Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- А Perfect Stranger, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- cveata(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Даниел Стийл. Вината на Рафаела
Американска. Първо издание
ИК „Хемус“, София, 1992
ISBN: 954–428–016–2
История
- —Добавяне
XXIV
В Сан Франсиско — по същото време, когато откарваха Рафаела обратно до летището в покрайнините на Париж — Алекс бе провел току-що един много странен телефонен разговор. Той седеше на бюрото си, взираше се в сключените си длани и се чудеше каква бе причината за този разговор. Положително имаше връзка с Рафаела, но повече от това той не знаеше. Изпитваше странна и угнетяваща тежест, докато чакаше да дойде уреченият час. В девет и пет тая сутрин му се бе обадил един от секретарите на Джон Хенри и го бе помолил, ако може, да дойде до дома му този предобед. Казал му бе само, че господин Филипс иска да го види по личен въпрос от значителна важност. По-нататъшни обяснения не бяха дадени, а и той не посмя да пита. Веднага след като затвори телефона, Алекс набра номера на сестра си, но „конгресменката“ Уилард щеше да отсъства тази сутрин, а той знаеше, че няма къде другаде да търси отговор. Трябваше да изчака, докато се срещне с Джон Хенри след още два часа. Най-много се боеше, че някой му е казал, и сега старецът ще му заръча да не вижда Рафаела повече. Може би той самият вече бе говорил с нея, а тя не бе споделила с Алекс. Може би вече бе уредил със семейството й да я задържат в Испания. Усещаше, че нещо страшно предстои да се случи, но заради напредналата възраст на Джон Хенри и очевидната сериозност на положението не можеше да откаже да отиде и да го види, макар че би искал. С такива мисли той паркира колата си пред къщата от другата страна на платното.
Бавно пресече до огромната дъбова врата, която така добре познаваше. Позвъня, почака и след миг се появи иконом със сериозно лице. Алекс внезапно изпита чувството, че всеки от домакинството знае за престъплението му и е готов да му издаде присъда. Той бе момченце, на което сега щяха да се карат, че краде ябълки… Ала не, случаят бе много, много по-тежък. Ако си беше разрешил, би могъл да бъде наистина ужасен. Но чувстваше, че в този момент няма абсолютно никакъв избор. Дължеше на Джон Хенри Филипс да се яви пред него, независимо от това какво старецът щеше да направи или да каже.
Икономът го заведе до вестибюла, откъдето една прислужница го придружи нагоре; пред стаите на Джон Хенри един възрастен мъж се приближи до Алекс, усмихна се любезно и му благодари, че е дошъл да види господин Филипс след такова кратко предизвестие. Той се представи като секретаря на господин Филипс и Алекс разпозна гласа, който бе чул по телефона.
— Много сте любезен, че дойдохте така бързо. Това е твърде необичайно за господин Хенри. Той не е викал никого при себе си вече няколко години. Но предполагам, че това е някаква спешна лична работа, и той мисли, че вие бихте могли да му помогнете.
Алекс отново се почувства неспокоен.
— С удоволствие — той откри, че говори безсмислици на възрастния секретар, и се чудеше дали няма да припадне, докато чакаха медицинската сестра да ги въведе. — Много ли е болен той? — човекът кимна, а той си знаеше, че въпросът е глупав, тъй като от Рафаела бе в течение точно колко болен е Джон Хенри, но констатира, че е изцяло обезкуражен просто защото беше тук, пред самата врата на Джон Хенри, в „нейната“ къща. Това бяха помещенията, през които тя всеки ден минаваше. Това бе къщата, в която тя всяка сутрин закусваше, в която се връщаше, след като го оставяше, след като се бяха любили.
— Господин Хейл… — сестрата бе отворила вратата и секретарят кимна.
За миг Алекс като че ли се поколеба, а после прекрачи прага с чувството на човек, тръгнал към собствената си екзекуция, но поне вървеше с достойнство. Нямаше да я изложи — нито като се покаже страхливец, отказвайки да дойде, нито с неподходящо държание. Бе се отбил до къщи да смени дрехите си с тъмен леко раиран костюм, който си бе купил от Лондон, бяла риза и вратовръзка „Диор“, но дори това не помогна, като погледна към свитата фигура в масивното старинно легло.
— Господин Филипс? — гласът на Алекс бе съвсем малко по-силен от шепот. Зад гърба му секретарят и сестрата мигом изчезнаха. Сега бяха сами — двамата, които обичаха Рафаела: единият така изтощен, така стар и така прекършен, а другият така млад и висок, загледан в човека, за когото Рафаела се бе омъжила преди петнайсет години.
— Моля, влезте.
Той говореше накъсано и трудно за разбиране, но Алекс като че ли долавяше думите му с лекота — тъй подготвен беше за онова, което предстоеше. Допреди малко се бе чувствал повече мъж, тъй като бе дошъл доброволно да приеме гнева и обидите, с които Джон Хенри би го обсипал, но в момента нямаше такова самочувствие, като видя колко дребен и изтерзан бе опонентът му. Джон Хенри махна вяло към един стол до леглото, канейки Алекс да седне, но нищо вяло нямаше в острите сини очи, които го наблюдаваха и измерваха — инч по инч и косъм по косъм. Алекс седна предпазливо на стола, като му се щеше да може да се събуди в леглото си и да види, че това е било само кошмарен сън. Бе един от тези мигове в живота, които ти се иска да не са идвали.
— Искам да… — бореше се с речта си той, но очите му нито за миг не оставяха Алекс и дори в този момент у него имаше някакво излъчване на власт. Не се чувстваше надменност, а само спотаена сила, дори в това му съсипано състояние; човек усещаше, че някога той е бил изключителна личност. Сега ставаше по-лесно да се разбере какво може да е представлявал за Рафаела и защо тя все още го обичаше. Тук имаше нещо повече от лоялност — това беше съвсем специален човек — и за миг Алекс почувства срам от извършеното от тях двамата. — Искам… — продължаваше Джон Хенри борбата с онази част от устата си, която вече не искаше да се движи — да ви благодаря, че дойдохте.
Едва тогава Алекс осъзна, че очите бяха не само пронизващи, но и любезни. Алекс кимна, без да е съвсем сигурен какво трябва да каже. „Да, сър“ би изглеждало подходящо. Чувстваше се респектирай от този човек.
— Да. Секретарят ви каза, че било важно.
И двамата знаеха, че това е твърде слабо казано. Въпреки изкривената си уста Джон Хенри направи опит да се усмихне.
— Наистина, господин Хейл… наистина. — А после след кратка пауза: — Надявам се… не ви… стреснах, като ви поканих… — изглежда, едва му стигаха силите да довърши, но имаше воля за това, и двамата изпитваха неудобство — … да дойдете. Много е важно — каза той по-ясно — за трима… ни… Няма нужда да обяснявам.
— Аз… — Трябваше ли да отрича? Алекс се чудеше. Но обвинения нямаше. Имаше я само истината. — Разбирам.
— Добре — кимна Джон Хенри с доволен вид. — Много обичам жена си, господин Хейл… — очите му имаха странен блясък. — Затова още повече ме е боляло… ужасно много… да я държа тук като в капан, докато аз… аз съм пленник на това ненужно, изчерпано тяло… а тя продължава… прикована за мен… — той изглеждаше много угрижен, когато погледът му падна върху Алекс — … така. Това не е живот за… млада жена… и все пак тя е много добра към мене.
Алекс вече не можеше да се въздържи и заговори с дрезгав глас:
— Тя ви обича много.
Чувстваше се още повече като натрапник. Те бяха любовници и външният човек бе той. За първи път го осъзнаваше истински. Тя бе жена на този човек, а не негова. И по силата на чувствата им един към друг мястото й бе тук. И все пак можеше ли наистина да повярва в това? Джон Хенри бе много стар човек, доближаващ се до смъртта с незабележими, но сигурни стъпки. Както самият той, изглежда, разбираше, за нея това бе жестоко съществуване. Той погледна безпомощно към Алекс.
— Това бе ужасно нещо… за нея.
— То не е било по ваша воля.
Появи се сянка на усмивка.
— Не… аз не… но… се случи… и все пак… продължавам да живея и я измъчвам.
— Това не е вярно — седяха като двама стари приятели, всеки признаваше съществуването и значението на другия; бе много странен момент в живота и на двама им. — Тя не възразява срещу нито един-единствен миг от живота си с вас — отново трябваше да се сдържи, за да не добави „сър“.
— Но тя трябва да е недоволна от това — той за миг затвори очи. — Аз съм… — когато отвори очите си отново, те излъчваха предишната острота. — Недоволен съм заради нея и заради себе си… Но не ви поканих да ви говоря за съжаленията си… и за скърбите си… Извиках ви тук да ви питам — за вас.
Сърцето на Алекс биеше и той реши да кара направо.
— Може ли да попитам откъде знаете за мене? — през цялото време ли е знаел? Дали не е била редовно проследявана от слуги?
— Получих писмо.
Алекс почувства, че у него започва да тлее странен пламък.
— Може ли да попитам от кого?
— Не знам.
— Анонимно ли беше?
Джон Хенри кимна.
— Казваше се само… че… вие и… — изглежда, не искаше да произнесе името й в присъствието на Алекс: достатъчно бе, че двамата седят тук и говорят истината. — Че вие и тя имате тази връзка вече… почти година — закашля се леко и Алекс се разтревожи, но Джон Хенри махна с ръка, за да покаже, че всичко е наред, и след миг продължи: — В писмото се даваше вашият адрес и телефонен номер, казваше се, че сте… адвокат и се подчертаваше, че за мене е разумно… да спра това — той погледна към Алекс с любопитство. — Защо? Писмото… от жена ви ли е? — изглеждаше смутен, но Алекс поклати глава.
— Нямам жена. Разведен съм от няколко години.
— Тя… още ли… ревнува? — той се бореше да продължи.
— Не. Вярвам, че писмото, което сте получили, е от сестра ми. Тя е политик, член на Конгреса. Ужасна, самовлюбена, зла жена. Мисли си, че ако някоя дума за тази, моята… ъъъ… нашата връзка се разчуе, това ще я уязви политически поради скандала, който ще се вдигне.
— Навярно е напълно права — Джон Хенри поклати глава. — Но някой знае ли за това? — за него бе трудно да повярва. Рафаела със сигурност би била, повече от всичко, дискретна.
— Не — Алекс бе непоколебим. — Никой. Само племенницата ми, а тя обожава Рафаела и умее много добре да пази тайна.
— Тя малко дете ли е? — Джон Хенри като че ли се усмихваше.
— Седемнайсетгодишна е и е дъщеря на същата ми сестра. В последните месеци Аманда, племенницата ми, живее при мене. Тя бе наранена в Деня на благодарността и докато майка й бе възможно най-нелюбезна към нея, вашата… ъъъ… Рафаела — той реши да продължи и да си го каже — бе чудесна към Манди — погледът му се стопли, като казваше това, а Джон Хенри отново се усмихна.
— Тя безспорно ще е чудесна… в случай като този. Тя е изключителна необикновена… личност — и двамата бяха на това мнение. После лицето му посърна. — Тя би трябвало да има… деца. — А после: — Може би… някой ден… ще има — Алекс не каза нищо. Накрая Джон Хенри продължи: — Значи вие мислите, че е сестра ви?
— Да. Заплаши ли ви по някакъв начин в писмото?
— Не — изглеждаше смутен. — Тя единствено разчита на способността ми да спра това — той изведнъж сякаш се развесели и махна към безполезните си крайници под чаршафа. — Какво доверие… към един… толкова стар човек! — но той не изглеждаше така стар по дух, когато погледите им се срещнаха. — Кажете ми как… ако може да попитам… се започна това?
— Срещнахме се в един самолет миналата година. Не, не е така — Алекс сбърчи чело и затвори очи за миг, като си спомняше първия път, когато я бе видял на стълбите. — Видях я една вечер седнала на стъпалата, загледана в залива — усети се, че не иска да казва на Джон Хенри за сълзите й. — Помислих си, че е невероятно красива, но това беше всичко. Никога не съм очаквал да я видя пак.
— Но я видяхте? — Джон Хенри изглеждаше заинтригуван.
— Да, в самолета, за който споменах. Забелязах я на летището, но тя в миг изчезна.
Джон Хенри му се усмихна благо.
— Трябва да сте… романтик.
Алекс леко се изчерви и смутено се усмихна.
— Такъв съм.
— А също и тя — той говореше като неин баща и не пожела да каже, че и той е бил романтик. — И после?
— Разговаряхме. Споменах майка си. Тя четеше една от книгите й.
— Майка ви… пише? — попита той с повишен интерес.
— Шарлот Брандън.
— Много… внушително… Чел съм някои от… ранните й книги… Бих искал… да се срещна с нея — на Алекс му се искаше да каже, че може, но и двамата знаеха, че това няма да стане. — А сестра ви е конгресменка… Сериозен екип! — той се усмихна доброжелателно на Алекс в очакване на остатъка от историята.
— Поканих я на обед с майка си в Ню Йорк и… — поколеба се само за част от секундата. — Още не знаех коя е тогава. А майка ми ми каза след обеда.
— Тя знаеше?
— Познала я.
— Учуден съм… Малко хора познават… Държал съм я добре прикрита от… печата — Алекс кимна. — Тя не ви ли е казвала самата?
— Не. Следващия път, когато я видях, ми каза само, че е омъжена и не може да започва никаква връзка — Джон Хенри кимна с доволен вид. — Тя бе много твърда и се боя, че аз я притиснах.
— Защо? — гласът на Джон Хенри изведнъж прозвуча рязко в тихата стая.
— Съжалявам. Беше по-силно от мене. Аз… както казахте, аз съм романтик. Бях влюбен в нея.
— Толкова бързо? — изглеждаше скептичен, но Алекс държеше на своето.
— Да — той пое дълбоко дъх. Трудно бе да се разказва всичко на Джон Хенри. И защо? Защо старецът искаше да знае всичко? — Видях я пак и мисля, че и тя бе увлечена по мене — не беше негова работа, че се бяха любили в Ню Йорк. Те също имаха право на личен живот. Тя принадлежеше не само на него, но и на Алекс. — Върнахме се в Сан Франсиско със същия самолет, но тук я видях само още един път. Дойде да ми каже, че не може да ме вижда. Не искаше да ви бъде невярна.
Джон Хенри изглеждаше поразен.
— Тя е… удивителна… жена. — Алекс очевидно беше съгласен. — И после? Вие… пак ли я притиснахте? — не беше обвинение, а само въпрос.
— Не. Оставих я на мира. Тя ми се обади след два месеца. Мисля, че и двамата сме били еднакво нещастни.
— И започнахте тогава? — Алекс кимна. — Ясно. Колко време продължава това?
— Почти осем месеца.
Джон Хенри бавно кимна.
— Понякога съм… искал… тя да си намери някого. Толкова дълго е била самотна, а аз не мога да направя нищо. По едно време спрях да мисля… за това… Тя изглеждаше така привикнала с живота си… така — той още веднъж погледна към Алекс без обвинение.
— Има ли някаква причина… аз да трябва… да ви спра? Тя… нещастна ли е? — Алекс бавно поклати глава. — А вие?
— Не — Алекс леко въздъхна. — Обичам я. Много дълбоко. Съжалявам единствено, че това е трябвало да стигне до вас. Никога не сме искали да ви причиним болка. Това би я заболяло повече от всичко друго.
— Знам — Джон Хенри го погледна спокойно. — Знам и вие… не сте ми причинили болка. Не сте ми отнели нищо. Тя ми е толкова съпруга, колкото е била винаги… колкото би могла да бъде… сега. Както винаги е мила с мене… нежна… обичаща. А ако вие й давате нещо повече, малко светлина малко радост… малко внимание… малко любов… как мога да й завидя за това? Не е редно… човек на моята възраст да… държи прекрасна млада жена, заключена в капан… Не! — гласът му отекна силно в стаята. — Не!… Няма да я спра! — после гласът му отново се смекчи. — Тя има право на щастие с вас… както някога имаше право на щастие с мене. Животът е поредица от движещи се сезони… движещи се сцени… движещи се мечти… и ние трябва да се движим с тях. Да стои заключена в миналото, значи да бъде обречена на същата съдба като моята. Би било неморално да й се разреши това… ето кое би било скандал — той внимателно се усмихна на Алекс, — а не това, което споделя с вас — и почти с шепот: — Благодарен съм ви… ако сте я направили щастлива, а вярвам, че е точно така — после той замълча за по-дълго. — А сега? Какво планирате с нея, имате ли план? — той отново изглеждаше угрижен, като че ли се мъчеше да уреди бъдещето на своето любимо дете.
Алекс не знаеше какво да му каже.
— Ние рядко го разискваме.
— Но мислите ли… за това?
— Аз мисля — Алекс бе откровен с него. На такова във внимание можеше да се отвърне само така.
— Вие ще — очите му се изпълниха със сълзи, като го казваше — се грижите ли за нея… вместо мене?
— Ако тя ми разреши.
Джон Хенри поклати глава.
— Ако те ви разрешат. Ако нещо се случи с мен, семейството й ще дойде при нея… за да я отведе — той леко въздъхна. — Тя има нужда от вас ако сте добър с нея, ще се нуждае много от вас… точно както някога… се нуждаеше от мене.
Сега очите на Алекс се бяха навлажнили.
— Обещавам ви. Ще се грижа за нея. И никога, никога няма да я отделя от вас. Нито сега, нито по-късно, нито след петдесет години, нито след десет или две. Искам да знаете това — той се пресегна и пое крехката ръка на Джон Хенри в своята. — Тя е ваша жена и аз признавам това. Винаги съм го признавал и винаги ще го признавам.
— А един ден ще я направите своя? — погледите им се срещнаха и се задържаха един на друг.
— Ако тя ми разреши.
— Гледайте… гледайте да го направи — той стисна силно ръката на Алекс, а после очите му се затвориха, като че ли бяха изтощени. Отвори ги миг по-късно леко усмихнат. — Вие сте добър човек, Александър.
— Благодаря, сър — най-накрая го каза. И се почувства по-добре. Беше като че ли са баща и син.
— Бяхте смел да дойдете тук.
— Налагаше се.
— А сестра ви? — той гледаше въпросително, но Алекс само сви рамене.
— Тя не е в състояние наистина да ни причини неприятности — той погледна към Джон Хенри. — Какво още може да стори? Казала е на вас. Не може да го направи обществено достояние — гласоподавателите тогава ще разберат — той се усмихна. — Тя изобщо е безсилна.
Но Джон Хенри изглеждаше притеснен.
— Тя може да нарани… Рафаела — каза го нежно, почти като шепот. Но най-накрая бе произнесъл името й.
— Няма да й позволя! — думите прозвучаха така силно в устата на Алекс, че Джон Хенри сега се успокои напълно.
— Добре — а след миг: — Тя ще е в безопасност… с вас.
— Винаги.
Той се загледа в Алекс продължително, после отново протегна ръка. Алекс я пое, а Джон Хенри в отговор стисна неговата и прошепна нежно:
— Имате благословията ми, Александър… Кажете й го, когато му дойде времето.
В очите на Алекс имаше сълзи, когато целуна крехката ръка. След няколко минути остави стареца да си почива.
Напусна внушителната сграда с чувство за мир, каквото никога не бе изпитвал. Без да има това намерение, сестра му го бе удостоила с извънредно ценен дар. Вместо да сложи край на любовта им с Рафаела, тя им бе дала ключ към бъдещето. По необикновен старинен начин, според традициите за даряване с благословия, Джон Хенри Филипс бе предал Рафаела на Александър Хейл не като притежание или товар, а като ценно съкровище, което всеки в своето време, се бе заклел да обича и пази.