Даниел Стийл
Вината на Рафаела (7)

VII

В единайсет без пет вечерта, след като бе минал бързо по Медисън авеню, Алекс Хейл сви надясно по 76-а улица и влезе в хотел „Карлайл“.

Бе ангажирал маса в кафе „Карлайл“ с намерение да си поговорят с Рафаела един час, а след това да се поразвлекат със среднощното шоу на Боби Шорт. Той бе една от големите атракции на Ню Йорк и да го гледа заедно с Рафаела бе удоволствие, което Алекс очакваше цяла вечер. Предаде палтото си на гардероба, проправи си път към запазената маса и поседя там десетина минути в очакване тя да дойде. В единайсет и четвърт започна да се безпокои, а в единайсет и половина вече се чудеше дали не трябва да позвъни в нейната стая. Съзнаваше обаче, че това е невъзможно. Особено сега, когато знаеше за съпруга й. Трябваше да я чака тихо, без да създава усложнения.

В дванайсет без двайсет я видя да наднича през стъклената врата, сякаш готова да побегне. Опита се да улови погледа й, но тя не го забеляза, и след като огледа салона още веднъж, изчезна. Почти инстинктивно той стана от масата, спусна се към вратата и излезе във фоайето точно в момента, когато тя свиваше по коридора и щеше да се изгуби от погледа му.

— Рафаела! — извика той тихо.

Тя се обърна, очите и бяха огромни и изплашени, лицето й — пребледняло. Беше облечена в красива рокля от атлаз с цвят на слонова кост, която се спускаше надолу и право от раменете й до черния бордюр над обувките. На лявото и рамо бе забодена красива брошка с голяма барокова перла в средата, заобиколена с оникс и диаманти, а обиците й подхождаха на брошката. Ефектът беше поразителен и Алекс отново бе развълнуван от нейната необикновена красота. Тя бе спряла, чувайки името си, и стоеше неподвижна, когато той се изправи пред нея и я погледна много сериозно.

— Не бързай да избягаш. Нека пийнем по нещо и поговорим.

Гласът му бе много нежен и му се искаше да пресегне към нея, но не смееше да докосне дори ръката й.

— Аз… не бива. Не мога. Дойдох да ти кажа, че… Съжалявам, вече е много късно… аз…

— Рафаела, дори няма полунощ. Не можем ли да поговорим само за половин час?

— Има толкова хора…

Застанала там, тя изглеждаше нещастна и той изведнъж си спомни за бара „Бемелман“. Съжаляваше, че няма да могат да видят заедно Боби Шорт, но по-важно бе да използват времето за разговор върху това, което занимаваше ума й.

— Тук има и друг бар, където бихме могли да поговорим по-спокойно. Ела.

И без да чака отговор, той я улови под ръка и я поведе обратно през фоайето към един бар срещу кафе „Карлайл“, където се сместиха на канапенцето зад една малка маса.

Алекс я погледна с щастлива усмивка.

— Какво би искала да пиеш? Малко вино? Или шери?

Но в отговор тя само поклати глава и той видя, че е много разстроена. Когато келнерът си отиде, Алекс се обърна към нея и попита тихо:

— Рафаела, нещо лошо ли има?

Тя кимна бавно и загледа ръцете си, а той видя съвършения й профил, който се очертаваше ясно в затъмнения салон.

Вдигна глава към него и очите й потърсиха неговите, но дори това като че ли й причиняваше голяма болка. Лицето й изразяваше същата тъга, каквато бе видял първата вечер, когато я намери разплакала на стълбите.

— Защо не поговорим за това, което ти тежи?

Тя си пое дъх, облегна се назад, като продължаваше да го гледа в очите.

— Трябваше да ти кажа това по-рано, Алекс. Аз бях… — поколеба се каква дума да употреби, после продължи: — много непочтена към тебе. Не знам как се случи това. Струва ми се, че се увлякох. Ти беше толкова мил в самолета. Майка ти бе чудесна. Но аз не постъпих честно с тебе, приятелю… — очите й преливаха от тъга и тя леко докосна ръката му. — Създадох у тебе впечатлението, че съм свободна, а не биваше да правя това. И сега трябва да ти се извиня. — Погледна го скръбно и отдръпна ръката си. — Омъжена съм, Алекс. Трябваше да ти го кажа в самото начало. Не знам защо започнах тази игра с тебе. Постъпих много, много лошо. Не мога да се виждам с тебе повече.

Тя бе жена с чувство за чест и той се трогна до дъното на душата си от искреността в погледа й сега, от сълзите, които трептяха по клепките й; очите й бяха тъй големи, а лицето й — тъй бледо.

Той й заговори внимателно и много сериозно, както говореше с Аманда, когато беше съвсем малко момиче:

— Рафаела, дълбоко те уважавам за това, което току-що направи. Но трябва ли то да се отрази на… на нашето приятелство? Аз приемам твоето положение. Не можем ли да продължим да се виждаме въпреки това?

Въпросът му бе честен, той нямаше намерение да се отказва.

Тя поклати тъжно глава.

— Бих искала да те виждам — ако… ако бях свободна. Но аз съм омъжена жена. Не е възможно. Няма да бъде правилно.

— Защо?

— Няма да бъде честно към съпруга ми. А той е — тя отново търсеше подходящите думи — толкова добър човек. Винаги е бил толкова… справедлив… толкова внимателен с мене.

Рафаела обърна лице настрана и Алекс видя как една сълза се спуска бързо по нежната й бяла буза. Протегна ръка, за да докосне с върха на пръстите си атлазената мекота на лицето й, чувствайки, че и той може да заплаче. Тя не би могла да говори всичко това сериозно. Не би могла да смята, че трябва да бъде вярна на съпруга си до смъртта му. Като я наблюдаваше, постепенно осъзна целия ужас, скрит в думите й.

— Но, Рафаела, ти не можеш… онази нощ, когато те видях на стълбите… ти не си щастлива. Знам това. Защо да не можем да се виждаме и да се радваме на това, което имаме?

— Защото нямам право. Аз не съм свободна.

— За бога…

Едва не й каза, че знае всичко, но тя го спря, простирайки ръка, сякаш за да се предпази от нападател. Изправи се бързо и погледна надолу към него, докато сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— Не, Алекс, не! Не мога. Аз съм омъжена. И много, много съжалявам, че оставих нещата да стигнат дотук. Не трябваше да го правя. Не бе честно да дойда на обеда с майка ти…

— Спри да се изповядваш и седни.

Хвана я леко за ръката, притегли я до себе си и без сама да разбира защо, тя не се възпротиви, а той избърса сълзите й с длан.

— Рафаела — говореше съвсем тихо, за да не може никой да го чуе, — обичам те. Може да звучи като лудост. Ние почти не се познаваме, но аз те обичам. Търсил съм те толкова години. Не можеш да ме изоставиш сега. Не и заради това, което имаш с… със съпруга си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че от онова, което научих от майка си, съпругът ти е много стар и много болен, вече дълги години. Трябва да призная, че нямах идея коя си, когато те срещнах. Майка ми те позна, тя ми каза коя си и за… за съпруга ти.

— Значи тя е знаела. Сигурно мисли, че съм ужасна — Рафаела изглеждаше дълбоко засрамена.

— Не.

Той беше категоричен и гласът му бе настоятелен, когато се наклони към нея. Почти чувстваше топлината на гладката й плът до себе си; никога не бе усещал такова силно влечение както в този момент, но сега не бе време за страст. Трябваше да й говори, да я вразуми, да я накара да разбере.

— Нима някой може да мисли, че си ужасна? Ти си му била вярна през всичките тези години, нали?

Въпросът бе почти риторичен, тя бавно поклати глава и въздъхна:

— Да. И няма причина да престана да му бъда вярна сега. Нямам право да се държа така, като че ли съм свободна, Алекс. Защото не съм. Нито имам право да обърквам твоя живот и да го обременявам с тъгата на моя.

— Животът ти е самотен, защото ти го живееш така. Самотна и сама с един много болен, стар човек. А имаш право на много повече от това.

— Да. Но той не е виновен, че нещата се развиха така.

— Нито пък е твоя вината. Трябва ли да се самонаказваш?

— Не, ала не мога да наказвам и него.

Начинът, по който произнесе това, му подсказа, че той пак губи битката, и сърцето му се сви от отчаяние. Тя се изправи отново, този път съвсем решително.

— Трябва да си отивам сега.

Очите му я молеха да остане.

— Трябва.

И без да каже нищо повече, тя докосна челото му с устни, целуна го леко и бързо излезе от бара. Той направи опит да я последва, но тя поклати глава и го възпря с вдигната ръка. Знаеше, че тя плаче пак, но знаеше също, че този път е загубил. Да я последва, би значило да я направи още по-нещастна и разбираше, че няма нищо друго, което би могъл да стори. Бе усетил това в думите й. Рафаела бе свързана с Джон Хенри Филипс чрез брака и честта си, а не бе готова да разкъса тази връзка, нито дори да я накърни — при това с един напълно непознат мъж, срещнат предния ден в самолета.

Алекс Хейл плати напитката си на бара, забрави напълно за масата, която бе резервирал в салона отсреща, за да види Боби Шорт, излезе на Медисън авеню и вдигна ръка да спре едно такси, което да го отведе до хотела му. А като седна на седалката, шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане, смукна силно от пурата си и остана изненадан.

— Трябва да е много студено навън, а приятелче?

Това навярно бе единственото обяснение, което шофьорът можа да намери за сълзите, които извираха от очите на Алекс и се стичаха по лицето му.