Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- А Perfect Stranger, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- cveata(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Даниел Стийл. Вината на Рафаела
Американска. Първо издание
ИК „Хемус“, София, 1992
ISBN: 954–428–016–2
История
- —Добавяне
XXII
Рафаела казваше „довиждане“ на Алекс в пет часа сутринта, когато го оставяше, за да се върне в собствения си дом. Беше си опаковала багажа още предната вечер и сега всичко, което й оставаше, бе да си отиде вкъщи, да остави няколко напомнящи бележки за прислугата, да се облече, да закуси и да каже „довиждане“ на Джон Хенри, преди да тръгне. Раздялата им щеше да бъде проста и тържествена: целувка по бузата, последен поглед, докосване до ръката му и, както винаги, смътната вина, че не би трябвало да заминава, че би трябвало да бъде с него, а не да отива в Испания. Но това бе ритуал, обичаен и за двамата, нещо, което бе правила без пропуски в продължение на петнайсет години. Напускането на Алекс щеше да бъде много по-болезнено, мъчителна я бе дори мисълта, че няма да го види и един ден. Следващите седмици им се струваха почти непоносими, когато лежаха долепени един до друг преди първите лъчи на зората. Чувството, което изпитваха, бе почти страх, че нещо ще ги раздели завинаги, че никога няма да се намерят един друг отново. Рафаела бе слята с него като втора кожа, докато стояха там, в долния край на стълбите, без тя да прави каквото и да е движение да го остави. Само го погледна тъжно, очите й се изпълниха със сълзи и тръсна глава с деликатна момичешка усмивка.
— Не мога да се накарам да те напусна.
Той се усмихна и я привлече още по-близо до себе си.
— Никога няма да ме напуснеш, Рафаела. Винаги съм с тебе — където и да отидеш.
— Бих искала и ти да тръгваше с мене за Испания.
— Някой ден може би. — Винаги някой ден… Някой ден…
Но кога? Това беше мисъл, в която не искаше да се задълбочава, защото тя винаги й напомняше, че когато техният „някой ден“ дойде, Джон Хенри щеше да е мъртъв. Самата мисъл навеждаше на убийство, затова, вместо да мисли, тя просто живееше в настоящето.
— Може би ще ти пиша.
— А може ли и аз да ти пиша?
Тя кимна в отговор.
— Не забравяй да напомниш на Манди за новия куфар и за ракетата й за тенис.
Той й се усмихна.
— Да, майчице. Ще й кажа. По кое време трябва да я вдигна?
— В шест и половина. Самолетът тръгва в девет — той щеше да закара Манди до летището, но там надали щеше дори да зърне Рафаела. Както винаги, щеше да я закара шофьорът и да я отведе право в самолета. Но те бяха взели билет на Манди за същия самолет, а в Ню Йорк Рафаела щеше да я отведе до „Карлайл“ в наетата си лимузина. Там, Шарлот щеше да дойде, да я вземе и да я придружи до апартамента на Кей. Аманда направо бе заявила, че няма намерение да застава пред майка си сама. Не я бе виждала след гневните реплики, които си бяха разменили по Коледа, а и много я беше страх, че си отива вкъщи. Баща й, както се случваше често, бе на медицински конгрес в Атланта и нямаше да е там, за да смекчи удара.
— Алекс — Рафаела го погледна с копнеж за последен път, — обичам те.
— Също и аз, скъпата ми — прегърна я той. — Всичко ще бъде наред — тя мълчаливо кимна, без да е сигурна защо се чувства така притеснена от пътуването, но самата мисъл, че го напуска, й бе омразна. Бе лежала цяла нощ будна до него. — Готова ли си за тръгване? — тя кимна, а този път той я изпрати почти по целия път до тях.
Не го видя на летището, но като че ли намери късче от дома си, като видя Манди да се качва в самолета, с широка сламена шапка, бяла памучна рокля и с тенис ракетата, за която Рафаела се безпокоеше.
— Здрасти, мамо — усмихна й се широко Манди, а Рафаела се засмя на хубавото младо момиче. Ако беше по-висока и не изглеждаше така миниатюрна, би приличала повече на жена. Но сега все още имаше вид на момиче.
— Колко е хубаво, че те виждам. Почвах да се чувствувам самотна.
— Също като Алекс. Изгори яйцата, разля кафето, забрави препечените филийки и почти му се свърши бензинът по пътя към летището. Меко казано, не мисля, че беше съсредоточен в действията си.
Двете размениха усмивки — на Рафаела действаше успокояващо просто да чуе нещо за Алекс, така като че ли той беше по-близо до тях в пътя им за Ню Йорк. След пет часа пристигнаха там сред горещината, объркването и зловонната неразбория на нюйоркското лято. Изпитваха чувството, че Сан Франсиско не съществува, че никога няма да намерят пътя си обратно дотам. Рафаела и Манди се спогледаха изтощени, мечтаейки да се завърнат вкъщи.
— Винаги забравям какво е тук.
Манди огледа летището удивена.
— Боже, аз също. Ужасно е — но в този момент шофьорът ги откри и след няколко минути вече бяха настанени в лимузината с климатична инсталация. — Може би не е чак толкова лошо — тя се обърна щастлива към Рафаела, която се усмихна и взе ръката й. Би дала всичко, за да се вози в поршето с Алекс, а не да стои в нюйоркската лимузина. Вече месеци наред удобствата на живота й с Джон Хенри я дразнеха — слугите, охраната, огромната къща. Тя искаше нещо толкова по-просто — като малката къща на Вайехо и живота с Аманда и с него.
Когато стигнаха до „Карлайл“, намериха съобщение от Шарлот, че се е забавила на среща с един издател и ще закъснее. Аманда и Рафаела се качиха в апартамента, свалиха обувките и шапките си и си поръчаха лимонада.
— Можеш ли да си представиш колко е горещо там, навън? — Манди я погледна нещастна, а Рафаела се усмихна. Аманда вече откриваше всякакви причини да мрази Ню Йорк.
— На Лонг Айлънд няма да е толкова зле. Ще можеш всеки ден да плуваш — беше като предумване на дете да се съгласи да отиде на лагер, но Аманда и за миг не изглеждаше предумана, когато на вратата се позвъни. — Сигурно са лимонадите ни.
Рафаела бързо отиде до вратата с чантата си в ръка; светлочервеният копринен костюм, с който беше в самолета, бе само леко посмачкан и тя изглеждаше много красива в топло червено с бялата си кожа и тъмната си коса. Аманда всеки път оставаше поразена от красотата на Рафаела. Беше нещо, с което човек никога не можеше да свикне — вземащото дъха лице и огромните тъмни очи. Както бе забелязала, Алекс съвсем не я приемаше като нещо, дадено веднъж завинаги — той изглеждаше като замаян всеки път, когато тя се появеше на вратата. А тя винаги бе така прекрасно облечена — неизменно шик. Сега, докато Аманда я наблюдаваше, тя отвори вратата леко усмихната, с авторитетен вид, подготвена да види келнер с две големи хладни лимонади на поднос. Това, което видя обаче, бе майката на Аманда, подпряна на вратата, разгорещена и измачкана, в грозен зелен ленен костюм и с причудлива самодоволна усмивка. Като че ли бе победила в нещо. Аманда почувства тръпка на страх да пробягва по нея, а Рафаела изглеждаше учтива, но напрегната. Последната им среща бе в бара на „Феърмънт“ преди шест месеца, когато Кей бе заплашила да разкрие историята й с Алекс на Джон Хенри.
— Майка ми не успя, така че реших аз да взема Манди вместо нея — за миг тя се загледа в Рафаела и влезе в апартамента.
Рафаела затвори вратата, гледайки я как пресича стаята към единственото си дете, което нервно се взираше в майка си с широко отворени очи и нито пристъпваше към нея, нито казваше нещо.
— Здравей, Манди — й каза Кей, като се доближаваше, а Аманда все още мълчеше.
Рафаела забеляза, че тя прилича на уплашено дете повече от всякога. Изглеждаше отчаяно нещастна, докато стоеше там, а високата червенокоса жена приближаваше.
— Добре изглеждаш. Тази шапка нова ли е? — попита Кей.
Рафаела я покани да седне тъкмо когато на вратата пак се позвъни и лимонадите пристигнаха. Тя предложи едната на Кей, която не я прие, и подаде другата на момичето, което я пое и не каза нищо, само очите й умоляващо гледаха Рафаела, а после ги сведе надолу, докато отпиваше от лимонадата си. Беше странен и притеснителен момент и Рафаела своевременно запълни мълчанието с дребни подробности за пътуването им. Въпреки това измина един напрегнат половин час за всички и Рафаела изпита облекчение, когато Кей стана да си върви.
— Право на Лонг Айлънд ли отивате? — попита Рафаела в желанието си да успокои Манди.
— Не. Всъщност Манди и аз ще направим едно малко пътуване — с това тя моментално привлече вниманието на дъщеря си, която я загледа с недружелюбен поглед.
— Наистина ли? Къде?
— В Минесота.
— Нещо, свързано с кампанията ти ли, мамо? — това бяха първите думи към майка й и прозвучаха като обвинение, изпълнено с ненавист.
— Горе-долу. Там има панаир, но и някои неща, които трябва да свърша. Мислех, че ще ти хареса — лицето й показваше, че е сърдита, но не смееше да го изрази с думи.
Рафаела погледна към Аманда, която й се видя уморена и нещастна. Всичко, което детето искаше, бе да си е пак в Сан Франсиско с Алекс, а Рафаела трябваше да си признае, че би било много по-приятно и за нея. Единствено обноските и възпитанието й я караха да бъде повече от любезна с Кей.
Аманда взе в ръце куфара и тенис ракетата си и се обърна към Рафаела. Стояха така само секунда, а после Рафаела бързо я прегърна. Искаше й се да й каже да бъде търпелива и нежна, но силна, за да не остави майка й да я нарани, искаше й се да й каже хиляди неща, но сега не беше нито времето, нито мястото.
— На добър час, скъпа — а после по-нежно: — Ще ми липсваш.
Но Аманда го каза по-открито, със сълзи на очи:
— Ти ще ми липсваш също — тя тихо плачеше, като излезе в коридора на „Карлайл“, а Кей се задържа за миг на вратата с вид, като че ли оценяваше всеки инч от лицето на Рафаела.
— Благодаря, че я доведохте от летището.
Нямаше и намек за останалото, което Рафаела бе извършила за нея, за шестте месеца любов и майчинска грижа, докато помагаше на Алекс за племенницата, обикната така много и от двама им. Но благодарности от тая жена Рафаела не искаше. Единственото, на което държеше, бе уверението й, че няма да нарани момичето. Но това не можеше да се постигне, нямаше как да се увещае Кей да бъде мила към собственото си дете.
— Надявам се, че и за двете ви този месец ще бъде приятен.
— Ще бъде — каза Кей със странна усмивчица, докато гледаше Рафаела. А после, почти засмяна, подхвърли през рамо на тъмнокосата хубавица: — Приятно прекарване в Испания! — с тези думи тя стъпи в асансьора с Аманда, а Рафаела, като се почувства изведнъж обзета от пустота и ограбена, се зачуди откъде знаеше Кей, че тя отива в Испания.