Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- А Perfect Stranger, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- cveata(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Даниел Стийл. Вината на Рафаела
Американска. Първо издание
ИК „Хемус“, София, 1992
ISBN: 954–428–016–2
История
- —Добавяне
III
Слънчева светлина струеше в стаята, трептеше по кремавата копринена покривка на леглото и по тапицираните в същия плат столове. Стаята бе голяма и красива, с дълги френски прозорци, обърнати към залива. От будоара, свързан със спалнята, се виждаше мостът Голдън Гейт. Във всяка стая имаше бяла мраморна камина, грижливо подбрани френски живописни платна, безценна китайска ваза бе поставена в един ъгъл зад инкрустирана витрина от времето на Луи XV. До прозорците стоеше хубаво писалище в същия стил, от което всяка стая — но не и тази — би изглеждала малка. Писалището бе красиво, огромно, бездушно и студено. До будоара имаше малка стая, облицована с дървена ламперия, пълна с книги на английски, испански и френски. Книгите бяха душата на живота й, пред тях бе застанала Рафаела тихо, загледана в залива. Беше девет часът сутринта. Облечена бе в безупречно ушит черен костюм, изваян по тялото й, подчертаващ грациозната й фигура ненатрапчиво и стилно. Костюмът бе ушит в Париж, както впрочем почти всичките й дрехи, освен онези, които си купуваше в Испания. Рядко пазаруваше в Сан Франсиско. Тя всъщност и много малко излизаше. В Сан Франсиско бе невидима, хората рядко споменаваха името й и никога не я виждаха. За повечето от тях би било трудно да свържат нечие лице с името на госпожа Джон Хенри Филипс, а най-малко нейното. Трудно някой би могъл да си представи тази съвършена, снежнобяла красота с огромните черни очи. Когато се бе омъжила за Джон Хенри, един репортер писа, че прилича на принцеса от приказките, добавяйки, че в много отношения тя наистина е такава. Но очите, вперени в залива в тази октомврийска утрин, не бяха очи на принцеса от приказките, а очи на една много самотна млада жена, заключена в един много самотен свят.
— Закуската ви е готова, госпожо Филипс.
Прислужница в чиста бяла дреха стоеше на вратата и Рафаела си помисли, че това съобщение звучи повече като заповед, ала точно така й звучаха и другите слуги на Джон Хенри. Бе имала същото чувство и в бащината си къща в Париж, и в къщата на дядо си в Испания. Струваше й се, че слугите дават нарежданията — кога трябва да станеш, кога да се приготвиш, кога да обядваш и кога да вечеряш. „Мадам, сервирано е“ — обявяваха вечерята в бащиния й дом в Париж. Но ако мадам не искаше да й бъде сервирано? Какво, ако мадам искаше да изяде само някакъв сандвич, седнала на пода пред камината? Или за закуска да предпочете сладолед вместо препечения хляб и яйцата на очи? Тази мисъл извика усмивка на устните й. Рафаела се върна в спалнята си и се огледа. Всичко бе готово. Пътните й чанти бяха подредени грижливо в ъгъла — всичките меки като ръкавици, от велурена кожа в шоколадов цвят. Там бе и голямата чанта, в която Рафаела носеше подаръци за майка си, леля си и братовчедките, своите бижута и нещо за четене в самолета.
Видът на багажа не събуди у нея радостно вълнение, че ще пътува. Тя вече почти никога не изпитваше радостно вълнение. То бе изчезнало от живота и. Останала бе безкрайната лента на някакъв път, водещ в невидимо и неизвестно направление, от което Рафаела вече не се интересуваше. Знаеше, че всеки нов ден ще бъде също като предишния. Всеки ден щеше да прави точно това, което вършеше вече почти седем години, като се изключат четирите седмици през лятото на престоя й в Испания, предшестван от няколкото дни, прекарвани при баща й в Париж. Прескачаше от време на време и до Ню Йорк, за да се срещне с испанските си роднини. Струваше й се, че бяха минали години, откакто бе ходила там за последен път, откакто бе напуснала Европа, откакто бе станала съпруга на Джон Хенри… Сега всичко бе толкова по-различно, отколкото в началото.
Беше станало като във вълшебна приказка. Или като сливане на редица прилики и обстоятелства, каквито винаги има в приказката, сливане и на банка „Мал“ в Париж, Милано, Мадрид и Барселона с „Филипс банк“ от Калифорния и Ню Йорк. И в двете империи бяха включени инвестиционни банки от голям международен мащаб. Първата, и то с гигантски мащаб, бизнес сделка на баща й с Джон Хенри им бе спечелила честта да се появят заедно на корицата на списание „Таим“. Тя бе и причината те двамата да се срещат често през онази пролет, а колкото повече преуспяваха плановете им, толкова повече Джон Хенри ухажваше единственото дете на Антоан.
Рафаела никога не бе срещала човек като Джон Хенри. Висок, красив, внушителен, властен, той бе в същото време нежен и внимателен, говореше кротко, а очите му постоянно се усмихваха. В погледа му имаше и нещо дяволито, та постепенно Рафаела откри, че той много обича да се закача и да се шегува. Бе човек с изключително въображение и творчески способности, човек с голямо остроумие, голямо красноречие, голям стил. Притежаваше всичко, което тя или което и да е друго момиче би могло да желае. Единственото, което липсваше на Джон Хенри, бе младост. Но в началото това бе трудно да се повярва — лицето му бе стегнато и красиво, ръцете му изглеждаха силни, когато играеше тенис или плуваше. Много мъже, два пъти по-млади от него, биха могли да завидят на дългото му, стройно тяло.
Възрастта на първо време го възпираше да ухажва Рафаела, но постепенно, при зачестилите му посещения в Париж, тя започна да му се струва по-очарователна, по-отворена, по-възхитителна. Въпреки строгото отношение към дъщеря си Антоан дьо Морне Мал не се възпротиви на възможността неговият стар приятел да се ожени за единственото му дете. Той самият виждаше красотата на дъщеря си, нейната нежност и откритост, невинния й чар. Но виждаше също, че Джон Хенри Филипс би бил изключително добра партия за всяка жена, независимо от разликата в годините. Не му беше безразлично и отражението на такава женитба върху бъдещето на банката му — съображение, което веднъж вече бе играло роля в неговия живот. Собственият му брак бе продиктуван от привързаност, но също така и от добър усет за бизнес.
Възрастният маркиз Де Куадрал, баща на жена му, бе могъщият финансов гений на Мадрид, но у синовете му не гореше неговата страст към банковия свят и те се бяха насочили към други области. От доста време стареещият маркиз търсеше някого, който да наследи банките, основани от него в течение на години. Но се случи така, че срещна Антоан, и впоследствие след доста сложни маневри банка „Мал“ се включи в многобройни сделки на банка „Куадрал“. Съюзът им бързо увеличи четирикратно властта, а богатството на Антоан, очаровало маркиза, изведе на преден план дъщеря му Алехандра маркиза Де Сантос и Куадрал. Антоан веднага се увлече по светлорусата синеока испанска красавица, пък и вече съзнаваше, че му е време да се ожени и да се сдобие с наследник. До трийсет и петата си година бе твърде много зает да превърне семейната банка във финансова империя, но сега го вълнуваха вече и други проблеми. Алехандра бе идеалното решение, при това — решение наистина хубаво. Деветнайсетгодишна, тя бе поразително красива и Антоан си мислеше, че не е виждал по-изящно и прекрасно лице. До нея той приличаше на испанец с черната си коса и тъмни очи. Двамата бяха изключителна двойка.
Седем месеца след тяхната първа среща сватбата им стана главното събитие на светската хроника, след което те прекараха медения си месец в Южна Франция. Веднага след това отидоха, както се полага, в извънградския дом с имение на маркиза, Санта Еухения, на испанското крайбрежие. Домът приличаше на дворец и едва тук Антоан започна да разбира какво ще представлява бракът му с Алехандра. Сега той беше член на семейството, още един син на стария маркиз. Щяха да очакват от него да посещава често Санта Еухения и да прескача колкото може по-редовно до Мадрид. Какво смята да прави Алехандра беше ясно едва когато дойде време да се връщат в Париж, тя се примоли на мъжа си да й позволи да остане още няколко седмици в Санта Еухения. Дойде при него в Париж шест седмици по-късно, отколкото бе обещала, и Антоан вече не се съмняваше какво ще се случи понататък. Алехандра щеше да прекарва по-голямата част от времето така, както и досега — заобиколена от членовете на семейството си, в техните испански имения. Бе прекарала изцяло военните години уединена там и сега, след войната и вече омъжена, искаше да продължи да живее в тези познати и близки за нея места.
Както можеше да се очаква, на първата годишнина от сватбата Алехандра роди детенце момче, което нарекоха Жулиен. Антоан, разбира се, бе много доволен. Сега имаше наследник за собствената си империя. Той и маркизът се разхождаха с часове из имението Санта Еухения, когато детето бе на един месец и обсъждаха всичките планове на Антоан за бъдещето на банките и на неговия син. Имаше пълната подкрепа на тъста си и година след като се бе оженил за Алехандра, банка „Мал“ и банка „Куадрал“ се бяха разраснали още повече.
През лятото Алехандра остана в Санта Еухения при своите братя и сестри, техните деца, братовчеди, племенници и приятели. А когато Антоан се върна в Париж, тя бе забременяла отново. Но този път Алехандра не можа да доноси детето, а след това доби преждевременно близнаци — мъртвородени. Последва кратка пауза, която прекара в почивка със своето семейство в Мадрид. Когато отиде при съпруга си в Париж, тя зачена още веднъж. От тази четвърта бременност се роди Рафаела, две години по-малка от Жулиен. Последваха още два спонтанни аборта и още едно мъртвородено. Тогава красивата Алехандра обяви, че парижкият климат не й понася, а и сестрите й смятаха, че нейното здраве ще укрепне само в Испания. От самото начало на брака им Антоан чувстваше, че завръщането й в Испания е неизбежно, затова мълчаливо се съгласи. Такъв обичай имаха жените в нейната страна и той знаеше, че и да поведе битка, няма да я спечели.
Оттогава се задоволяваше да я вижда в Санта Еухения или в Мадрид, заобиколена от братовчедки, сестри и дусни[1], доволна да бъде винаги в компанията на роднини, подбрани приятелки и техните неженени братя, които ги придружаваха на концерти, оперни и театрални представления. Алехандра все още бе една от големите красавици в Испания и водеше там изключително приятен живот сред разкош и безделие, което напълно я удовлетворяваше. За Антоан не бе много трудно да прелита до Испания и обратно, когато можеше да се откъсне от банката, но това започна да става все по-рядко. След време той я убеди да разреши на децата да учат в Париж, но при условие, че ще прекарват всяка малка ваканция в Санта Еухения и по четири месеца през лятото. От време на време тя се съгласяваше да му гостува в Париж, макар че постоянно говореше за пагубното влияние на френския климат върху здравето й. След последното мъртвородено не бе забременявала и всъщност между Алехандра и мъжа й се бе запазила само платоничната привързаност, което според сестрите й бе съвсем нормално.
Антоан бе напълно съгласен всичко да си остане така, а когато маркизът умря, бракът отново се оказа изгоден. Никой не бе изненадан от развитието на нещата. Алехандра и Антоан бяха наследили заедно банка „Куадрал“. Братята получиха щедра компенсация, а империята, която тъй много бе искал да присъедини към своята, остана за Антоан. Сега, като продължаваше да я разширява, той мислеше за сина си, но на единствения син на Антоан не бе съдено да стане негов наследник. На шестнайсет години Жулиен дьо Морне-Мал умря при злополука, като играеше поло в Буенос Айрес, оставяйки, майка си потресена, баща си безутешен, а сестра си — едничко дете на Антоан.
Сега Рафаела трябваше да утешава баща си и отлетя с него до Буенос Айрес, за да донесат тялото на момчето. Тя държеше ръката му в онези безконечни часове в самолета и после, докато наблюдаваха как спускат бавно ковчега върху пистата на летището в Орли. Алехандра дойде в Париж отделно, придружена от сестри, братовчедки, един от братята й и няколко близки приятелки, винаги заобиколена от тях, закриляна, както бе живяла през целия си живот. И само няколко часа след погребението те започнаха да я увещават да се върне с тях в Испания. Тя се съгласи, обляна в сълзи, позволи им да я отведат. Цяла армия се грижеше за Алехандра, а Антоан нямаше никого, освен едно четиринайсетгодишно дете.
По-късно преживяната трагедия се превърна в една особена връзка между тях. Нещо, за което никога не говореха, но то бе винаги там. Трагедията свърза баща й по особен начин и с Джон Хенри, когато двамата откриха, че са преживели еднаква загуба — смъртта на своите единствени синове. Синът на Джон Хенри бе загинал при самолетна катастрофа. Двайсет и една годишният младеж пилотирал собствения си самолет. Съпругата на Джон Хенри починала пет години по-късно. Но непоносимият удар и за двамата бе загубата на техните синове. Антоан все пак имаше Рафаела да го утешава, а Джон Хенри нямаше други деца и след смъртта на жена си не бе встъпил повторно в брак.
В началото на деловото сътрудничество между двамата мъже, при всички посещения на Джон Хенри в Париж, Рафаела се оказваше в Испания. Той дори започна да закача Антоан за неговата въображаема дъщеря. Това бе станало постоянен повод да се шегуват, докато един ден, когато икономът въведе Джон Хенри в кабинета на Антоан, той видя срещу себе си тъмните очи на изумително красиво младо момиче, което го гледаше с трепет като изплашена сърна. Тя вдигна глава почти ужасена при вида на непознатия мъж в стаята. Преглеждаше някакви записки за училище и бе дошла да провери нещо в справочниците, които баща и държеше тук. Дългата й черна коса се спускаше по раменете й като потоци от черна коприна, разчупени с водопади от меки къдрици. За момент той бе останал безмълвен, омаян. После бързо се съвзе и топлата светлина в очите му я успокои, че е приятел. Но през месеците, когато ходеше на училище в Париж, а и в Испания, тя бе така добре охранявана и закриляна, че почти не й се бе случвало да бъде някъде сама с непознат човек. Най-напред просто не знаеше какво да му каже, ала след няколко шеговити фрази тя забеляза весел блясък в погледа му и се засмя. Половин час по-късно Антоан ги завари заедно и дълго им се извиняваше за това, че го забавили в банката. В колата по пътя към къщи беше се чудил дали Джон Хенри се е срещнал най-после с дъщеря му и както трябваше да признае в себе си по-късно, надявал се бе той да я е видял.
Малко след идването на баща й Рафаела се бе оттеглила, а страните на съвършено гладкото й лице бяха леко порозовели.
— Господи, Антоан, та тя е красавица!
Джон Хенри погледна своя френски приятел с особено изражение и Антоан се усмихна.
— Значи харесваш моята въображаема дъщеря? Не беше ли прекалено срамежлива? Майка й я е убедила, че всички мъже, които се опитват да заговорят някое самотно младо момиче, са убийци или поне изнасилвачи. Понякога ме тревожи ужасът, който проблясва в очите й.
— А какво очакваш? През целия си живот тя е била под постоянна закрила. Едва ли е учудващо тогава, че е стеснителна.
— Не, но тя е вече почти осемнайсетгодишна и това може да се окаже за нея истински проблем, освен ако прекара живота си в Испания. В Париж би трябвало поне да може да разговаря с мъж, без в стаята да има още поне пет-шест жени, и то повечето, ако не и всички, нейни роднини.
Каза това с шеговит тон, но в погледа му имаше нещо много сериозно. Гледа дълго и съсредоточено към Джон Хенри, като се стремеше да долови израза в очите на американеца.
— Прекрасна е, нали? Нескромно е от моя страна да говоря така за дъщеря си, но… — разпери ръце безпомощно и се усмихна.
Сега Джон Хенри отговори открито на усмивката му.
— Малко е да се каже „прекрасна“ — после почти хлапашки зададе въпрос, който накара очите на Антоан да се засмеят. — Тя ще вечеря ли с нас?
— Ако нямаш нищо против. Смятах да хапнем тук, а после можем да се отбием в — моя клуб. Матийо дьо Буржон ще бъде там тази вечер, а аз от месеци му обещавам да ви запозная, когато си тук.
— Звучи чудесно.
Но не за Матийо дьо Буржон мислеше Джон Хенри, усмихвайки се.
Бе сполучил да изведе Рафаела тази вечер и отново два дни по-късно, когато бе пристигнал в дома им на чай. Идваше специално, за да я види, и носеше две книги, за които й беше говорил по време на вечерята преди два дни. Тя се бе изчервила пак и отново бе замълчала, но и този път той успя да я предразположи да си побъбрят и до края на следобеда бяха станали почти приятели. През следващите шест месеца тя започна да гледа на него като на човек, почти тъй уважаван и обичан като баща й, а когато отиде в Испания, разказа на майка си за него като за един вид чичо.
По време на това пътуване Джон Хенри се яви в Санта Еухения заедно с баща й. Прекараха там само един кратък уикенд, ала Джон Хенри успя да очарова Алехандра и множеството гости в имението през онази пролет. Още тогава Алехандра разбра намеренията му, но Рафаела научи за тях едва през лятото.
Беше първата седмица на ваканцията й и трябваше да отлети за Мадрид след няколко дни. Радваше се на последните си дни в Париж и когато Джон Хенри пристигна, тя го покани да се разходят заедно край Сена. Разговаряха за уличните художници и за децата, а лицето й светна, когато му разказа за всички свои братовчедчета в Испания. Сякаш имаше особено влечение към децата и изглеждаше особено красива, когато го погледнеше с огромните си черни очи.
— И колко деца искаш да имаш, когато пораснеш, Рафаела?
Той винаги произнасяше името й така ясно и това й харесваше. За американец то бе трудно име.
— Аз вече съм пораснала.
— Така ли? На осемнайсет?
Погледна я развеселен, но в очите му имаше нещо особено, което тя не разбра. Нещо уморено, възрастно, мъдро и тъжно, като че за миг си бе спомнил за своя син. Бяха говорили и за него. Тя му бе разказала за своя брат.
— Да, аз съм вече голяма. През есента ще се запиша в Сорбоната.
Бяха се усмихнали един на друг и той едва се въздържа да не я целуне още там и още тогава.
През цялото време, докато се разхождаха, размишляваше как да я попита и дали не е съвсем полудял, щом изобщо се готви да й зададе такъв въпрос.
— Рафаела, не си ли мислила, че би могла да се запишеш в някой колеж в Щатите?
Вървяха бавно край Сена, пропускайки край себе си деца, а тя нежно късаше листенцата на едно цвете. Вдигна поглед към него и поклати глава.
— Струва ми се, че не бих могла.
— Защо не? Английският ти е отличен.
Тя отново поклати бавно глава и когато го погледна, в очите й имаше тъга.
— Мама никога не би ми разрешила. Ще бъде просто… много различно от нейния начин на живот. И е толкова далеч.
— Но нима това искаш и ти? Животът на баща ти също е различен от нейния. Ще бъдеш ли щастлива с онзи живот в Испания?
— Мисля, че не — каза тя съвсем делово. — Но ми се струва, че нямам голям избор. Татко смяташе да вземе Жулиен при себе си в банката и се подразбираше, че аз пък ще отида при мама в Испания.
Представата, че тя ще трябва да бъде заобиколена от дусня до края на живота си, го ужасяваше. Дори като приятел, той искаше за нея много повече. Искаше да я види свободна, жизнена, смееща се, независима, а не погребана в Санта Еухения като майка си. Щеше да бъде несправедливо спрямо момичето. Чувстваше го дълбоко в душата си.
— Не мисля, че си длъжна да постъпиш така, ако не го желаеш.
Усмихна му се с примирение, примесено с мъдрост в осемнайсетгодишните й очи.
— В живота има задължения, господин Филипс.
— Не и на твоята възраст, малка моя. Още не. Някакви задължения, да. Като например училището. И да слушаш родителите си до известна степен, но не си длъжна да приемаш изцяло определен начин на живот, ако не го искаш.
— Какво друго бих могла да правя тогава? Не знам нищо друго.
— Това не е извинение. Щастлива ли си в Санта Еухения?
— Понякога. Друг път не. Понякога всичките тези жени ми се струват много отегчителни. Но на мама й харесва. Тя дори ги взема със себе си, когато пътува. Пътуват на големи групи, ходят до Рио и Буенос Айрес, до Уругвай и Ню Йорк. Те я придружават и когато идва в Париж. Винаги ми приличат на пансионерки, изглеждат толкова… толкова — големите й очи сякаш се извиняваха, — толкова глупави. Нали?
Погледна го и той кимна.
— Малко, може би Рафаела.
Като произнесе името й, тя изведнъж спря, извърна се с лице към него, чистосърдечна, несъзнаваща красотата си. Стройното й грациозно тяло се наклони към него и тя се вгледа в очите му с такова доверие, че той не посмя да каже нищо повече.
— Да?
Но той не можеше да се въздържа повече. Не можеше. Просто трябваше…
— Рафаела, скъпа, обичам те.
Думите бяха само шепот в мекия въздух на Париж и неговото красиво очертано лице остана за миг надвесено над нейното, преди да я целуне. Устните му бяха нежни и меки, езикът му докосваше нейните, сякаш жаждата му за нея беше безгранична, но и тя впи уста в неговата, а ръцете й, увити около врата му, я притискаха към тялото му, докато той също тъй нежно се отдръпна, защото не искаше да усети възбудата му.
— Рафаела — толкова отдавна ми се искаше да те целуна.
Целуна я пак, по-леко сега, тя му се усмихна и на лицето и се изписа удоволствието на жена, каквото не бе виждал досега у нея.
— На мене също — тя наведе глава като ученичка. — Харесах те още първия път, като те видях — усмихна се вече по-смело. — Толкова си красив!
Този път тя го целуна. Взе ръката му, като че искаше да продължат разходката си край Сена, но той поклати глава и сложи нейната ръка в своята.
— Има нещо, за което трябва да поговорим преди това. Искаш ли да седнем? — посочи една пейка и тя го последва.
Погледна го въпросително, нещо в очите му я озадачи.
— Нещо лошо ли има?
— Не — усмихна се той. — Но ако мислиш, че съм те довел тук днес, за да те уловя на въдицата си, както се казваше по моето време, лъжеш се, моя малка. Искам да те попитам нещо и цял ден се страхувам да го направя.
— Какво е то? — изведнъж сърцето й заби силно и гласът й стана много тих.
Той я гледа дълго, лицето му близо до нейното, ръката й стисната здраво в неговата.
— Ще се омъжиш ли за мене, Рафаела?
Той чу как тя пое дълбоко дъх, после затвори очи и я целуна пак, когато се отдръпна бавно, в очите й светеха сълзи, тя се усмихна, както никога досега, а усмивката й стана още по-широка и тя бавно кимна:
— Да… ще се омъжа!
Рафаела дьо Морне Мал и Де Сантос и Куадрал с Джон Хенри Филипс IV бе тържество, каквото рядко се вижда. Тя стана в Париж. В деня на гражданската церемония бе даден обед за двеста души и вечеря за двеста и петдесет членове на семейството и „близки приятели“. Тълпа от повече от шестстотин души се събра в „Нотр Дам“ за венчавката на другия ден. Антоан бе ангажирал целия поло клуб и всички бяха единодушни, че не са виждали по-хубава сватба, нито по-хубав прием. Удивително бе, че се постигна споразумение с пресата Рафаела и Джон Хенри да позират пред фотографите и да отговарят на въпроси на журналистите за половин час, а след това да бъдат оставени на спокойствие.
Репортажи за сватбата се появиха във „Вог“, „Уименс Уеър Дейли“ и дори в „Таим“. По време на всички интервюта Рафаела бе стискала ръката на Джон Хенри почти в отчаяние, а очите й се открояваха — по-големи и по-тъмни от всякога — на снежнобялото лице.
Още тогава той се закле, че в бъдеще ще й осигури защита от любопитния поглед на пресата. Не искаше тя да е принудена да се справя с нещо, което й е неприятно или й причинява неудобство. Съзнаваше добре колко грижливо е била закриляна през детството и ранната си младост. Проблемът беше в това, че Джон Хенри привличаше вниманието на журналистите прекалено често, и сега, когато младоженката бе четирийсет и четири години по-млада от него, естествено бе и тя да бъде обект на особен интерес. Състояния, огромни като това на Джон Хенри, бяха нещо почти нечувано, а и появата на едно осемнайсетгодишно момиче, дъщеря на маркиза и на известен френски банкер, бе колкото неочаквана, толкова и невероятна. Всичко приличаше на вълшебна приказка, а нито една приказка не може да завърши, без да се появи и приказна принцеса. Но благодарение на усилията на Джон Хенри тя оставаше в прикритие.
Двамата заедно поддържаха анонимност, каквато никой дотогава не бе смятал за възможна. Рафаела дори успя да посещава две години Калифорнийския университет в Бъркли и всичко мина спокойно. Никой не разбра коя е през тези две години. Тя отказа шофьорът да я кара до Бъркли, затова Джон Хенри й купи малка кола, с която пътуваше сама до университета.
Вълнуващо бе да си сред студенти, а да имаш своя тайна и обожаван съпруг. Защото тя наистина обичаше Джон Хенри, който винаги бе нежен и любящ. Струваше му се, че е получил безценен подарък, и почти се боеше да го докосва, тъй благодарен беше за своя нов живот с изумително красивото и тъй деликатно младо момиче. В много отношения Рафаела беше като дете и всецяло му се доверяваше. Може би затова той бе така дълбоко разочарован, когато разбра, че е станал стерилен, по всяка вероятност вследствие на острата бъбречна инфекция преди десет години. Знаеше как горещо тя желаеше да има деца и чувстваше като товар вината си, че я лишава от нещо, което тъй много иска. Когато той й го каза, тя настояваше, че това няма значение, че нейни са всичките деца в Санта Еухения, които можеше да глези, да забавлява и да обича. Приятно й бе да им разказва приказки и да им купува подаръци. Имаше дълги списъци с техните рождени дни и постоянно слизаше до центъра на града, за да изпрати някаква фантастична нова играчка в Испания.
Но дори неспособността му да я дари с деца не можеше да наруши хармонията, която ги свързваше от години. Тя го обожаваше, а той я боготвореше и ако разликата във възрастта им предизвикваше коментари сред другите, никак не смущаваше самите тях. Почти всяка сутрин играеха заедно тенис, Джон Хенри тичаше в Пресидио или край плажа, а Рафаела го следваше по петите като кученце, смееше се и го закачаше. Понякога просто ходеха мълчаливо, хванати за ръце. Животът й бе запълнен от Джон Хенри, учението, писмата до роднините й в Париж и в Испания. Съществуването и бе закриляно, старомодно, но тя бе щастлива жена или по-скоро щастливо момиче, докато стана двайсет и пет годишна.
Два дни преди шейсет и деветия си рожден ден Джон Хенри трябваше да отлети за Чикаго, за да сключи важна сделка. От няколко години говореше, че може би е време вече да се оттегли, но както и при баща й, този момент все не настъпваше. Бе много пристрастен към големия финансов свят, към управлението на банки, придобиването на нови корпорации и продажбата на огромни серии акции. Обичаше да урежда гигантски имотни сделки като първата, която бе осъществил заедно с баща й. Да се оттегли просто не му подхождаше. Но когато тръгваше за Чикаго, усети главоболие и въпреки хапчетата, дадени му от Рафаела сутринта, главоболието постоянно се усилваше.
Ужасен, сътрудникът му бе наел специален самолет и излетя заедно с него от Чикаго още същата вечер, ала като пристигнаха, Джон Хенри беше почти в безсъзнание. Рафаела се наведе към бледото му посивяло лице, когато го сваляха на носилка от самолета. Той изпитваше такава болка, че едва можеше да продума, но все пак стисна няколко пъти ръката й в линейката по пътя към болницата. Гледайки го с ужас и отчаяние, сдържайки сълзите, заседнали в гърлото й, тя забеляза нещо особено около устата му. След час лицето му изглеждаше странно изкривено и не след дълго той изпадна в кома, от която не излезе няколко дни. Джон Хенри Филипс бе получил мозъчен удар. Съобщението предадоха във вечерните новини. Материалът за пресата бе подготвен от неговата канцелария и, както винаги, Рафаела бе предпазена от любопитството на вестникарите.
Джон Хенри остана в болницата почти четири месеца и получи още два по-слаби удара, преди да излезе. Прибра се вкъщи с парализирани завинаги дясна ръка и крак, младеещото му красиво лице сега бе някак тъжно изкривено на една страна, излъчването на сила и власт се бе стопило. Джон Хенри Филипс беше станал изведнъж старец. Отпаднал бе и тялом, и духом, но седем години оттогава животът му продължаваше да тлее.
Не излизаше изобщо от дома си. Медицинска сестра го извеждаше в градината с инвалидната количка, за да поседи на слънце, а Рафаела оставаше при него с часове. Но умът му невинаги бе много ясен, а животът му — някога тъй динамичен, деен и пълноценен — се бе коренно променил. От предишния Джон Хенри бе останала сякаш само черупката му. И с тази черупка живееше сега Рафаела — вярно, предано и всеотдайно. Четеше му, разговаряше с него, успокояваше го. Както сестрите, които се сменяха и през цялото денонощие се грижеха за немощното му тяло, така и Рафаела се стремеше да поддържа духа му. Но духът му бе убит, а понякога тя се чудеше дали и нейното самочувствие не е в същото състояние. Бяха минали седем години от първите няколко удара. По-късно бе получил още два, след които отпадна още повече, и сега не можеше да прави друго, освен да седи в количката, вторачен в пространството, завърнал се завинаги към отминалото. Все още можеше да говори, макар и трудно, но най-често нямаше какво да каже. Жестока ирония на съдбата бе превърнала един толкова жизнен човек в дребна и безпомощна сянка. Когато Антоан бе долетял от Париж да го види, излезе от стаята на Джон Хенри, без да се срамува от сълзите, стичащи се по лицето му. А думите, с които се обърна към дъщеря си, бяха съвсем ясни. Тя трябваше да стои до човека, който я бе обичал и когото бе обичала, за когото се бе омъжила — до смъртта му. И никакви глупости, никакво хленчене, никакво бягство от задълженията й, никакво оплакване. Какъв е дългът й бе ясно. И Рафаела го изпълняваше, не бе се поколебала, нито прохленчила, нито се бе оплакала цели седем години.
Единственият отдих от неумолимата действителност на съществуването й бяха нейните пътувания до Испания през лятото. Сега прекарваше там по две седмици вместо четири. Но Джон Хенри упорито настояваше, че трябва да замине. Измъчваше го съзнанието, че момичето, за което се бе оженил, сега е станало пленница на неговата немощ, подобно нему самия. Едно бе да я пази от любопитните очи на света, докато той я забавляваше ден и нощ. Съвсем друго бе да я заключи вкъщи със себе си, докато тялото му, което душата не бе в състояние да опази, бавно се разпадаше. Ако знаеше как, би прекратил живота си, казваше често на своя лекар, така би освободил и себе си, и нея. Бе споменал това веднъж и на Антоан, който се възмути от самата идея.
— Момичето те обожава! — извика той и думите му отекнаха между стените на стаята, в която бе прикован приятелят му. — Заради нея не бива и да помисляш за такива безумства!
— Не това й дължа — говореше трудно, но разбираемо. — Престъпление е да я измъчвам така. Нямам право — и се задави в сълзи.
— Нямаш право да я лишиш от себе си. Тя те обича. Обичала те е седем години преди да се случи това. Чувствата не се променят за една нощ. Не могат да се променят, защото си болен. Ами ако тя беше болна? По-малко ли щеше да я обичаш заради това?
Джон Хенри поклати глава.
— Тя трябва да се ожени за млад човек и да има деца.
— Тя има нужда от тебе, Джон. Тя ти принадлежи. Тя порасна при тебе. И ще бъде загубена без тебе. Как може да ти мине през ума да я напуснеш дори и една минута, преди да си принуден да го направиш? Може би ще живееш още години.
Искаше да му даде кураж, но Джон Хенри го погледна с отчаяние. Още години, а на колко ще бъде Рафаела тогава? Трийсет и пет? Четирийсет? Четирийсет и две? И ще бъде съвсем неподготвена да започне нов живот. Такива мисли се въртяха болезнено в ума му, но той не ги изказа, само в очите му се четеше мъка и скръб — не толкова за самия него, колкото за нея. Той настояваше жена му да пътува колкото може по-често, но тя се чувстваше виновна, когато го оставяше, а разнообразието не й носеше облекчение. Джон Хенри бе постоянно в ума й.
Все пак Джон Хенри често я караше да напуска своя затвор. Щом научеше от Рафаела, че майка й ще бъде за няколко дни в Ню Йорк на път за Буенос Айрес, за Мексико Сити или за другаде, придружена от обичайната тълпа сестри и братовчедки, той започваше да настоява Рафаела да се присъедини към тях. За два дни или за десет, той искаше тя да види свят, макар и за кратко, а и бе сигурен, че в тази компания ще бъде в безопасност, придружавана, закриляна. Единствените часове, в които оставаше сама, бяха по време на полетите до Европа или до Ню Йорк. Шофьорът му винаги я изпращаше до самия самолет в Сан Франсиско, а там, където пристигаше, винаги я чакаше предварително наета лимузина. Рафаела все още живееше като принцеса, но приказката вече бе друга. Очите й сега бяха по-големи и по-кротки, тя седеше мълчалива и замислена с часове, загледана в огъня или навън, към залива. Смехът й бе само спомен и ако понякога се чуваше за миг, прозвучаваше съвсем необичайно.
Дори когато се срещаше с роднините си при техните няколко дневни посещения в Ню Йорк или на друго място, тя сякаш не беше истински там. В годините след заболяването на Джон Хенри Рафаела постепенно се бе оттеглила и вече малко се различаваше от него по начин на съществуване. Животът й сякаш бе свършил, както и неговият. Единствената разлика бе, че нейният всъщност никога не бе започвал. Тя като че се съвземаше отново само в Санта Еухения, взела в скута си едно дете и подрусваща друго на коленете си, събрала още три-четири край себе си, всичките заслушани с възторг и затаен дъх в чудните приказки, които умееше да им разказва. Само с децата успяваше да забрави болката от случилото се, своята самота и потискащото я чувство за загуба. С възрастните винаги бе сдържана и тиха, сякаш нямаше повече какво да каже, а да се включи в забавленията им би било неприлично. За Рафаела това бе погребение, което продължаваше вече половин живот или по-точно — седем години. Но тя знаеше прекрасно колко много той страда и колко виновен се чувства за своята инвалидност през цялото това време. Затова, когато бе с него, в гласа й имаше само нежност и съчувствие, тонът й бе ласкав, а още по-ласкава — ръката й. Ала онова, което той виждаше в очите й, го нараняваше до дъното на душата му. Не го гнетеше толкова това, че умира, колкото, че е убил едно съвсем младо момиче и поставил на негово място тази тъжна, самотна млада жена с прекрасно лице и огромни, посърнали очи. Той бе създал тази жена. Така бе постъпил с момичето, което бе обичал.
Като слизаше бързо по стълбите, застлани с дебели килими, Рафаела хвърли бегъл поглед към хола и видя, че прислужници вече бършат праха от дългите старинни маси, наредени в безкрайните салони. Къщата, в която живееха, бе построена от дядото на Джон Хенри още когато дошъл в Сан Франсиско след Гражданската война. Тя беше устояла през земетресението в 1906 година и сега биваше считана за един от най-важните архитектурни паметници в града със своя внушителен силует и с петте си етажа, кацнали до Пресидио и обърнати към залива. Къщата бе забележителна и с това, че притежаваше едни от най-хубавите стъклописи, ефектно осветявани отгоре, и че все още беше в ръцете на потомци на семейството, което я бе построило — нещо твърде рядко. Но това не бе къща, в която Рафаела би могла да бъде щастлива сега. Приличаше й повече на музей или на мавзолей, отколкото на дом. Къщата изглеждаше студена и неприветлива, също както и целият обслужващ персонал, нает от Джон Хенри преди нейното пристигане. Не бе имала възможност дори да промени подредбата в някоя от стаите. Сега къщата бе същата, както и тогава. Четиринайсет години тук беше нейният дом и все пак винаги когато го напускаше, се чувстваше като сираче, понесло куфара си.
— Още малко кафе, госпожо. Филипс?
Възрастната жена, която обслужваше долния етаж от трийсет и шест години, се взираше в лицето на Рафаела, както правеше всяка сутрин. Рафаела виждаше това лице по пет дни на седмица в течение на четиринайсет години, но въпреки това жената й бе чужда и щеше да остане такава. Името й бе. Мари.
Но сега Рафаела поклати глава.
— Не искам тази сутрин. Бързам. Благодаря ти.
Тя погледна златния часовник на ръката си, остави салфетката и стана. Изрисуваните с цветя съдове бяха останали от първата съпруга на Джон Хенри. В къщата имаше много такива предмети. Всичко бе принадлежало на другиго. „На първата госпожа Филипс“, както казваха прислужниците, или на майката на Джон Хенри, или на баба му… Понякога си мислеше, че ако непознат човек мине през къщата и започне да пита за различните художествени изделия и картини, та дори за най-обикновените предмети, не би се намерило нищо, за което да кажат: „О, това е на Рафаела.“ Нищо не принадлежеше на Рафаела, освен нейните дрехи, книгите й и събраната благодарение на децата в Испания огромна колекция писма, които тя пазеше в кутии.
Токчетата на Рафаела отекнаха за миг по черно-белия мраморен под пред столовата. Вдигна телефонната слушалка и се свърза по вътрешната линия. Отговори й сутрешната сестра на третия етаж.
— Добро утро. Буден ли е вече господин Филипс?
— Да, но не е напълно готов.
Готов. Готов за какво? Застанала там, Рафаела усети, че сърцето й се свива. Нима би могла да му се сърди за нещо, което не бе негова вина? И все пак, защо й се случи тъкмо такова нещо? Първите седем години бяха тъй прекрасни… тъй съвършени… тъй…
— Бих искала да се кача за малко, преди да тръгна.
— Заминавате тази сутрин?
Рафаела погледна отново часовника си.
— Тръгвам след половин час.
— Добре. Дайте ни тогава петнайсет-двайсет минути. Можете да се отбиете за малко, преди да излезете.
Бедният Джон Хенри. Десетина минути и после нищо. Нямаше кой да го посети, докато тя не се завърне. Щеше да отсъства само четири-пет дни, но се чудеше дали изобщо трябва да заминава. Ами ако се случеше нещо? Ако сестрите не бъдат достатъчно внимателни? Винаги се чувстваше така, когато го оставяше. Тревожна, измъчена, виновна, като че нямаше право на няколко дни за себе си.
Но Джон Хенри винаги успяваше да я убеди да тръгне, излизайки от унеса си, да я принуди да се откъсне от кошмара, в който двамата живееха толкова отдавна. Това дори не беше вече кошмар. Беше една абсолютна празнота, преддверие на ада, летаргия, в която минаваше монотонното им съществуване.
Качи се с асансьора до втория етаж и влезе в спалнята си, след като бе уведомила сестрата, че ще се отбие при съпруга си подир петнайсет минути. Дълго остана пред огледалото, приглади копринената си черна коса, прекара ръка по стегнатия, тежък кок на тила. Извади от шкафа една шапка, красив модел, купена в Париж преди година, когато шапките се бяха върнали в света на голямата мода. Сложи я на главата си внимателно, наклони я точно колкото трябва, като в същото време се запита защо ли я бе купила изобщо. Кой би забелязал елегантната й шапка? Имаше нежна като шепот воалетка, която придаваше още по-голяма загадъчност на дълбоките й бадемови очи. А контрастът с черната шапка, косата и воалетката подчертаваше кадифената белота на кожата й. Покри грижливо устните си с тънък слой ярко червило, сложи си перлени обици с клипс. Поглади с ръка костюма си, оправи си чорапите и провери още веднъж, че както винаги когато пътуваше, бе сложила пари в един страничен джоб на черната чанта от гущерова кожа, изпратена от майка й от Испания. Пред огледалото стоеше жена необикновено елегантна, красива и стилна. Жена, която вечеря в „Максим“ и се забавлява на конните надбягвания в Лонгшан. Жена, която ходи на приеми във Венеция, Рим, Виена и Ню Йорк. Жена, която посещава театрите в Лондон. Това не бе нито лицето, нито фигурата, нито видът на момиче, превърнало се незабелязано в зряла жена, омъжена за недъгав, умиращ седемдесет и шест годишен човек. Виждайки съвсем ясно и себе си, и истината, Рафаела взе чантата и дрехите си и се усмихна печално, защото знаеше много добре колко измамна може да бъде външността.
На излизане от спалнята си тя сви рамене, метна на ръка красиво, дълго палто от норка и се насочи към стълбите. Асансьорът бе поставен заради Джон Хенри, а тя предпочиташе да ходи. И сега се изкачи до третия етаж, където за мъжа й отдавна бе отделен апартамент, свързан с три стаи за трите сестри, които се грижеха на смени за Джон Хенри. Три солидни жени, доволни от условията, в които живееха, от пациента и от работата си. Бяха добре платени и също като жената, която бе сервирала закуската на Рафаела, бяха останали ненатрапчиви и безлични вече толкова години. На Рафаела понякога й липсваха темпераментните и дори невъзможни прислужници от Санта Еухения. Макар и сервилни, те често се държаха като деца и се бунтуваха; повечето бяха потомствени прислужници в семейството на майка й или поне живееха там от много години. Бяха бойки и наивни, привързани и всеотдайни. Те се смееха, гневяха се и бяха предани на хората, за които работеха, не приличаха на хладните професионалисти, обслужващи Джон Хенри.
Рафаела почука леко на вратата към апартамента на мъжа си, откъдето веднага се показа едно лице.
— Добро утро, госпожо Филипс. Ние сме напълно готови.
Ние сме готови? Рафаела кимна и влезе през един малък салон в спалнята, която, също като нейната на долния етаж, имаше будоар и малък кабинет. Джон Хенри бе подпрян на възглавници в леглото си и гледаше към огъня, просветващ зад решетката. Тя се приближи към него бавно, но той като че не я забеляза, преди да седне в стола до леглото и да вземе ръката му.
— Джон Хенри… — след четиринайсет години в Сан Франсиско тя все още произнасяше името му с акцент, но английският й от години вече бе безупречен. — Джон Хенри…
Той бавно обърна очи към нея, без да движи главата си, после леко се извърна, за да може да я гледа, и върху набразденото му уморено лице се яви полуусмивка.
— Здравей, моя малка.
Говорът му бе неясен, но тя го разбираше, а мъчителната му, изкривена след удара усмивка винаги разкъсваше сърцето й.
— Много си хубава — и след още една пауза добави — Майка ми, много, много отдавна, имаше подобна шапка.
— Мисля, че на мене ми стои малко глупаво, но… Тя внезапно повдигна рамене и изглеждаше съвсем по френски, когато се усмихна колебливо. Напоследък се усмихваха само устните й, но очите — почти никога. И неговите вече не се смееха, освен в много редки случаи, когато гледаше нея.
— Заминаваш ли днес?
Изглеждаше разтревожен й тя отново се замисли дали да не се откаже от пътуването.
— Да. Но, скъпи, искаш ли да остана?
Той поклати глава и се усмихна пак.
— Не. Никога. Бих искал да пътуваш по-често. Това е добре за тебе. Ще се срещнеш с…
За момент погледна унесено, сякаш търсеше в паметта си нещо, което вече не беше там.
— С мама, леля и две братовчедки.
Той кимна и затвори очи.
— Тогава знам, че ще бъдеш в безопасност.
— Аз винаги съм в безопасност.
Той кимна пак, като че бе много уморен, тя се изправи, наведе се да го целуне по бузата и после съвсем леко остави ръката му. Стори й се, както бе надвесена над него, че болният ще заспи, но той изведнъж отвори очи.
— Пази се, Рафаела!
— Обещавам. Ще ти се обадя.
— Няма нужда. Забрави за всичко тук и се позабавлявай.
С кого? С майка си? Или с леля си? Една въздишка се надигна в гърдите й, ала тя я възпря.
— Ще се върна много скоро, а всички тук знаят къде съм, ако имаш нужда от мен.
— Нямам нужда от теб… — той се усмихна. — Не в този смисъл. Не толкова, че да разваля забавлението ти.
— Това не се е случвало никога — тя му пошепна тези думи и се наведе да го целуне отново. — Ще ми липсваш.
Той поклати глава и се отвърна от нея.
— Не бива.
— Скъпи…
Тя вече трябваше да тръгва към летището, но не й се искаше да го оставя така. Винаги беше същото. Имаше ли право да го остави? Да се откаже ли от пътуването?
— Джон Хенри… — докосна ръката му и той я погледна пак. — Вече трябва да тръгвам.
— Добре, моя малка, добре.
Този път очите му я освобождаваха, той взе нейната здрава, млада ръка в набръчканите си уморени пръсти, които някога изглеждаха толкова нежни и тъй млади.
— Приятен път.
Опита се да придаде на думите си колкото може повече убедителност и поклати глава, като видя влага в очите й. Знаеше какво си мисли.
— Тръгвай, аз ще бъда добре.
— Обещаваш ли?
Очите й блестяха от сълзи, а неговата усмивка бе много нежна, когато целуна ръката й.
— Обещавам. Сега бъди добро момиче и тръгвай. И прекарай хубаво. Обещай, че ще си купиш нещо нечувано и страшно красиво в Ню Йорк.
— Какво например?
— Кожено палто или някакво чудесно бижу — погледна я тъжно. — Нещо, което би искала аз да, ти купя.
После се взря в очите й и се усмихна.
Тя поклати глава, а сълзите се стичаха по страните й. Така изглеждаше още по-красива, а малката черна воалетка придаваше загадъчност на очите й.
— Никога не съм толкова щедра, колкото си ти, Джон Хенри.
— Тогава постарай се повече — опита се да извика той и двамата се засмяха. — Обещаваш ли?
— Добре, обещавам. Само да не е кожа.
— Тогава нещо, което искри.
— Ще видя.
Но къде би могла да носи новия накит? У дома в Сан Франсиско, седнала край камината? Безсмислието на всичко я съкрушаваше, но тя му се усмихна от вратата и му помаха с ръка.