Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
А Perfect Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
cveata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Даниел Стийл. Вината на Рафаела

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1992

ISBN: 954–428–016–2

История

  1. —Добавяне

XXXIV

На другата сутрин Рафаела слезе на закуска и макар че лицето й бе бледно и изпито, както бе вече почти от година, очите й имаха друг израз. Изпи кафето си и отговори весело на майка си, че е обсъдила деловите въпроси с баща си и е решила да се върне.

— В такъв случай защо просто не му се обади по телефона?

— Защото мислех, че ще ни отнеме повече време, отколкото в действителност.

— Но това е глупаво. Защо не остана да погостуваш на баща си?

Рафаела спокойно остави чашата си на масата.

— Защото мислех, че ще ни отнеме повече време, мамо.

— Така ли? — Алехандра усети, че има нещо ново, и внимателно се вгледа в очите на дъщеря си. — Защо?

— Отивам си вкъщи.

— В Санта Еухения? — Алехандра изглеждаше раздразнена. — Пак ли? Не, за бога! Остани в Мадрид поне до Коледа, а после ще идем там всички заедно. Но не искам да ходиш сега. Много е скучно по това време на годината.

— Знам, но аз няма да отивам там. Имам предвид Сан Франсиско.

— Какво? — майка й изглеждаше изумена. — Това ли разисквахте с баща ти? Какво каза той?

— Нищо — Рафаела едва не се усмихна, като си спомни червения халат. — Сама взех решение — това, което бе научила за баща си, най-после я бе освободило. — Искам да си ида вкъщи.

— Не ставай смешна. Тук е твоят дом, Рафаела — тя описа кръг с ръка, сякаш сочеше богатата къща, която бе фамилно достояние от сто и петдесет години.

— Да, отчасти. Но аз имам дом и там. Там искам да се върна.

— Какво ще правиш там? — майка й изглеждаше недоволна. Първо се бе крила в Санта Еухения като ранено животно, а сега искаше да избяга. Но трябваше да признае, че в това имаше симптоми на живот. Може би само поглед… само отблясък… но то напомняше каква жена бе някога Рафаела. Тя все още бе странно тиха, странно затворена, дори и сега не искаше да каже какво смята да прави. Алехандра се запита дали не бе й се обадил пак онзи човек и дали по тази причина иска да се върне. Ако случаят бе такъв, тя нямаше да е много доволна. Все пак не бе изминала още една година от смъртта на съпруга й. — Защо не почакаш до пролетта?

Рафаела поклати глава.

— Не, заминавам сега.

— Кога?

— Утре — взе решението си в този миг, остави чашата кафе и погледна майка си в очите. — И не знам нито колко ще остана, нито кога ще се върна. Може да продам къщата там, а може би не. Знам само, че когато изоставих всичко, бях в шок. Трябва да се върна.

Майка й знаеше, че бе така. Но се боеше да не я загуби. Не искаше Рафаела да остане в Щатите. Мястото й бе в Испания.

— Защо не оставиш баща ти да се погрижи за всичко вместо тебе?

Така би постъпила Рафаела до вчера.

— Не — каза тя и погледна майка си уверено. — Не съм дете вече.

— Искаш ли да вземеш някоя от братовчедките си?

— Не, мамо — усмихна се кротко Рафаела. — Всичко ще бъде добре.

Алехандра се опита още няколко пъти да говори по този въпрос с Рафаела, но безрезултатно, а когато Антоан научи, бе вече много късно. На следния ден той взе телефона с треперещи ръце и се свърза с Испания. Боеше се, че Рафаела й е казала и че собственият му брак може да избухне в пламъци сега. Но научи единствено, че Рафаела е отлетяла за Калифорния сутринта! Беше твърде късно, за да я спре, но Алехандра искаше той да й се обади и да й каже да се върне.

— Не мисля, че ще ме послуша, Алехандра.

— Тебе ще послуша, Антоан.

Като чу тези думи, той изведнъж си представи положението, в което Рафаела го бе сварила преди два дни, и се почувства много признателен, че тя не бе казала на майка си. Сега той само поклати глава.

— Не, няма да ме послуша, Алехандра. Вече не.