Мари Ферарела
Лунна страст (7)

Глава 7

— Когато изгаснат адските огньове!

Тя втренчи смразяващ поглед в него, за да види ефекта на пророчеството си. Пръстите й яростно се впиха в кърпичката му. Би искала тя да е вратът му.

За какъв се мислеше той? За какъв, по дяволите? Какво я бе зяпнал с ледените си сини очи? За какъв дявол му трябваше толкова да бръщолеви? Нима си въобразяваше, че като я бе целунал веднъж, и то напълно против волята й, тя е някаква си блудница, с която всеки може да прави каквото си иска.

Бе виждала вече как се държаха сънародниците му, стотици пъти ги беше наблюдавала как господарстват в Ирландия и унижават всички, които са нямали късмета да се родят англичани; всички като нея и роднините й, като майка й. Сърцето й се изпълни с гняв и мъка, като си помисли за майка си.

Тя не посмя да се приближи до него, за да не се изкуши да впие ръцете си в гърлото му и да види как угасва усмивката на физиономията му, а отдалече му подхвърли кърпичката. После му обърна гръб отново и продължи да работи, като че ли той въобще не съществуваше. Може би, ако се отдаде съвсем на заниманията си, щеше да забрави, че е още тук.

Тя чу тихия глас на Син-Джин и после на брат си, който му отговори нещо. Проклет да е, гласът му звучеше като дъждовни капки, които ромонеха по сухата земя. Тя се помъчи да не чува звуците им. Можеше да се закълне, че през цялото време, докато говореше, той не сваляше очи от нея. Чувстваше се като пяна от пролято мляко, която той попива с поглед, и тя, малко по малко, изчезваше в очите му. Беше подмамена, хваната в капан и все пак усещаше как цялата тръпне от вълнение. Сърцето й, горкият предател, силно туптеше в гърдите й и тя не знаеше как да го успокои.

Реши, както винаги, да опита с рогата напред. Това не беше съвсем по женски смирен и кротък начин, но затова пък си бе типично неин.

Рейчъл се обърна рязко и видя как той бе вперил поглед в нея. Почувства се като парченце сирене, а той й заприлича на изгладнял мишок, готов всеки момент да се нахвърли върху нея. При това, вместо да отвърне очи, той продължи най-нахално да я съзерцава, като че ли това бе негово свещено право.

„Копеле!“

Рейчъл избърса изцапаните си с мастило пръсти в престилката, която бе вързала около кръста си.

— Какво гледате по-точно?

Тя войнствено пристъпи към него. За нейно раздразнение, а може би и тайно възхищение, той не се отдръпна назад.

Дори и при атаките на цяла армия малки дяволи, които вилнееха с чукове в мозъка му, Райли забеляза, че малката му сестра никога не се бе държала така сприхаво. Никога не я бе виждал да се засяга от всяка дума, казана от напълно непознат за нея човек. Какво, в името на свети Патрик, покровител на Ирландия, бе станало с нея!

— Вас — спокойно каза Син-Джин.

Той би трябвало да отклони погледа си, да се почувства неловко, че го е хванала, а не да се гордее с това. Какво му ставаше на този мъж? Мили Боже, тя би искала той да спре да я гледа така. Никак не й харесваше начинът, по който я караше да се чувства — като чувал захар, който всеки момент ще бъде разпилян от вятъра. Тя се уви с гнева си като с плащ.

— Защо? Не сте ли виждали почтени жени?

— Виждал съм много, но нито една от тях не е била толкова хубава.

Той усети, че я бе сразил, бе успял да я накара да онемее, и мигновено използва даденото време, за да каже нещо, което да поуспокои гнева й:

— Какво правите? — попита той.

Отново се държеше подигравателно, дори и когато й бе казал, че е красива. Тя много добре знаеше как изглежда с тази стара рокля.

— Всеки глупак би забелязал, че отпечатвам вестника.

— Рейчъл! — смъмри я кротко Райли, докато Син-Джин вдигаше току-що отпечатания лист. — Не всички са длъжни да разбират занаята ни.

— Това е много повече от занаят, Райли. Ковачът има занаят, воденичарят има занаят. Нашето не е занаят — тя повдигна брадичка и погледна към Син-Джин. — Нашето е призвание. Ние съхраняваме историята за бъдещите поколения.

По устните на Син-Джин се появи игрива усмивка:

— Като например историята за загубеното прасе на мисис Уилсън — посочи той с пръст долния край на първата колонка.

Всъщност самата Рейчъл бе поместила това съобщение, за да балансира колоната. Все пак понякога новините не бяха толкова много. Но, ако се опитваше да я засегне, не бе успял, помисли си тя. Рейчъл много се гордееше с това, което вършеха, както и с нейното собствено участие.

— Във вестниците се поместват най-различни новини.

Той се засмя. Гордостта, с която говореше за заниманията си, много го забавляваше. Той забеляза, че в очите й отново проблесна гняв. Изглежда, бе взела смеха му за подигравка. Той бързо се опита да смекчи положението:

— Кой ви научи да четете?

Каза го, като че ли това бе осмото чудо на света. Явно бе свикнал да общува с неграмотни гъски.

— Сама се научих, благодаря.

Син-Джин повдигна вежди и погледна към Райли за повече разяснения.

— Общо взето, така е. Баща ни не мислеше, че едно момиче трябва да се занимава със смятане и четене. Намираше, че е безполезно.

Баща им, обикновен арендатор, беше много добър и кротък човек, но имаше съвсем закостенели убеждения. Промяната и на най-незначителното нещо в живота му изглеждаше като промяна на целия свят, в който живееше.

— Тя непрекъснато искаше книгите ми. Аз й показвах правилата, а след това тя сама се научаваше — Райли нежно се усмихна на Рейчъл. Въпреки острия си език, тя имаше добро сърце и той най-добре знаеше това. — Рейчъл винаги е била упорита, дори и когато беше малка.

Син-Джин погледна към Райли и в очите и на двамата проблеснаха игриви пламъчета:

— Никога не бих могъл да се досетя — каза Син-Джин.

Говореха за нея, като че ли не беше в стаята, дори още по-лошо — като че ли беше слабоумна, без уши и език, с който да се защити. Брат й се държеше също така ужасно като този отвратителен мъж, който толкова много му харесваше.

— Няма какво да ме славословиш толкова! — каза тя, сложи на кръста свитите си в юмруци ръце и загледа ту единия, ту другия. — Не съм умряла, за да ми четеш надгробно слово! — тя присви силно очи и изгледа по-големия си враг. — Ако искате да знаете нещо за мен, питайте самата мен!

— Аз ви попитах — припомни й спокойно той. — Но вие не ми отговорихте.

Тя се намръщи. Всъщност — намръщи се, защото той бе прав, а тя се бе държала непростимо грубо. Въпреки че за нея той бе олицетворението на всичко, което мразеше, тя ненавиждаше грубостта повече от всичко друго на света. Тази черта за нея характеризираше неговото племе, а не нейното. Тя изпъна рамене, изправи се на пръстите на краката си, с което стана с цели пет сантиметра по-висока, и го погледна право в очите с възможно най-спокойното си изражение и с ледена любезност го попита:

— Какво още бихте желали да научите, мистър Лоурънс?

— Още много неща — отвърна Син-Джин. Усмивката му изви ъгълчетата на устните му така, че те стигнаха почти до очите му. — Но сега не бих посмял да попитам за нито едно от тях.

Подлец! А тя си бе помислила, че се държи грубо с него. Той заслужаваше още по-грубо държане и заради мръсните си помисли. Рейчъл изстреля в отговор едно проклятие и отново се зае с работата си.

Син-Джин лесно се сприятеляваше. Той притежаваше дарбата да кара повечето мъже да го харесват. И сега, сигурен, че Райли съвсем скоро ще му бъде истински приятел, той се обърна към него:

— Както вече казах, дойдох тук главно за да видя вас — той огледа Райли. Цветът на лицето му бе малко блед, но иначе изглеждаше добре. — Бих казал, че не се чувствате зле след снощния гуляй.

Райли се засмя и хвана с две ръце главата си, в която стократно прокънтя ехото от думите на Син-Джин:

— Аз обаче не съм толкова уверен в това, което казвате.

Син-Джин погледна Райли със съчувствие. Той също няколко пъти бе чувствал, че главата му всеки момент може да експлодира:

— Боли ли ви главата?

— Да — той бързо погледна към Рейчъл. Бе потънала в работата си и не им обръщаше никакво внимание. — Отвън и отвътре. Голяма радост й доставя да ми посочва недостатъците. Сигурно я чухте, като влязохте.

— Като влязох, гласът й се чуваше до Филаделфия — изкоментира Син-Джин. — Няма нищо лошо в това, че една дама може ясно и високо да изразява мненията си.

— Сигурно — съгласи се Райли и се усмихна на Син-Джин. — Във всеки случай е много любезно от ваша страна, че дойдохте да видите как се чувствам.

Той се приближи до Син-Джин. Не искаше Рейчъл да чуе това, което щеше да каже. Въпреки че бе глава на семейството, той предпочиташе да запазва спокойствието си, когато можеше. Което значеше — да не предизвиква Рейчъл.

— За нас ще бъде чест да вечеряте у дома някой ден. Нямаме бог знай що, но Рейчъл и с малко може да направи чудеса. Паят й не е лют като езика й.

— А, езикът й никак не е лют — каза Син-Джин достатъчно силно, за да го чуе Рейчъл.

Разбра, че е чула по червенината, която се плъзна по врата й. Сигурен беше, че е обагрила и бузите й. За миг дори му се дощя да я завърти към себе си, за да се увери с очите си в това. Но тъй като не желаеше с поведението си да наранява гордостта й, той се отказа. Вместо това той тръгна към вратата:

— С удоволствие, господин О’Рорк.

Понякога най-важното нещо на света бяха приятелите. Райли чувстваше, че в лицето на Син-Джин вече имаше такъв.

— Казвайте ми Райли, моля — каза той и стисна силно ръката на Син-Джин.

— Така да бъде, Райли — той повдигна почтително шапката си по посока на Рейчъл. — А сега ме чака плантацията ми.

Тя не можа да устои да му отправи за сбогом още една язвителна забележка:

— Сигурно и робите, които измъчвате.

Робовладелците за нея бяха само едно стъпало по-високо от английските лордове. И двата вида бяха кръвопийци, живеещи от потта на други.

Никога преди не бе му ставало така приятно да каже:

— Аз нямам роби.

От думите му бе помислила, че е собственик на плантация. Но явно му бе приписала твърде високо положение:

— Значи, работите в някаква плантация като надзирател?

— Работя в собствената си плантация — възгледите му бяха съвсем чужди на останалите и заради тях си бе спечелил доста врагове, но той не смяташе заради това да се отказва от тях. — Нямам роби, защото ги освободих. Държа работници на заплата — той забеляза как очите й се разшириха от изненада и продължи с още по-голямо удоволствие. — За съжаление заплатата им не е много висока, тъй като финансовото ми положение се различава от това на съседите ми.

В погледа й отново се появи съмнение. С нея човек не може да разговаря лесно, помисли си той. Но предпочиташе по-скоро предизвикателни, отколкото скучни събеседници.

— Но затова пък е честно разделена и аз, Рейчъл, съм горд, че им я давам.

Тя се понацупи, като го чу, че се обръща към нея с малкото й име.

— Мис О’Рорк — поправи го тя, но забележката й не прозвуча особено убедително.

— Вие сте освободили робите си? — попита Райли с интерес. Болката в главата му се бе оттеглила към слепоочията и малко бе понамаляла.

Син-Джин кимна. Той му отговори, без да се замисля:

— Да, още щом ги получих от тъста си като сватбен подарък.

Очите на Рейчъл потъмняха и го изгледаха обвинително.

Значи е женен. Женен! И въпреки това я бе целунал! Ако можеше, щеше незабавно да отсече главата му и да я хвърли за храна на котката! Само страхът, че може да отрови с нея горкото животно, би й попречил да направи това. Женен!

Думата кънтеше в мозъка й като досаден индиански припев. Тя престана да чува въпросите, които му задаваше брат й. Те като че ли се отнасяха до някаква скорошна възможност по-надълго да обсъдят тези неща. Брат й искаше да напише очерк за него като предвестник на новото време.

Той не е никакъв предвестник, помисли си тя и усети как по бузите й затекоха горещи сълзи. Той бе самият Сатана!