Даниел Стийл
Вината на Рафаела (4)

IV

На летището шофьорът спря колата до бордюра на сектора с надпис „Заминаване“ и показа на полицая специален пропуск. Шофьорите на Джон Хенри бяха снабдени от канцеларията на губернатора с такива пропуски, които се подновяваха всяка година. Те им даваха възможност да паркират, където поискат. Сега шофьорът остави лимузината до бордюра, докато той влезе с Рафаела вътре, за да я придружи до самолета. Както винаги, авиокомпанията бе предупредена за нейното пътуване и тя можеше да се качи преди другите пътници.

Движеха се бавно през огромния оживен салон, шофьорът носеше голямата й пътна чанта, а непознати хора се заглеждаха в необикновено красивата жена с палто от норка и шапка с воалетка. Шапката й придаваше нещо драматично, страните й бяха леко хлътнали под красиво изваяните като от слонова кост скули, които подчертаваха прекрасните тъмни очи.

— Том, моля те, почакай ме малко тук.

Докосна леко ръката му, за да го спре, забързан редом с нея, както повеляваше дългът му, през дългия салон, защото трябваше да я качи в самолета колкото може по-бързо. Господин Филипс не обичаше жена му да стои дълго по летищата, макар че репортери и фотографи не ги бяха безпокоили от години. Рафаела беше така напълно изолирана от общественото внимание, че дори журналистите вече не я познаваха.

Остави шофьора до една колона и влезе бързо в книжарницата, а той застана на пост до стената, стиснал здраво в едната си ръка голямата й кожена чанта. От мястото си шофьорът се любуваше на красотата й, докато тя обикаляше рафтовете със списания, книги и бонбони, тъй различна от другите пътници, които се въртяха наоколо, облечени в якета, небрежни пътни дрехи и стари дънки. Тук-там се виждаше някоя привлекателна жена или добре облечен мъж, но никой не можеше да бъде сравнен с госпожа. Филипс. Том я наблюдаваше как взема книга с твърда подвързия от един рафт, отива до касата и бърка в чантата си.

В този момент Алекс Хейл пристигна забързан на летището, взел в една ръка адвокатската си чанта и преметнал върху другата сака с костюмите си. Беше разсеян. Още бе рано, но трябваше да се обади в кантората, преди да се качи в самолета. Спря се при телефоните, наредени точно до книжарницата, остави си багажа и затърси монета в джоба на панталона. Набра бързо номера и пусна още няколко монети, както му каза телефонистката, докато неговата секретарка вдигна слушалката. Искаше да предаде няколко последни съобщения за съдружниците си, да й обясни една паметна записка, преди да отлети, и да разбере дали се бяха обаждали от Лондон, както очакваше. И тъкмо задаваше последния въпрос, когато случайно се обърна и с интерес забеляза, че екземпляр от последната книга на майка му преминава от едни ръце в други на книжарския щанд. Купуваше я жена, облечена в палто от норка, с черна шапка с воалетка. Той я гледаше захласнат, докато секретарката го помоли да почака, за да отговори на друго повикване. Точно тогава Рафаела тръгна към него, очите й бяха леко прикрити от воалетката, ръката й в ръкавица държеше книгата. Той усети дъха на парфюма й, като мина край него, и внезапно осъзна, че не за първи път вижда тези очи.

— Боже мой! — прошепна, загледан в нея.

Това бе жената от стълбите. Появила се бе ненадейно и изчезваше в тълпата от хора на летището с най-новата книга на майка му в ръка. В един безумен миг му се прищя да извика „Спрете!“, но беше вързан да чака, докато секретарката му се върне с отговора на последния въпрос. Очите му следяха движещото се множество. Но въпреки усилието да не я изгуби от поглед в един момент, тя бе излязла от полезрението му и отново изчезна. Секретарката в това време се обади пак, но отговорът, който предаде, бе неудовлетворителен и на всичко отгоре му каза, че отново трябва да прекъсне разговора с него заради обаждане на другия телефон.

— И само заради това ли трябваше да чакам толкова дълго, Барбара?

Секретарката си помисли, че за пръв път от дълго време й говори сърдито, но успя да каже само „съжалявам“, защото трябваше да отговори на нови две повиквания.

А той, сякаш все още можеше да открие непознатата, ако побърза, се втурна през навалицата, търсейки трескаво с очи кожено палто и черна шапка с воалетка. Но след няколко минути стана ясно, че я няма никъде. По дяволите, какво значение имаше това? Коя бе тя? Никоя. Една непозната.

Упрекваше се за своята романтична нагласа, която го караше да гони някаква мистериозна жена през половината летище. Все едно бе да търси белия заек от „Алиса в страната на чудесата“, макар че в този случай търсеше красива жена с тъмни очи, облечена в палто от норка, с черна воалетка и, разбира се, носеща „Любовници и лъжи“ от Шарлот Брандън. „Успокой се“ — каза си той, като минаваше през навалицата пред гишето, където пътниците чакаха на опашка, за да получат бордните карти и номерата на местата си. Пред него имаше толкова хора, че когато най-после стигна до гишето, се оказа, че са останали места само на последните два реда в самолета.

— Защо не ме сложите просто в тоалетната? — каза той мрачно на младия човек зад гишето, който се усмихна.

— Там ще трябва да сложим пътника, който дойде след вас, а останалите — в багажника. Самолетът е препълнен.

— Това сигурно ви е приятно.

Представителят на авиокомпанията се усмихна обезоръжаващо и разпери ръце.

— Какво да се прави, като сме популярни!

И двамата се засмяха. Изведнъж Алекс започна пак да се озърта за нея, но напразно. В един момент едва не попита мъжа, който го обслужваше на гишето, дали не я е виждал, но почувства, че това изкушение е направо лудост.

Служителят на компанията му подаде билета и след малко Алекс се нареди на опашката пред вратата към пистата. Много неща минаваха през ума му, докато чакаше: клиентът, с когото трябваше да се срещне в Ню Йорк; майка му; сестра му; Аманда, неговата племенница. И все пак жената с палтото от норка отново започна да го вълнува така, както го бе вълнувала в онази нощ, когато я бе видял да плаче на стълбите. А дали не беше напълно полудял и дали тази не бе съвсем друга жена? Засмя се сам на себе си — неговите фантазии дори купуваха книгите на майка му. Може би всичко бе на психична основа и той наистина губеше ума си. Това предположение му се видя забавно. Опашката се движеше бавно напред, той извади бордната карта от джоба си и отново насочи мислите си към онова, което му предстоеше в Ню Йорк.

 

 

Рафаела зае бързо своето място, а Том мушна пътната чанта под седалката й, докато стюардесата поемаше красивото тъмно кожено палто от норка. Целият персонал на борда бе предупреден, че тази сутрин с тях до Ню Йорк ще пътува важна особа от категория ВИП, но ще седне в общия салон, а не в първа класа, явно както тя по принцип предпочиташе. От години Рафаела настояваше пред Джон Хенри, че така е много „по-дискретно“. Никой не би очаквал да види съпругата на един от най-богатите хора в света, сбутана между домакини, секретарки, продавачи и бебета в общия салон. Когато я посрещаха в самолета, преди другите пътници, тя бързо се настаняваше на предпоследния ред. Това бе не само дискретно, но я правеше почти невидима. Рафаела знаеше също, че персоналът на авиокомпанията ще направи всичко възможно креслото до нея да остане празно. Така бе почти сигурно, че ще бъде сама по време на целия полет. Тя благодари на Том за помощта, която й бе оказал, и го видя да напуска самолета, когато първите пътници започнаха да се качват на борда.