Мари Ферарела
Лунна страст (9)

Глава 9

Октомврийското небе беше обвито в мрачна сива пелерина. Природата бе наметнала траурната дреха на непрестанен, немилостиво монотонен дъжд, който вече три дни падаше над Морганс Крийк и не даваше никаква надежда, че ще спре и днес.

Цялата земя като че ли се приготвяше да легне в зимното си ложе и бе потънала в печал; печал, която бе проникнала и в сърцето на Рейчъл. Стиснала ръце зад гърба си, тя гледаше дъжда и въздишаше. Рейчъл мразеше наближаването на зимата: дните ставаха все по-къси, нощите все по-дълги и студени, а утрините — дори още по-студени и от нощите. Животът и без това бе много труден, а през зимата той просто ставаше непоносим. Тогава цялата надежда на света се потулваше зад белите длани на снега.

Райли вдигна поглед от бюрото и видя, че тя се е загледала в дъжда. Той потри носа си. Странна беше тази замисленост, в която напоследък бе изпаднала Рейчъл. Цяла сутрин не бе казала нито дума! Човек просто не можеше да я познае! Райли си помисли, че тази промяна бе настъпила у нея от вечерта, в която Син-Джин го бе довел от кръчмата.

Той отмести материала, върху който работеше, и с перо в ръка, започна да разглежда сестра си.

— Цяла сутрин стоиш до прозореца, Рейчъл. Какво толкова гледаш?

— Дъждът — тя отново загледа улицата. Прашният път беше прогизнал съвсем и бе покрит от гъста лепкава кал. Проклета глинеста земя! През лятото ставаше на камък, а когато започнеха дъждовете, се превръщаше на тиня. — И калта. Ужасната, проникваща в обувките кал! — тя погледна надолу към дървения под. Той беше доста неравен, но тя полагаше ежедневни грижи за него и го бе изтъркала до блясък. — Въпреки че ще е хубаво да ни посети някой, съвсем не ми се ще след това да мия мръсотията от калните му стъпки — тя се обърна към брат си и го погледна, — освен ако това не е онзи англичанин.

Той сложи перото си върху статията, която пишеше, и отмести стола назад, за да му е по-удобно, докато разговаря с Рейчъл:

— Ти още ли мислиш за Син-Джин?

Въпреки големите усилия, които бе положила да го забрави, тя всъщност непрекъснато мислеше за него и това я дразнеше повече от всичко друго на света. Рейчъл скръсти ръце на гърдите си и въздъхна. Знаеше, че не може лесно да излъже брат си. Но трябваше да се опита, за да запази гордостта си:

— Не мисля за Син-Джин.

Райли само й се усмихна с много нежна усмивка, която й каза, че няма смисъл да си пилее думите. Никой не я познаваше по-добре от него. Някога баща им твърдеше, че те двамата имат един ум, разделен само от петте години разлика помежду им.

Рейчъл изпъна назад рамене сякаш да се защити, но дали от думите на брат си, или от спомена за усмивката на Син-Джин, тя не можа да каже.

— Ако не си забелязал, искам да насоча твоето внимание към факта, че има още много такива като този господин Женен Развратник Сейнт Джон Лоурънс. Войната, както знаеш, още не е свършила, макар и да е ясно, че ние ще я спечелим.

Мисли, че той е женен. Райли въздъхна. Най-после бе разбрал каква е работата. Той би могъл отдавна да й каже, но не бе мислил, че това толкова сериозно я засяга. Но за да изпадне в такова настроение при мисълта, че той е женен, значи бе сериозно.

— Така ли?

Не можеше ли да смени темата? Тя се обърна, отиде до пресата и започна внимателно да бърше плота от прахта по него.

— Какво „така ли“? — в тона й прозвуча безразличие.

Въобще не можеше да го излъже, помисли си Райли. Тя съвсем не беше безразлична към Син-Джин.

— Мислиш, че Син-Джин е женен?

— Няма какво да мисля — тя премести една грешно поставена буква, после я вдигна и я загледа. — Той каза така — тя замълча. В душата й потрепна малка надежда. После се укори за слабостта си — женен или не, Син-Джин беше един ужасно противен човек, и толкова. Тя погледна Райли. — Е, не е ли? — попита рязко тя.

Райли стана от стола си. Още държеше в ръката си статията, която пишеше. Бяха увеличили вестника на шест страници.

— Поразпитах малко в кръчмата — Рейчъл повдигна вежди, когато той спомена това заведение. — Е, все пак работата ми се състои в събиране на новини, Рейчъл.

Тя поклати глава. Поведението на мъжете за нея бе пълна загадка.

— Защо мъжете не могат да си разказват новините, без да държат чаша бира в ръка?

По лицето на Райли се появи крива усмивка:

— Понякога държат чаша уиски.

Тя се засмя. Беше пет години по-малка, а все трябваше да се грижи за него. Тя не възразяваше срещу това. Той й беше брат и тя много го обичаше.

— Ти си напълно безнадежден случай.

Рейчъл взе от ръката му статията и започна да я чете. Стигна до един параграф и се намръщи. Отиде до бюрото му и взе перото с намерението да промени няколко изречения. Райли бързо издърпа перото от ръката й.

— Не съм безнадежден случай. Просто се опитвам да разбера защо се цупиш и да те накарам да престанеш.

Рейчъл протегна ръка към перото, но Райли го вдигна високо, за да не може да го стигне.

— Не се цупя — тросна се ядосано тя.

— Ха! Дори и усойниците са по-любезни.

Тя го хвана за ръкава и го дръпна силно. Изненадан, Райли отпусна ръката си и Рейчъл с победоносен вик грабна перото и му се изплези със задоволство:

— От теб, нали?

Райли въздъхна, като я видя да задрасква всичко, над което от няколко часа се потеше. Рейчъл винаги намираше по-точни думи. Може би защото не спираше да говори, заключи той.

— Рейчъл, ти отбягваш темата.

Тя промени още нещо в статията и като свърши, го погледна разсеяно:

— Каква тема?

Райли погледна през рамото й, прочете това, което беше написала и реши, че може да остане.

— За Син-Джин и твоето лошо настроение.

Нямаше намерение да се ядосва, че той свързва името й с това на този непоносим човек.

— Единственото отношение, което лошото ми настроение има с този мошеник, е, че ми се ще той да го изпита на гърба си.

Тя остави перото и отиде до пресата. Напоследък просто не се спираше на едно място. Днес също. Дори и разговорът за този човек всяваше смут в душата й.

Райли я изгледа и се разсмя:

— По моя преценка той вече го е изпитвал два пъти.

Беше видяла Син-Джин само два пъти. Тя се намръщи при спомена за това и прекара пръсти през разрошената си коса.

— Това не ме удовлетворява.

Райли се приближи и Рейчъл се отмести и отиде до прозореца. Дъждът се бе усилил и разгневено барабанеше по покрива и стъклата на прозореца. Ако още веднъж се премести, помисли си Райли, той ще започне да се чувства така, като че ли дебне лисица.

— Престани да танцуваш тази проклета джига за минутка, Рейчъл, и застани на едно място, за да можем да поговорим.

Тя го погледна през рамо:

— И сега се справяш много добре.

За да не може отново да се измъкне, Райли здраво я хвана за раменете. Рейчъл го погледна въпросително. Очакваше обяснение.

— Слушай какво ще ти кажа, госпожице Всезнайка — той ясно разчленяваше думите. — Син-Джин не е женен.

Рейчъл присви очи. Сега пък какви шеги си правеше с нея щурият й брат?

— Поправи ме, ако греша, мили братко, но един човек не може да има тъст, ако няма и жена в прибавка.

Фактът, че тази новина я бе развълнувала, я вбеси още повече. Какво толкова — всички мъже бяха еднакви — еднакво лоши.

Райли повиши глас, за да го чуе, дори и ако се опита да го прекъсне:

— Може, ако жена му е умряла.

В този миг огънят в сърцето й загасна и бе заменен със съчувствие. Смърт. Тя й бе позната. Много добре, при това. Вече на няколко пъти смъртта бе нахлувала като неканен гост в нейния живот.

— Умряла ли е? — попита тихо Рейчъл.

— Да — Райли забеляза, че сестра му стои неподвижно, и я пусна. — Сам каза, че е умряла от инфлуенца — той знаеше, че останалото щеше да развълнува сестра му много. Щеше да й припомни миналото. — Била е бременна.

Рейчъл се отпусна на един стол. В душата й бе нахлуло съчувствие. Тя сложи пръсти на устата си, за да потисне един стон. Майка им също бе умряла бременна. Беше в четвъртия месец, когато изгоря при пожара. Спомни си колко съсипан бе баща й, когато майка им умря. И колко покрусена от мъката си беше тя.

— О, горкият човек.

За миг си помисли, че и Син-Джин бе преживял това, и му приписа чувствата, които той според нея е изпитвал. Но после реши, че това едва ли е било така, че той едва ли е способен на това. Как би могла да знае тя какво мисли и изпитва той?

И какво въобще й ставаше. Напразно съчувстваше на някакъв тори, чиито съседи или дори роднини бяха изгорили дома й и убили майка й? Тя ронеше сълзи за човек, чиито съотечественици бяха принудили нея и останалите живи членове на семейството й да тръгнат за Америка, за да избегнат сигурната смърт. А по време на пътуването починаха баща им и най-малката им сестра.

Тя пилееше съжалението си за човек, който й се бе натрапил. Изправи рамене, като видя, че Райли започна да набира статията си. Тя изду устни, като че ли така щеше да изтръгне от душата си спомена за случая, който не й даваше покой.

— Това все пак не му дава правото да ме целува.

Буквите шумно се разпиляха по плота, когато Райли рязко се обърна и се втренчи в Рейчъл. Може би не беше чул добре:

— Той те е целунал?

Рейчъл погледна към ръцете си, ядосана на себе си. Съвсем не бе искала да каже това. Но след като го бе вече сторила, тя си помисли, че Райли най-после, възмутен, щеше да застане на нейна страна.

— Да.

Беше невъзможно. Той бе присъствал по време на единствения случай, когато Син-Джин и сестра му си бяха разменили няколко думи.

— Кога?

Рейчъл стана от стола. Като че ли той не й вярваше. Да не би да мислеше, че си въобразява, за да удовлетвори някакви свои мръсни помисли?

— Когато онази вечер те изсипа в кревата ти.

Той не можеше да повярва.

— Как?

Нима искаше да я разпитва за подробности. Как можеше да бъде толкова безсърдечен. Тя го изгледа свирепо.

— По обичайния начин, Райли. С устни.

Той още не можеше да си го представи. И за да осмисли думите й, той я хвана за раменете и я завъртя към себе си.

— Рейчъл, не познавам мъж, който да се приближи с нечисти помисли до теб и да не съжалява горчиво за това. Ти имаш дясно кроше като това на най-опасен филаделфийски побойник — изведнъж лицето на Райли помръкна. Дойде му на ум една мисъл. — Да не те е съборил на земята?

Много й се искаше да каже „да“, но не можеше да излъже, дори когато с това Син-Джин би си спечелил от Райли един бой.

— Не, но изби мускета от ръката ми.

Райли я изгледа недоумяващо:

— Мускета? — той повтори думата с такова затруднение, като че ли бе на някакъв съвсем непознат за него език.

— Да. Мускетът, който бях насочила към него — и тъй като Райли продължи да я гледа, без да каже нито дума, тя добави: — С който ходя на лов.

Райли реагира на това съвсем изненадващо. И разочароващо. Вместо да се разгневи, че честта й е била поругана, той се разсмя. Тялото му се разлюля и той пусна раменете й. Смееше се толкова силно, че сложи ръка на корема си да не се тресе. Отпусна се на един стол и от очите му бликнаха сълзи.

Тя сериозно си помисли дали да не ритне стола, на който беше седнал, но вместо това сви юмруци и ги сложи на кръста си.

— На какво толкова се смееш?

Той се опита да отговори, но не можа. Трябваше му цяла минута, докато успее да си поеме дъх и й отговори. Дори и тогава думите му излязоха на пресекулки.

— Той бил повече мъж, отколкото си мислех, и много по-смел от всеки друг, когото познавам.

За да тръгне срещу мускета и острия език на Рейчъл, той наистина е искал да я целуне. И ако беше така, струваше си да бъде окуражен.

Рейчъл отпусна ръце. Надеждата й, че Райли ще се разгневи и ще отмъсти за честта й, взе да се изпарява като пушек в мъгливо есенно небе.

— Ти не би ми оказал никаква помощ!

Райли си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Опита се да си придаде сериозен вид, обърна се към нея и се облегна на бюрото:

— Ако искаш помощ, сестричке, ще ти дам един съвет. Друг път гледай да не насочваш мускета си към него — той прехапа устни, за да не се разсмее. — Защото може да простреляш някоя негова част, която после да ти бъде нужна.

В очите на Рейчъл проблеснаха светкавици и тя го хвана за ухото. Беше очаквала да се държи по друг начин.

— Няма част от физиката на Син-Джин, която да ми е нужна. Нито сега, нито когато и да е. Татко би те сложил на коляното си и би те опердашил, нищо че си на двадесет и седем години.

— А ти си на двадесет и две и не би трябвало да се бориш като дива котка, когато един мъж иска да ти окаже внимание.

Той отново се приближи към пресата, за да я погледне. Рейчъл продължаваше да държи в ръцете си мастиления валяк. Той я погледна уплашено. Не би се спряла да намастили лицето му с него. Преди го беше правила, но сега май само искаше да се пошегува.

Тя погледна към валяка, за да помисли дали да го използва.

— Има и по-лоши неща от това да останеш стара мома.

Райли стоеше на разстояние от нея. Беше си намислил откъде да избяга, ако се наложи.

— Не и за една жена!

Рейчъл го погледна. Беше се засегнала наистина. Той видя обидата в очите й и се разгневи на себе си, че го бе казал.

— Мислех, че имаш по-широки възгледи, братко.

Райли се приближи до нея и я прегърна през раменете:

— Искам да си щастлива, Рейчъл.

— Щастлива съм. Правя нещо значимо — тя погледна към пресата и я посочи с ръка. — Това е значимо, Райли. Записваме живота. Един ден — каза тя замечтано, — един ден историята ще ни благодари.

Той разбираше чувствата й. Мечтаеше за същото. Но мечтаеше също така и за по-прости неща — за дом, семейство, за деца. За себе си и за Рейчъл.

— Човек трябва да създава и личната си история, Рейчъл.

— Е, да — каза тя и повдигна рамене, — но не бих се жертвала за първия просяк, който почука на вратата ни.

Понякога те разсъждаваха така еднакво, че можеха да си четат мислите, но този път не беше така, помисли си Райли. Той не можеше да проникне зад маската й, не можеше да проумее думите й. Криеше ли се нещо повече зад това, което казваше, когато говореше за Син-Джин? Явно беше, че се вълнува, но той знаеше чувствата й към англичаните. И защо бяха такива. Може би всичко, което изпитваше към него, бе само омраза.

— Плантацията му не е голяма, Рейчъл, но той не е просяк!

— Ние по различен начин разбираме тази дума — тя си пое дъх и погледна към мастилницата, която лежеше върху плота на пресата. Реши засега да не я използва.

— Сега ще ида да направя по чаша хубав чай и ще престанем да говорим за това. Още много страници трябва да се отпечатат, ако смяташ този вестник да излезе утре. Няма защо да се оставяме на времето да ни разкисва.

Райли загледа как тя излезе от стаята и поклати глава. Жени. И вечно да живееше, пак не би могъл да проумее тяхната природа.