Даниел Стийл
Вината на Рафаела (18)

XVIII

— Как може да не харесваш ангела? — погледна я Алекс с изкривена усмивка, докато се наместваше върху горната част на една подвижна стълба в празния хол. Рафаела и Манди стояха отдолу, а Манди току-що му беше казала, че ангелът изглежда тъп.

— Погледни го — хили се. Изглежда глупав.

— Ако питате мене, и вие изглеждате доста глупави.

Те и двете лежаха на пода и си играеха с влакчетата, които Алекс бе качил от мазето. Някога били на баща му, а после — негови.

Алекс се смъкна от стълбата, за да види резултата от труда си. Беше вече нанизал лампичките, а Манди и Рафаела бяха почти привършили с украсата. Беше денят преди Коледа и майка му бе обещала да дойде на гости след два дни. Междувременно си оставаха само тримата — той, Аманда и Рафаела. Тя прекарваше колкото смогваше време с него, но трябваше да върши и своя работа.

Бе се опитала да поразвесели празника на Джон Хенри и Алекс дори отиде с нея да избере малко коледно дърво. Цяла седмица подготвя тържество за прислугата, като опаковаше подаръци и ги слагаше в смешни червени чорапчета с името на всекиго отгоре. Домашните помощници винаги се радваха на добронамерените й жестове, а подаръците, които тя им купуваше, бяха и полезни, и скъпи: приемаха ги с радост и им се наслаждаваха с години. Всичко се правеше с щедра разточителност, която се дължеше изцяло на нейното старание. Подаръците, подбрани грижливо, бяха красиво опаковани; къщата, изпълнена с пъстри храстчета и шишарки, изглеждаше прекрасна; на входната врата висеше огромен красив венец. Сутринта Рафаела разходи Джон Хенри из къщата в количката му, а след това изчезна и се върна с бутилка шампанско. Но тази година бе забелязала, че той обръща все по-малко внимание на нещата около себе си. Изглеждаше твърде далеч от всяка коледна радост.

— Прекалено стар съм за тия неща, Рафаела. Виждал съм ги толкова пъти. Вече не значат нищо — изглеждаше, че дори трудно намира думите.

— Не се занасяй. Просто си уморен. Освен това още не знаеш какво съм ти купила — беше му избрала копринен халат с неговия монограм. Знаеше обаче, че дори това няма да му повиши настроението. Той ставаше все по-унесен и по-болнав, а това траеше вече месеци — като че ли нищо не можеше да го заинтересува.

Но с Алекс тя успя да почувства коледното настроение, а у Аманда видя детинската радост, която така харесваше у малките си испански братовчеди. За Аманда имаше дълги гирлянди от червени зрънца, клонки от зеленика, нанизи пуканки, приготвени за коледното дърво; имаше и украшения, които бяха опекли и боядисали.

Някои от подаръците бяха направени вкъщи, други — купени отвън. Седмици наред това беше изтощително занимание, което сега завършваше с украсата на коледното дърво. Привършиха тъкмо преди полунощ, а подаръците бяха натрупани на малки купчинки по целия под. В празния хол коледното дърво изглеждаше огромно, светлините — разкошни, а малкият влак свиреше и кръжеше шеметно по пода.

— Щастлива ли си? — усмихна се лениво Алекс, когато се излегнаха в стаята му пред камината, където горяха куп дърва.

— Много. Мислиш ли, че Манди ще си хареса подаръка?

— По-добре да го хареса, иначе ще я върна при Кей.

Той й беше купил елече от агнешка кожа като на Рафаела и й бе обещал уроци по шофиране веднага след като навърши нужната възраст — това щеше да стане след две седмици. Рафаела й бе приготвила ски обувки, за които Аманда бе помолила Алекс, светлосин кашмирен пуловер и цяла купчина книги.

 

 

— Знаеш ли — усмихна му се Рафаела щастливо, — че това не е като подаръците за братовчедите ми. Чувствам се по-скоро — тя се поколеба, защото усети неловкост, — по-скоро като че имам дъщеря, за първи път в живота си.

Той й се усмихна притеснено.

— И аз се чувствам така. Хубаво е, нали? Чак сега разбирам колко празна е била къщата. Толкова различно стана всичко…

И като че ли за да го докаже, дяволитото личице се промуши през вратата. Белезите вече ги нямаше и отчаяният израз полека изчезваше от очите й. През месеца, прекаран в Сан Франсиско, тя бе отпочинала, бе ходила на дълги разходки и бе говорила почти всеки ден с психиатър, който й помагаше да свикне с мисълта, че е била изнасилена.

— Здравейте, приятели! Какво сте намислили?

— Нищо особено — вуйчо й я погледна щастлив. — Как така не си си легнала още?

— Много съм развълнувана — с тези думи тя влезе в стаята с два обемисти пакета, скрити зад гърба й. — Исках да дам на двама ви тези неща.

Рафаела и Алекс я погледнаха учудени и зарадвани и седнаха на пода, докато тя им поднасяше подаръците. Изглеждаше като че ще избухне от вълнение, но седна на ръба на леглото и отметна от лицето си дългите руси коси.

— Сега ли да ги отворим? — подразни я Алекс. — Или да почакаме? Ти как мислиш, Рафаела? — но тя вече усмихнато отваряше пакета си; издърпа хартията и дъхът й спря, а после тихо ахна.

— О, Манди — тя погледна момичето изумена. — Не знаех, че рисуваш! — бяха положени и светлосенки. Беше удивително. Но тя прикри подаръка от Алекс, тъй като очакваше, че неговият е подобен на нейния. След миг видя, че не греши. — О, толкова са красиви, Манди, благодаря ти! — цялото й лице излъчваше радост, докато прегръщаше момичето, което бе обикнала.

В този дълъг миг на учудване Алекс просто седеше и се взираше в своя подарък. Манди им бе направила скици, без те да се усетят, а портретите бяха изпълнени с водни бои. Рисунките поразяваха — и като композиция, и като отношение. После ги бе поставила в рамки и бе дала Алексовия на Рафаела, а нейния — на Алекс. Сега той гледаше един съвършен образ на Рафаела. Беше точен, не само в детайлите и в чертите на лицето, но и в доловения дух, в топлината, тъгата и обичта, извиращи от изразителните черни очи, в мекотата на лицето, в белотата на кожата й. Човек направо можеше да усети мислите на тази жена, дишането й, движенията й. Също толкова добре се бе справила и с Алекс, наблюдавайки го, без той да съзнава. С Рафаела е било по-трудно, защото бе при Манди по-рядко, а и Аманда не бе искала да им се натрапва, когато времето им да бъдат заедно бе така ограничено. Но възторжените лица на двамата показваха, че подаръците имат изключителен успех.

Алекс се изправи, целуна я и я прегърна силно, а после тримата седнаха на пода пред огъня и разговаряха часове. Говориха за разни хора, за живота, за мечтите и разочарованията. Аманда вече открито споделяше с тях болката, която родителите й й бяха причинили. Алекс кимаше и се опитваше да обясни каква е била Кей като малко момиче. Стана дума и за Шарлот и за качествата й като майка, а Рафаела говори за строгостта на баща си и колко малко й е допадал налаганият й живот с майка й в Испания. Накрая отвориха дума дори за нея и Алекс, като открито признаха пред Аманда колко много държаха на миговете, в които можеха да бъдат заедно, колкото и кратки да бяха те. И двамата се учудваха, че тя добре разбира всичко, че дори не се шокира от брака на Рафаела, а самата Рафаела се удиви, че Аманда я мисли почти за герой поради това, че е решила да остане с Джон Хенри до края.

— Но това е мое задължение. Той ми е съпруг дори ако… дори ако всичко се е променило.

— Може би, но не мисля, че много жени биха постъпили така. Биха тръгнали с Алекс само защото е млад и хубав и го обичат. Навярно е тежко да бъдеш със съпруга си в това състояние — ден след ден.

За първи път разискваха този въпрос открито и за миг Рафаела трябваше да си наложи да не променя темата, а да се обърне с лице към нея пред двамината, които обичаше.

— Трудно е — гласът й звучеше много меко и много тъжно при мисълта за угасналото лице на съпруга й. — Много е трудно понякога. Той е толкова уморен. Като че ли аз съм единственото нещо, заради което продължава да живее. Понякога не съм сигурна, че бих могла да понеса тежестта на следващата стъпка. Ами ако нещо ми се случи, ако се наложи да замина, ако… — само обърна очи към Алекс и той разбра. — Мисля, че би умрял — тя бавно поклати глава.

Аманда се взираше в лицето й, като че търсеше отговор на въпроса си, като че искаше да разбере жената, от която още в първия миг бе започнала да се възхищава и която толкова обичаше.

— Но ако той наистина умре, Рафаела? Може би вече не му се живее. Трябва ли някой да го насилва?

Въпросът й бе стар като света и не можеше да му се отговори за една нощ.

— Не знам, скъпа. Знам единствено, че трябва да правя каквото мога.

Аманда я погледна с открито възхищение, а Алекс наблюдаваше и двете с гордост.

— Ти правиш и за нас толкова много!

— Не се занасяй — Рафаела бе очевидно смутена. — Нищо не правя. Просто се появявам тук всяка вечер като лошата фея, надничам през раменете ви и питам, опрали ли сте прането — тя се усмихна на Алекс, — казвам ви да си почистите стаята.

— Ехе, и това било всичко, което тя прави! — Алекс отново се закачаше, като се включи в разговора. — Всъщност тя нищичко не прави, освен да ни яде храната, да виси в спалните ни, да украсява къщата, понякога да ни храни, да лъска медните съдове, да чете преписките, над които се потя, да учи Аманда да плете, да чисти градината от бурени, да ни носи цветя, да ни купува подаръци. — Той я погледна, готов да продължи.

— Наистина не е много — Рафаела се изчерви, а той дръпна един кичур от гарвановочерната й коса.

— Е, щом не е, красива госпожо, не бих искал да съм наоколо, като набереш пълна скорост.

Те се целунаха леко за миг, а Аманда отиде на пръсти до вратата и им се усмихна оттам.

— Лека нощ и на двамата.

— Хей, почакай малко — Алекс протегна ръка да я върне обратно. — Не искаш ли да видиш и своите подаръци? — тя се усмихна в отговор, а той се изправи и издърпа Рафаела след себе си. — Хайде, приятелки, Коледа е — знаеше, че на другия ден Рафаела ще дойде при тях късно.

Тримата се спуснаха на долния етаж, като се смееха и разговаряха. Нахвърлиха се върху подаръците с етикетчета с видимо въодушевление. За Алекс имаше прекрасен ирландски пуловер от майка му, комплект писалки от Аманда като добавка към рисунката, която вече му бе дала, бутилка вино от зет му, луксозно дипломатическо куфарче „Гучи“ от Рафаела заедно с вратовръзка и чудесно подвързана с кожа стара книга със стихове, за която й бе говорил преди около месец.

— Господи, жено, ти си луда!

Но протестът му бе прекъснат от писъците на Аманда, която отваряше своите подаръци. После дойде редът и на Рафаела. От Аманда тя получи шишенце парфюм, а от Шарлот Брандън — красиво шалче, което много я трогна; имаше и малка плоска кутийка, която Алекс й подаде със загадъчна усмивка и с целувка.

— Хайде, отвори я.

— Страх ме е — гласът й бе преминал в шепот и той видя, че ръцете й потрепват, като сваляше хартията и се взираше в тъмнозелената кадифена кутия. Вътре имаше мека лъскава подплата, а върху нея бе поставен изящен семпъл кръг от черен оникс и слонова кост, обкован със злато. Тя веднага разбра, че е гривна, а после с удивление видя, че към нея има обици и прекрасен пръстен от оникс и слонова кост. Накичи се и се погледна в огледалото с изумление. Всичко й ставаше точно, дори черно-белият пръстен.

— Алекс, ти си лудият! Как можа? — но всичко беше така прекрасно, че не можеше да му се сърди за скъпия подарък. — Скъпи, прекрасни са! — тя го целуна дълго и силно по устните, а Аманда се усмихна и пусна малкия влак.

— Погледна ли пръстена отвътре?

Тя бавно поклати глава и го сне от дясната си ръка.

— Пише нещо.

Бързо вдигна пръстена и огледа релефния надпис върху златната ивица отвътре, после погледна Алекс със сълзи на очи. Надписът гласеше „НЯКОЙ ДЕН“. Само това. Само тези думи. Очите му се впиха в нейните, пълни с подтекст. Той означаваше, че някой ден ще бъдат заедно, завинаги. Някой ден тя ще бъде негова, а той — неин.

Тя стоя до три часа тая сутрин — един час, след като Аманда най-накрая си легна. Беше прекрасна вечер, чудесна Коледа и докато Алекс и Рафаела лежаха един до друг по гръб на леглото, взрени в огъня, той я погледна и го прошепна отново:

— Някой ден, Рафаела, някой ден.

Ехото от думите му още звучеше в ушите й, когато премина последната пряка към къщи и изчезна зад градинската врата.