, а той стоеше неподвижен под душа и водата, която се стичаше по тялото му, събуждаше ново желание у нея. Не можеше да мисли за вкъщи сега. Домът й в този момент не съществуваше. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Алекс.

— Защо не позвъниш сега, мила?

Тя кимна бавно и излезе. Докато стоеше до телефона, красотата на тялото му сякаш избледня. Изведнъж отново се почувства госпожа Джон Хенри Филипс. Каква лъжа да измисли? Телефонната централа се обади веднага и тя поиска да я свържат със Сан Франсиско. Само след миг сестрата вдигна слушалката и я уведоми, че Джон Хенри спи, в Сан Франсиско бе само седем часът и той още не се беше събудил.

— Добре ли е той?

Обзе я страх. Може би щеше да бъде наказана. Може би състоянието му щеше да се влоши сега и вината щеше да бъде нейна. Но бодрият глас на сестрата долетя веднага.

— Той е много добре. Вчера го изведохме навън с количката за един час. Мисля, че му беше приятно. След вечеря му почетох малко от вестника и после заспа веднага.

Значи нищо не се бе променило. Всичко, изглежда, бе така, както при заминаването й. Обясни, че майка й я е забавила в Ню Йорк, затова ще се върне в Сан Франсиско на другия ден. Изчака малко, сякаш очакваше сестрата да й каже, че е лъжкиня и проститутка, но нищо подобно не стана, а тя бе сигурна, че майка й в никакъв случай не ще се обади от Аржентина, така че нямаше основание да смята, че ще бъде уличена. Но тя чувстваше страшна вина и си мислеше, че не е възможно да не бъде разкрита. Каза на сестрата да уведоми Том да не я посреща на летището днес и че тя ще телефонира отново утре сутринта, за да им каже с кой полет ще пристигне. Никога в живота си не бе вземала такси от летището. Благодари на сестрата, помоли я да съобщи на Джон Хенри, че се е обаждала и че е добре, после затвори телефона. Очите й бяха тихи, а лицето сериозно.

— Случило ли се е нещо? — Алекс излезе от банята със сресана коса и хавлиена кърпа около кръста. Сега тя изглеждаше различна, не както преди няколко минути, когато й каза да се обади вкъщи. — Какво се е случило?

— Нищо… Аз… просто им се обадих — тя наведе очи.

— Нещо не е в ред ли? — гласът му звучеше въпросително, а той изглеждаше смутен, но тя бързо поклати глава.

— Не, не. Той е много добре. Аз просто — погледна го отчаяно — просто се чувствам тъй виновна… Алекс трябва да се върна.

Когато седна до нея, думите им бяха един мъчителен шепот. Той остана неподвижен за миг, после обви раменете й с ръка и я притисна към себе си.

— Добре. Ако това е желанието ти. Аз ти казах. Разбирам те. И винаги ще те разбирам.

В очите й се четеше объркване, когато го погледна, и той отново я притегли към себе си.

— Добре, мила моя. Всичко е наред.

— Защо си толкова мил с мене? — и тя опря лице в голото му рамо.

— Защото те обичам. Казах ти го и снощи — той се усмихна и целуна косата й.

— Но ти почти не ме познаваш.

— Глупости. Познавам те до върха на пръстите ти.

Тя се изчерви, но знаеше, че думите му имат друг смисъл, по-важен. И странно, макар че го познаваше от толкова кратко време, тя му вярваше. Той наистина я познаваше. По-добре от всеки друг. Дори от съпруга й.

— Ще ми се разсърдиш ли много, ако се върна днес? — в гласа й звучеше съжаление и тя дълго и тихо въздъхна.

— Не. Много ще съжалявам. Но няма да ти се разсърдя. Ако смяташ, че трябва да постъпиш така, добре.

— А ти какво ще правиш? Ще идеш при майка си или при сестра си?

— Не, майка ми е в Бостън, Кей — във Вашингтон, а племенницата ми има много планове за уикенда. Ще се върна вкъщи. Може би със същия полет, ако намерим места едно до друго. Съгласна ли си?

Тя кимна.

— Добре — той се изправи бавно. — Тогава обади се в авиокомпанията. Аз ще се избръсна в това време.

Той се върна в банята и затвори вратата, а тя остана на мястото си, чувствайки, че се е отказала от единственото нещо на света, което желае. Да бъде с Алекс. Заедно. Двамата. Сами. Тя поседя още няколко минути, после отиде до затворената врата и почука леко.

— Може ли да вляза?

Той отвори вратата и я погледна с усмивка, която отново й говореше, че я обича.

— Разбира се, глупавичката ми. Няма нужда да питаш. Обади ли се в компанията?

Тя поклати плахо глава.

— Не искам.

— Защо? — усети как сърцето му бие, докато очакваше отговора и.

— Защото не искам да се връщам още.

Приличаше на малко момиче, застанала там — дългата и коса, разрошена от снощи, се спускаше върху раменете й.

— Искам да остана тук с тебе.

— Искаш ли? — той не можеше да сдържи усмивката си, остави самобръсначката и я прегърна с една ръка, а с другата грабна една кърпа, за да избърше сапуна от лицето си. — Нищо не може да ме зарадва повече от това.

Целуна я дълго и силно и я отнесе отново в леглото. Мина половин час, докато свърши любовната им игра, и пристигна келнерът.

Седнаха да закусват заедно, след като келнерът си бе отишъл, тя в своя розов сатенен пеньоар, а той — загърнат с пешкир. Щастливи и усмихнати, започнаха да правят планове как да прекарат деня. Като си разделяха бърканите яйца, изглеждаха така, сякаш винаги са били заедно.

— После искам да се кача до върха на „Емпайър Стейт Билдинг“, да ям топли кестени и да се пързалям с кънки.

Той й се изсмя.

— Говориш също като моята племенница. И тя обича да се пързаля на кънки.

— Тогава можем да идем заедно. Но първо искам да се качим на „Емпайър Стейт Билдинг“.

— Рафаела! — въздъхна той, като допиваше кафето си. — Сериозно ли говориш?

— Напълно. Никога нямам възможност да правя такива неща.

— Мила моя! — той се наведе през масата да я целуне. — Ти си най-красивата жена, която съм виждал.

— Тогава ти си сляп и луд и аз те обичам.

Но си помисли, че може би тя е лудата. Това бе истинска лудост. А най-голямата лудост бе, че не се струваше, че го е познавала цял живот.

Заедно измислиха сценарий, според който Рафаела трябваше да изиска от портиера да изпратят горе багажа на Алекс, и когато пиколото го донесе, Алекс се облече, а Рафаела се изкъпа. Стояха един до друг в голямата гардеробна, нареждаха дрехите си, бъбреха и всичко много приличаше на меден месец, както тя му каза, когато отиваха към центъра. Той послушно я заведе до върха на „Емпайър Стейт Билдинг“, на обед в ресторант „Плаза“ и после на разходка с файтон из парка. Прекараха два часа сред чудесата на музея „Метрополитън“; попаднаха в разгара на търг за френски антикварни предмети. След това, щастливи, спокойни и доста изморени, пресякоха улицата към хотел „Карлайл“ и се качиха с асансьора в нейната стая. Тя се прозя, докато събличаше палтото си и го закачаше в гардероба, а Алекс, свалил сакото и обувките си, вече лежеше в леглото, протегнал ръце към нея.

— Не знам как си ти, мила, но аз съм направо изтощен. Мисля, че не съм правил толкова неща в един ден, откакто бях момче.

— И аз също.

Изведнъж й се прииска да го заведе в Париж, и в Барселона и Мадрид, където можеше да му покаже своите любими места. Искаше й се още да го заведе в Санта Еухения, да му покаже къде е прекарала всичките си лета и да идат на гости на децата, които толкова обичаше. Понякога усещаше нещо странно, когато си спомняше за тях. Децата, на които бе разказвала приказки в началото, когато се омъжи, вече бяха почнали да се женят и да имат свои деца. Това я караше да чувства, че е остаряла и че нещо важно в живота я е подминало.

— Какво си мислеше преди малко?

За миг бе забелязал отново тъгата да се връща в очите й.

— Мислех си за Санта Еухения.

— Какво по-точно? — продължаваше да я разпитва той.

— Мислех за децата там Алекс… нямаш представа колко ги обичам.

Той й заговори с уверен, тих глас и улови ръката и.

— Един ден ще имаме наши деца.

Тя не каза нищо. Не обичаше да се разисква този въпрос. Беше се отказала да мисли по него още преди четиринайсет години.

— Няма значение.

— Има значение. При това голямо. И за двама ни. Аз много исках да имам деца с жена си.

— Тя ли не можеше?

Рафаела очакваше отговора му с надежда и любопитство, като че и това можеше да бъде нещо общо между тях, като че и двамата бяха ограбени от съдбата по един и същ начин.

— Не — той поклати глава и погледна замислено. — Би могла да има, но не искаше деца. Странно е, че по различно време човек гледа различно на много неща в живота. Ако сега срещнех такава жена, не мисля, че бих могъл да я обичам. Надявах се, че ще мога да убедя Рейчъл. Но не успях. Беше прекалено отдадена на работата си. Сега, като се връщам назад, мисля, че е по-добре, че нямахме деца.

— С какво се занимаваше тя?

— Беше адвокатка — това направи впечатление на Рафаела, а той я целуна леко по устните. — Но не беше истинска жена, Рафаела, не гледай така.

— Ти ли я напусна?

Той поклати глава пак.

— Не, тя ме остави.

— Заради друг мъж?

— Не — той се усмихна без горчивина. — Заради работата си. Това я интересуваше повече от всичко. Винаги. И по-добре, че нещата между нас се развиха така.

Лежаха един до друг като стари приятели, като отдавнашни любовници и Алекс се усмихна.

— Постигна ли голям успех?

— Навярно.

Тя бавно кимна.

— Понякога ми се иска и аз да бях успяла. Но единственото нещо, което мисля, че бих правила добре, не се осъществи, а всичко останало… не знам какво бих могла да правя.

— Ти разказваш приказки на децата.

— Това едва ли е занимание за цял живот — усмихна се тя смутено.

Той я наблюдаваше тихо и й припомни нещо, което майка му бе казала: „Защо не напишеш тези приказки? Би могла да съчиняваш детски книги, Рафаела.“

Очите й светнаха за миг, като преценяваше тази идея, но той отиде при нея и я взе в ръцете си.

— Надявам се, знаеш, че дори и нищо друго да не правиш, освен да ме обичаш, ще бъде достатъчно.

— Мислиш ли? Няма ли да ти бъде скучно? — каза тя наистина разтревожена.

— Никога. Това е смешно. През целия си живот съм бил заобиколен от амбициозни жени, жени с професии, с най-различни кариери. Не допусках, че мога да разбера друг тип жена. И изведнъж съзнавам, че това, което винаги съм искал, е жена като тебе. Не искам да влизам в схватки, да се състезавам, да водя битки за по-голяма кариера. Искам просто да бъда такъв, какъвто съм, и да живея с някого, когото обичам, топъл и нежен, и интелигентен, с когото да ми е приятно да бъда… — той допря лице до врата й. — Знаеш ли, изглежда, че ми е нужен някой точно като тебе.

Тя го изгледа дълго, после наклони глава настрана.

— Знаеш ли кое е странното? Точно сега имам чувството, че това е моят живот. Тук. С тебе. Като че ли никога нищо друго не е съществувало, сякаш животът ми в Сан Франсиско дори не е действителен. Не е ли странно?

Тя изглеждаше озадачена и той нежно докосна лицето й, преди да я целуне по устните. После се отдръпна от нея бавно с тънка усмивка.

— Не. Всъщност не ми се вижда никак странно.

Той отново я прегърна и жадно я целуна, докато нейните ръце леко докоснаха бедрата му.