Даниел Стийл
Вината на Рафаела (12)

XII

През следните два месеца Рафаела се движеше като под вода. Всяка нейна стъпка сякаш бе затруднена, тежка, бавна. Не можеше да се движи, не можеше да мисли, не можеше да ходи, дори едва говореше със съпруга си, който най-сетне започна да се чуди какво може да се е случило в Ню Йорк. Някаква ужасна, неприязнена сцена с майка й, някакъв семеен спор или кавга. Изминаха седмици, докато той се реши да повдигне въпроса, но Рафаела се направи, че почти не го е чула.

— Да не се е случило нещо с майка ти, моя малка? Да не е настоявала да прекарваш повече време в Испания?

Напразно търсеше отговор и не можеше да си представи какво бе предизвикало болката, която виждаше в очите на Рафаела.

— Не, не… няма нищо.

Значи имало е нещо. Но какво?

— Да не е болен някой?

— Не — усмихна се тя храбро. — Никой. Просто съм много уморена, Джон Хенри. Но това не бива да те тревожи. Трябва да излизам повече на въздух.

Но дори безкрайните разходки не й помагаха. Напразно ходеше от единия край на Пресидио до другия, отиваше до малкото езеро при двореца на изящните изкуства и чак до брега на залива, а после се изкачваше нагоре по хълма. Но колкото и да бе изморена, колкото и да бе задъхана, колкото и да бе изтощена, колкото и да се насилваше, не можеше да го забрави. Без да иска, и денем, и нощем се чудеше какво ли прави той, дали е добре, щастлив ли е, дали работи, или е в хубавата си малка къща на улица Вайео. Всеки час на деня й се искаше да знае къде е той. И въпреки това знаеше, че по всяка вероятност никога вече няма да го види, да го докосне, да го прегърне. Тази мисъл разкъсваше душата й, докато болката, която изпитваше, стана толкова силна, че тя сякаш се вцепени, погледът й загуби жизнеността си.

В Деня на благодарността тя бе при Джон Хенри, но се движеше като робот, очите й бяха унили и вгледани далече.

— Още малко пуйка, Рафаела?

— М-м?

Тя го погледна, сякаш не разбираше какво бе казал. Една от прислужниците стоеше до нея с платото с пуйка и се стараеше напразно да привлече вниманието й, докато Джон Хенри най-после се бе обадил. По случай празника вечеряха заедно в неговата спалня, сервираха яденето им върху подноси, за да може той да остане в леглото си. През последните два месеца здравето му се бе леко влошило.

— Рафаела?

— Да? О… не… съжалявам…

Тя погледна встрани и поклати глава, после остана седнала до него и се опитваше да поведе някакъв разговор, но тази вечер той бе много изморен. Половин час след вечерята брадичката му се наклони полека към гърдите, клепачите му се затвориха и той леко изхърка. Сестрата, застанала до него, внимателно отстрани подноса и го смъкна по-надолу в леглото, като даде знак на Рафаела, че би могла да си тръгне. Бавно, бавно Рафаела премина безкрайния коридор до своите стаи, изпълнена с мисли за Алекс, и после като хипнотизирана отиде до телефона. Не биваше да върши това, знаеше го. Но можеше да му се обади, за да го поздрави за празника. Имаше ли нещо лошо в това? Имаше. Защото онова, което трябваше да прави, бе да го избягва — и тя го правеше. Знаеше, че дори звукът на гласа му, погледът му, допирът му, всичко можеше да я оплете отново в същата прекрасна паяжина, от която така се бе старала да избяга. Заради честта си, заради чувството си за дълг се бе старала отчаяно, но сега, като избираше неговия номер, разбра, че не е успяла. Не искаше да бъде далеч от него нито минута повече. Не можеше. Просто не можеше. Сърцето й биеше, докато стоеше край телефона. Струваше й се, че чака цяла вечност, но след като вече бе набрала номера, нямаше да затвори.

— Ало.

Той не позна гласа й за миг, но после очите му изведнъж се разшириха и изглеждаше така, сякаш може да изпадне в шок.

— О, боже!

— Не — усмихна се тя леко, — това съм аз. Обаждам ти се да те поздравя за празника.

Настъпи кратка пауза.

— Благодаря — гласът му звучеше напрегнат. — Как си?

— Аз… аз съм много добре — после изведнъж реши да му каже. Нямаше значение дали той е променил решението си, дали я обича още, дали бе срещнал друга. Тя трябваше да му каже. Макар и само този път. — Аз… не съм добре беше ужасно… не мога — дъхът й почти спря при спомена за болката и пустотата на последните два месеца. — Не мога да живея така повече. Не мога да понасям… Алекс…

Без да иска, тя бе започнала да плаче — от мъка и от облекчение. Поне говореше отново с него. Дори и светът да се провали, щеше да й бъде все едно. От месеци не се бе чувствала толкова щастлива.

— Къде си? — гласът му бе развълнуван.

— Вкъщи съм.

— Ще те чакам на ъгъла след пет минути.

Готвеше се да му каже „не“, да му каже, че не може да върши това, но нямаше вече сили да се бори. И не искаше. Тихо кимна с глава и отрони:

— Ще бъда там.

Тя влезе в банята, напръска лицето си със студена вода, избърса се бързо с една голяма хавлиена кърпа, прокара гребена през черната си коса, отвори гардероба, грабна палтото от рис и буквално изхвърча от стаята си надолу по стълбите и излезе навън. Този път не остави никаква бележка, никакво обяснение, а и не знаеше колко ще се забави, може би пет минути, може би час. Но Джон Хенри нямаше нужда от нея точно сега. Той спеше, имаше си медицински сестри, прислуга, лекари, а само веднъж тя искаше нещо повече, нещо много повече. Намери го, като тичаше бързо към ъгъла, с развята черна коса, с разтворено палто, с полуусмивка, която изведнъж се появи на устните й, и с блясък в очите, невиждан от месеци. Като зави зад ъгъла, тя го видя изведнъж — с тъмни панталони и дебел пуловер, с разрешена коса, с блеснали очи и леко запъхтян. Тичаше към нея така бързо и я грабна в ръцете си с такава сила, че почти се сблъскаха и едва не паднаха. Той притисна устни към нейните и двамата останаха така безкрайно дълго. Това бе страшно рисковано — там, на ъгъла, — но за щастие никой не ги видя и за първи път в живота си Рафаела дори не се интересуваше.

Като по мълчаливо съгласие след няколко минути те тръгнаха бавно към неговата къща и когато той затвори леко вратата зад тях, Рафаела се огледа и въздъхна дълбоко.

— Добре дошла вкъщи.

Не й каза веднага колко му бе липсвала. Запази това за по-късно, когато лежаха един до друг на неговото легло. Като че ли през тези два месеца и двамата бяха живели в преддверието на ада, полуживи, полусъществуващи сред вцепенение и постоянна болка. Двата месеца бяха сред най-лошите дни на живота й, които Рафаела можеше да си спомни. За Алекс бе почти същото, но сега му се струваше, че то изобщо не се е случвало, че никога не са били разделени и никога вече няма да бъдат. Искаше да я попита какво ще стане отсега нататък, но не посмя. Реши просто да се радва на щастливите минути и да се моли тя да е готова на нещо повече от това, което бяха имали през последните два месеца.

— Честит Ден на благодарността, скъпа.

Той я притегли в обятията си още веднъж и още веднъж се любиха. Минаваше десет часът, когато той най-после се сети, че е оставил пуйка да се пече във фурната. Беше се пекла един час повече, но когато слязоха в кухнята да видят какво е станало, и на двамата им беше все едно. Рафаела бе облякла неговия халат, а Алекс — джинси и риза; така ядоха, говориха и се смяха. Бе истинско завръщане у дома и за разлика от първата й празнична вечеря този ден, сега Рафаела яде, като че ли не бе яла от години.

— А работата ти? Върви ли добре?

Изглеждаше щастлива, както бяха седнали, усмихваше се като спокойно, радостно дете.

— Не бих казал — погледна я той срамежливо. — Ако имах работодател, сигурно щях да изгубя мястото си през тези два месеца.

— Не ти вярвам, Алекс.

— Истина е. Не можех да се съсредоточа върху нищо.

Тя като че ли веднага отрезня.

— Нито пък аз — погледна го пак и очите й се разнежиха, — освен върху тебе. Сякаш ме бе обзела някаква лудост и не ме оставяше.

— А ти искаше ли да те остави?

— Да. Поне за да спре болката. Беше — тя погледна встрани, смутена, — беше ми много трудно, Алекс. Борех се със съвестта си от последния път, когато те видях.

— И какво се случи тази вечер? Какво те накара да се обадиш?

— Не можех да понасям повече. Почувствах, че ще умра, ако не говоря с тебе веднага.

Той кимна — това чувство му бе много добре познато. После се наведе през масата и я целуна.

— Благодаря на бога, че се обади. Не мисля, че бих издържал дълго. Толкова исках да ти се обадя. Сто пъти вземах телефона в ръката си. Два пъти дори набрах номера, но ти не отговори и аз затворих. Господи, мислех, че ще полудея.

Тя кимна с мълчаливо разбиране и като я гледаше, той реши да направи и следната стъпка.

— А сега?

Това бяха страшни думи, но той трябваше да я попита. Трябваше да знае рано или късно, а искаше да знае още сега.

— Знаеш ли какво искаш да правиш сега, Рафаела? — оставяше отговора на нея, но той бе вече решил, че няма да я пусне да си отиде тъй лесно този път. Не след всичко, което и двамата бяха преживели. Но сега не бе нужно да воюва с нея. Тя му се усмихна кротко и нежно докосна ръката му.

— Ще правим онова, което трябва да правим… да бъдем заедно колкото можем повече.

Той остана загледан в нея, сякаш се страхуваше да повярва това, което току-що бе казала.

— Сериозно ли говориш?

— Да. А ти искаш ли ме още? Така, както преди?

Това, което той направи сега, бе отговорът на въпроса й. Грабна я от стола, взе я в ръцете си с такава сила и страст, че тя едва дишаше.

— Алекс!

— Това отговаря ли на въпроса ти? — в очите му изведнъж лумна огън, те засияха от радост и вълнение. — Боже мой, как те обичам, моя жена. Да, искам те. Обичам те. Имам нужда от тебе. И ще приема всичко, което предложиш, за да бъдем заедно колкото е възможно повече, без да нараняваме тебе или… или…

Тя кимна. Той не искаше да споменава името на Джон Хенри.

— Всъщност — Алекс се изправи внезапно, пресече кухнята, отвори едно чекмедже и извади оттам един ключ. Върна се бавно, взе ръката й и внимателно сложи в нея ключа. — Това е ключът от къщата, скъпа. Искам да идваш винаги когато можеш и да стоиш колкото искаш, независимо от това дали аз съм тук, или не.

Очите й се изпълниха със сълзи, той я притегли нежно към себе си и след няколко минути отново бавно се качиха горе. Тя имаше ключ от къщата в джоба на халата му, а в очите й грееше усмивка, каквато не бе се явявала досега. И никога в живота си не бе се чувствала по-щастлива.

 

 

През следните три часа те се любиха пак и пак и най-после, когато легнаха един до друг, не преситени, а безкрайно доволни, телефонът иззвъня и Рафаела скочи изненадана. Алекс се намръщи, вдигна рамене и като седна бавно в леглото, взе слушалката. Слушайки, той се смръщи още повече и без да мисли, се изправи със слушалка в ръка и с изражение на ужас върху лицето си.

— Какво?… Кога?… О, Господи… как е тя?

Сключи вежди и ръката му трепереше, като посегна за писалка. Разговорът продължи с неясни едносрични думи още няколко минути, после той затвори телефона и отпусна глава в ръцете си с тих стон. Рафаела го гледаше ужасена. Единственото, което й мина през ума, бе майка му.

— Алекс… — гласът й бе плах и нежен. — Скъпи, какво има? Какво се е случило? Кажи ми, моля те.

Тя леко допря ръце до раменете му, после нежно го погали по главата и по врата, а той заплака. Стори й се, че мина дълго време, докато вдигна поглед към нея.

— Аманда, моята племенница…

Думите долетяха до нея като дрезгав вик. После с огромно усилие той й разказа останалото.

— Изнасилили са я. Току-що са я намерили — пое дълбоко дъх и затвори за миг очи, преди да продължи. — След обеда по случай Деня на благодарността тя отишла да се пързаля на кънки… сама… в парка и… — гласът му пресекна. — Били са я, Рафаела, ръцете й са счупени, а майка ми каза — той не можеше да сдържи плача си, — че са я удряли по лицето и… и… — гласът му се превърна в шепот — изнасилили са я… малката Манди…

Алекс не можеше да продължи по-нататък, Рафаела го прегърна и сега сълзи се стичаха и от нейните очи.

 

 

Мина един час, докато си поемат дъх, и тя отиде да му направи кафе. Той седеше в леглото, пиеше кафето на малки глътки и пушеше. Рафаела го гледаше разтревожена, между очите й имаше лека бръчка.

— Можеш ли да вземеш самолет още тази нощ?

Очите й бяха големи, тъмни и влажни, а лицето й бе сякаш осветено от някаква магическа светлина, идеща отвътре. Като че изведнъж нейното лице бе поело неговия гняв, като че яростта се бе оттекла от него само защото беше с нея. Без да отговори на въпроса й, той бавно се премести, обгърна я с ръцете си и здраво я притисна до себе си. Известно време лежаха така, а Рафаела го галеше по гърба с нежната си ръка. Не говореха нищо, после, като се отдалечи внимателно от нея, той се наведе към лицето й.

— Ще дойдеш ли в Ню Йорк с мене, Рафаела?

— Сега?

Тя го погледна смаяна. Посред нощ? Какво щеше да каже вкъщи, на Джон Хенри? Как можеше да тръгне с Алекс? Не бе имала време да подготви никого. Мислите й препускаха. Но нима някой бе подготвил Аманда, бедното дете! В погледа й имаше отчаяние, когато вдигна очи, за да отговори на въпроса му.

— Алекс… искам… бих искала да дойда. Но не мога.

Тя бе направила много голяма стъпка тази вечер, но още не бе готова за нещо повече. И не можеше просто да остави Джон Хенри.

— Разбирам — кимна той бавно.

Обърна се, за да погледне още веднъж жената, която бе на друг, не негова, но която толкова много обичаше.

— Може би ще отсъствам известно време.

Тя поклати глава с разбиране. Страшно много искаше да отиде с него, но и двамата знаеха, че не може. Държеше го здраво в прегръдките си и мълчаливо се опитваше да го утеши, доколкото бе възможно.

— Съжалявам, Алекс.

— И аз — сега бе по-сдържан. — Сестра ми заслужава бой за начина, по който се грижи за това дете.

— Но това не може да бъде нейна вина! — възкликна ужасена Рафаела.

— Защо е било детето само? Къде, по дяволите, е била майка й? А баща й?

Той заплака пак и Рафаела го прегърна.

Обадиха се още три пъти в болницата през тази нощ. Състоянието на Аманда все още беше критично, когато Рафаела най-после се прибра вкъщи. Минаваше четири и половина и двамата бяха изтощени, но бяха направили малкото, което можеше да се направи. Рафаела му бе помогнала да подреди пътните си чанти. Бяха седели и разговаряли часове, загледани в огъня, докато Алекс й разказваше каква е била Аманда като малко момиченце. За Рафаела бе ясно колко много я обича и колко го боли, че родителите й никога не са отделяли време за детето си.

— Алекс — тя го погледна замислено в светлината на камината, единствената светлина, която бе останала в тъмната стая. — Защо не я доведеш тук, когато се пооправи?

— В Сан Франсиско? — погледна я изненадан. — Как бих могъл? Не съм подготвен нямам… — той въздъхна тихо. — Аз съм в кантората си по цял ден. Зает съм.

— Майка й също, но разликата е в това, че ти я обичаш.

Рафаела се усмихна, осветена от червените въглени, а на Алекс се стори, че никога не я е виждал тъй красива, както сега.

— Когато брат ми умря и майка ми се върна в Санта Еухения със сестрите си, баща ми и аз нямахме нищо, освен един другиго — тя се загледа някъде далече, после продължи: — И мисля, че взаимно си помогнахме много.

Алекс я наблюдаваше замислен.

— Много се съмнявам, че родителите й ще ми разрешат да я взема тук.

— След това, което се е случило, те имат ли всъщност избор? — продума Рафаела тихо. — Не са ли малко виновни и те, че не са се грижили по-добре за дъщеря си, че са й позволили да отиде там, че може да не са знаели къде е?

Той кимна мълчаливо. Тъкмо това си бе мислил цялата вечер. Той обвиняваше изцяло сестра си. Нейната безумна амбиция, която отдавна бе скрила от погледа й хората около нея.

— Ще помисля за това — рече той и я погледна замислено. — Ние бихме могли да подредим третия етаж за нея, нали?

— Да, ние бихме могли — засмя се тя. — Аз бих могла да приготвя всичко за няколко дни. Но, Алекс…

В очите й се появи един непроизнесен въпрос и Алекс се усмихна.

— Тя ще те хареса много. Ти имаш всичко, което майка й не е могла да й даде.

— Но майка й може да е недоволна, Алекс. Все пак аз… ние не сме… — тя се поколеба, но той поклати глава.

— Е, и какво? Има ли някакво значение? За нас?

Тя поклати глава.

— Но за други хора, за хора, на които Кей държи, може да изглежда нередно.

— Това не ме интересува — гласът му сега бе твърд. Погледна още веднъж с копнеж към Рафаела, мислейки за своето семейство и за пътуването до Ню Йорк. — Колко бих искал да дойдеш с мене!

Беше й го казал вече, докато я наблюдаваше как се облича, за да си тръгне в ранната утрин, и сега й го прошепна за последен път, когато се готвеше да се раздели с него и да измине сама разстоянието от ъгъла до своя дом.

Очите й бяха влажни в предутринния здрач и без да е сигурна, стори й се, че и неговите също са влажни. По свой начин те бяха прекарали нощта в бдение за Аманда, оставайки будни, поддържайки живота й в своите мисли и разговори, протягайки ръце към детето, което лежеше наранено и измъчено тъй далеч, в Ню Йорк. Но вече не за Аманда мислеше Рафаела, когато целуна отново Алекс и докосна лицето му за последен път.

— И аз бих искала да дойда с тебе.

Отново усети цялата жестокост на положението си, тежестта на задълженията, които имаше към Джон Хенри, и все пак бе благодарна, че Алекс се върна в живота й, че можеше да прекара една нощ или една минута с него. Истински съжаляваше, че няма как да му помогне при трудното пътуване до Ню Йорк.

— Ще се справиш ли там?

Той кимна, без да се усмихне. Щеше да се справи. Но Аманда? Бяха говорили да я вземе при себе си в Сан Франсиско, но дали щеше да оцелее? Това мислеха и двамата сега, докато устните на Рафаела леко докоснаха очите му.

— Мога ли да ти се обаждам?

Той кимна, този път с усмивка.

И двамата знаеха, че много неща се бяха променили между тях в една нощ. Направили бяха голям скок — заедно, ръка за ръка.

— Ще отседна при майка си.

— Поздрави я от мене — дълго се гледаха в очите и тя го целуна за последен път. — И не забравяй колко те обичам.

Сега той я целуна дълго и силно и най-после тя се отскубна и тръгна. След минута тежката орехова врата няколко къщи по-надолу се затвори. Алекс се върна бързо у дома, за да вземе душ и да се преоблече, преди да хване самолета за Ню Йорк в седем часа.