Даниел Стийл
Вината на Рафаела (1)

I

Вратата на гаража се отвори тайнствено, устата й зина в очакване — голяма, тъмна жаба, готова да погълне нищо неподозираща мушица. От другата страна на улицата едно малко момче я наблюдаваше очаровано. Обичаше да гледа как вратата се отваря сама и знаеше, че красивата спортна кола ще се появи след миг иззад ъгъла. Момчето броеше… пет… шест… седем… Без мъжът, който бе натиснал бутона за дистанционно управление на таблото, да подозира това, момчето го наблюдаваше как се прибира вкъщи всяка вечер. Това бе любим ритуал и то оставаше разочаровано, когато мъжът в черното порше се връщаше късно или изобщо не се прибираше. Момчето стоеше там, на тъмното, броеше… единайсет… дванайсет… и ето че я видя — гладката тъмна сянка, която взема завоя бързо и после с плавна маневра се плъзва в гаража. Незабелязано, момчето погледа жадно още един миг красивата кола и се прибра вкъщи, а черното порше като видение продължаваше да танцува пред очите му.

Вече вътре, Александър Хейл изгаси двигателя и остана още минута, вгледан в познатата тъмнина на гаража. За стотен път този ден мислите му отново се върнаха към Рейчъл. И за стотен път ги прогони от ума си. Въздъхна леко, взе чантата си и излезе от колата. След миг електронното устройство щеше да затвори автоматично вратата на гаража. Той влезе вкъщи през една задна врата откъм двора, спря на долния етаж в антрето на малката градска къща във викториански стил, загледа се в пустотата на някога уютната кухня. Медни съдини висяха на окачалката от ковано желязо до печката, но чистачката не беше ги лъскала много отдавна, а и нямаше друг, който изобщо да се интересува от това. Растенията, надвиснали плътно пред прозорците, изглеждаха сухи и безжизнени, а когато запали лампата в кухнята, забеляза, че някои от тях са вече мъртви. Обърна се, хвърляйки само бегъл поглед през антрето към малката, облицована с дървена ламперия столова, и бавно се качи на горния етаж.

Сега, прибирайки се вкъщи, той винаги използваше входа откъм градината. Бе по-малко потискащо, отколкото да минава през главния вход. Когато влезеше вечер през предната врата, като че все още очакваше тя да бъде там. Очакваше да я види с пищна грамада от гъста руса коса, вдигната високо на главата й, и облечена в един от привидно скромните костюми, които носеше в съда. Рейчъл смайващата адвокатка благородната приятелка, интригуващата жена докато го нарани… докато го напусна… развода им преди две години, точно на този ден.

Беше си мислил по пътя от кантората до дома, дали винаги ще си спомня така ясно този ден. Дали някаква частица от него ще надава вик от наново преживяна болка в една и съща октомврийска сутрин до края на дните му? Дали винаги нещо ще му припомня? Наистина странно бе, че двете им годишнини бяха в един и същ ден. Годишнината от сватбата и годишнината от развода им. Рейчъл, съвсем делово, беше нарекла това „съвпадение“. Иронично, бе казал той. Ужасно, възкликна пък майка му по телефона в онази нощ, когато бяха пристигнали документите, а той, мъртвопиян, се смееше, защото не искаше да плаче.

Рейчъл. Мисълта за нея все още го вълнуваше. Знаеше, че не би трябвало да е така след две години, но беше… Златната коса и очите с цвета на Атлантическия океан точно преди буря, с оттенъци на синьо и зелено. Беше я видял за първи път като адвокатка по един процес, който се разреши вън от съдебната зала. Но битката беше ожесточена и дори Жана Д’Арк не би могла да защищава каузата с повече ентусиазъм и плам. Александър я бе наблюдавал по време на цялата процедура, тя го бе очаровала, забавлявала и той се бе почувствал привлечен от нея, както от никоя друга жена в живота си. Бе я поканил на вечеря още същия ден, а тя бе настоявала да плати своята половина от сметката. „Не опорочавам професионалните си отношения“ — бе му казала с тънка усмивчица, породила у него желание едновременно да я плесне и да разкъса дрехите й. Бе дяволски красива и дяволски умна.

При спомена за нея той се намръщи, като минаваше край празната всекидневна. Тя бе отнесла със себе си в Ню Йорк всички мебели от тази стая. Другата покъщнина бе оставила на Алекс, но големият двоен хол на първия етаж в хубавата малка викторианска къща, която бяха купили заедно, бе напълно изпразнен. Понякога се чудеше дали все още не си бе купил нови мебели само за да си спомня за нея с негодувание всеки път, когато минава покрай празната всекидневна, отивайки към главния вход. Ала сега, като се качваше горе, не забеляза празнотата край себе си. Умът му го връщаше хиляди мили назад, към дните, преди тя да го напусне, мислеше за онова, което бяха и което не бяха споделяли. Споделяли бяха надежди, остроумия и смях, своите професии, леглото си, този дом и почти нищо друго.

Алекс бе искал деца — да изпълнят спалните на горния етаж с шум и смях. Рейчъл искаше да се занимава с политика или да постъпи на работа в някоя голяма адвокатска фирма в Ню Йорк. За политиката бе споменала бегло още когато се запознаха. Това щяло да бъде естествено за нея. Баща й беше влиятелен човек във Вашингтон и беше губернатор на своя щат. Като че имаше нещо общо между нея и Алекс, чиято сестра бе член на Конгреса на САЩ. Рейчъл винаги се възхищаваше от нея, тя и сестрата на Алекс, Кей, бързо бяха станали близки приятелки. Но не политиката бе отделила Рейчъл от Алекс. Причината бе другата й мечта, адвокатската фирма в Ню Йорк. Бяха минали две години, докато най-после реши да събере багажа си и да го напусне. Той мислено отново докосна старата рана. Вече не беше тъй чувствителна, както преди. Но и началото му причиняваше болка, каквато не бе изпитвал по-рано в живота си.

Тя бе красива, блестяща, преуспяваща, динамична, забавна… ала нещо винаги й бе липсвало: нежност, деликатност, добродушие. Не тези бяха думите, с които би могла да бъде обрисувана Рейчъл. Тя бе искала от живота повече, отколкото просто това — да обича Александър, да бъде адвокатка в Сан Франсиско и нечия съпруга. Беше точно на двайсет и девет години, когато се срещнаха, неомъжвана преди. „Бях много заета, за да мисля за брак — бе му признала тя, — заета с преследване на своите цели в живота.“ Когато завършвала Правния институт, си дала обещание, че до трийсет години ще постигне нещо „голямо“. Какво например, бе попитал той. Сто хиляди годишно, гласеше отговорът й, в който нямаше и следа от двоумение. В първия миг той се беше изсмял. После бе прочел и погледа й, че говори сериозно и че ще постигне онова, което иска. Целият й живот бе насочен към такъв успех. Успех, измерван с подобен вид мерки — долари и важни съдебни процеси, без значение кого ще унищожи по пътя си. Преди да се премести в Ню Йорк, Рейчъл бе победила половината от Сан Франсиско и дори Алекс най-после осъзна каква всъщност бе тя. Студена, безмилостна, амбициозна, невъзпирана от нищо, за да постигне целите си.

Четири месеца след сватбата им се появи вакантно място в една от най-престижните адвокатски фирми в града. Отначало Алекс беше впечатлен от самия факт, че обсъждат кандидатурата й. Все пак тя бе сравнително млада жена, млада адвокатка, но скоро стана ясно, че Рейчъл е готова на всякакви грозни маневри, за да получи мястото. Не се поколеба и го получи. Цели две години Алекс се бе мъчил да забрави какво бе вършила тя, за да постигне целта си. Казваше си, че използва такава тактика само когато става дума за бизнес, но после дойде последният й удар. Тя се наложи като пълноправен съдружник, предложиха й място в кантората на фирмата в Ню Йорк. Тази длъжност й осигуряваше вече повече от сто хиляди долара годишно. А Рейчъл бе само на трийсет и една. Александър я наблюдаваше с ужас и възхищение как се бори с избора, който трябваше да направи. А изборът беше прост и що се отнасяше до Алекс, едва ли изобщо ставаше дума за такъв. Ню Йорк или Сан Франсиско, с Александър или без него. Най-после тя му каза кротко, че предложението е прекалено добро, за да го пренебрегне. Но то не би трябвало да промени отношенията им. Би могла да прелита до Сан Франсиско почти всеки уикенд… и, разбира се, ако Алекс го желае… Той би могъл да изостави собствената си адвокатска практика и да замине с нея.

— И какво да правя? Да подготвям адвокатските ти досиета? — погледнал я бе с обида и ярост. — Къде оставам аз в този случай, Рейчъл?

Гледал я бе дълго и след като му обяви решението си да приеме работата в Ню Йорк. Той беше искал друго, искал беше тя да му каже, че ще отклони предложението, че той значи за нея повече. Но това не би било в стила на Рейчъл, нито пък на сестрата на Алекс. Когато най-сетне пожела да види истината, осъзна, че познава само още една жена като Рейчъл. Неговата сестра, Кей, си бе проправила пътя до това, което искаше, щурмувайки препятствията, поглъщайки и разрушавайки онези, които непредпазливо се изпречваха пред нея. Единствената разлика между двете бе, че Кей действаше в сферата на политиката, а Рейчъл — на адвокатурата.

По-лесно бе да се разбере и уважава жена като майка му, Шарлот Брандън бе сполучила някак да гледа успешно и децата, и кариерата си. Вече двайсет и пет години тя бе една от авторките на бестселъри в страната и въпреки това се бе грижила за Алекс и сестра му, беше останала близо до тях, обичаше ги, дала им бе всичко от себе си. Когато съпругът й починал — Алекс бил още бебе, — тя си намерила полудневна работа: да издирва материали за една вестникарска рубрика, докато постепенно започнала да я списва самостоятелно, макар и анонимно, а през малкото свободно време и в късните нощни часове работела върху първата си творба. Останалото вече бе история, описана хронологично върху обложките на деветнайсетте й книги, продадени в милионни тиражи с течение на годините. Нейната кариера бе случайност, породена от нуждата. Но независимо от причините тя умееше да приема постигнатото като специален дар, който трябва да сподели и да му се радва заедно с децата си, а не като нещо по-скъпо и обичано от тях. Шарлот Брандън бе наистина забележителна жена, но дъщеря й бе друга — раздразнителна, завистлива, изискваща, тя не притежаваше нежността на майка си, нито нейната топлота и способност да се раздава. След време Алекс разбра, че тези качества липсваха и на неговата жена.

Когато Рейчъл замина за Ню Йорк, тя настояваше, че не иска развод. За известно време дори се бе опитала да прихожда, но поради различните им служебни ангажименти в противоположни краища на страната уикендите, които прекарваха заедно, ставаха все по-редки. Безнадеждно беше, както тя призна след време на Алекс, и в течение на две безкрайни седмици той действително обмисляше възможността да приключи със собствената си доходна практика и да се премести в Ню Йорк. По дяволите, какво пък толкова значеше тя за него? Може би не заслужаваше да се държи тъй здраво за работата си, ако заради нея трябваше да загуби жена си. Една сутрин в четири часа взе решение: ще приключи с практиката си и ще замине. Изтощен, но изпълнен с надежда, той се пресегна към телефона да й се обади. В Ню Йорк бе седем часът сутринта. Но не Рейчъл отговори на повикването. Обади се мъж с дълбок медено кадифен глас.

— Госпожа Хейл? — и след миг на недоумение: — О, госпожица Патерсън.

Рейчъл Патерсън. Алекс не знаеше, че тя е започнала своя нов живот в Ню Йорк под старото си име. Нито беше разбрал, че заедно с новата работа тя вече имаше и нов начин на живот. Тази сутрин Рейчъл нямаше много неща за казване и той слушаше гласа й, просълзен. По-късно му позвъни от кантората си.

— Какво мога да ти кажа, Алекс? Съжалявам…

Съжалява? Че го е напуснала? Че има нова връзка? За какво съжаляваше? Или може би съжаляваше него, бедния, трогателен нещастник, останал самотен в Сан Франсиско.

— Има ли смисъл да се постараем да се разберем?

Той бе имал желание да опитат, но поне този път тя беше честна.

— Не, Алекс. Боя се, че не.

Поговориха още няколко минути, после затвориха телефона. Нямаше какво повече да си кажат. Следващата седмица Алекс заведе бракоразводно дело. Всичко мина гладко. „Съвсем цивилизовано“, както бе казала Рейчъл. Не бяха възникнали никакви проблеми и все пак Алекс бе разтърсен до дъното на душата си.

Цяла година се бе чувствал така, сякаш е умрял някой близък и скъп за него човек.

Може би жалеше себе си. Имаше усещането, че час от него е натъпкана в сандъци и кутии като мебелите от всекидневната, които бяха изпратени в Ню Йорк. Действаше напълно нормално: ядеше, спеше, ходеше на срещи, плуваше, играеше тенис и скуош, ходеше на гости, пътуваше, адвокатската му кариера процъфтяваше. Но някаква съществена част от него липсваше. И той го знаеше, макар никой друг да не го забелязваше. От две години не бе могъл да даде на друга жена нищо, освен тялото си.

Като се качваше нагоре към кабинета си, изведнъж тишината в къщата му се стори непоносима и му се прииска само едно — да тича. Напоследък това му се случваше често — един непобедим импулс да излезе навън, да се махне от пустотата и тишината. Едва сега, след две години без нея, изтръпването започваше да преминава. Сякаш превръзките най-после се свличаха и под тях оставаше нещо крехко и още недокосвано.

Алекс се преоблече в джинси, нахлузи гуменки и старо яке, затрополи бързо надолу по стълбите. Дългата му силна ръка леко докосваше перилата, черната му коса бе по-разрошена, а сините му очи — устремени напред, когато тръшна вратата след себе си и пое надясно чак додето стигна до Дивизадеро, където затича бавно нагоре по стръмния хълм към Бродуей. Там най-сетне спря и се обърна да види прекрасната гледка. Под него заливът блестеше в здрача като коприна, хълмовете бяха обвити в лека мъгла, а светлините на Марин искряха през залива като диаманти, рубини и смарагди.

Когато стигна до великолепните къщи на Бродуей, той зави надясно и тръгна към Пресидио, като хвърляше поглед ту към огромните внушителни къщи — едни от най-хубавите в Сан Франсиско, — ту към спокойната красота на залива. Тук бяха най-скъпите и елегантни жилищни квартали на града, които се славеха с тухлени дворци и сгради в стил Тюдор, със забележителни градини, с гледки, пред които спира дъхът, и с издигащи се високо дървета. Жива душа не се виждаше наоколо, нито долиташе някакъв звук от кокетно наредените една до друга къщи, но за минувача не бе трудно да си представи звън на кристал и сребро, прислужници в ливреи, господа и дами в смокинги и рокли от коприна. Алекс винаги се усмихваше на картините, които въображението му рисуваше. Те сякаш го караха да се чувства по-малко самотен от онова, което си представяше, когато се шляеше край по-малките къщи на не тъй личните, често посещавани от него улици. Там той мислено виждаше мъже, прегърнали жените си, усмихнати деца и кученца, които си играят в кухнята, или семейства, удобно изтегнати пред сгряващия пукотлив огън в камината. В големите къщи нямаше нищо, което той би пожелал. Това не бе светът, към който се стремеше, макар често да бе посещавал такива къщи. Алекс искаше за себе си нещо съвсем различно, нещо, което той и Рейчъл никога не бяха имали.

Трудно му бе да си представи, че ще се влюби отново, че ще обича някого дълбоко, че ще гледа в нечии очи и ще му се иска да се пръсне от радост. Толкова отдавна в живота на Алекс не бе имало нищо подобно, че почти бе забравил тези чувства и понякога дори не бе сигурен, че все още иска да ги изпита. Омръзнали му бяха вечно забързаните жени, които се стремят да правят кариера и мислят повече за заплатата си или как най-бързо да получат своето следващо повишение, отколкото да се омъжат и да имат деца. Той искаше старомодна жена — чудо, рядкост, бисер.

Но такива нямаше, почти две години бе срещал само скъпоструващи имитации. А той търсеше нещо истинско, съвършено, безупречно, забележителен диамант, ала Алекс сериозно се съмняваше, че ще може да го намери. В едно обаче бе сигурен — че няма да се задоволи с нещо по-малко от мечтата си. И не искаше друга жена, подобна на Рейчъл. В това също бе сигурен.

Той отново я прогони от мислите си и се спря, запленен от гледката, която се разкриваше от стълбите на Бейкър стрийт. Те бяха издълбани в склона на хълма, свързващ Бродуей с долната улица, Вайехо. Радваха го гледката и прохладният ветрец, затова реши да не отива по-нататък и седна на най-горното стъпало. Протегна дългите си крака и се усмихна на този град, който бе приел като свой. Може би никога нямаше да намери подходящата жена. Може би вече никога нямаше да се ожени. И какво от това? Животът му бе добър, имаше хубава къща и успешна адвокатска практика, която му доставяше удоволствие. Може би нямаше нужда от нищо друго. Може би нямаше право да иска повече.

Остави погледа си да се рее по постройките в пастелни тонове край пристана за лодки, по малките, украсени с богати орнаменти къщи във викториански стил, подобни на неговата, по закръглените форми и гръцко великолепие на двореца на изящните изкуства по-надолу, видя кубето, създадено от Мейбек преди половин столетие, загледа се в покривите под себе си и тогава изведнъж я съзря. Една жена седеше сгушена в долния край на стълбите, почти като изваяна, подобна на статуя от двореца на изящните изкуства, но много по-деликатна, с наведена глава и профил, очертан в контур от светлината, струяща откъм другата страна на улицата. Той остана неподвижен с поглед, впит в нея, сякаш тя беше скулптура, статуя, произведение на изкуството, изоставено там от някого, гладък мрамор във формата на жена, тъй изкусно издялана, че приличаше на истинска.

Тя не се движеше и той я наблюдава цели пет минути; после, като изправи рамене, непознатата пое дълбок дъх от свежия нощен въздух и го изпусна бавно, като че бе преживяла тежък ден. Светлото кожено палто я обгръщаше като облак и Алекс видя лицето и чертите й да се открояват по-ясно в мрака. В нея имаше нещо необикновено, което будеше у него желание да я гледа още и още. Седеше там, неспособен да отмести поглед. Алекс не си спомняше да е изпитвал такова странно чувство седеше, гледаше я долу в бледата светлина на уличните лампи и усещаше, че тя сякаш го привлича. Коя бе тя? Какво правеше там? Присъствието й като че докосваше самата му същност и той седеше неподвижно, обзет от желание да узнае повече.

В мрачината кожата й му се виждаше много бяла, косата й бе лъскава и тъмна, спускаше се меко, събрана на кок в средата на шията. За миг го обзе безумното желание да изтича надолу по стълбите към нея, да я докосне, да я вземе в прегръдките си и да отпусне тъмната коса. И като да бе усетила мислите му, тя внезапно вдигна глава, излязла от унеса си, сякаш някаква много силна ръка я бе дръпнала от разстояние назад. Тя се обърна към него, стресна се и вдигна поглед нагоре. А той, наведен надолу, видя лице, по-красиво, от което не бе срещал досега. Лице, което — както бе подозрял отначало — имаше съвършените пропорции на творение на изкуството: тънки, нежни черти, прекрасно лице с огромни тъмни очи и леко извити устни. Но това, което го плени, бяха очите, насочени към него — невиждащи очи, които сякаш заемаха цялото й лице, очи, които изглеждаха пълни с неизмерима тъга, и сега, в светлината на лампите, той забеляза, че по мраморнобелите й страни се стичат две поточета сълзи. За един, сякаш безкраен миг очите им се срещнаха и Алекс усети, че цялото му същество се устремява към непознатата красавица с големи очи и тъмна коса. Тя изглеждаше така уязвима и безпомощна, седнала там долу, че сякаш засрамена от онова, което го бе оставила да види, макар и мигновено, бързо наведе глава. Алекс седеше неподвижен, после внезапно се усети притеглен от нея, усети, че трябва да иде при нея. Наблюдаваше я и се мъчеше да реши какво да направи, но изведнъж тя се изправи, загърната в кожа. Палтото, което я обвиваше като облак, бе от рис. Очите й се отправиха към Алекс отново, този път за още по-кратък миг. После, като да е била само видение, тя сякаш мина през някакъв жив плет и изчезна.

Алекс дълго се взира натам, където я бе видял, без да може да помръдне от своето стъпало, като вкоренен в него. Всичко бе станало тъй бързо. После изведнъж се изправи и хукна надолу по стълбите към мястото, където тя бе седяла. Видя тясна пътека, водеща към тежка врата. Зад нея сигурно имаше градина, но нямаше как да се разбере на коя къща принадлежи.

И тъй, тайната свършваше тук. За миг на Алекс му се прииска да почука на вратата, през която бе влязла. Може би тя седеше в градината, скрита зад заключената врата. Изпита отчаяние, че няма да я види повече. После се почувства глупаво и си напомни, че тя бе само една непозната. Погледа вратата дълго и замислено, след това бавно се обърна и тръгна обратно нагоре по стълбите.