Даниел Стийл
Вината на Рафаела (31)

XXXI

Погребението стана в интимен кръг, като го ограничиха, доколкото успяха, но по скамейките на малката църква все пак седяха доста повече от сто души. Рафаела бе седнала на първата скамейка с майка си и баща си. По страните на баща й имаше сълзи, а майка й от време на време направо хълцаше за човек, когото едва бе познавала. Непосредствено зад тях седяха половин дузина роднини, които придружаваха майка й от Испания. Братът на Алехандра и две от сестрите й, една братовчедка със сина и дъщеря си. Цялата група бе дошла уж за да бъде подкрепа за Рафаела, а и за майка й, но Рафаела я чувстваше повече като затворническа охрана, дошла да я ескортира обратно в Испания.

Тя остана със сухи очи почти до края на церемонията, устремила невиждащ поглед в ковчега, покрит с килим от бели рози. Майка й се бе погрижила за цветята, а баща й — за всичко друго. За Рафаела не бе останало нищо, освен да седи в стаята си и да мисли за това, което бе направила. От време на време си спомняше за Алекс, за лицето му при последната им среща, за онова, което й бе казал. Но тя знаеше, че той не е прав. Съвсем очевидно тя бе виновна за всичко, както бе казал баща й, а Алекс само се стараеше да смекчи вината й. Странното бе, че едновременно беше загубила и двамата. Защото тя бе загубила Алекс, както и Джон Хенри, и сега, седнала неподвижно и заслушана в музиката, Рафаела осъзна, че никога вече нямаше да види и двамата. Едва тогава сълзите й потекоха бавно, спускаха се неудържимо по страните й под гъстия черен воал и падаха тихо върху нежните й ръце, свити в скута й. Тя не помръдна по време на цялата церемония. Седеше там като престъпник пред съда, без да може да каже нещо в своя защита. В един-единствен лудешки миг й се поиска да скочи и да им каже, че не го е убила нарочно, че е невинна, че всичко е било грешка. Но тя не бе невинна, припомни си сама безмълвно. Виновна беше. И сега трябваше да си плати.

Когато церемонията свърши, отидоха с коли в мълчание до гробището. Щеше да бъде погребан до първата му жена и техния син, а Рафаела, като гледаше затревената могила, където бяха заровени, си помисли, че тя никога нямаше да лежи до него. Малко вероятно бе, че ще живее отново в Калифорния. Щеше да се върне за няколко седмици след една година, за да прибере вещите си и да продаде къщата, а някой ден щеше да умре и да бъде погребана в Европа. Това й се струваше и някак по-подходящо. Нямаше право да бъде заровена до него. Тя бе жената, която го уби, убийцата. Би било светотатство да я погребат в неговия парцел. В края на молитвата, която свещеникът прочете пред гроба, баща й я погледна и сякаш й казваше същото.

Върнаха се с колите до къщата отново в мълчание и Рафаела се оттегли в стаята си. Багажът й бе почти прибран. Нямаше никаква работа и не искаше нито да се вижда, нито да говори с някого. А и никой сякаш нямаше особено желание да говори с нея. Цялото семейство знаеше какво се бе случило. Нейните лели, чичовци и братовчеди не знаеха за връзката й, но знаеха, че Джон Хенри се е самоубил, и на Рафаела се струваше, че в погледите им има обвинение, сякаш й казваха пак и пак, че тя е виновна. По-лесно й бе да не ги вижда, да не гледа лицата и очите им; сега седеше в стаята си отново като затворница, чакаше и завиждаше на Джон Хенри за куража му. Ако имаше същото шишенце с хапчета, и тя би ги взела. Не бе й останало нищо, заради което да живее, и би била благодарна да умре. Но също така знаеше, че трябва да бъде наказана, а да умре бе твърде лесно. Трябваше да продължи да живее, като помни какво е направила в Сан Франсиско, и понася търпеливо погледите и шушукането на роднините си в Испания. Знаеше, че и след четирийсет или петдесет години все още ще разказват тази история и ще подозират, че не всичко е било разкрито, че е останало и нещо неизвестно. Но тогава може би слухът за съществуването на Алекс щеше да бъде прибавен към останалата част на историята. Хората ще говорят за Рафаела, която изневерявала на съпруга си… помните ли, той се самоубил не знам колко годишна е била тя… може би трийсет… но всъщност тя го е убила.

Когато в главата й зазвучаха такива думи, тя отпусна лице върху дланите си и заплака. Плачеше за децата, които никога нямаше да я видят, нито да научат истината за онова, което й се бе случило тук, плачеше за Алекс и за това, което почти се бе сбъднало, за Манди, с която нямаше да се срещне вече, и най-после за Джон Хенри… за постъпката му… за това, което той бе някога… за мъжа, който я бе обикнал тъй отдавна и й бе направи предложение, когато се разхождаха край Сена. Седя сама в стаята си и плака часове, после тихо отиде в неговата спалня и огледа всичко за последен път.

В девет часа майка й се качи горе да й каже, че е време да тръгват, за да хванат самолета. Щяха да пътуват с нощния полет в десет и трийсет за Ню Йорк, където щяха да пристигнат около шест часа сутринта нюйоркско време, а в седем — да продължат за Испания. Самолетът щеше да пристигне вечерта в осем часа местно време в Мадрид. Очакваше я едно много дълго пътуване и една много дълга година. Когато прислужникът, който вършеше по-тежките работи в къщата, взе двете й пътни чанти и ги свали долу, тя слезе бавно по главното стълбище, знаейки, че никога вече няма да живее тук. Дните й в Сан Франсиско бяха отлетели. Животът й с Джон Хенри бе приключил вече. Миговете й с Алекс бяха свършили злополучно. Нейният живот, в известен смисъл, бе преминал.

— Готова ли си? — майка й я погледна кротко, а Рафаела обърна към нея същите празни очи, които Алекс бе видял тази сутрин, кимна и излезе през вратата.