Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
А Perfect Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
cveata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Даниел Стийл. Вината на Рафаела

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1992

ISBN: 954–428–016–2

История

  1. —Добавяне

XIX

— Е деца, ако не умра от старост, това без съмнение ще стане от лакомия. Изядох вече, има-няма, десет порции.

Шарлот Брандън огледа масата с израз на щастливо изтощение — подобен израз имаха и останалите трима. Бяха изяли цяла планина от раци за вечеря и Рафаела сега поднасяше еспресо в малки златистобели чашки. Те бяха сред малкото неща, забравени от Рейчъл при заминаването й за Ню Йорк.

Рафаела постави чашка кафе пред майката на Алекс и двете се усмихнаха една на друга. Между тях цареше спокойно разбирателство, тъй като и двете много обичаха един човек. А сега вече връзките, които ги привличаха взаимно, станаха две. Включи се и Аманда.

— Неприятно ми е да питам за това, мамо, но как е Кей? — Алекс изглеждаше почти невъзмутим, като зададе въпроса си. Но Шарлот погледна открито към него, а после и към единствената си внучка.

— Мисля, че все още много се тревожи, че Аманда е тук. Струва ми се, че не е загубила надежда тя да се върне — и тримата веднага напрегнаха лица, но тя бързо ги успокои. — Не мисля, че ще предприеме нещо, но ми се струва, че вече осъзнава какво е загубила — Аманда все още нямаше вест от майка си, откакто бе напуснала Ню Йорк преди четири седмици. — Не мисля обаче, че ще намери време да се захване с това сега. Кампанията е започнала да набира сила.

Тя замълча, а Алекс кимна, като хвърли поглед към Рафаела, на чието лице се появи притеснена усмивка.

— Недей гледа така напрегнато, млада госпожо — каза й той внимателно. — Злата вещица от Изтока няма да те нарани.

— О, Алекс.

Четиримата се засмяха, ала Рафаела винаги имаше резерви спрямо Кей. Изпитваше странното чувство, че ако й се наложи, тя би направила всичко, за да получи онова, което иска от живота. И ако поиска да раздели Алекс от Рафаела, навярно би намерила начин да го стори. Ето защо те бяха направили всичко възможно тя да не научи нищо за тях и водеха изцяло прикрит живот. Никога не излизаха на обществени места. Срещаха се само в къщата. И нямаше никой, който да знае нещо за тях, освен Шарлот, а сега и Аманда.

— Мислиш ли, че тя ще спечели изборите, мамо?

Алекс погледна изпитателно майка си, докато палеше една от малкото пури, които си позволяваше. Пушеше само хавански пури, когато можеше да си ги намери — дълги, тънки и люти ароматични удоволствия, които получаваше от един приятел, който летеше често до Швейцария и обратно, откъдето купуваше кубинските пури от друг стар приятел.

— Не, Алекс, не мисля. Според мене този път Кей е захапала по-голям залък, отколкото може да сдъвче. Титулярят е далеч по-силен от нея. Но тя определено се опитва да компенсира това с много работа и с много силни речи. Бори се и за подкрепата на всеки влиятелен политик, когото може да хване.

Алекс погледна майка си някак особено. — Включително и бившият ми тъст ли?

— Разбира се.

— Бог да я поживи. Невероятна е. Не познавам човек с по-силен характер.

После се обърна към Рафаела:

— Той е много влиятелен в политиката и е една от причините Кей така да се вбеси, когато се разведохме с Рейчъл. Боеше се, че старецът ще побеснее. Което и стана — ухили се развеселен на Рафаела. — Наистина побесня — сега погледът му се върна към майка му. — Тя вижда ли се с Рейчъл?

— Навярно — въздъхна, Шарлот. Дъщеря й нямаше да се спре пред нищо, за да получи каквото й трябва. Никога не бе го правила.

Алекс отново се обърна към Рафаела и взе ръката й.

— Виждаш ли колко е интересно семейството ми? А ти си мислиш, че баща ти е чудак. Трябва само да познаваш някои от моите братовчеди и чичовци. Боже, поне половината от тях са шантави.

Дори Шарлот се засмя развеселена, а Аманда се промъкна в кухнята и започна да разчиства. Алекс забеляза това след миг и повдигна вежди към Рафаела.

— Нещо не е в ред ли?

Тя прошепна тихо:

— Мисля, че се притесни, когато заговорихме за майка й. Това й навява неприятни спомени.

За миг Шарлот Брандън изглеждаше разтревожена, а после им каза новината:

— Неприятно ми е, че отварям дума за това, деца, но Кей каза, че ще се опита да пристигне тук към края на седмицата. Искаше да се види с Аманда около Коледа.

— По дяволите — Алекс се тръсна в креслото си и изпъшка. — Защо тъкмо сега? Какво иска тя, взели я мътните!

Майка му го погледна в очите.

— Аманда. А ти какво мислиш? Струва й се, че политически е в неин ущърб Манди да е тук. Бои се, че хората ще заподозрат някаква тайна — я, че момичето е бременно, я, че се свестява след опиати.

— О, за бога! — с тези думи Рафаела влезе в кухнята да побъбри с Манди, докато момичето почистваше. Виждаше, че то е разстроено от разговора, затова накрая го прегърна през раменете и реши да му каже, така че да е подготвено.

— Аманда, майка ти ще идва насам.

— Какво? — очите на момичето се уголемиха. — Защо? Не може да ме вземе обратно със себе си. Няма да отида аз… тя няма… — по миглите й веднага се появиха сълзи и тя се притисна до Рафаела, сгуши се в прегръдката й.

— Никъде не трябва да ходиш, но ще се наложи да я видиш.

— Не искам.

— Тя ти е майка.

— Не, не е — погледът на Аманда охладня и Рафаела изглеждаше удивена.

— Аманда!

— Сериозно говоря. Да родиш бебе не значи, че от жената става майка, Рафаела. Да обичаш това дете, да държиш на него и да се грижиш за него, да седиш до него, когато е болно, да го накараш да бъде щастливо с тебе, а ти да си му приятелка — това значи да си майка. Не да печелиш гласове и избори. Господи, ти си ми повече майка, отколкото тя ми е била някога.

Рафаела бе поласкана, но не искаше да застава помежду им. Тя винаги внимаваше за това. Знаеше, че не би могла да бъде нещо повече от невидим партньор в живота им — и на Манди, и на Алекс. Нямаше право да заема мястото на Кей.

— Може би не си справедлива към нея, Аманда.

— Не съм ли? Имаш ли някаква представа колко често я виждам? Знаеш ли кога я виждам, Рафаела? Когато някой вестник иска да й направят снимки вкъщи; когато отива при някоя идиотска младежка група и й трябвам като реквизит; когато й помагам да изглежда добре някъде — тогава я виждам. Само тогава я виждам — и последното обвинение: — Да не би да ми се е обаждала тук?

Но Рафаела не се предаваше.

— А ти би ли искала да го направиш?

— Не, не бих — честно отговори Аманда.

— Може би тя е усетила това.

— Само ако ще послужи на целите й — и тогава с тръскане на глава се извърна — изведнъж вече не чувствителна и сърдита млада жена, а отново дете. — Ти не разбираш.

— Не, разбирам — и то повече, отколкото искаше да признае пред Аманда. — Сигурна съм, скъпа, че с майка ти се живее трудно, но…

— Не е това — извърна се към нея Аманда със сълзи на очи. — Не че се живее трудно. Нея аз изобщо не я интересувам. Така е открай време.

— Това не можеш да го знаеш — гласът на Рафаела бе нежен. — Никога няма да знаеш какво става в главата й. Може и да чувства много повече, отколкото ти си мислиш.

— Не ми се вярва — имаше тъга в очите на момичето и Рафаела споделяше болката й. Тя се доближи до нея и я притисна дълго към себе си.

— Обичам те, скъпа. Същото чувстват и Алекс, и баба ти. Всички сме на твоя страна.

Аманда кимна, като се бореше със сълзите си.

— Бих искала да не идва.

— Защо? Тя не може да те нарани. Ти си в пълна безопасност тук.

— Няма значение. Плаши ме. Ще се опита да ме отведе.

— Но не и ако ти не искаш. Достатъчно голяма си, за да те принуждават да ходиш, където и да е. Пък и Алекс няма да позволи.

Аманда кимна, бореше се със сълзите, но като остана сама в стаята си, хлипа още два часа. Перспективата да види майка си отново я изпълваше с ужас. И след като Алекс тръгна за работа на другата сутрин, тя седна и се взря печално в мъглата, спуснала се над брега. Тя й навяваше мисълта за ужасните неща, които предстоят. Изведнъж, докато гледаше, разбра, че трябва да направи нещо, преди майка й да дойде.

Отне й час и половина да я открие и когато успя, гласът на майка й звучеше рязко по телефона:

— На какво дължа тая чест, Аманда? Не съм те чувала цял месец.

Не напомни на майка си, че тя нито се бе обаждала, нито бе писала.

— Баба каза, че ще минеш насам.

— Така е.

— Защо? — гласът на Аманда бе несигурен. — Искам да кажа…

— Какво точно искаш да кажеш, Аманда? — гласът на Кей беше леден. — Има ли нещо, заради което не искаш да дойда?

— Не е нужно. Всичко е съвсем наред.

— Добре. Ще се радвам да видя, че е така.

— Защо? По дяволите, защо? — без да го желае, Аманда се разплака. — Не искам да идваш.

— Колко трогателно, Аманда. Винаги е приятно да знае човек, че е успял да те зарадва.

— Не е така. Просто…

— Какво?

— Не знам — гласът на Аманда едва се различаваше от шепот. — Просто ще ми напомни за Ню Йорк — за самотата й там, за малкото време, което родителите й отделяха, за апартамента, който беше винаги празен, за Деня на благодарността, който бе прекарала сама…, а после бе изнасилена.

— Стига детинщини. Не съм те повикала да дойдеш, а аз ще намина при тебе. Защо това трябва да ти напомня за Ню Йорк?

— Не знам. Но ще ми напомня.

— Глупости. А аз искам да видя как си. Не може да се каже, че вуйчо ти се е постарал да ме уведоми.

— Той е зает.

— А, сериозно? И откога? — гласът й бе пропит с омраза и Аманда веднага настръхна от думите й.

— Винаги е бил зает.

— Не откакто загуби Рейчъл, скъпа, не и Алекс. С какво толкова е зает?

— Не злобей така, мамо!

— Стига, Аманда! Не можеш да говориш така с мене. Ти си идиотски сляпа за вуйчо си Алекс и не виждаш недостатъците му. Нищо чудно, че те иска край себе си. В края на краищата няма с какво да се занимава. Рейчъл казва, че е така самовлюбен, че няма и приятели. Освен тебе, разбира се, сега.

— Какви гнусни неща приказваш — както винаги, когато говореше с майка си, тя започна да кипи от гняв. — Той си има прекрасна адвокатска практика, работи много сериозно, а и животът му е достатъчно богат.

— А как тъкмо ти знаеш за това, Аманда? — в думите й имаше злобен подтекст, от който дъхът на Аманда спря.

— Мамо! — тонът на гласа й издаваше младежка неопитност, явно беше шокирана.

— Е? — стремеше се към последния удар Кей. — Така е, нали? Щом ти се върнеш при мене, той ще бъде отново сам. Нищо чудно, че е така упорит.

— Гади ми се от тебе! Работата е там, че има връзка с една просто прекрасна жена, която струва колкото десет като тебе и е за мене по-добра майка, отколкото ти си била или някога ще бъдеш.

— Сериозно? — в гласа на Кей прозвуча интерес и изведнъж сърцето на Манди затупка бясно. Знаеше, че не би трябвало да й казва, но не можеше да понася намеците на майка си. Просто й дойде прекалено много. — И коя е тя?

— Това не е твоя работа.

— Така ли? Страх ме е, мила, че не мога да се съглася с тебе. А тя с вас двамата ли живее?

— Не — гласът на Аманда бе нервен. — Не, не живее с нас — боже, какво бе направила! Чувстваше инстинктивно, че бе направила ужасно нещо, като каза на майка си, и изведнъж се уплаши — за Рафаела и Алекс, както и за себе си. — Няма значение. Не трябваше нищо да ти казвам.

— Защо не? Тайна ли е?

— Не, разбира се. За бога, мамо, попитай Алекс. Недей подпитва мене.

— Ще го попитам. Разбира се, ще видя и сама, като дойда там.

И тя направи точна това.

В девет и половина на другата вечер, без каквото и да е предизвестие, на входната врата се звънна и Алекс се втурна по стълбите. Не можеше да си представи кой би звънял по това време вечерта, а Рафаела бе в кухнята и бъбреше с Аманда и майка му на чай и сухи сладки. Те ни най-малко не бяха подготвени за видението, което само след миг се появи долу на стълбите. Майката на Аманда се спря на кухненската врата, като ги гледаше със значителен интерес. Червената й коса бе току-що фризирана, тъмното й палто от сив мохер подхождаше на полата. Имаше съвършен външен вид за жена политик. Облеклото й бе сериозно и я правеше да изглежда едновременно и делова, и елегантна. Но очите й заинтригуваха Рафаела, когато стана, за да бъде представена, и протегна грациозно ръка.

— Добър вечер, госпожо Уилард. Приятно ми е да се запознаем.

Кей поздрави набързо майка си с целувчица по бузата, преди да поеме протегнатата от Рафаела ръка, която разтърси здраво, след което се отдалечи от съвършено изваяното лице. Струваше й се, че го е виждала, в него имаше нещо познато и все пак, доколкото си спомняше, двете не се бяха срещали. Беше ли виждала някъде тази жена? Или пък снимката й? Мисълта я тревожеше, докато бавно се приближаваше към дъщеря си. Аманда не бе пристъпила напред, а както бе известно на всички, не бяха се виждали, откакто тя бе напуснала Ню Йорк. Не й даваше сърце да признае на някого, че бе звъняла на майка си предния ден и се бе раздрънкала за Рафаела.

— Аманда? — Кей я гледаше въпросително, като че ли се питаше дали Аманда ще се здрависа.

— Здравей, мамо — против волята си тя се принуди да я доближи, а после застана до нея с притеснен и нещастен вид.

— Много добре изглеждаш — целуна я едва-едва по челото и погледна през рамото й. Очевидно интересът й към Рафаела превишаваше интереса към когото и да било в стаята. Около Рафаела витаеше дух на изящество и изисканост, който интригуваше по-голямата сестра на Алекс повече, отколкото другите можеха да си представят.

— Искаш ли кафе? — Алекс й наля една чаша, а Рафаела се принуди да остане на мястото си. Тя така бе свикнала с ролята на домакиня в последния месец, че трябваше да си напомни да не прави нищо, което би я издало. Седна спокойно на масата като обикновена гостенка.

В продължение на половин час разговорът бе безсъдържателен, а после — след като си прошепна нещо с Алекс — Рафаела се извини и си тръгна, като обясни, че е станало късно. Часът беше десет и нещо. Веднага щом вратата се затвори, присвитите очи на Кей се насочиха към брат й, а устните й се разтегнаха в лека усмивка.

— Много интересно, Алекс. Коя е тя?

— Приятелка. Нали ви представих — видът му бе умишлено неопределен и той не видя как Аманда се изчерви.

— Всъщност не. Каза ми единствено малкото й име. Как й е фамилията? Важен човек ли е?

— Защо? Да не би да търсиш фондове за кампанията си и тук? Тя не гласува в тая страна, Кей. Запази енергията си за някой друг — майка му изглеждаше развеселена и леко се изкашля над чашата чай.

— Нещо ми подсказва, че у нея не всичко е редовно.

Тя каза това така, че Алекс се докачи и вдигна очи с раздразнен поглед. Неприятно му бе и че не беше изпратил Рафаела до къщата й, но се съгласи с нея, че е най-добре да не афишират връзката си пред сестра му. Колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре щеше да е за всички.

— Глупости, Кей.

— Така ли? — боже, нямаше още и час, откакто тя бе у тях, а вече го изкарваше от кожата. Той се опитваше това да не личи, но не успяваше. — Тогава какво толкова тайно има около нея? Как й е името?

— Филипс. Бившият й съпруг е бил американец.

— Разведена ли е?

— Да — излъга той. — Нещо друго да те интересува? Полицейското й досие, препоръките й за работа, научните й постижения?

— Има ли такива?

— Какво значение има? — очите им се срещнаха и двамата разбраха, че още са на нож. Кей се чудеше обаче защо. Целта на пътуването й и привидният интерес към дъщеря й бяха забравени, докато търсеше сведения за предизвикващата интерес приятелка на брат си. — И което е по-важно, Кей, това не е твоя работа.

— Не мисля така. Щом се върти около дъщеря ми, бих искала да знам коя е и каква е — идеалното извинение. Добродетелите на майчинството. Пазеха я като чадър и Алекс се усмихна с насмешка.

— Все същата си оставаш, а Кей?

— Като тебе — и в двата случая това не бяха комплименти. — Изглежда ми повърхностна — той се пребори със себе си да не реагира. — Тя работи ли?

— Не — но той веднага съжали, че й е отговорил. Това влизаше ли й в работата, по дяволите? Не, разбира се, и нямаше право да го пита.

— Навярно за тебе това изглежда много женствено — да не се работи, искам да кажа.

— Не разсъждавам за това изобщо. То си е нейна работа. А не моя. Нито твоя — с тези думи той се изправи с чашата кафе в ръка и изгледа трите жени в стаята втренчено. — Предполагам, Кей, че си дошла да посетиш дъщеря си, така че ви оставям заедно, колкото и да ми е неприятно детето да бъде само с тебе. Мамо, искаш ли да дойдеш на горния етаж? — Шарлот Брандън кимна безмълвно поглеждайки изпитателно ту дъщеря си, ту внучката и последва сина си. Чак горе видя чертите на лицето му отново да се отпускат. — Боже, мамо, какво, по дяволите, си мисли тя, че прави с тази инквизиция?

— Не се тревожи от това. Тя просто те проверява.

— Господи, непоносима е!

Шарлот Брандън не отговори нищо, но бе явно разтревожена.

— Надявам се на Манди да не й дойде прекалено много. Мисля, че изглеждаше смутена, когато Кей влезе в стаята.

— Та не бяхме ли всички така? — той се загледа в огъня с отнесен поглед. Мислеше си за Рафаела и му се искаше да не си беше отивала. Но след като се сблъска с разпита на Кей, бе по-доволен, че именно така бе постъпила.

Мина цял час, преди Аманда да почука на вратата на вуйчовия й кабинет. Тя се отпусна в един стол с влажни очи и изтощен вид.

— Как мина, скъпата ми? — той поглади ръката й, а очите й се изпълниха със сълзи.

— Все така е с нея. Гнусна работа — а после добави с дълбока въздишка: — Току-що си тръгна. Каза, че ще ни се обади утре.

— Едва ще я дочакам — Алекс изглеждаше тъжен и протегна ръка да разроши косата на племенницата си. — Не й се давай мила, знаеш каква е, а тук не може нищичко да ти направи.

— Така ли? — изведнъж Аманда се разгневи. — Каза ми, че ако не се върна вкъщи до началото на март, щяла да ме затвори в някакво заведение, като им каже, че не съм с всичкия си и че съм избягала.

— Какво ще става през март? — Алекс изглеждаше разтревожен, но не толкова, колкото племенницата му очакваше.

— Тогава започва кампанията й по колежите. Иска и аз да бъда с нея. Мисли си, че ако решат, че може да се разбира с шестнайсетгодишно момиче, значи ще се разбира и с тях. Но само ако знаеха! Боже, предпочитам да ме затворят в някакво заведение — но когато се обърна към него, очите й изглеждаха като на десетгодишна. — Мислиш ли, че ще го направи, Алекс?

— Не, разбира се — той се усмихна на племенницата си. — Как мислиш, че ще изглежда това във вестниците? По дяволите, много по-добре ще изглежда, ако си стоиш тук.

— Не бях помислила за това.

— На това е разчитала. Тя просто се опитва да те сплаши.

— Е, успя — тогава си помисли да разкаже на Алекс за това, което бе казала на майка си по телефона за Рафаела, но не събра кураж да повдигне този въпрос, а може би фактът, че бе хвърлила Рафаела в майчините си зъби, нямаше да има чак такова значение в края на краищата.

Случи се така, че наистина нямаше. До пет часа сутринта, когато Кей постепенно се събуди в леглото си в хотел „Феърмънт“. Беше осем сутринта източно време и тя се събуди, както винаги, по навик, но осъзна, че в Сан Франсиско е само пет часът. Лежеше си тихо, като мислеше за Аманда и за брат си, за Рафаела… Тъмните очи… Черната коса… Лицето. И изведнъж, като че ли някой бе сложил снимката пред очите й, тя си спомни лицето, което бе видяла предната вечер.

— Боже! — каза си тя на глас и седна рязко в леглото, като се взираше в насрещната стена, а после легна отново с присвити очи. Можеше ли… Не можеше… Но можеше…

Мъжът й бе идвал да говори пред някаква специална комисия на Конгреса. Беше преди години, а той и тогава още бе много стар, но един от най-уважаваните финансисти, и тя сега отчетливо си спомняше, че се бе установил в Сан Франсиско. Бе говорила с него съвсем малко и я бяха представили, само за миг, на удивително красивата му млада съпруга. Тя ще да е била малко повече от дете съпруга тогава, а и самата Кей бе доста млада. Тъмнооката млада хубавица не й бе направила кой знае какво впечатление, но я бяха завладели силата и енергията на мъжа.

Джон Хенри Филипс… Филипс… Рафаела Филипс й бе казал Алекс… Бившият й съпруг, беше казал. И ако случаят бе такъв, момичето навярно имаше много пари. Ако се бе развела с Джон Хенри Филипс, тя навярно имаше милиони. А дали ги имаше? Дали се бе развела? Кей започна да се чуди. Не бе чувала за развод. Почака още час и звънна на секретарката си във Вашингтон.

Лесно би могло да се получи информация, помисли си тя. Секретарката й се обади след половин час. Доколкото бе известно — а тя бе говорила с неколцина, които биха знаели — Джон Хенри Филипс бе още жив и никога не беше се развеждал. Бил е вдовец няколко години и сега бил женен за французойка на име Рафаела, дъщеря на големия френски банкер Антоан дьо Морне-Мал. Смятало се, че тя е около трийсетте. Двойката живеела усамотено по западното крайбрежие! Господин Филипс бил много болен вече няколко години.

— Да, да — завърши разговора си Кей и затвори телефона в затъмнената хотелска стая в Сан Франсиско.