Даниел Стийл
Вината на Рафаела (26)

XXVI

Дните, които Рафаела прекара в Санта Еухения това лято, бяха сред най-нещастните й там. Всеки ден тежеше като железен хомот около врата й. Тази година дори и децата не я развеселяваха. Бяха шумни и недисциплинирани, непрекъснато погаждаха лоши шеги на възрастните и досаждаха всячески на Рафаела. Единственият светъл момент бе, че харесаха много приказките й, но дори това сега не бе така важно за нея. Тя прибра ръкописа в куфара си след първите няколко дни и отказа да им чете повече. Написа две-три писма до Алекс, но изведнъж те й се сториха надменни и сковани. Невъзможно бе да не му разкаже за случилото се, а тя не искаше да го прави, докато сама не вземеше решение. Всеки път, когато се опитваше да му пише, тя изпитваше по-голяма вина, всеки ден се чувстваше по-потисната от думите на баща си и майка си.

Когато баща й дойде за уикенда след първата седмица, тя го почувства почти като облекчение; и след официалния обед, на който присъстваха всичките трийсет и четирима души от Санта Еухения, той каза на Рафаела, че иска да я види в малкия солариум до стаята си. Когато тя отиде при него, той изглеждаше толкова гневен, колкото и в Париж, и тя несъзнателно седна на раирания зелено-бял стол, като да бе непослушно дете.

— Е, дойде ли на себе си? — той се насочи право към същината и тя се бореше със себе си да не трепери от думите му. Смешно бе, че на нейната възраст той още я респектираше, но тя бе прекарала твърде много години в подчинение на заповедите му, за да не се влияе от силата, която излъчваше като баща и като мъж. — Дойде ли?

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш, татко. Все още не съм съгласна с мнението ти. Това, което правех, колкото и да не го одобряваш, не нараняваше Джон Хенри.

— Сериозно? Е, как е тогава здравето му, Рафаела? Аз разбрах, че той не е особено добре.

— Не е зле — гласът й трепна, тя стана от стола, обиколи стаята и накрая спря пред баща си, за да му каже истината в очите. — Той е на седемдесет и седем години, папа. На легло е почти осем години. Изкара доста удари и много малко му се иска да продължава живота си по този начин. Наистина ли можеш да обвиниш мене за това?

— Ако на него му се живее толкова малко, ще посмееш ли да рискуваш малкото желание за живот, което му е останало? Ще поемеш ли риска някой да му каже и това да бъде за него последният удар? Трябва да си много смела жена, Рафаела. На твое място не бих поел такъв риск. Дори само защото няма да бъда напълно убеден, че ще мога да живея със себе си, ако го убия, което — трябва да добавя — обстоятелствата, свързани с тебе, може да направят. Или тази мисъл не ти е идвала наум?

— Идвала ми е. Често — тя леко въздъхна. — Но, папа… аз обичам… този мъж.

— Не достатъчно, за да направиш най-доброто за него въпреки това. Огорчен съм. Мислех, че струваш повече.

Тя го погледна тъжно.

— Толкова ли съвършена трябва да бъда, папа? Толкова силна? Бях силна осем години… осем… — но тя не можа да продължи, плачеше отново, а после го погледна разтреперана. — Сега това е всичко, което имам.

— Не — каза той твърдо. — Имаш Джон Хенри. Нямаш право на повече от това. Някой ден, когато него го няма, можеш да прецениш и други възможности. Но сега тези врати не са отворени за тебе — той я погледна строго. — И надявам се, заради Джон Хенри, че няма да бъдат отворени още дълго време.

Тя наклони за миг глава, а после вдигна очи и отиде до вратата на малката стая.

— Благодаря, папа — каза думите много тихо и напусна стаята.

Баща й си тръгна за Париж на другия ден, но за него бе явно, както и за майка й, че нещо от казаното на Рафаела, изглежда, е пуснало корен. Много от борбеността й я бе напуснало и накрая, след още четири дни в Санта Еухения и пет безсънни нощи, тя стана от леглото си в пет часа сутринта, отиде до бюрото в стаята и взе лист хартия и писалка. Не че повече не можеше да се бори с родителите си, просто не можеше повече да надделява над вътрешния глас, който те бяха събудили. Как би могла да знае, че това, което прави, не наранява Джон Хенри? И казаното от тях за Алекс бе също така вярно. Той имаше право на повече, отколкото можеше да му даде, а може би нямаше да е свободна да му го даде още много години.

Тя седна на бюрото, взираше се в празния лист и знаеше какво трябва да каже. Не заради баща си, майка си или Кей Уилард, повтаряше си тя, а заради Джон Хенри и Алекс, за това, което им дължеше. Отне й два часа да напише писмото, което накрая вече едва виждаше. Подписа го с последен замах на писалката. Сълзите се стичаха така изобилно по лицето й, че листът бе само мъгляво петно пред очите й, но смисълът на думите й съвсем не бе мъгляв. Тя му бе казала, че не иска да продължават, че е обмислила всичко задълбочено по време на почивката си в Испания, че няма смисъл да влачат една любовна история, която няма бъдеще. Тя сега е осъзнала, че той не подхожда нито на нея, нито на живота, който би водила един ден, когато бъде свободна. Тя му казваше, че е по-щастлива в Испания със семейството си, че тук й е мястото; и тъй като той е разведен, а тя е католичка, никога не би могла да се омъжи за него, така или иначе. Тя използва всяка лъжа, извинение или обида, за които можа да се сети, само и само да не остави у него и най-малкото съмнение, че могат да продължат. Искаше да го освободи напълно, така че да може да си намери друга жена, а не да чака нея. Искаше да е сигурна, че му е дала окончателния дар, свободата, и ако трябваше да го направи с нелюбезното си писмо, бе склонна да стори и това заради Алекс. Беше последният й подарък за него.

Второто писмо бе още по-трудно. То бе за Манди и тя го изпрати на адреса на Шарлот Брандън в Ню Йорк. Обясняваше, че нещата между нея и Алекс са се променили, че те няма да продължат да се виждат, когато тя се върне в Сан Франсиско, но че тя винаги ще обича Манди и ще цени месеците, прекарани с нея.

Докато завърши двете писма, стана осем часът сутринта, а Рафаела се чувстваше като че ли са я били от полунощ до зори. Тя се загърна в дебела хавлия и изтича тихо до антрето, където остави двете писма върху сребърна табла. После бавно излезе навън и прекоси имението, докато стигна едно отдалечено място на брега, което бе открила като дете. Свали хавлията и нощницата под нея, изрита сандалите си и яростно се хвърли във водата, колкото й стигаха силите, влизайки все по-навътре. Току-що се бе отрекла от едничкото нещо, заради което живееше, и сега не даваше пет пари дали ще живее, или ще умре. Беше спасила Джон Хенри за още ден или година, за десетилетие или дори две, бе освободила Алекс да се ожени и да има деца, а тя нямаше нищо, освен пустотата, която я разяждаше през последните осем самотни години.

Плува, докъдето можа да стигне, а после обратно, като всеки инч от тялото й сякаш пищеше от болка. Излезе от водата бавно и легна върху хавлията си — дългите й стройни нозе блестяха на сутрешното слънце, а раменете й потръпваха от плач. Лежа там така почти час, а когато се върна в къщата, видя, че прислужникът е взел двете й писма от голямата сребърна табла, за да ги пусне. Свършено беше.