Даниел Стийл
Вината на Рафаела (35)

XXXV

Самолетът кацна на международното летище в Сан Франсиско в три часа следобед в ясен декемврийски ден. Слънцето блестеше, въздухът бе топъл, вятърът — прохладен. Рафаела пое дълбоко дъх и се зачуди как бе оцеляла без този свеж въздух. Сърцето й се отпусна просто защото бе тук. Мина с багажа си през митницата сама и се почувства силна, свободна и независима, като тръгна след носача, и си повика такси. Този път не я чакаше лимузината, не бе излязла от самолета през специален изход. Не бе поискала да я придружат през митницата. Беше минала като всички други й се почувства добре. Омръзнало й бе да бъде скривана и закриляна. Знаеше, че е време сама да се грижи за себе си. Бе се обадила предварително на прислугата на Джон Хенри, за да каже, че пристига, но в къщата сега имаше малко хора. Останалите бяха освободени от баща й, някои бяха пенсионирани, на други бяха дадени малки суми, оставени им от Джон Хенри, но всички бяха напуснали със съжаление, че са присъствали на края на една ера. Всички смятаха, че Рафаела никога няма да се върне, и малцината останали научиха с изненада, че тя пристига.

Когато таксито спря пред къщата и тя натисна звънеца, посрещнаха я топло и с приятелски усмивки. Всички се радваха, че я виждат, че в къщата ще има някой, освен тях самите, макар да подозираха, че идването й е знак за нови промени. Вечерта й приготвиха хубаво ядене — пълнена пуйка с картофи и аспержи и чудесен ябълков пай. В кухнята всички коментираха колко болезнено слаба и нещастна изглежда тя, колко уморена и че никога не са виждали толкова тъжни очи. Тя изглеждаше по-добре, отколкото в Санта Еухения през последната година, но никой от тях не можеше да знае това.

За да им достави удоволствие, тя вечеря в столовата и после обиколи бавно къщата. Изглеждаше й някак тъжна, празна и необичана, реликва от друга ера, и като я оглеждаше, тя се убеди, че трябва да я продаде. Ако останеше в Сан Франсиско, в което съвсем не бе сигурна, нямаше да има нужда от такава къща. Като се разхождаше из горните етажи, усети, че тази къща винаги ще я потиска. Би й напомняла за Джон Хенри, смален, какъвто бе през последните си години.

Мисълта да остане в Сан Франсиско бе съблазнителна, но ако останеше, щеше да има нужда от много по-малка къща… като къщата на Алекс на Вайехо… Макар че бе твърдо решила да не си позволява това, мислите й отново се върнаха към него. Невъзможно бе да влезе в спалнята си, без да си спомни колко нощи бе чакала тук с нетърпение да иде при него. Спомни си го и сега, като се оглеждаше наоколо и се питаше как ли е той, какво ли се бе случило и променило ли се е нещо в живота му през последната година. Аманда и Шарлот не й се бяха обадили вече и предполагаше, че няма и да се обадят. Нито пък тя смяташе да ги търси… тях… или Алекс… Нямаше намерение да му позвъни, за да му каже, че се е върнала. Бе дошла, за да се върне към спомените си за Джон Хенри, да ликвидира с къщата, да опакова неговите вещи, да се върне към себе си. Тя вече не мислеше за себе си като за убийца, но ако трябваше да живее и по-нататък с това, което се бе случило, трябваше да си го изясни, където се бе случило, да го прецени трезво, преди да продължи по пътя си — да остане в Сан Франсиско или да се върне в Испания. Вече нямаше такова значение къде ще живее. Но отношението й към случилото се щеше да определи целия й по-нататъшен живот. Знаеше това много добре и обикаляше неспокойно стая подир стая, като се мъчеше да не мисли за Алекс, да не остави мислите си да се реят, дори да не си позволи да се чувства отново виновна за начина, по който бе умрял Джон Хенри.

Беше почти полунощ, когато най-после се осмели да влезе в неговата спалня. Стоя изправена дълго, оглеждаше се наоколо, спомняше си часовете, прекарани с него, когато му четеше, говореше, слушаше или вечеряха на подноси. После кой знак как, си спомни за стиховете, които той толкова обичаше, и сякаш отдавна се бе канила да направи това, отиде бавно до библиотеката и започна да преглежда книгите. Намери тънкото томче на най-долния рафт, където някой го бе оставил. Дълго време той го бе държал на нощното шкафче до леглото си. Сега си спомни, че го бе видяла там следната сутрин… в нощта след… Запита се дали го е чел, преди да умре. Беше странно, романтично хрумване, което едва ли имаше нещо общо с истината. Тя отново се почувствува близо до него, седна до леглото с тънкото томче в ръка и си припомни първия път, когато го бяха чели заедно, през медения им месец в Южна Франция. Това томче си бе купил като съвсем млад. Сега, с нежна усмивка, тя започна да го прелиства и изведнъж спря на познат пасаж, където бе поставен един син лист. Когато книгата се отвори на това място, сърцето й се преобърна, защото върху листа забеляза треперливия почерк на Джон Хенри от последните години. Сякаш бе оставил нещо за нея, някакво послание, няколко последни думи. А като започна да чете, разбра, че бе направил тъкмо това, погледна края на писмото му и очите й се напълниха със сълзи.

Прочете думите отново и сълзите, замъглили погледа й, потекоха по страните й.

„Моя скъпа Рафаела,

Вечерта е безкрайна в завършека на един безкраен живот. Богат живот. Ти го направи още по-богат. Какъв безценен дар бе ти, скъпа моя. Съвършен, превъзходен диамант. Ти никога не престана да ме изпълваш с благоговение, да ми носиш удоволствие, да ми даваш радост. Сега мога само да те помоля да ми простиш. Мисля за това отдавна. Исках отдавна да бъда свободен. Сега си отивам без твое разрешение, но, надявам се, с твоята благословия. Прости ми, моя скъпа. Оставям те с цялата си любов. Не мисли, че съм си отишъл, а че съм свободен.

От все сърце:

Джон Хенри“

Тя прочете думите отново и отново. „Не мисли, че съм си отишъл, а че съм свободен.“ Все пак бе й оставил писмо. Вълнението й бе толкова силно, че не можеше да помръдне. Молеше я да му прости. Колко абсурдно бе всичко. И колко бе грешила тя. Не си бе отишъл, а бе свободен. Така мислеше тя за него сега и го благославяше, както я бе молил преди една година. А благословията се върна и върху нея. Защото изведнъж, за първи път от една година, Рафаела също се усети свободна. Тръгна бавно из къщата с чувството, че и двамата са свободни. Тя и Джон Хенри. Беше си отишъл, както — толкова силно искаше. Бе си избрал своя пътека. Сега и тя бе свободна да направи същото. Беше свободна да напусне… да си иде… Бе намерила себе си отново. Изведнъж й се прииска да се обади на Алекс, да му каже за писмото, но знаеше, че не може да го направи. Неописуема жестокост би било да навлезе пак в живота му след толкова време. Но много искаше да му каже. Те не бяха убили Джон Хенри все пак. Той просто си бе отишъл.

Като се връщаше към своята спалня в три часа сутринта, тя мислеше за двамата мъже нежно, с обич, защото обичаше и двамата по-силно от преди. Всички бяха свободни сега… и тримата. Най-после.

 

 

На другата сутрин извика представител на агенцията за недвижима собственост да запише къщата за продан, обади се на няколко музея, на библиотеките в Калифорнийския университет и в Станфордския, позвъни в компанията за преместване и демонтаж, за да й пратят няколко работници, кашони и ленти за облепване. Дошло бе време да си отива. Бе взела вече решение. Не знаеше къде точно ще отиде, нито какво ще прави, бе време обаче да напусне къщата, принадлежала на Джон Хенри, но не и на нея. Може да бе настъпил часът дори да се върне в Европа, но в това още не бе сигурна. Писмото на Джон Хенри й бе опростило „греха“. Сгъна го внимателно и го прибра в чантата си. Искаше да го остави в банката заедно с важните си документи. Това бе най-важният къс хартия, който бе притежавала.

До края на седмицата бе направила даренията си на музеите, а двата университета, на които се бе обадила, си разделиха книгите. Тя запази само няколко, които бяха чели с Джон Хенри, и разбира се, томчето със стихове, в което бе оставил последното си писмо до нея в нощта на смъртта си. Баща й вече се бе обадил по телефона и тя му каза за писмото. Последва дълго мълчание и когато заговори пак, за да й се извини за всичко, което й бе казал, гласът му звучеше дрезгав. Тя го увери, че не таи лоши чувства към него, но когато разговорът свърши, всеки от тях се питаше как може да се върне една изминала година, как може да се вземат обратно думи, които са незаличими, как се слага балсам върху незарастващи рани. Джон Хенри бе облекчил страданието на Рафаела, той й бе направил най-хубавия подарък — истината.

За Рафаела всичко приличаше на сън, докато тя и прислугата опаковаха последните кашони. Това им бе отнело почти две седмици и след няколко дни, по Коледа, Рафаела смяташе да се върне в Испания. Наистина нямаше причина да остава тук. Къщата бе вече почти продадена на една жена, която бе просто влюбена в нея, но съпругът й се нуждаеше от още малко време, за да се споразумеят за последната цена. Всички мебели щяха да бъдат продадени на търг, с изключение на няколко дребни предмети, които Рафаела изпращаше на майка си в Испания. Действително нямаше какво повече да прави тук и след няколко дни Рафаела щеше да се премести в хотел за последните нощи, преди окончателно да напусне Сан Франсиско. Бяха останали само спомените, които се носеха из къщата като призраци. Спомени за вечери в столовата с Джон Хенри, когато Рафаела носеше копринени рокли и перли… за часове, прекарани пред камината… за първия път, когато бе видяла къщата. Трябваше да опакова и спомените и да ги вземе със себе си, казваше си тя, когато привършваха с прибирането, точно една седмица преди Коледа, в шест часа. Навън бе вече тъмно, а готвачката й бе приготвила вечеря от яйца и бекон, както бе поискала. Тя се протегна и въздъхна, оглеждайки къщата на Джон Хенри, и седна на пода, обута с панталони в цвят каки. Всичко бе готово, за да бъде отнесено от преносвачите до мястото за търгове и до параходната компания, която пък щеше да превози до Испания малкото вещи, които искаше да запази. Докато дояждаше яйцата с бекон, мислите й отново се понесоха към Алекс и към деня, в който се бяха срещнали наново на брега, точно преди една година. Чудеше се дали би го срещнала пак, ако иде и сега на същото място, но се усмихна на това невероятно хрумване. И тази мечта бе свършила вече.

Като привърши с яденето, отнесе чиниите си в кухнята. Последните прислужници щяха да напуснат след няколко дни и тя намираше странно удоволствие в това да се грижи сама за себе си в оголената къща. Сега нямаше книги за четене, писма за писане, нито телевизия за гледане. Помисли си — за първи път, — че би могла да иде на кино, но реши, че е по-добре да се поразходи и след това да си легне. Все още имаше някои дребни неща за вършене сутринта, а трябваше да мине и край авиокомпанията, за да вземе билета си за обратния полет до Испания.

Като хвърляше от време на време поглед към пейзажа, тя се разхождаше бавно по Бродуей, гледаше тежките красиви къщи и знаеше, че няма да й е мъчно за тях, като замине. Къщата, която щеше да й липсва много, бе по-малка и по-скромна, боядисана в кремаво, с бял перваз и с ярки цветя напролет в градината отпред. И сякаш краката й знаеха какво мисли, тя откри, че върви точно в тази посока, докато зави на ъгъла и разбра, че е само на една пресечка от нея. Не че имаше желание да я види, но почувства, че иска да иде нататък, да усети още веднъж любовта, която бе познала там. Бе се сбогувала най-сетне с къщата, в която бе живяла с Джон Хенри, а сега като че ли трябваше да се сбогува и с къщата на Алекс. Може би тогава щеше да бъде свободна да си намери нов дом, този път свой, а може би някой ден и мъж, когото да обича, както бе обичала Алекс, а преди това и Джон Хенри.

Чувстваше се почти невидима, като продължаваше да върви, притегляна от някаква мощна сила, която сама не можеше да си обясни. Като че ли бе чакала цяла седмица, за да дойде тук, да я види пак, да си признае какво бе означавала за нея и да каже „сбогом“ не на хората, а на мястото. Къщата бе тъмна. Когато стигна до нея, тя разбра, че вътре няма никой. Помисли си, че той дори може да е заминал за Ню Йорк, а после си припомни, че Манди вече беше в колеж. Тя може би си бе отишла вкъщи за коледната ваканция, при Кей, или бе отново в Хавай с Шарлот. Всички тези хора изведнъж й се сториха много далечни. Тя стоя там дълго, гледаше прозорците, припомняше си, чувстваше какво бе преживяла там и желаеше доброто на Алекс, където и да беше той. Но унесена така, не бе видяла, че вратата на гаража се отвори и черното порше спря на ъгъла, а чернокосият мъж зад волана се взираше в нея. Бе почти сигурен, че това е Рафаела, — застанала срещу къщата, от другата страна на улицата, загледана в прозорците, но той знаеше, че това е невъзможно, че бе само илюзия, мечта. Жената, която стоеше там и гледаше замечтано, изглеждаше по-висока и много по-слаба, носеше стари панталони в цвят каки и плътен бял пуловер, а косата й бе завита на кок, който му бе познат. Силуетът много напомняше за Рафаела, а също и нещо в израза й, доколкото можеше да види от разстояние, но той знаеше, че Рафаела е в Испания и според майка му почти се бе отказала от живота. Той бе загубил всякаква надежда да се свърже с нея. Не бе отговорила на писмата му, а по думите на майка му състоянието й бе безнадеждно. Откъснала се била от всичко, което някога я интересуваше, престанала да мечтае, да действа, да чувства. Той бе като убит цяла година, но сега се бе примирил с реалността. Също както някога бе разбрал, че не бива да се измъчва за Рейчъл, сега бе разбрал, че не може да се държи повече за Рафаела. А и тя не искаше той да продължава да се терзае. В това поне се бе убедил и неохотно, след една година тъгуване, се бе отказал. Но винаги щеше да помни… винаги. Никога не бе обичал жена, както бе обичал нея.

И тъй като реши, че жената пред къщата не е Рафаела, той включи колата пак на скорост и я вкара в гаража. От другата страна на улицата момчето, което така страстно обичаше черното порше, бе излязло навън и гледаше колата, както винаги, с благоговение. Той и Алекс бяха вече приятели. Един ден Алекс дори го бе повозил из квартала. Но не момчето привлече вниманието на Алекс сега, а лицето на жената, което той зърна в огледалото за обратно виждане. Беше тя… тя. Излезе от ниското порше с голяма бързина, макар че дългите крака му пречеха, и се промуши стремглаво под автоматичната врата точно преди да се затвори. Застана почти неподвижен, загледан само в нея, а тя стоеше оттатък улицата, разтреперана, загледана в него. Лицето й бе много по-слабо, очите — по-големи, раменете й изглеждаха малко отпуснати в дрехите, които бе облякла за опаковането на кашоните, изглеждаше уморена. Но това бе Рафаела, жената, за която бе мечтал толкова дълго, и най-после бе разбрал, че никога вече няма да я види. Изведнъж тя се бе появила и го наблюдаваше, а той не бе съвсем сигурен дали се смее, или плаче. На устните й имаше малка усмивка, но в уличната светлина се виждаше блясъкът на една сълза, която потече бавно по бузата й.

Алекс не каза нищо и продължаваше да стои там, а тя запристъпва към него бавно, внимателно, сякаш минаваше през поток, който тече между тях. Сълзи се спускаха по страните й, но усмивката й стана по-широка и в този миг той също се усмихна. Не бе сигурен защо е тук, дали е дошла да го види, или просто да постои, да си спомни, да помечтае. Но сега, след като я бе видял, нямаше да я остави да го напусне. Не и този път, не отново. Изведнъж той прескочи последните стъпки помежду им и я грабна в ръцете си. Устните му се долепиха до нейните. Чувстваше как бие сърцето му, а после усети да бие и нейното, като я притисна по-силно до себе си и я целуна пак. Стояха и се целуваха по средата на улицата, но край тях нямаше коли. Имаше само едно малко момче, което бе излязло да види черното порше, а вместо това ги гледаше да се целуват. Но него го вълнуваше поршето, а не двамата възрастни, които се бяха прилепили един към друг в средата на Вайехо и се засмяха тихо, когато мъжът изтри сълзите от очите на жената. Застанали там, те се целунаха за последен път, после бавно, ръка за ръка, влязоха в градината и изчезнаха в къщата. А момчето вдигна рамене, погледна още веднъж към гаража, в който се прибираше колата на неговите мечти, и се прибра у дома.